2 години по-късно

Животът на Атина като Ариана се оказа много по-щастлив. Времето след създаването на Царствено сякаш измина като миг за всички. Мечтата ѝ да се омъжи за Кристофър тук бе станала реалност. А неговото желание, от един друг живот, се бе сбъднало в началото на тази година. Двамата бяха станали родители на малко прекрасно момченце, което по волята на майка му, въпреки огромния риск, бяха нарекли Калоян.

От всички хора в града Ариана поддържаше извънредно топли отношения най-вече с Добротея и Преслава. Нейните благодетелки (известни в света, от който бяха пристигнали, като Златното момиче и баба Таласъм) се бяха превърнали в най-добрите ѝ приятелки, пред които тя се чувстваше спокойна да довери и най-големите си страхове.

Двете редовно посещаваха салона за красота, който Ариана притежаваше.

Преслава идваше всяка седмица, тъй като кожата, която Добротея бе направила за нея, се нуждаеше от постоянни грижи и освежаване, за да запази красотата си. Ариана я поддържаше благодарение на новопридобитата си златна магия, с която все още се учеше да борави.

Добротея винаги я навестяваше по същото време, по което и Преслава. Така кметицата наглеждаше Ариана, докато тя използваше златната магия и едновременно с това трите обсъждаха последните новини и клюки в града.

Кристофър пък се оказа инструктор и собственик на местния фитнес център. Един от най-редовните посетители на мястото беше Виктор Княжев.

В началото Виктор посещаваше центъра само за да види по-малкия си брат и да има повод да прекара известно време около него. Но много скоро покрай указанията на Кристофър, Виктор се запали страстно по тренировките. След продължителни часове прекарани в потене във фитнеса слабото му тяло придоби доста атлетичен вид. И някак неусетно, между приказките и тренировките, Виктор и Кристофър се превърнаха в най-добри приятели.

И тази вечер снегът отново се сипеше над Царствено. От покривите, прозорците и оградите на всеки един дом в града блестяха светлините на безброй коледни лампички. Обещанието на кметица Добротея от миналата година, че ще дари на жителите на града най-голямата и най-красиво украсената елха, не само в страната, но и на целия континент, сега беше изпълнено. Дори беше постигнато много повече от това. Освен елхата и лампичките по всички къщи, дворовете към домовете на жителите на града също бяха богато украсени със светещи човечета, елени с шейни и многобройни керамични фигури на приказни герои добре познати на мнозина. Във всеки двор бе пресъздадена сцена от известна приказка. Така Царствено се прочу не само с великолепната си елха, но и с необикновената си мозайка от приказки, която жителите му бяха създали. Новината за това бързо премина пределите на страната и обходи целия свят.

Най-прекрасното време от деня на Ариана беше вечерта, когато Кристофър се бе прибрал от работа и тя можеше да бъде заедно с двамата си любими мъже. След като се погрижеха да изкъпят и нахранят малкия, Ариана вземаше сина си на ръце, отвеждаше го в детската му стая, сядаше в един люлеещ се стол до прозореца и преди да сложи Калоян в креватчето му, за да спи, му четеше по една приказка.

След раждането тя се бе сдобила с много свободно време, което реши да оползотвори като напише своя собствена приказна история – история, която преразказваше накратко живота ѝ преди да стане Ариана. Разбира се, беше променила истинските имена на всичките си герои. Не искаше един ден Кристофър да се натъкне на творбата ѝ и тя да пробуди в него спомени, които той не трябваше да помни. Беше решила да я нарече „Принцът, вещицата и последната златна ябълка“.

Скоро, след като написа текста, Ариана добави и свои рисунки към книгата, с които накратко илюстрираше живота си. Докато четеше книгата на Калоян, вниманието на малкия всеки път бе силно привлечено към пъстрите картинки.

Ариана разтвори книгата, гушна сина си и прошепна тихо в ухото му:

– А сега ще ти разкажа историята за един красив принц, едно добро момиче, което мислело, че е вещица и една златна ябълка помежду им. Историята, в която мама и тати се влюбиха. Историята, заради която ти, скъпо мое слънчице, се появи на този свят.

Докато улисано четеше на Калоян, изведнъж Ариана достигна до едно невероятно прозрение. Нещо, което през цялото време беше пред очите ѝ, но тя едва сега го съзря. Случи се, когато детето се зарадва на една от рисунките ѝ и започна да я пипа развълнувано с малките си ръчички. Илюстрацията изобразяваше глиненото прасе, в което Златното момиче бе превърнала баба Таласъм. Тя бе решила да нарисува точно онзи момент, в който прасето се носеше във въздуха, след като Златното момиче го захвърли и миг преди то да се разбие в земята и баба Таласъм да се освободи от магията.

Най-запомнящата се част от прасето-касичка бяха големите му ококорени очи и Ариана ги бе пресъздала съвършено точно. И тогава тя осъзна, че очите, и на прасето, и на баба Таласъм, и на Преслава, изглеждаха по един и същ начин. Каквито и превъплъщения да имаше тази жена, очите ѝ винаги си оставаха непроменени. Но това, което Ариана най-вече разбра тази нощ (и донякъде я разтърси), беше, че много преди да открие глиненото прасе на рафта с игричките на принц Светозар, тя неведнъж вече бе виждала същите тези очи. Макар и добре скрити зад дебелите стъкла на кръглите ѝ очила, това бяха очите на учителка Персефона.

Ариана изпита силно вълнение и радост от този факт. Тя взе решение още утре сутрин да навести Виктор и Преслава на яхтата им, и щом останеше насаме с Преслава, непоколебимо щеше да ѝ заяви, че знае, че тя е учителка Персефона. Нейната любима и грижовна учителка. Мисълта за това я изпълни с ново щастие.

Можеше да се каже, че тук в Царствено, всичко в живота на Ариана беше почти безоблачно. Тя виждаше само един далечен тъмен облак в ясното синьо небе над себе си, който будеше у нея непрестанна тревога. Беше изминало много време, откакто за първи път сънува онзи кошмарен сън, в който Царствено беше обгърнато в свирепи пламъци и изгаряше. Тя можеше и да не си го спомня вече, ако сънят ѝ периодично не се повтаряше. Сега той беше много по-ясен отпреди, много неща, които ѝ изглеждаха хаотични тогава, днес имаха своето обяснение.

Змеят, с когото Кристофър се сражаваше, застанал с меч в ръка на покрива на една от къщите и загиваше изпепелен от чудовището, беше неговият брат Маламир.

Безликата бродница (водена от развилнялата се вещица Ерида), която неуморимо преследваше Ариана, беше дошла тук, за да си върне лицето, което някога ѝ бяха отнели заради нея.

Царица Савина също присъстваше в съня ѝ. Тя бе пристигнала в Царствено, за да го сравни със земята и да си отмъсти на Златното момиче, задето бе откраднала двама от синовете ѝ.

Всеки път, щом сънуваше този сън, Ариана незабавно се обаждаше по телефона на Добротея и Преслава. Трите се събираха и тя им разказваше за тревогите, които кошмарът създаваше у нея. Много пъти се чувстваше изкушена да сподели съня си и пред Кристофър, но те я възпираха. Успокояваха я, че това е просто сън и нищо подобно няма да се случи в действителност. Царица Савина и останалите никога нямаше да ги открият тук. И твърдо я уверяваха, че всички ще пазят и ще се грижат за Кристофър, така че никога да не бъде застигнат от подобна гибел.

Ариана видя, че докато бе чела историята си, малкият Калоян бе заспал блажено в прегръдките ѝ. Тя затвори книгата, целуна сина по челото и го постави в креватчето му. Взе любимото му плюшено мече и го сложи в долния край на легълцето. Калоян беше неразделен с тази си играчка, дори и когато спеше. Ариана си спомни, че някога, когато обитаваше една самотна кула, тя също обичаше да спи в компанията на любимата си плюшена жаба. Дори беше взела подобна и на сина си, само че детето ѝ никак не я харесваше и почти не си играеше с нея. Той обичаше най-вече мечето си. Тази играчка често напомняше на Ариана за истинското мече, което в миналото бе получила от своя годеник.

Балтазар – това беше името, което двамата му бяха избрали. Навярно мечето вече бе значително пораснало от последния път, когато тя го видя. Запита се дали след изчезването им царица Савина бе продължила да се грижи за него или бе наредила да го захвърлят в гората. Още от самото начало царицата ясно бе показала, че ненавижда това мече, но го търпеше единствено заради сина си. Мисълта за съдбата на Балтазар изпълни Ариана с лека тъга. Ако имаше време и възможност през онази нощ, тя щеше да вземе и мечето със себе си. Но нямаше. Всичко се случи така бързо и внезапно.

Ариана слезе по стълбите за първия етаж и потърси Кристофър, но съпругът ѝ го нямаше никакъв – нито в хола, нито в кухнята, нито в трапезарията. Огънят в коледно украсената камина беше запален и приятна топлина бе изпълнила всекидневната. Ариана отвори входната врата и откри Кристофър в двора отвън. Той, облечен само с джинси и пуловер, стоеше под падащия сняг и се любуваше на нощта.

– Не ти ли е студено? – попита го тя, щом се доближи до него.

– Ако ми беше щях да си взема палтото. – Кристофър впери възхитен поглед към пищно украсените къщи от отсрещната страна на улицата. – Миналата Коледа, когато спечелихме автомобила и кметица Щастие обяви, че ще дари на града ни най-красивата елха за следващата, смятах, че просто така си говори. Но това, което тя направи сега, надминава и най-богатото въображение.

– Да, наистина. Царствено изглежда вълшебно. Сякаш живеем в приказка.

Докато двамата стояха умълчани сред снега, Ариана си спомни тяхната първа среща, когато благодарение на него научи какво е снежна топка и какво е усещането след като те уцелят с нея.

Внимавайки да не бъде забелязана, Ариана се наведе леко към земята, събра сняг с двете си ръце и направи прилично голяма снежна топка, която без грам колебание запрати към Кристофър.

– Хей! – извика стреснато той, когато топката се разби във врата му и част от снега се посипа надолу по гърба му. – Това беше гадно!

– Правилната дума е „забавно“! – проправи го през смях Ариана.

– Забавно, така ли? Е, добре! – Кристофър също се наведе и награби от снега наоколо, правейки нова снежна топка.

Двамата с Ариана си спретнаха продължителна и щура битка със снежни топки. Накрая, напълно изтощени, те паднаха в снега, лежейки един до друг и взирайки се един в друг.

– Нали знаеш колко много те обичам? – попита го Ариана.

– Аз те обичам повече – отговори той.

След тези думи Кристофър и Ариана споделиха дълга нежна целувка.

***

Застанала пред средния прозорец на просторната си всекидневна, намираща се на третия етаж на къщата, кметица Добротея с усмивка бе проследила вълнуващата снежна битка между Ариана и Кристофър. Дълго след като двамата приключиха забавлението си и се прибраха на топло в дома си, Добротея продължи да се взира през прозореца към целия блясък на заобикалящия я град.

Във вечерта преди Коледа винаги я обземаше краткотрайна тъга, породена от спомена за живота ѝ отпреди. За онова време, когато беше малка и все още живееше в селото на Старото царство заедно с бедния си баща в малката им порутена къща. Всяка зима той отиваше в гората и отсичаше по едно борче, което донасяше в дома им и те превръщаха в елха, която заедно украсяваха. На фона на блестящите елхи от богатите домове тяхното дръвче изглеждаше невзрачно, но пък тя беше толкова щастлива в онези дни. Често обичаше да повтаря на баща си, докато той я държеше в прегръдките си и двамата възхитено се взираха в малката им елха: „Един ден, когато станем богати, ще имаме най-красиво украсеното дръвче, тате. И двамата с теб ще бъдем истински щастливи“.

И когато се сдоби със златната магия, парите за тях се превърнаха просто в излишък, но никой така и не успя да се почувства истински щастлив. Така желаното богатство им донесе само напрежение, кавги и омраза.

Днес тя бе постигнала още една своя мечта – притежаваше най-красивото коледно дърво, но онова малко искрено щастие и онзи вълнуващ трепет, които изпитваше в детството си, вече ги нямаше. И навярно никога нямаше да ги почувства отново.

Сега мисията на живота ѝ бе да дарява щастие на другите хора, без значение, че тя самата отдавна не можеше да изпита такова. Въпреки това нямаше как да отрече, че създаването и грижите за Царствено ѝ бяха донесли частична радост. Не пренебрегваше и факта, че тук беше получила истинско ново семейство – в лицето на Ариана, Кристофър, Виктор и Преслава. Беше се силно привързала и към четиримата, и не смяташе да позволява на никого от тях някога да си тръгва от нея.

Добротея се отдръпна от прозореца и отиде до рафта над телевизора, където, точно в средата, бе поставено едно стъклено снежно кълбо, в което се намираха множество миниатюрни къщички. Тя обхвана с пръстите и на двете си ръце голямото кълбо и го свали от рафта. Взира се дълго в него, преди да го разклати и то да се изпълни със сняг.

– Дано си щастлив в света, който създадох за теб, татко. Дано си щастлив там, заедно с мащехата ми. Желая и на двама ви… Весела Коледа.

***

Всяка вечер Преслава чакаше Виктор да заспи в леглото до нея, за да може тя тихо и на спокойствие да му се полюбува. Обичаше да се взира дълго в него и с възхита да изучава очертанията на лицето му. Макар да бе опознала всичко от този мъж до съвършенство, тя продължаваше да чувства вълнение, щом го зърне, дори и да е само за секунда. Сякаш се намираше под влиянието на необяснима магия. Колкото повече време изминаваше, тя толкова повече го намираше за неустоим и красив. През завидно дългия си живот бе имала безброй много мъже около себе си, но никога такъв като сина на Савина. Виктор беше първият, когото тя обичаше с истински плам. Първия, на когото доброволно бе отдала сърцето си. Първия, когото бе приела да стане господар на съдбата ѝ. И само бъдещето щеше да покаже дали това е нейният палач или спасител. Тя силно вярваше във второто. Вярваше, че именно този мъж е принцът, избраният, който беше предопределен да я освободи от нейното собствено проклятие.

Под една или друга форма тя беше винаги присъствала в живота му.

Когато той беше малък, а тя бе приела образа на глинено прасе сред играчките му, всеки път се изпълваше с радост, щом той я вземеше в ръце, за да си поиграе с нея. И всеки път, когато я избягваше, се натъжаваше. В онези времена тя гледаше на него просто като на дете. Но откакто Светозар прие да стане Виктор се превърна в истински мъж. Животът тук го промени. И тя се бе влюбила безумно точно в образа на мъжа Виктор.

Преслава си спомни онзи ден през лятото, когато се скара жестоко с Добротея на улицата пред дома ѝ. Беше невероятно разстроена от всичко, което ѝ се бе случило – кавгата с кметицата, яростта на гражданите срещу нея, а страховете ѝ, че Виктор я е предал, бяха станали по-големи от всякога.

Но всичко неочаквано се преобърна, щом тя се качи на яхтата. Вече се бе мръкнало и бледа синева бе изпълнила небето, а мракът бавно се спускаше към земята. По цялата палуба горяха свещи в изящни стъкленици с широки отвори. В средата я чакаше маса с вечеря и бутилка шампанско в кофичка с лед. И Виктор беше там, облечен в един от най-изисканите си черни костюми и бяла риза без вратовръзка, застанал на колене я чакаше, държейки в ръка луксозна кутийка с голям бляскав пръстен, поставен в нея. Тъкмо събираше сили да изрече на глас предложението си за брак, но Преслава не се сдържа и извика развълнувано:

– Да! Да, ще се омъжа за теб! Разбира се, че ще се омъжа!

Миг по-късно двамата се разсмяха едновременно. Той се изправи, а Преслава хукна към него, за да го прегърне. Виктор извади пръстена от кутийката и нежно го постави на ръката на годеницата си. После се целунаха.

На следващия ден първите хора, на които оповестиха годежа си, бяха Ариана и Кристофър. Срещнаха ги на пътя извън града, където младите родители често обичаха да се разхождат.

По-късно Преслава научи, че Виктор бе взел Добротея на онова пътуване със себе си, защото се бе нуждаел от помощта ѝ, докато бе избирал годежния пръстен. Тъй като беше възприела цялата ситуация между тях съвършено погрешно, тя побърза да отиде при Добротея, за да ѝ се извини.

Кметицата я посрещна с лъчезарна усмивка, сякаш напълно бе забравила за събитията от вчера. Изглежда я бе очаквала, понеже тъкмо бе сварила кафе и без да се бави покани Преслава да ѝ прави компания. Двете седнаха под навеса в лятната градина на дома ѝ и през онзи ден си говориха наистина дълго.

Докато си спомняше всичко това с топла усмивка, внезапно Преслава бе изтръгната от унеса си. Стори го появата на два златисто-оранжеви проблясъка, изникнали сред тъмнината в другия край на каютата. Преслава стресната подскочи в леглото, протегна се и включи нощната лампа от своята страна.

Върху широкия шкаф за дрехи, незнайно откъде се бе появила птицата Всичко. Тя гледаше тревожно в Преслава с големите си кехлибарени очи.

Преслава погледна смутено към Виктор. Той спеше все така непробудно.

Тя се изправи бавно от леглото и отиде при птицата, като заговори към нея с шепот:

– Какво има? Защо си тук? Случило ли се е нещо?

Птицата разпери криле и излетя през вратата на спалната каюта. Преслава я последва, изкачи забързано стълбите и излезе отвън на палубата. Птицата Всичко бе кацнала на перилата и бе вперила острия си взор в далечината на югоизток към залива. Преслава също погледна нататък, но освен нощния мрак не видя нищо друго.

– Какво? Какво има там? Какво държиш да видя?

Птицата Всичко не помръдна от мястото си. Преслава изтича до каюткомпанията, откъдето взе бинокъла за нощно виждане на Виктор и се върна обратно на палубата. Погледна напрегнато през бинокъла и не след дълго, сред облак от призрачна мъгла, съзря нещото, което не успя по-рано да открие с просто око. Тръпка на паника и ужас премина през нея. Тя се обърна към птицата Всичко и ѝ нареди:

– Бързо, полети високо в небето и спусни защитния плащ над града. Само така ще останем в безопасност. Междувременно аз ще отида да предупредя Добротея.

Разстоянието от пристанището до дома на кметицата Преслава измина на един дъх. Натисна звънеца няколкократно, преди Добротея да ѝ отвори. Кметицата се появи величествено на прага на вратата, облечена в дълъг червен халат и червена коледна шапка на главата си, докато в ръка държеше голяма купа с пуканки. В първия момент Преслава се ококори и я изгледа с неприкрита изненада.

– Мога ли да знам какво правиш? – попита я тя, щом влезе в къщата и затвори вратата след себе си.

– Коледен филмов маратон – отговори Добротея с обичайната си широка усмивка, докато въвеждаше неочаквания си късен гост във всекидневната на първия етаж. – Току-що изгледах Коледна песен, слязох до кухнята да си приготвя малко пуканки и продължавам с Полярен експрес. Не се надявах на гости по това време на вечерта, но след като си тук, искаш ли да го гледаме заедно?

– Не съм дошла, за да гледам филми.

– Е, аз пък тази вечер не смятам да правя нищо друго, освен да гледам празнични филми. Така че ако възнамеряваш да се застояваш, по-добре ме последвай до последния етаж или си тръгвай.

– Наистина си отчайващо безотговорна. Не мога да повярвам, че ще седиш на дивана си вкъщи и ще зяпаш Полярен експрес, докато Царствено пламва под носа ти.

– Ох, вещице Таласъм, все още ли нямаш никакъв коледен дух у себе си? Наясно съм, че пламва. Пламва от красотата на всичките ни коледни светлини. И съм наистина горда. И ти би трябвало да си. Градът ни е прочут по цялата планета. В момента имаме посетители от цял свят – Европа, Русия, САЩ, дори и едно много симпатично семейство от Япония ни гостува.

– Изглежда наистина сме се прочули навсякъде. Дори повече, отколкото би трябвало.

– И какво? Оплакваш ли се?

– Тази нощ, откъм морето, видях към нас да приближава кораб.

– Нормално е. Все пак Царствено е туристически център. Около нас плават много кораби не само по Коледа.

– Ако беше нормално, смяташ ли, че щях да тичам от пристанището дотук като побъркана? Не такъв кораб имам предвид. Говоря за старинен кораб. Галера.

Добротея присви очи и комично сви усти в замислена гримаса.

– Без съмнение това е Савина. Тя е тук. Не ми казвай, че не виждаш очевидното – извика Преслава.

– Озадачена съм. Савина пътува по море само със своята вълшебна царска ладия. Клетницата е толкова изтънчена и капризна, освен това винаги е изпитвала панически ужас от удавяне, че няма начин да се качи на обикновена галера.

– Сериозно? Това ли е най-важното? Да обсъждаме приближаващия към Царствено кораб обикновена галера или вълшебна царска ладия е, вместо да отидем на място и да проверим какво става. Освен това в онзи свят много неща се случиха след откъсването на последната златна ябълка. Нищо в него вече не е същото. Така че не бих се изненадала Савина да доплава дотук и с кану. Беше въпрос на време да ни открие. А и ти с твоята грандомания за неповторимо коледно великолепие сама я улесни.

– О, я стига. Това може изобщо да не е Савина.

– Познаваш я по-добре от мен. Знаеш на какво е способна. А и я предизвика като отне две от децата ѝ. Удари ѝ болезнен плесник, който тя нито ще преглътне, нито ще прости.

– Знаеш ли… това не беше всичко, което сторих през онази нощ.

– Така ли? Какво друго си направила?

– Ами… съвсем инцидентно, взех че омагьосах цар Велизар да се превърне в златна статуя и никога да не се завърне в света на Савина.

– Олеле! Това вече си е мощен юмрук в лицето. Направила си врага ни повече от разярен. Но ти никога не ме слушаш. Когато реши да твориш и да създадеш първата си самодива, баба Таласъм ти повтаряше неуморно: „Направи Савина тиха и кротка като мушица“. А какво отговаряше ти: „Не ми трябва мушица, искам Савина да бъде като свирепа лъвица“. Ето ти я сега лъвицата, идва в Царствено, за да си върне лъвчетата, а плячката ѝ сме ние.

– Вещице Таласъм, нима ще се откажеш от Виктор така лесно? Ще се предадеш без бой? Нали твърдеше, че на света не си срещала мъж като него и не си обичала друг, както обичаш него.

– Виктор е господарят на живота и сърцето ми! Буквално. И няма да се откажа от него, нито пък ще се предам. Просто обожавам да ти напомням за грешните решения, които си вземала всеки път, когато си пренебрегвала моите съвети.

– Къде се намира въпросният кораб?

– Идва откъм залива.

– Добре, отивам да се преоблека и ще ме заведеш на мястото.

Добротея се качи по стълбите и се отправи към спалнята си на втория етаж. След малко се върна облечена в едно от най-хубавите си зимни палта.

 – Трябва да призовем птицата Всичко, за да разгърне защитния плащ над града, в случай, че корабът е наистина на Савина.

– Вече го сторих – оповести гордо Преслава.

– Така ли? – изненада се Добротея. – Кога?

– Веднага, след като Всичко ме предупреди за задаващата се опасност, му го наредих. Градът и пристанището ни са запечатани. Вече никой не е в състояние да влезе или излезе от Царствено.

– Птицата Всичко е била при теб? Странно защо не е дошъл и при мен.

– Как защо? Нали е трябвало да гледаш „коледни филми“. Празнувала си – подкачи я Преслава.

– О, я замълчи.

Преди двете да излязат навън, докато вървяха към входната врата, Преслава хвърли бегъл поглед към високото огледало, окачено на стената в преддверието. Отражението, което съзря, я стъписа.

– Олеле, заприличала съм на чудовище. Кожата ми никога не е изглеждала по-ужасна. Това сигурно се дължи на непосилния стрес.

– Да, понеже животът в Царствено е много стресиращ. Как не те е срам да го кажеш?

– Нямаш си и идея що за ужас изпитах, когато видях онзи кораб в морето. Още утре сутрин ще трябва да навестя Ариана, за да пооправи мъничко лицето ми.

– Утре е Коледа и Ариана ще празнува със семейството си. Няма да я караш да работи точно тогава – сряза я Добротея.

– Е, добре! В такъв случай е по-добре да не отивам при Савина в този си вид.

Преслава разтвори кожата по дължината на гърба си и я съблече. За един миг от ослепителна красавица тя отново се преобрази в нисичка дебела старица.

– Така изглеждаш още по-зле – отбеляза недоволно Добротея.

– Може, но пък съм по-внушителна за враговете ни – засмя се баба Таласъм и окачи празната си кожа на закачалката до входната врата.

– Нали знаеш колко трудно те напъхах в нея първия път – напомни ѝ Добротея.

– Никога не ще го забравя.

– И си готова да се подложиш отново на същото?

– Заради Виктор – да. Освен това вече се нагодих към тази кожа, мога да я облека и без твоята помощ.

След около половин час двете достигнаха до другия край на града, където се намираше заливът.

Невидимият вълшебен плащ, който птицата Всичко бе разгърнала над Царствено, бе разделил широкия плаж на две части.

И точно в незащитената му зона, от другата страна на вълшебната преграда, стоеше тя – царица Савина. Горда и изящна, както винаги. На метър от нея с фенер в ръка бе застанала още една добре позната жена на Добротея и на баба Таласъм – вещерската царица Ерида. На брега имаше лодка, с която те бяха доплавали до сушата. А до лодката стоеше великолепно красив мъж, с меч препасан на кръста и дълго наметало върху царските му одежди. Това беше първородният син на Савина, принц Маламир.

В далечината, все още обгърнат от тънка сива мъгла, вече ясно се виждаше и огромният кораб, с който бяха пристигнали и бяха пуснали котва в плитчините.

– Я виж ти кой идва да ни посрещне? Самото Златно момиче, следвана от легендарната баба Таласъм. – Савина се изсмя и се поклони подигравателно към двете. – Докато сте съставяли коледния си списък с желания, навярно и през ум не ви е минавало, че за празниците ще получите именно мен.

– Какво искаш, Савина? Защо си тук? – попита я Добротея.

– Отлично знаеш защо съм тук. Тук съм, за да си върна синовете – Светозар и Калоян.

– Изобщо нямам идея за кого говориш. В Царствено няма такива хора. Потърси ги на друго място. Вероятно си се объркала.

– Вероятно не съм. Няма значение какви имена ще им дадеш, дали Виктор, дали Кристофър, все едно е, те си остават мои синове и това няма как да го промениш.

– О, изненадана съм. В кристалната топка на коя вещица си надничала?

– Ерида, разбира се. Моята най-добра нова приятелка – засмя се лукаво Савина и погледна във вещерската царица, която отвърна на усмивката ѝ по същия начин. – Освен тях възнамерявам да взема още и снаха си Атина, както и внука си, и да заведа всички обратно у дома.

– Снаха? Нима приемаш Атина вече за своя снаха? Доколкото помня доста бурно се съпротивляваше срещу решението на Калоян да я направи своя жена.

– Това беше преди да разбера, че Атина е неродена мома и е толкова специално момиче.

– О, и щом разбра каква е всъщност, реши да я използваш за своите цели и амбиции! Колко типично за теб.

– Впечатлена съм от малката преградка, с която сте обвили градчето си. Виждам, че моите бариери между световете са те вдъхновили.

–  Плащът над Царствено е много по-добър от твоите бариери. За разлика от тях, за него не съществува магическа сила или предмет, способни да го разтворят – каза Добротея и погледна в царицата на вещиците. – Вълшебните ти пръстени не проработиха, нали, Ерида?

– Ще видим. Тепърва ще изпробваме издръжливостта му – отговори Савина. – Не бива да смяташ, че с тази малка преградка, която си поставила между нас и града, ще можеш задълго да ме задържиш навън. Не съм изминала целия този път, не съм сключила най-мащабния съюз в историята на нашия свят, за да си тръгна оттук просто ей така.

– Съюз ли?

– О, да. Не сме само аз и Ерида. Освен вещиците и самодивите на наша страна са още Морската царица и нейните русалки. Разполагам с пълната подкрепа и на хората от земите на нашето царство, заедно с тази на народа от Западното кралство, както и на всички нации от Източната империя. Обединих почти целия ни свят срещу теб – нашият нов и най-опасен враг. Виждам впечатлена си, но не държа да получа аплодисментите ти. Аз винаги съм била ловък и ненадминат дипломат. Нямаш шанс срещу мен и съюзниците ми, затова ми дай това, което искам и в замяна аз ще бъда великодушна и ще ти даря пълната свобода. Ще ти позволя да отпътуваш към някой друг далечен свят и да уредиш живота си.

– Примамливо е, само че няма какво да ти давам, Савина. Не ти дължа нищо. А колкото до Виктор, Кристофър и Ариана и детето им, те остават с мен. Вече аз съм тяхното ново семейство.

– Не знам дали си наясно, но ако ще се държиш за тях, ще ти се наложи да се сблъскаш със сериозно препятствие. Ако смяташ, че още тази нощ ще отвориш поредния портал към следващия нов свят, в който да ги поведеш, си обречена на непреодолим провал. Синовете ми са свързани с два свята – този и онзи, от който пристигнаха. И всеки път те ще те водят или тук, или там. А ако се върнеш в царството, нищо добро не те чака. Казах ти, настроих целия ни свят срещу теб. Вече нямаш никакъв шанс за живот в онези земи. А тук пък съм аз и не смятам да ходя никъде, докато не си върна децата. Нямаш полезен ход в тази ситуация, освен да се откажеш от синовете ми. Още от нощта, в която ми ги отне, знаех, че сте пристигнали в света на баща им. Всеки ден идвах дотук и се мъчех да ви намеря, но напразно, докато ти сама не ми се разкри тази година. Беше голяма грешка да вкарваш измисления си град в световните новини, Златно момиче. Или да кажа, кметица Щастие?

– Пътувала си между световете? А аз си мислех, че съм те лишила от силите ти, когато разкъсах булото ти. Не спираш да ме изненадваш, Савина.

– Ами какво да ти кажа. Аз съм си такава – пълна с изненади. Знаех, че един ден може да се завърнеш и първото нещо, към което ще се насочиш, е булото ми. Затова прехвърлих силите си в друг предмет. Но силите на всички останали самодиви пренасочих към моето було. И когато го разкъса, ти всъщност лиши тях от сили, не мен. Направи ми невероятна услуга. В сестрите ми бе започнал да се надига гняв срещу мен и щяха да ми създават много проблеми, но твоето завръщане ми ги спести. Сега всички са уплашени и смирени, и ми се подчиняват напълно, защото аз съм единствената им надежда да станат отново това, което бяха.

– Подлостта винаги ти е била присъща.

– Както и на теб. Кажи ми, питаш ли се как ще се отнесат Виктор и Кристофър с теб, щом научат, че си превърнала баща им в златна статуя?

– Ами не, защото не смятам да го разбират.

– Да, но пък аз смятам да им кажа.

– Савина, аз по-скоро се тревожа, какво ли ще кажат синовете ти, и тримата, когато научат, че проклятията, тегнещи над тях, причината за всичките им нещастия, не са дело на никакви вещици, а на тяхната собствена майка.

– Виждам, че макар и изхвърлена от нашия свят, през цялото време си стояла под двореца и си слухтяла какво се случва.

– Разбира се, трябваше да бъда в течение какви ги вършиш след онова коварство, което спретна, само за да получиш двореца ми.

– В отличие от теб, аз съм много по-хитра и съобразителна царица. Проклятията ми бяха необходими, за да запазя единството на народа ни. Благодарение на тях никой не си помисляше да надигне глас срещу нас и политиката ни, не и когато самото царско семейство бе най-голямата жертва на нашия общ враг. Това гарантира вътрешния мир в царството ни и синовете ми ще разберат защо майка им е била принудена да го стори.

– Не бих била толкова убедена в това.

– Кажи ми защо изобщо ти беше необходимо да се връщаш в онзи свят? Бях те направила легенда. Хората ти се възхищаваха. Пишеха се книги за теб. Издигнах твоя статуя пред двореца си. Знаеш ли как се чувствах всяка сутрин, щом се събудех и погледнех през прозореца на спалнята си, първото нещо, набиващо се в очите ми, неизменно да си ти.

– Твоят дворец? Всичко, което имаш, го имаш защото го открадна от мен. Ако не бях аз, ти дори нямаше да съществуваш. Но вместо благодарност, ти реши да посегнеш към ножа, който с лекота заби в гърба ми.

– Златно момиче, Савина – обади се изведнъж баба Таласъм. – Ако сте приключили с размяната на любезности, бих искала да ме оставите да поговоря насаме с Ерида. Като вещица с вещица.

– Разбира се, бабо Таласъм – прие Савина, демонстрирайки учудващо покорство. – Но преди да се оттегля, бих искала да отправя едно предложение към теб. Присъедини се към нас, помогни ми да си върна децата и ще ти се отплатя богато за добрината.

– Искаш да предам Златното момиче? – Баба Таласъм се вгледа учудено в Савина.

– А нима си длъжна да си лоялна към нея? Нима си забравила, че тя те омагьоса и ти прекара стотици години като глинено прасе?

– Ами може би си права, Савина – каза колебливо баба Таласъм и погледна в Златното момиче. Забеляза, че за секунда върху лицето ѝ се изписа истински страх, но Добротея съумя бързо да го прикрие с напълно безразлично каменно изражение. Баба Таласъм се усмихна и насочи поглед отново към Савина. – Може би… Но просто не мога да го направя, Савина. С нея сме заедно от толкова много време, че дори, когато се караме и обиждаме пак се обичаме. Тя е като горчивото кафе, което ободрява деня ми.

Савина се засмя с раздразнение и се отдалечи от тях. Отиде при Маламир, хвана го под ръка и двамата започнаха да се разхождат по плажа.

Добротея също им обърна гръб и излезе на пътя за града.

Баба Таласъм и Ерида останаха сами. Вещицата се вгледа озадачено в старицата и я попита:

– Е, за какво искаш да говориш с мен?

– Знам защо си дошла тук, Ерида – заяви баба Таласъм. – И ще ти кажа, откажи се. Качи се на този кораб и се върни обратно у дома.

– И трябва да те послушам само защото си баба Таласъм, така ли? Щом знаеш защо съм тук, значи знаеш и че нищо не е в състояние да ме спре да получа това, което най-силно желая.

– Аз съм в състояние да те спра.

– О, нима – изсмя се пренебрежително Ерида. – Това ще ми бъде интересно да го видя.

Баба Таласъм се огледа и щом се убеди, че нито Савина и сина ѝ, нито Златното момиче ги наблюдават, бавно започна да се преобразява във висока грозна жена с дебели кръгли очила и островърха черна шапка на главата. За момент Ерида се вцепени напълно, но бързо възвърна предишната си самоувереност.

– И какво? Значи ти си вещица Персефона. Това трябва да ме впечатли ли? – просъска Ерида.

– Като за начало трябва да привлече вниманието ти, а по-късно, надявам се, и да те вразуми.

– Как се осмеляваш да ми говориш така?! Аз съм царицата на вещиците, всички се прекланят пред мен.

– Аз пък съм баба Таласъм и за мен ти вече си никоя, Ерида. И те предупреждавам, стой далеч от Атина.

– Атина беше създадена по моята воля и това момиче ми принадлежи. От години копнея за лицето ѝ и съм тук най-сетне да го направя свое.

– Спомни си как точно беше създадена Атина. Кой ти разказа за неродените моми? Кой вкара в главата ти идеята да сътворим такава? Кой ти разкри съставките, необходими за тази магия?

– И какво искаш да кажеш, че всичко е било предварително планирано от теб? Внедрила си се в редиците на вещиците, за да следваш някакъв свой таен план.

– Именно.

– И какъв точно е той?

– Това вече не те касае. Това, което държа да знаеш, е коя в действителност съм аз и че няма да ти позволя да навредиш на Атина по никакъв начин.

– Не ме интересува коя си ти, а колкото до онази хлапачка, ще я лиша от лицето ѝ, а остатъка от безпомощния ѝ труп ще го запазя и ще ти го изпратя тържествено, за да се грижиш за него.

– О, Ерида, не бъди глупачка. Не ме карай да те срещам със създателката ти.

– Глупачката си ти, ако си мислиш, че можеш да ме уплашиш с Черното момиче. Събереш ли Златното и Черното момиче на едно място, Савина няма нужда да прави нищо, те двете сами ще разрушат този град.

–  Не и когато аз съм с тях. Забравяш, Ерида, че Златното и Черното момиче, и Атина, и трите са били мои ученички. И трите изпитват дълбоко уважение към своята учителка и когато се наложи думата ми за тях става закон.

– Леко съм объркана. Златното момиче от уважение ли те омагьоса да бъдеш глинено прасе, или това е просто измислица на Савина, за да я очерни?

– О, не, наистина бях омагьосана, но магията ѝ действаше само на територията на човешкото царство, отвъд границите му можех да бъда каквото си пожелая.

– Разбирам. И ти пожела да станеш Персефона?

– Общо взето си на прав път.

– Когато изчезна от вечно дъждовната гора си помислих, че си се уплашила и се укриваш някъде от страх да не те накажа, а ти всъщност вече си била тук.

– Аз съм на този свят от много дълго време, Ерида, далеч преди вие да се появите. Владея магията по начин, по който никоя от вас не може, но не държа да го показвам. Приеми, че аз съм наистина древна.

– Значи не би трябвало да ти е проблем да опазиш Атина и прекрасното ѝ лице. Защо тогава се притесняваш, че съм тук?

– Защото може да стане доста мъчително… за теб. А аз не желая да се стига до там.

– А аз пък не желая да бъда грозна повече, затова няма да се откажа от желанието си. И когато срещнеш Черното момиче, кажи ѝ, че я ненавиждам, задето не е успяла да ме сътвори красива. Хиляди пъти предпочитам Златното момиче да беше моята създателка, вместо нея.

– Тя вече знае това. Но не смята, че заслужаваш да имаш своя красота. Затова, Ерида, откажи се от Атина и се приеми такава, каквато си.

– Никога! – изкрещя непримиримо вещерската царица. – Лицето на неродената мома ще бъде мое!

***

Докато Златното момиче и баба Таласъм вървяха обратно по пътя към вкъщи, Добретея погледна критично в спътницата си и я попита:

– Сериозно ли трябваше да казваш това пред Савина?

– Кое?

– Че аз съм горчивото кафе, което ободрява деня ти. Не можа ли да кажеш например, че съм шоколадовия бонбон, който подслажда деня ти?

– Атина е шоколадовият бонбон, а ти си точно това, което казах, че си – засмя се баба Таласъм и се вгледа в Добротея.

След срещата си със Савина тя изглеждаше много по-мрачна и угрижена.

– Наистина ли си помисли, че ще те предам?

– Какво?

– Видях, че за момент се уплаши, когато Савина ми предложи да мина на нейна страна.

–  Нямам никаква идея за какво говориш.

– Толкова ли ти е трудно да кажеш, че се нуждаеш от мен?

Добротея предпочете да замълчи, вместо да даде отговор на този въпрос.

– Огледа ли добре принц Маламир? – попита баба Таласъм.

– Вниманието ми беше концентрирано най-вече към Савина. Защо?

– Защото аз го огледах, при това доста детайлно. Забелязах някои обезпокоителни неща при него. Той е опасен мъж, от когото трябва да се пазим. В сърцето му се таи голяма злоба и неудовлетворение от живота. Той е принц, който иска да е цар. Ако получи възможност да стане такъв, би се възползвал от нея без да се замисли. Това, че се превръща в змей, допълнително подсилва тъмнината в него. Ето точно от такива красиви властни мъже, но крайно безсърдечни, се раждат демоните.

– Мислех си за съня на Атина. Онзи, който сънува периодично и който така силно я притеснява. Макар да го крием от нея, този сън показва едно възможно наше бъдеще.

– Вярно е. Повечето от сънищата на Атина са пророчески. Това е още една от способностите на неродената мома – да вижда бъдещето, чрез сънищата си.

– И колкото и да го отричахме досега, пристигането на Савина, в компанията на Ерида и Маламир, все повече ни приближава към сценария от онзи сън.

– Да, това е наистина обезпокоително, но ние притежаваме едно преимущество. Знаем какво предстои и ще намерим начин да го предотвратим.

– Наред с това преимущество имаме и една огромна слабост. Плащът, който ни защитава.

– Какво за него?

– Прахосах много от магията си за създаването на Царствено. Тъй като тук няма друга магия, от която да черпя нови сили, способностите ми са ограничени. Цялата ми останала магия е все така силна, но за съжаление краткотрайна. Плащът също. В най-добрия случай, ако Савина не открие начин как да премине през него, ще ни защитава до Нова година, след това ще се разпадне и ще бъдем открити за всякакви атаки.

– Това наистина е голям проблем. Надявам се, имаш някакъв план как да го запазим.

– Обмислям един възможен, но не ми харесва, понеже ще трябва да се обърнем за помощ към един силно неприятен за мен човек.

– Кой?

– Знаеш кой.

– Както ти каза преди малко, нямам никаква идея за какво говориш.

– Да, да, много забавно. Говоря за Черното момиче. Ще трябва да се обърнем за помощ към доведената ми сестра.

– О, да. Тя е носител на най-тъмната черна магия, онази, която получи директно от водите на многоцветната река, когато все още съществуваше. Напълно способна е, за разлика от мен и Атина, да влее устойчивост към твоята магия и така Плащът да остане неразрушен. Но тя ще се съгласи да ни помогне само при едно условие. Готова ли си да ѝ дадеш това, което ще поиска в замяна?

Добротея се замисли за дълъг момент, след което отговори:

– Нямам голям избор. Можеш да ѝ предадеш, че съм съгласна да ѝ дам нещото, което ще пожелае. Разбира се, ако говорим за същото, за което си мисля.

– Същото е. Тя не желае друго. Но преди да продължим нататък, само един въпрос, градът е запечатан, а Черното момиче се намира на хиляди километри оттук. Как смяташ да стигнем до нея?

– Когато създадох Плаща се погрижих да направя и една тайна вратичка именно за спешни случаи като този.

***

Откритието, че къщата на кметица Щастие разполага с още два тайни подземни етажа, смая баба Таласъм. Докато слизаха по стълбите към тъмното подземие на втория етаж, Добротея не спираше да се гневи:

– Има един ден, за който се подготвям цяла година и точно когато настъпи, Савина се появи и съсипа цялото ми празнично настроение.

– Утре смятам, че ще имаш по-голям проблем от появата на Савина.

– Защо?

– Градът е запечатан, а е пълен с чуждестранни туристи, които няма да могат да си тръгнат, нито пък други да пристигнат.

– Ще се погрижа да измисля нещо правдоподобно, с което да обясня забраната за напускане на Царствено. Ти се погрижи да откриеш Черното момиче и да я убедиш да ни помогне. Колкото по-бързо успееш да го направиш, толкова по-добре. Всяка секунда е от значение, ако не искаме Савина да спечели.

Двете пристигнаха в широко подземно помещение. Добротея включи осветлението и баба Таласъм видя, че мястото бе претъпкано от множество старинни вехти вещи.

– Това колекцията ли ти е? – попита учудено тя.

Добротея не отговори, а поведе баба Таласъм през тясна пътека между високите купчини от предмети. Достигнаха до стената в другия край, по която се спускаше дълга тъмносиня плюшена завеса. Добротея дръпна завесата и пред тях се откри огромно огледало с изящна златна рамка, вградено в стената.

– Това ли е тайната ти вратичка? Това огледало?

– Вълшебно огледало – уточни Добротея. – Сега то е единственият съществуващ изход от Царствено. Щом преминеш през него, ще се озовеш отвъд Плаща. Пътешествието си до онези острови ще трябва да продължиш сама. Знам, че пътят до тях е дълъг, затова се надявам да успееш да се справиш.

– Ще се справя, не се съмнявай в мен. Аз съм баба Таласъм, пътувала съм през толкова светове, че сега все едно заминавам на посещение в съседно село – заяви окуражително тя и се обърна решително към Добротея. – Грижи се за Виктор, докато ме няма. Не му позволявай да разбира, че Савина е тук, нито допускай среща между тях. Тя все още има силно влияние над него и е способна да го обърне срещу нас.

– Ще го пазя, бъди спокойна – обеща кметицата.

Миг преди старицата да премине през огледалото, за първи път от дълго време насам, Добротея използва онова обръщение към нея, от което някога се бе отрекла и бе заявила, че ако един ден го изрече на глас отново, то трябва да е изпаднала в наистина тежка беда:

– Бабо Таласъм?

Старицата се обърна бавно към нея, а на лицето ѝ се бе появила топла успокояваща усмивка.

– Какво има, дете?

– Смяташ ли, че Савина ще спечели и този път?

– Смятам, че този път ще ѝ дадеш решителен отпор. И аз затова съм тук при теб, за да ти помогна.

– Благодаря ти. – Добротея се спусна към нея и я прегърна.

– Нали не си забравила, че ти си ми като дъщерята, която никога не съм имала?

Когато баба Таласъм застана пред огледалото, гладката му повърхност се раздвижи и забълбука. Тя премина през него като през вода и изчезна. Добротея се приближи и отново спусна завесата над огледалото.

***

Снегът все така продължаваше да се сипе тихо над Царствено. Златното момиче отново стоеше пред средния прозорец във всекидневната на последния етаж на дома си и наблюдаваше с изострено внимание заобикалящия я град.

Само преди няколко часа, от същото това място, тя бе гледала със съвсем други очи на света около нея. Но за един кратък миг всичко се беше променило. Сега тя нямаше никаква представа какво им предстои в идните дни, нито какви щяха да бъдат конкретните действия на твърдо решената на отмъщение царица Савина. Знаеше само, че коледното утро изобщо нямаше да бъде такова, каквото мнозина очакваха.

Внезапно всички празнични светлини, които огряваха Царствено, изгаснаха и градът потъна в мрак.

 

КРАЙ НА ПЪРВА КНИГА

pexels-photo-751374

Реклами