Атина бавно разтвори очи. Огледа се и видя, че се намира в непозната стая. Лежеше върху меко и удобно легло, облечена в дълга бяла нощница. Малкото кръгло прозорче в дъното беше открехнато до средата и през него струеше ярка слънчева светлина, а някъде от далечината навън се прокрадваха мелодични песни на множество горски птици. Хорът от чуруликанията им беше изпълнен с такава нежна хармония от звуци, че за кратък момент Атина забрави за всичко и му се наслади. Но щом опиянението ѝ от тази музикална омая отмина, се запита къде в действителност бе попаднала. Стаята, където спиралата на времето от дъската я бе изхвърлила, напомняше силно на някогашната колиба, която Калоян обитаваше през зимите, когато му се налагаше да пази селото от онзи змей, в който най-големият му брат се превръщаше. Но Атина осъзна, че тази колиба беше друга. Зад затворената дървена врата на малката спалня се чу тихо шумолене, последвано от леки стъпки.

Атина скочи от леглото и я отвори рязко. Пред смаяния ѝ поглед се разкри друго помещение, в което имаше голямо огнище, висок кафяв шкаф със стъклена витрина, детска люлка за спане, висяща от тавана, и кръгла масичка с ниски столчета около нея.

На едно от столчетата седеше дребна, закръглена и чудато изглеждаща старица с бухнала коса в цвета на пролетна трева, която гледаше право в Атина с широка усмивка. Атина вече беше виждала тази жена, затова я позна без колебание.

– Бабо Таласъм – извика развълнувано тя и се спусна към нея.

Старицата се изправи и двете се прегърнаха топло.

– Наистина ли си ти?

– Аз съм, дете, аз съм. Радвам се най-сетне да те видя – отговори тя.

– Но как е възможно?

– Разбира се, че е възможно. Все пак в момента се намираш на мястото, където се раждат приказките. А в този свят приказките се раждат от моята воля и желания.

– Там, откъдето идвам… ти…

– Знам, дете, знам – прекъсна я старицата, а Атина нямаше сили да изрече останалото. – Хайде, ела да закусим.

Двете седнаха на масата, където ги чакаха пресни топли мекици, поръсени със захар.

– Времето е странно нещо, Атина – заговори баба Таласъм. – За мен това е нашата първа среща, а за теб навярно последната ни. А пък когато ти ме видиш за пръв път, аз вече ще знам всичко за теб.

– Наистина ли няма да те видя никога повече, бабо Таласъм? – попита Атина с отчаяние в гласа си.

– Нали ме виждаш сега – усмихна се старицата. – Наслади се на момента ни и не мисли за бъдещето, Атина.

– Синът ми, Калоян, наистина ли е при теб?

– Да, при мен е.

– И е в образа на Медената питка?

– Да.

– Щастлив ли е тук?

– Бих казала, че всички се стремим да бъде безгрижно щастлив, макар понякога и да го обзема тъга по изгубените му родители.

Когато двете приключиха с храната, баба Таласъм я запита:

– Опозна ли хубаво всичките магии на многоцветната ми река.

– Да. Изучих силата и на деветте. Току-що идвам от Всемирната библиотека.

– Хубаво. Значи знаеш защо си тук, Атина?

– Заради онова пророчество. Трябва да разваля проклятията на принцовете и да ги освободя от тъмнината.

– Точно така. А готова ли си да го сториш?

– Готова съм на всичко, за да си върна нещата, които изгубих.

– Радвам се да го чуя, дете.

Баба Таласъм се усмихна доволна и се затътри бавно към високия шкаф, разтвори го и извади отвътре една сгъната дреха. В началото Атина помисли, че е рокля, но след като я взе в ръце видя, че беше бяло копринено кимоно, върху което се рееха проблясващи сиви жерави.

– Облечи го – нареди ѝ тя. – Вече е почти обяд и не можеш да се разхождаш наоколо по нощница.

Атина се вгледа объркана в кимоното. Никога досега не бе обличала подобна дреха. Баба Таласъм се усмихна, пристъпи към нея и ѝ оказа нужната помощ в пристягането му около тялото ѝ.

– Видях подобно кимоно и в дома на Златозария – реши да сподели Атина.

– Видяла си същото кимоно – поправи я баба Таласъм. – Някога то принадлежеше на една девойка от далечния изток, която можеше да се превръща в жерав, но сега е твое.

– Знаеш ли, бабо Таласъм, освен това кимоно при Златозария има цял таен етаж с кашони, в които са скрити емблематични предмети от приказките. Чудя се защо ли ги е събирала?

– Защото аз я помолих да го прави. Тя не знае, разбира се, но тези предмети са връзката между този и вашия свят. За да може спиралата на времето да ви доведе точно тук, те трябва да са там и да насочват посоката ви на движение – разкри баба Таласъм.

Тя се върна при високия шкаф и извади още няколко неща от него – тъмносин копринен пояс, една дълга игла за шиене, макара със златен конец, тънка флейта и малка декоративна лодка от дърво.

Атина взе копринения пояс и се вгледа в него.

– Това имаше ли го в дома на Златозария? – попита я старицата.

– Присъстваше, да. Но беше с бродиран надпис.

– Спомняш ли си какво пишеше?

– Седем с един удар.

– Седем с един удар? – Баба Таласъм я погледна учудено. – И какво значи това?

– Ами това е от приказката за Храбрия шивач.

– Не съм го чувала този шивач. Що за човек е?

– Ами един измамник, който убива седем мухи заради конфитюр върху парче хляб и след това… Наистина ли не знаеш за тази приказка, бабо Таласъм?

– Все още не съм срещала въпросния подлец, но ти събуди любопитството ми да го потърся. Вероятно ще излезе интересна история. – Баба Таласъм подаде иглата и макарата със златния конец на Атина. – Седни на столчето до прозореца и избродирай същия надпис върху пояса. Това ще ти е необходимо, ако искаш да продължиш напред и да преодолееш препятствията.

Атина се подчини и седна на посоченото ѝ място. И докато нижеше една след друга златните букви върху тъмносиния копринен пояс, баба Таласъм заговори към нея:

– Принцовете, с които дойде дотук, Атина, са изхвърлени в три различни царства. Всеки един от тях е в плен на тежка магия, а когато ги откриеш ще се сблъскаш очи в очи с техните страшни проклятия, покълнали в тях. Савина изобщо не си е давала сметка какви сили ще призове, когато е изричала онези думи. Напълно е подценила силата на майчината клетва. Затова, Атина, приготви се да се срещнеш с наистина опасни същества. Ще трябва да пътуваш дълго, дете, докато достигнеш всяко едно от трите царства. Но аз ще ти помогна по начина, по който мога най-добре. Ще ти дам седем вълшебни предмета и седем важни указания, които трябва да следваш, за да се увенчаят с триумф делата ти. Сега ме слушай внимателно. От незнаен момък юнак ще направиш, ще спиш върху легло с грахово зърно, ще изплетеш риза от коприва, пред дилема ще бъдеш изправена, в която живот ще спасиш, но и живот ще погубиш, в тъмна нощ опасен мъж ще срещнеш и двамата ще танцувате под езеро над пълната луна, докато носиш рокля от слънчева светлина, а накрая, когато всичко свърши, помощ от летящо килимче ще потърсиш. Освен това за всеки един от принцовете, Атина, съществува таен спасителен проход – един е разположен на земята, един стаен е във водата, а третият се рее сред облаците в небесата.

Когато Атина избродира и последната буква върху пояса, баба Таласъм застана пред нея с една зелена торбичка в ръце, в която сгъна и прибра пояса, после добави иглата, макарата със златния конец, тънката флейта, малката дървена лодка, един сребърен орех и масивен златен пръстен с голям червен рубин.

Атина беше виждала този пръстен върху ръцете на цар Велизар.

– Да, един ден ще бъде носен и от него – разкри баба Таласъм. – Това е царски пръстен и ти ще трябва да го предадеш на следващия цар след Велизар, на когото е отсъдено да го носи. Когато го видиш, ще разбереш и кой е той, дете.

Баба Таласъм и Атина излязоха от колибата и поеха по пътя през гората. Денят беше слънчев и горещ, но плътните листа на дърветата около тях създаваха сянка и приятна прохлада. По едно време любопитството в Атина надделя, тя се обърна назад и погледна към къщичката. Домът на горската вещица наистина стоеше, подпрян на чифт кокоши крака, точно както Златозария ѝ го бе описала. И докато мислеше за нея, я съзря на полянката, недалеч от пътеката, по която вървяха с баба Таласъм. Златозария тичаше през тревата, русата ѝ коса се развяваше във въздуха и тя се смееше на висок глас. Все още не се бе превърнала в Златното момиче, но вече бе приела да живее под опеката на тайнствената горска вещица. След миг Атина откри и към какво точно бе насочено вниманието на Златозария. Тя преследваше Медената питка. След секунда я улови и издигна във въздуха. Медената питка запищя с тънкото си детско гласче и зарита с малките си крачета. Златозария я завъртя около себе си и смехът и на двамата изпълни гората. Тя се доближи до нея и я целуна по пухкавата бузка, после паднаха в тревата и останаха да лежат, вкопчени приятелски един в друг. Атина се изкуши да се отклони от пътя си и да отиде при тях на полянката. Искаше да зърне детето си, да го целуне и също да го завърти във въздуха, докато веселият му смях изпълни гората.

– Не бива, дете – намеси се баба Таласъм, разбирайки за раздвоението, което я терзаеше. – Златозария не бива да те вижда сега, а магията на златната ябълка напълно е изтрила от спомените на Калоян лицето на майка му. Ако отидеш там, ще създадеш хаос в бъдещето. Спомни си защо си тук.

Атина въздъхна тежко и продължи напред по пътеката, следвайки в мълчание баба Таласъм. Когато двете достигнаха края на гората, откъдето Атина трябваше да продължи сама своето пътешествие, те дълго се прегръщаха и сбогуваха една с друга. И преди да се разделят, баба Таласъм реши да попита Атина за това, от което се бе въздържала през цялото време:

– И какво се случва в твоя свят с моя мрачен принц от сенките?

– В последните дни е силно разтърсен от печалните събития, които ни споходиха.

– Хубаво е да го знам – каза с усмивка старицата и помаха високо с ръка за последен път след Атина.