Светлината, която струеше от дръвчето, бавно изгасна и то потъна в мрак. Ябълката в ръцете на Атина постепенно изгуби златистия си блясък, но плодът продължи да бъде наситено жълт. По пода запълзя гъста сива мъгла. И тогава въздухът затрептя и нещо в него сякаш започна да се разтваря. Две сапфирено сини светлинки пробягаха наоколо, завъртяха се една срещу друга и от тях се оформиха две големи проблясващи очи. После, сред мъглявината от трептения, изплува една човешка ръка, цялата сякаш направена от злато. И само няколко мига по-късно пред смаяната Атина застана странна непозната жена с дълга руса коса, сапфирено сини очи и блестяща в златисто кожа.

– Най-после съм свободна! – каза тя и впери изучаващ поглед в Атина. – Ти ли откъсна последната златна ябълка?

Атина мълчеше, обзета от поредното си вцепенение. Единственото, което направи, бе бързо да скрие златната ябълка зад себе си. Жената пристъпи крачка напред и обви с ръце лицето на Атина, а в очите ѝ се четеше силно объркване.

– Какво си ти? – попита я тя.

Атина се дръпна рязко назад и отговори:

– Вещица! Аз съм вещица!

След това хукна нагоре по стълбите. Каквото и да се бе случило току-що, която и да беше тази жена, Атина не се интересуваше особено, тя имаше ясен план, от който не можеше да се откаже и да протака и със секунда.

– Не, не си! – извика след нея непознатата, докато тя избутваше напред двойната врата.

***

Внезапна болка преряза Савина и тя се свлече в снега. Самодивското хоро отново секна и сестрите ѝ я наобиколиха вкупом. Няколко от самодивите бързо я изправиха на крака. Царицата трепереше цялата. Всички изпаднаха в недоумение от случилото с нея. Не след дълго Савина вдигна глава и погледна в сестрите си, а в очите ѝ се виждаше истински ужас.

– Савина, какво ти е? Какво се случи? – запитаха я те.

– Някой току-що откъсна последната златна ябълка – разкри им тя.

– Какво? – ахнаха всички.

– Булото е разкъсано напълно. Златното момиче е освободено! – обяви Савина. – Тя е вече тук! Тя е отново сред нас!

Самодивите се разпищяха ужасени, много от тях хукнаха да бягат през процепа на бариерата между световете, връщайки се обратно в Златните поля.

– Глупачки! – извика след тях Савина. – Тя може да ви открие, където и да се скриете. Нищо не ще ни опази от гнева ѝ. Единственото, което я държеше извън този свят го няма вече. Няма го.

В настъпилия хаос до Савина останаха само двадесет от най-приближените ѝ самодиви, начело с Невена.

– Савина, какво ще правим сега? – попита я предводителката.

– Трябва да ми помогнете да се върна в двореца час по-скоро. Ще се опитам максимално до огранича щетите от завръщането ѝ.

Земята се разтресе. Бариерата между световете се пропука навсякъде и от нея започнаха да се отчупват огромни късове, които политаха надолу към земята.

– Проклета да си Атина! Ти унищожи света ми! – изкрещя с цяло гърло Савина.

***

Атина тичаше с всички сили по коридора към стаята на Светозар. Трябваше да го събуди и да го убеди незабавно да потеглят към Змейовите планини. Само че какво точно трябваше да му каже? Ако му разкажеше истината за майка му и това, че е поставила Калоян в смъртна опасност, като го е обещала за жених на самодивите, той едва ли щеше да ѝ повярва. Ако зависеше от нея, тя би потеглила сама, но без принц до себе си никой нямаше да ѝ отвори портите и тя нямаше да може да напусне града.

Изведнъж съзря Калоян, който се появи от другия край на коридора. Беше облечен в онзи ямурлук и пристъпваше тежко напред. Тя забави крачка и се спря по средата на пътя си.

– Хей, защо не спиш по това време на нощта? – извика смаяно той, когато я зърна.

Атина хукна към него.

– Наистина ли си ти?

– Разбира се, че съм аз! – засмя се той, прегърна я развълнуван и целуна нежно.

– Какво правиш тук?

– Реших да си дойда за Коледа! Исках да те изненадам.

– Е, изненада ме. Невероятно при това.

– Много си задъхана – отбеляза Калоян.

– От вълнение. Видях те от прозореца на спалнята си и не можех да повярвам, че мъжът в снега наистина си ти – излъга Атина.

– Ами аз съм. Ето ме.

– Ела в стаята ми. Подготвила съм ти една изненада.

Атина го хвана за ръката и поведе напред към спалнята си, докато в другата си ръка стискаше силно златната ябълка, която умело бе прикрила с широкия ръкав на роклята си. Калоян така и не я забеляза.

***

Златното момиче отвори предпазливо едното крило на високата двойна врата и пристъпи бавно в покоите на царица Савина. Беше тъмно и тихо. В далечния край на стаята цар Велизар спеше непробудно в леглото. Златното момиче премина на пръсти покрай него и отиде до огромния гардероб. Разтвори го и започна да претърсва дрехите на царя и царицата. Не можеше да различи почти нищо в заобикалящия я мрак. Имаше нужда от малко светлина, затова рискува и запали една от свещите в сребърния свещник, стоящ на шкафчето до леглото на царя, след това го взе и постави на земята точно пред разтворения гардероб.

След минута откри това, което търсеше. Скрит в дъното, между две рокли, висеше сватбеният воал на Савина. Златното момиче го стисна в ръцете си и тържествено го издърпа навън. И точно тогава от лявата страна на лицето ѝ проблесна гладкото острие на меч. Тя се обърна бавно, стискайки воала в ръце и видя, че зад нея бе застанал цар Велизар, гледайки я свирепо, а в изпънатата си напред ръка държеше своя меч, с който бе готов да посече неочакваната натрапница без грам колебание.

– Двамата с теб не сме се срещали досега, затова позволи ми да ти се представя – заговори спокойно Златното момиче с широка усмивка на лице.

– Не е необходимо. Отлично знам коя си! – прекъсна я цар Велизар.

– О, значи Савина ти е говорила за мен? Каква изненада.

– Пусни незабавно воала на жена ми! – заповяда твърдо Велизар.

– Всъщност, може би не знаеш, но това не е сватбен воал, а самодивско було – разкри Златното момиче. – Любимата ти жена е…

– Наясно съм. Сега го остави.

– О, Савина ти е казала малката си тайна. Колко нетипично за нея.

– Между мен и жена ми няма тайни.

– Сигурен ли си?

– Сигурен съм, че нямаш работа тук, Златно момиче! Този свят принадлежи на мен и на Савина.

– Виждам, че си същият като Савина. Явно не случайно точно теб си е избрала за съпруг. Е, царю, изглежда имаме голям проблем. Щом знаеш коя съм, значи си наясно и защо съм тук. Но не ти ме интересуваш. Важното за мен е да накажа Савина и сестрите ѝ, затова ти предлагам да се оттеглиш и няма да пострадаш.

– Никога няма да ти позволя да навредиш на жена ми.

– И какво ще сториш, за да ме спреш? Та ти си просто един обикновен човек, станал цар по волята на една самодива. Дори не си роден в този свят. Магията за теб е чужда.

– Ще сторя каквото е необходимо, за да те спра! – извика цар Велизар, стисна меча с две ръце и замахна с всички сили към Златното момиче. Беше убеден, че трябва да убие тази злосторница без капка милост.

Златното момиче вдигна воала на Савина към себе си, за да се предпази. Острието се удари в булото без да успее да го пробие, нито пък да нарани жената, стояща зад него. Златното момиче се извъртя и приклекна, като стисна цар Велизар за крака.

Омагьосвам те в златна статуя да се превърнеш и в този свят никога да не се завърнеш!

И в същия момент Велизар изпита силна скованост в цялото си тяло. Видя как магията на Златното момиче го застигна и започна да го поглъща. Първо бяха краката му, които се превърнаха в два тежки и неподвижни къса злато. След това проклятието запълзя нагоре и го направи златен до кръста. Той изпусна меча си, който падна с дрънчене на пода. Царят се замята отчаяно наляво-надясно с остатъка на все още живата част от тялото си, но напълно безполезно. Златото продължаваше да пълзи нагоре към него, обхващайки го целия. След няколко секунди то покри плътно гърдите, ръцете и главата му. Лицето остана последно. Миг преди да се прости и с него, цар Велизар нададе отчаян и безпомощен вик. Гласът му замлъкна внезапно, а златното му лице остана замръзнало в гримаса на смесица от ужас, ярост и злоба.

– Дано Савина те хареса и като златна статуя, царю! – изсмя се победоносно Златното момиче и се завъртя около него, развявайки булото на Савина над главата му.

После разпъна широко вълшебния воал на царицата и го разкъса на две, след това продължи да го къса, докато не го направи на ситни парчета. А парчетата разпиля по пода около златната статуя на Велизар.

– Оказа се по-лесно от очакваното – разсмя се доволно Златното момиче. Беше лишила Савина от съпруг и сили почти едновременно.

***

Калоян седеше на леглото в стаята на Атина със здраво стегната превръзка около очите. Изненадата, за която любимата му беше оповестила, го бе развълнувала силно.

– Атина, още колко трябва да чакам? – попита я той с усмивка на лице.

– Още съвсем малко – каза тя и в този момент разряза на две половини златната ябълка.

Атина знаеше, че според легендата, разказвана от мнозина, който отхапеше от вълшебния плод, каквото и да си пожелаеше, то винаги се сбъдваше. Но никъде не беше казано, че златната ябълка изпълнява желанието само на един човек, а не на всеки, който вкуси от нея. Затова тя бе убедена, че планът ѝ трябва да сработи. Тя потопи парчето от ябълката в мед, след това го поднесе към устата на Калоян и му каза:

– Приготвих този плод специално за теб. И тъй като вече сме Коледа, а на Коледа се случват чудеса, искам, докато го хапваш да си пожелаеш нещо хубаво. Например да се освободиш завинаги от проклятието, което тегне над теб.

Атина напъха парчето в устата на Калоян. Той започна да го сдъвква, а по лицето му заигра палава усмивка.

– Пожела ли си го? – попита го напрегнато Атина.

– А-хъм – отговори той с все още пълна уста.

Атина налапа друго парче от ябълката и си пожела с Калоян да отидат при двата легендарни овена, за които се твърдеше, че могат да пътуват между световете. От книгата за Златното момиче, с която се бе сдобила от градската книжарница, тя бе научила за тези животни. Те бяха служили вярно на първия цар, който често ги бе използвал, за да отскача до различни светове, откъдето бе донасял необикновени дарове за жена си. Според написаното в историята, белият отвеждаше в горните земи, а черният в долните.

Атина не знаеше светът, който често виждаше в сънищата си, в коя половина на всемира се намира, но вече бе твърдо убедена, че той бе реален. Магическите животни, ако наистина съществуваха, трябваше да им помогнат с Калоян да достигнат до него. В този свят нито за нея, нито за Калоян вече имаше някакво бъдеще. За да го спаси от самодивите, тя бе длъжна да го отведе на място, на което те не съществуват. Ако нещата сега не проработеха, всичко за двамата щеше да бъде изгубено.

 Стаята и всичко заобикалящо ги се завъртя стремглаво и след миг тя и Калоян се намираха в голяма празна зала, част от друго широко и тъмно подземие. Високо окачени на стената срещу тях висяха главите на двата овена. Атина изтръпна от ужас. Двете магически животни бяха мъртви. Бе прахосала напразно желанието си. Тя падна отчаяна на колене и започна да си шепне:

– Не, не, не. Това не може да е истина.

Калоян дръпна превръзката от очите си и изпадна в пълно недоумение, когато видя мястото, на което се бяха озовали.

– Атина, какво става тук? Къде сме?

Тя се изправи на крака и със сълзи в очите си отговори:

– Трябва да поговорим. Трябва да ти разкрия нещо за себе си.

И тя му разказа истината, която досега бе крила от всички. Обясни му коя бе тя, откъде идваше и защо бе изпратена в царството на хората. След това му сподели и откритието, което тази нощ бе направила за майка му и обета, който Савина бе дала на самодивите.

Калоян дълго я гледа стъписан. Накрая проговори със скован глас:

– Значи ти си вещица? Лъгала си ме през цялото време! Всичко, което ми наговори, са били купища глупости. Брат ми беше прав да се съмнява в теб. И мисията ти е била да откъснеш златната ни ябълка? И си го направила тази нощ? Това, което сложи в устата ми, е било парче от нея? От началото до края си ме правила на глупак!

– Калояне, разбери ме, направих го, за да те опазя. Направих го, защото исках да те спася от похищението, което самодивите ти готвеха.

– Пълна лъжа! Изобщо не ти вярвам! Майка ми не е самодива! Отново си измисляш и се опитваш да ме заблудиш! Искаш да оправдаеш предателството си. – Калоян извади меча си и тръгна бавно към Атина.

– Моля те, успокой се! В момента не мислиш трезво – призова го Атина, докато уплашено отстъпваше назад.

– Мисля отлично. За първи път, откакто те срещнах, виждам истината. Ти навярно си ме омагьосала, за да бъда толкова заслепен досега. Имало е толкова знаци, които съм пропускал от прекомерно доверие. Долна лъжкиня! Мръсна вещица! Играта ти свършва тук! – Калоян замахна с меча си право към скованото от страх лице Атина.

Тя се опря в стената и изпищя ужасена, докато острието се спускаше към нея. В този момент мечът в ръцете на Калоян се превърна в бодлива златна роза, която се удари нежно в Атина и раздра лицето ѝ с острите си бодли. Калоян се отдръпна и погледна смаян розата, която държеше. Преди да успее да каже каквото и да било, около него се завъртя облак от блестящ златен прашец и той се строполи на земята в несвяст.

На няколко крачки зад него стоеше същата жена, която Атина вече бе видяла в предишното подземие, след като откъсна златната ябълка.

– Не мога да повярвам. Ти ми обеща, че никога и за нищо на света няма да ме нараниш. А какво се опита да сториш сега? – промълви Атина, гледайки разочаровано в падналия Калоян и от очите ѝ бавно се стекоха две сълзи.

– Принцовете отдавна не са това, което очакваме да бъдат – каза жената със златната кожа и допълни доволно: – Изглежда се появих точно навреме, за да предотвратя една трагедия.

– Коя си ти? – попита я Атина.

– Не е ли очевидно? Аз съм Златното момиче – засмя се тя.

– Какво искаш от мен?

– Работата не е какво искам аз, а какво искаш ти. Пожела си нещо тази нощ, но си го пожела по напълно погрешен начин. Ябълката те доведе тук, само че се оказа напразно. Тези допотопни овни не са в състояние да те заведат никъде, още повече пък на мястото, на което желаеш да отидеш.

– Вече го разбрах.

– Е, искаш ли все още да получиш това, което си пожела?

– М-да… Ти можеш ли да ми го дадеш?

– Мога, без съмнение. Въпросът е – сама ли ще пътуваш или ще вземеш и любимия ти със себе си?

– Разбира се, че и Калоян ще дойде с мен.

– Само преди минута той се опита да те посече с меча си. Мисля, че нещата между вас приключиха тази нощ.

– Той го направи само защото беше в шок. Когато осмисли нещата, ще се осъзнае и успокои. Няма да го оставя на самодивите – категорична бе Атина.

– Погледни лицето си – настоя Златното момиче.

Атина избърса кръвта, която бе избила по него, след като бодлите на розата я раздраха.

– На лицето ми нямаше да му има нищо, ако беше превърнала меча му в друго цвете, а не в бодлива роза – оспори гневно Атина.

– А, значи аз съм виновната, а не мъжът, който се опита да те убие. Превърнах меча му в роза, защото исках да усетиш болката, която сляпата ти обич в него ти причинява, макар и минимална.

– Е, аз пък съм добре. И няма да се откажа от него, само защото той беше объркан и ядосан, и с право, задето го бях лъгала. Но съм сигурна, че щом се успокои ще ми прости.

– Оправдаваш действията му по доста нелеп начин. Осъзнай се, този мъж съвсем не е идеалът, който виждаш в него. Той е убиец, закрилян от семейството си.

– Не ме интересува какъв е. Важното е, че аз го обичам и съм длъжна да го спася. Дадох му обещание, което няма да наруша.

– Щом това желаеш, няма да споря с теб.

Около тях се завъртя силен вихър, изпълнен с проблясващ златен прашец и в същия миг тримата се озоваха обратно в спалнята на Атина. Калоян лежеше непробудно на леглото ѝ.

– Мислех, че ще ме отведеш в света, в който си пожелах! – каза Атина, като се вгледа неразбиращо в Златното момиче.

– Всичко с времето си – заяви тя. – Имаме още малко работа тук преди да потеглим.

Неочакван вятър разтвори широко средния прозорец и в стаята влетя ястребът на Калоян. Той се завъртя в кръг около полилея на тавана, след което светкавично започна да приема формата на различни птици. Измежду всичките му трансформации Атина успя да разпознае тази на грациозен бял гълъб, както и на пъстър петел, който изкукурига високо. В продължение на месеци Атина бе чувала същото това кукуригане и то многократно я бе будило от съня ѝ. След това ястребът прие облика на смайващо красива птица с дълги пера, блестящи в синьо, зелено и жълто. Това беше истинският вид на мистериозната птица Всичко. Създанието се спусна надолу и кацна върху лявото рамо на Златното момиче, като изчурулика весело.

– Тъгуваше ли силно за мен, докато ме нямаше? – Златното момиче заговори към птицата и я погали нежно по главата. – Неуморно късаше една след друга златните ябълки, за да разкъсаш булото, което коварната царица Савина бе поставила над мен и ме държеше затворена под земята. Но тя скри последната златна ябълка от теб и ти не успя да завършиш мисията си. Навярно си бил много тъжен, че не можеш да ме спасиш. Но вече не тъгувай. Последната златна ябълка е откъсната и твоята златна кака е отново свободна и възнамерява да даде добър урок на подлата Савина. Урок, който никой досега не ѝ е давал. Урок, който тя не ще забрави никога.

Златното момиче погледна в Атина и я попита:

– Някъде в двореца трябва да има едно глинено прасе с много големи и грозни очи. Знаеш ли къде се намира?

Атина си спомни за играчката в стаята на принц Светозар и се смути.

– За какво ти е това прасе?

– Виждала ли си го?

– Може и да съм го виждала, но не разбирам защо ти трябва.

– Необходимо ми е. Ако искаш час по-скоро да се махнеш от този свят заедно с любимия ти, заведи ме при прасето. Няма да тръгнем оттук без него.

– Д-д-добре.

Колкото и странно и откачено да ѝ изглеждаше това, Атина поведе Златното момиче към спалнята на принца. Двете нахълтаха в стаята му. Светозар се разбуди и подскочи стреснат в леглото си.

Златното момиче застана пред рафта с играчките му и след като откри прасето го грабна с думите:

– Ето те и теб.

– Атина, какво става тук? – извика Светозар.

Атина го погледна объркано, чудейки се какво да отговори. Без да губи време Златното момиче хвана Атина за ръката и бързо я поведе навън. Светозар скочи от леглото и хукна след тях в коридора.

– Атина! Атина! Чакай! – викаше Светозар, докато тичаше подир двете. – Какво става? Обясни ми! Коя е тази жена с теб? Защо ми откраднахте прасето?

***

Савина и останалите самодиви пристигнаха в двореца носени от змея (преобразения принц Маламир), когото царицата бе призовала да им помогне. Щом змеят се приземи и самодивите стъпиха отново на земята, Савина незабавно хукна към вътрешността на замъка. Стражите пред портите и тези, които патрулираха по коридорите, до един бяха вкаменени. Савина се досети, че състоянието им бе дело на Златното момиче. Тя ги беше омагьосала. Предусещайки, че това не бе всичко, царицата пое към покоите си, обзета от нарастваща паника. Разтвори широко високите двойни врати и светлината от свещта, догаряща в свещника оставен на пода, ѝ разкри, че най-големите ѝ страхове се бяха сбъднали. Самодивското ѝ було беше разкъсано на парчета, разхвърляни по пода. Но най-големият ѝ ужас се оказа не това, а златната статуя, която стоеше в средата на стаята.

Тя разпозна съпруга си. Пристъпи бавно към него, вгледа се в изражението на замръзналото му разкривено лице, след това се свлече в краката му, като запищя от ярост колкото ѝ глас държи. Савина крещеше така, както не бе крещяла никога преди. Пронизителните ѝ викове прокънтяха страховито в притихналия дворец и достигнаха до всяко кътче от него.

Когато Зоран чу писъците на Савина бе прегърнал една закачалка за дрехи, с която се въртеше из стаята на Атина и радостно танцуваше валс. (Беше дошъл да провери дали момичето се беше справило успешно със задачата си и щом зърна на леглото спящия непробудно принц Калоян, го обзе небивало щастие, затанцува му се и лакеят на Савина не се сдържа).

  – Точно така, царице прекрасна! Пищи, пищи, великолепна моя, защото след тази нощ не ти остава нищо друго, освен писъците – разсмя се той.

Внезапно пред вратата на стаята се разнесоха бурни гласове, Зоран захвърли закачалката и се огледа уплашен, търсейки някакво укритие. След като не успя да намери такова, той изтича до леглото на Атина и се пъхна под завивките до принц Калоян.

Само след секунда вратата се отвори и в стаята влязоха Златното момиче и Атина, следвани от принц Светозар и птицата Всичко.

– Що за смразяващ кръвта крясък беше това? – попита Светозар, докато разтриваше заглъхналите си уши.

– Писък от самодива – обясни Златното момиче.

– Беше ужасяващ – отбеляза Атина.

– Но откъде изобщо ще има самодива тук?

– О, има и при това, доколкото усещам съвсем не е една.

Златното момиче напъха глиненото прасе в ръцете на Светозар и му заповяда:

–  Сядай на леглото и пази това прасе като живота си.

Макар да беше силно объркан от всичко случващо се, той се подчини. От ръцете на Златното момиче се понесе жълта вълшебна мъгла, с която тя обви плътно вратата на стаята.

– Това ще ги задържи отвън за кратко, но не разполагаме с твърде много време.

Нощта бе изминала и навън вече се разсъмваше. В просветляващото се небе Атина видя ситни черни точици, които се приближаваха със завидна бързина към двореца. Това бяха вещиците на своите метли. След като бариерата между световете беше разрушена вече нищо не ги задържаше във вечно дъждовната гора.

Долу в градината змеят размаха мощно криле и полетя към тях. Чудовището избълва огън, който сякаш изпълни целия небосвод и погълна вещиците. Чуха се множество писъци от безпомощно изгарящи вещици. Първата вълна от тях беше безмилостно изпепелена от огъня на Маламир.

По вратата се заблъска свирепо.

– Самодивите са тук – обяви Златното момиче. – Време е да потегляме. Всеки да се хване за една колона от леглото и да се държи здраво, докато се носим по течението. Ти с прасето внимавай да не го счупиш.

Светозар притисна играчката към себе си и се хвана за горната колона на леглото. Срещу него Атина прегърна силно спящия му брат и улови съседната колона. Оставайки напълно изправено Златното момиче стъпи върху таблата и се хвана за една от долните колони. Птицата Всичко полетя над леглото, завъртя се три пъти около него, след това кацна обратно на рамото на Златното момиче.

– Стой далеч от децата ми! – отвън се чу силният глас на Савина.

– Потегляме! – извика Златното момиче в отговор.

Реклами