И те заживели щастливо“.

Явор затвори книгата в ръцете си. Беше прочел и последната приказка и отново беше изпълнен с онова трепетно вълнение, което изпитваше всеки път, когато достигнеше до щастливия край на поредната вълшебна история.

Наближаваше полунощ и той побърза да загаси свещта в стаята си. Утре отново му предстоеше да става рано и ако баща му го откриеше буден по това време на нощта да чете, вместо да спи, щеше да получи поредното сериозно мъмрене на тема как прахосва времето си, занимавайки се с глупости. Сладкодумни глупости. Така баща му наричаше приказките, тъй любими на Явор.

Сънят го погълна бързо и всичко, за което беше чел през изминалия ден, оживя в пъстри картини в сънищата му. Той вървеше през същата мрачна гора, където Червената шапчица беше срещнала вълка, но от момичето с червената пелерина сега нямаше и следа, вместо нея по пътя си Явор се сблъска с красива, бягаща девойка, която беше облечена в изящна бална рокля и стискаше в ръце една стъклена пантофка.

„Пепеляшке, чакай!“ извика той, но момичето сякаш изобщо не го чу и продължи да бяга, изгубвайки се от погледа му.

Докато вървеше през гората, Явор срещна седем джуджета, отиващи на работа в близката мина, видя прекрасна къщичка направена от сладкиши, която бързо подмина, помнейки добре историята на Хензел и Гретел, натъкна се на млада жена с тъжно лице, която седеше върху един камък и плетеше ризи от коприва. Не след дълго виещата се пътека изведе Явор пред висока самотна кула, скрита дълбоко в гъстата гора. Явор знаеше каква беше тази кула и кой я обитаваше, затова, без да се замисля, се провикна:

„Рапунцел, спусни косите си!“.

И точно преди да зърне лицето на момичето от малкото тясно прозорче на кулата, в която беше затворено, гласът на баща му го събуди.

Явор отвори очи с нежелание и разбра, че новият ден беше започнал.

Всеки понеделник, сряда и петък с баща му отиваха в гората, за да секат дърва, а през вторник, четвъртък и събота посещаваха оживения пазар в селото, където ги продаваха. Не бяха богати, но припечелваха достатъчно, за да живеят прилично и в спокойствие. Малката им къщичка беше разположена на един нисък хълм в самия край на селото, което правеше пътя им до гъстата обширна гора не чак толкова дълъг.

– Който не спи през нощта, ето че го прави през деня! – провикна се сърдито баща му и му хвърли неодобрителен поглед.

– Буден съм, татко! – отговори стреснато Явор, докато седеше отзад в каруцата и държеше в ръцете си наполовина изядена червена ябълка и парче сух хляб. Тази сутрин наистина му се спеше много и за момент бе притворил очи, забравяйки колко зорко беше следен от баща си, който с едното око гледаше пътя пред тях, а с другото винаги наблюдаваше непослушния си син.

– Виждам те колко си буден! Пак ли чете онези книги до среднощ?

– Само няколко, но историите бяха толкова увлекателни, че изгубих напълно представа за времето. Съжалявам – промълви виновно Явор, макар изобщо да не изпитваше угризения за стореното. Всяка страница, всеки ред, от прочетените книги бяха толкова пленителни, че напълно заслужаваха цялото време, което той бе прахосал. – Татко, ти защо не харесваш приказките?

– Защото са измислици за малки деца. А ти не си вече дете. Почти на шестнайсет си.

– Да, но Хънтър от Западното кралство твърди друго.

– И какво твърди Хънтър от Западното кралство?

– Казва, че в Западното кралство има вълшебна омагьосана гора, където се случват чудеса. И там, наред с хората, съществуват и животни, които могат да говорят.

– Да бе, да!

– Разказва още, че той е ловецът спасил Червената шапчица от вълка.

– Хънтър е този, чиято жена продава онези дълги червени наметала с качулки за момичета на пазара в селото, нали?

– Същият – потвърди Явор.

– А не допускаш ли, че Хънтър си измисля всичко само за да върви семейната им търговия с наметалата. Сериозно се замисли над това. И още нещо, какъв трябва да е този вълк, който да е способен да погълне цели и отведнъж малко момиченце и неговата баба. След това ловецът ще разпори корема му, докато той спи непробудно, ще го напълни с камъни и вълкът ще се събуди жив и невредим.

– Ами това се е случило точно в онази вълшебна гора. Така че е напълно възможно. Животните там са различни.

– Яворе, започваш да ме ядосваш с вярата си по глупостите на Западното кралство. Когато аз бях малко момче, се твърдеше, че един от принцовете в Западното кралство се оженил за момиче, което търсил, чрез стъклена пантофка. Преди това пък разправяха за прокълната принцеса спала стогодишен сън. После пък имаше неземно красива девойка, отровена с ябълка от завистливата си мащеха. Но всичко това са глупости. Сладкодумни глупости, с които Западното кралство си придава някаква изключителност, каквато изобщо няма.

– Имат магия.

– И техните земи са също като нашите. Няма никаква магия.

– Татко, нима не си чул как хората в селото все по-усилено говорят, че магията от Западното кралство е започнала да изтича към чуждите земи. Дори се вярва, че част от тази магия вече е дошла и в нашето царство. Някои дори се кълнат, че са срещали в гората ни вещица на име Таласъм, други казват, че виждали само странната колиба, в която живеела.

– Ние сме почти всеки ден в тази гора. Нито сме срещали вещица, нито сме виждали колиба. Осъзнай се.

– Ами онези момчета, които изчезват през нощта от селото, а на следващия ден се завръщат като старци. Твърди се, че това е магия, дело на онази вещица.

– Глупости. Това ще да е някаква нова чума, за която все още нямаме обяснение. Но невежеството хорско обича да вярва в магии и вещици.

– Татко, знаеш ли, мислех си по примера на Западното кралство, както те имат свои приказки, така и ние се нуждаем от наши. Затова искам да започна да съставям такива истории, да ги събера в книга, която след това хората да четат.

– Искаш да пишеш приказки?

– Да, и смятам, че това е моето призвание.

– Ще трябва да те разочаровам, сине, но твоето призвание не е да въртиш перото и изящно да нижеш букви, а да замахваш с брадвата и да поваляш дървета.

– Нима не можем да бъдем това, което пожелаем, татко?

– Можем, стига аз да съм цар, а ти да си принц. Но ти не си принц, Яворе. Роден си в семейство на дървосекачи. Дядо ми беше такъв, баща ми също, а сега и аз. Такъв ще станеш и ти. Съсредоточи се в работата и прехраната си, а писането на сладкодумни глупости го остави на хората с време и възможности.

Явор се огорчи от думите на баща си и се умълча. Щом двамата достигнаха гората, той покорно взе своята брадва и се зае да помага на баща си със сеченето.

Към обяд спряха с работата, за да похапнат. Майка му им беше опекла вкусна мека питка и в торбата с храната им бе сложила и по парче сирене. След като се нахраниха, баща му легна под едно дърво да подремне за кратко, а Явор реши да се отдалечи малко по-навътре в гората, където имаше една плитка река.

Седна на брега и продължи да мисли над казаното сутринта от баща му. Той не искаше да прекара живота си като дървосекач, искаше да пътува по знайни и незнайни земи, да се среща с много хора, да научава необикновени истории и след това да ги описва в красиви разкази. Де да имаше истинска магия по земите им и мечтата му щеше да се сбъдне. Той вярваше в съществуването на магията, макар никога да не се бе докосвал до такава. Вярваше и във вълшебните истории на Западното кралство. Само да имаше начин да го посети, да отиде в онази омагьосана гора и да срещне онези приказни същества. Пожела си наистина баща му да бъде цар, а той принц, за да не бъде обречен да стане поредния дървосекач.

Грабна едно камъче от брега и с ярост го хвърли във водата. Стисна ръцете си в юмруци и му се прииска да изкрещи колкото глас има. Изведнъж погледът му се закова на отсрещния бряг на реката, където съзря да стои странно красива лисица с огромна пухкава опашка. Козината й беше толкова червена и така лъскава, че сякаш блестеше с някаква собствена светлина, а големите й очи бяха вперени любопитно в него. Това животно беше чудновато без съмнение, но съвсем не беше най-чудното нещо, което Явор видя, когато клоните на дървото над лисицата се размърдаха и сред листата се появи кръгло човешко лице, което се усмихваше. След миг човешкото лице скочи от клона и тупна право върху пухкавата опашка на лисицата. Лисицата изрева, а лицето започна да се превива от смях.

Явор разтри силно ококорените си очи. Човешкото лице беше част от една кръгла питка като тази, която с баща му бяха разчупили и изяли преди малко, но за разлика от тяхната, тази тук притежаваше не само лице, ами също и малки тънки крачета и ръчички.

– Опашката ми! – изкрещя лисицата. – Прекрасната ми опашка!

Явор се скова. Нима току-що лисицата беше проговорила като човек. Това наистина ли се случваше или той просто сънуваше?

– Ей сега вече ще те изям, Медена питке! – закани се лисицата.

– Сякаш пък ще можеш – отговори питката с тънко детско гласче и се изплези на лисицата.

После скокна и ритна опашката й. Лисицата се спусна пъргаво към питката, за да я захапе, но питката беше толкова бърза, че вече бягаше по пътя напред. Лисицата препусна ядосана след нея в опит да я достигне.

Явор скочи в реката и я премина на един дъх, излезе на другия бряг и хукна подир лисицата и бягащата питка.

Преследваше ги дълго, ориентирайки се по проблясващата червена козина на лисицата и звънкия, весел смях на питката, който изпълваше гората. Явор достигна до тясна, виеща се пътека, за която не знаеше, че съществува. С баща му неведнъж бяха обикаляли тази гора надлъж и нашир, но сега всичко беше започнало да му изглежда различно и непознато. Улисан в преследването на двете странни същества, нима беше възможно да е навлязъл толкова навътре в гората, че да се намира в някоя непристъпна нейна част.

Скоро пътеката го отведе до една чудна полянка с приказно красива дървена къщичка, а наблизо се чуваше ромоленето на планинско поточе.

Медената питка тичаше в кръг около колибката, а лисицата я преследваше все така неуморно. Пред входната врата на дома се беше излегнал грамаден сив вълк, който наблюдаваше гонитбата безучастно.

Внезапно питката се разкрещя оглушително с детското си гласче:

– Бабо Таласъм! Бабо Таласъм! Лиса отново се опитва да ме изяде!

Отвътре се разнесе строг женски глас:

– Лиса! Ти, подла лисицо! Какво съм ти казвала хиляди пъти!

Дървените капаци на прозореца се отвориха широко и отвътре се появи ослепително красива и изящна девойка с дълга до земята меденокафява коса.

– Волфганг – девойката заговори към вълка с очарователен глас, – сега ще накажа теб, задето не можеш да опазиш жена си от изкушенията!

– Отказвам да нося отговорност за нейната ненаситна лакомия – отговори вълкът със силен мъжки глас.

Лисицата погледна свирепо вълка и побърза да се оплаче на девойката.

– Това същество е непоносимо. Отново беше избягало в гората. Отидох да го намеря и върна тук. А за благодарност, то взе че скочи върху опашката ми. Прелестната ми опашка.

– Глупости! Медената питка никога не би сторила подобно нещо – заяви девойката и погледна в кръглата питка. – Нали?

– Да, аз съм добра питка. Лиса лъже.

Явор реши да се включи в разговора им и да разкаже какво точно се бе случило на реката. Напусна укритието си и пристъпи напред. Едва тогава четиримата го забелязаха и се сковаха с лица, замръзнали от ужас.

– Бързо, прибирайте се вътре! – нареди тихо девойката.

Медената питка, лисицата и вълкът незабавно влязоха в къщичката, скривайки се от погледа на Явор.

– Ти си Рапунцел, нали? – Беше първото нещо, което Явор си помисли за момичето, виждайки дългата му до земята коса.

   Тя стоеше безмълвна до прозореца и се взираше неразбиращо в него. След това рязко дръпна капаците и ги затвори.

– Не, чакай! Чакай! – Явор се затича към къщичката.

Но точно тогава земята наоколо се разтресе, къщичката започна да се издига и под нея се появиха чифт кокоши крака. Те побягнаха напред през гората, носейки къщата със себе си. Дърветата пред тях отскачаха и се отдръпваха встрани, правейки им път, а после се връщаха обратно по местата си.

За един миг чудноватата къща с кокоши крака изчезна от смаяния поглед на Явор.

Той стоя дълго сам на изоставената полянка, мислейки над необикновеното си преживяване. Вече знаеше, че не беше сън. Беше се случило наистина. И магията съществуваше. И вече беше тук. В тяхното царство.

Реклами