Зимата дойде по-бързо от очакваното. С падането на първия сняг принц Маламир избяга в Змейовите планини, където щеше необезпокояван да се преобрази отново в змей. Само ден след като той бе напуснал двореца, Калоян също отпътува натам. Както и през предишните зими, той трябваше да се грижи за брат си, докато беше в онази чудовищна форма, и да го държи на безопасна дистанция от селото.

На всеки три дни Калоян изпращаше писмо на Атина по ястреба си. Тя го прочиташе с вълнение и незабавно сядаше и му пишеше отговор. Този път, благодарение на писмата, които двамата си разменяха, за Атина дните в двореца сякаш минаваха като часове, а седмиците като дни. Октомври и ноември изтекоха почти неусетно и отново настъпи деня на нейния рожден ден. Тя не можеше да повярва, че бе изминала цяла година, откакто напусна вечно дъждовната гора и се раздели с учителка Персефона и майка Ерида. На същия ден преди една година тя пристъпи в човешките владения с голяма отговорна задача, видя сняг за първи път и насред гората се натъкна на Калоян. От тогава до сега животът ѝ се бе променил кардинално. Целите ѝ вече бяха съвсем други. Момичето на осемнадесетгодишна възраст мечтаеше за своя собствена вещерска шапка, докато днес единствената мечта на момичето, навършващо деветнадесет, беше да бъде неотлъчно с любимия си и двамата да изживеят най-голямото щастие на света.

Макар все още да не бяха станали съпруг и съпруга, Атина не губеше надежда и вярваше, че именно пролетта ще донесе така чаканото събитие. Този път нямаше да допусне царица Савина да провали плановете им.

Щом падна мракът, Атина отново занесе специалната си напитка на Светозар. Освен цялото пищно обзавеждане, с което разполагаше спалнята му (предимно в червено, черно и златно), в ъгъла на стаята му, в разрез с всичко останало, се намираше една висока полица, върху която бяха наредени множество детски играчки. На Атина най-много ѝ харесваха плюшеният лъв, комплекта дървени войници и едно чудато глинено прасе с големи ококорени очи. Всеки път, когато зърваше тези играчки, тя си спомняше за любимата си зелена плюшена жаба, с която винаги спеше в кулата. Ако знаеше какво я очаква, може би щеше да вземе жабата със себе си, когато в съдбовното ноемврийско утро потегли навън с майка Ерида. Питаше се дали учителка Персефона бе запазила вещите ѝ или ги бе изхвърлила.

Атина отиде до полицата с играчките, взе глиненото прасе в ръце и го огледа с любопитство. Имаше толкова неестествено големи очи.

– Получих го за третия си рожден ден – поясни зад нея Светозар. – Винаги съм го намирал за странно.

– Но все още го пазиш.

– Разбира се, подарък ми е от мама и татко. Не знам какво са му харесали та са ми го взели, но като малък доста се плашех от тази играчка. Все си мислех, че прасето е живо и ме наблюдава с тези изцъклени очи.

– Кога е рожденият ти ден?

– На 4-ти януари.

– А на Калоян?

– 25-ти юли.

– Значи е бил през лятото, по време на морската експедиция – въздъхна с разочарование Атина.

– А-хъм. А твоят кога е?

– Ами всъщност е днес.

– Какво? Днес? Сега? На 29-ти ноември? Точно днес? – смая се Светозар.

– М-да – засмя се Атина.

– Защо не ми каза по-рано? Трябваше да ти взема подарък. Да поръчаме да ти направят торта. Трябваше да го отпразнуваме тази вечер.

– Ами всъщност нямам особено настроение. Не и когато Калоян не е наблизо.

– С него или без него, сме длъжни да отпразнуваме рождения ти ден! – категорично заяви Светозар. –  Приготви се, ще те отведа до селото.

– Искаш да кажеш до града – поправи го Атина.

– Никой не го нарича така.

– Ами промяната все отнякъде трябва да започне, не смяташ ли? Ако никой не си прави труда да го нарича с истинското му име, то тогава завинаги ще си остане село. Но ние с теб можем да поставим началото на промяната. Какво ще кажеш?

– Ами добре. Хайде, приготви се и ще слезем до града, за да отпразнуваме рождения ти ден. Не искам да се набиваме на очи, затова си облечи нещо по-незабележимо – настоя Светозар.

Атина избра една от миналогодишните си рокли, които носеше в колибата, наметна се с топлото, но вече значително поовехтяло, пухено наметало, останало ѝ спомен от майка Ерида и последва Светозар до конюшните. Той бе облечен изцяло в черно – ботуши, панталон, жакет. Отгоре носеше дълго черно наметало с качулка, същото, с което бе и в онази зимна нощ, когато Атина се сблъска за първи път с него.

Двамата яхнаха един черен кон и препуснаха напред по жълтия калдъръмен път, водещ към града. Снегът през тази нощ се сипеше тихо над цялото царство. Всичко бе преобразено от искрящата му белота.

Не след дълго те достигнаха града и се отправиха към централната му част. Подминаха фонтана на желанията и преминаха през пазара. За разлика от пролетта, сега мястото изобщо не беше толкова оживено, колкото тогава. И хората, които срещаха по улиците, бяха значително по-малобройни.

– Нормално е. Все пак е зимна вечер – каза ѝ Светозар. – Повечето хора са на топло по домовете си.

– А къде всъщност отиваме ние? – поинтересува се Атина.

– Калоян водил ли те е в селската… тоест в градската механа?

– А-ми, не.

– А била ли си някога в механа?

– А-ми, не.

– Мисля, че ще ти хареса – засмя се уверено той. – Само не казвай на никого, че идваме от двореца. Преструвай се на редови гражданин. Не желая да привличаме излишно внимание.

Скоро двамата спряха пред една сграда с широки прозорци, от която се носеше силен шум и бе изпълнена с ярка светлина. Светозар отведе коня им на топло в обора отсреща, след което се върна и с Атина пристъпиха в механата.

Мястото беше претъпкано с мъже и жени. Всички говореха високо и се смееха приповдигнато, едни вдигаха наздравици, докато други танцуваха под нестихващата музика. Атина разбра, че това беше място, на което хората идваха да се веселят. Светозар я поведе напред. Двамата се настаниха на една уединена маса в дъното, близо до огнището със запаления огън.

– Какво ще искаш? – попита я той.

– Нямам никаква представа.

След минута Светозар се върна с две големи халби с пенлива бира и голяма чиния с печени свински ребърца. Атина досега не бе вкусвала от тази напитка и първите няколко глътки не ѝ се понравиха особено, но след като съчета бирата с вкусните свински ребърца всичко ѝ се услади неимоверно. Беше силно изненадана от крайно изтънчения и капризен принц Светозар, с когото сега ядяха ребърца с ръце от обща чиния. Той напълно бе зарязал царските си обноски и изглеждаше щастлив, както никога преди. Неочаквано той я сграбчи и поведе към дансинга, където двамата се смесиха с тълпата и започнаха да танцуват заедно с другите.

Тази вечер Атина откри една страна на Светозар, която не бе подозирала, че съществува в този постоянно намръщен, мърморещ и кисел мъж.

Светозар сам не можеше да се познае. Досега не се бе държал толкова освободено сред непознати хора, още по-малко пък да скача и танцува като тези от простолюдието. Но присъствието и компанията на Атина го караха да прави това, което му се бе струвало немислимо преди. Тази вечер той за първи път беше с човек, извън семейството си, когото чувстваше като свой истински приятел и се наслаждаваше на всеки един миг прекаран с него.

Неочаквано, макар и лишена от присъствието на Калоян, Атина осъзна, че празнува един доста весел и щур рожден ден.

***

…По същото време в Замъка на вещиците във Вечно дъждовната гора…

Вратите се отвориха широко и в залата пристъпи вещица Персефона. Царица Ерида отново седеше на своя дървен трон и изглеждаше силно раздразнена. През последните няколко седмици Ерида беше в твърде неспокойно състояние и постепенно започваше да я обзема дива ярост. Днес беше изминала точно една година, откакто тя отведе Атина в човешките владения и ѝ възложи задачата да откъсне последната златната ябълка и така да изведе вещите от несправедливата изолация, в която те бяха поставени. Една година на копнежи и очакване без какъвто и да било резултат.

Персефона застана пред трона на Ерида и почтително се поклони.

– Говори! Имаш ли вече някакви новини? – нетърпеливо поде вещерската царица.

– Царице, не знам как да ви го кажа – започна притеснено Персефона.

– Свърза ли се с Атина?

– Да, царице, посетих я в сънищата ѝ.

– И какво ти каза? Докъде е стигнала с изпълнението на плана ни?

– Тя е вече в двореца. Още пролетта се е сгодила за принц Калоян и им предстои сватба.

– А как стоят нещата около златната ябълка?

– Не знам как да ви го кажа, царице.

– Говори без увъртане, Персефона – заповяда ѝ гръмогласно Ерида.

– Ами, Ваше Величество, мисля, че не можем повече да разчитаме на Атина за това.

– Как така?

– Атина е влюбена в принца, Ваше Величество.

– Влюбена?

– Да, и отказва да изпълни мисията си.

– Какво си въобразя тази малка хлапачка! – изкрещя разярено Ерида. – Иска да отида в царството на хората и с голи ръце да одера лицето ѝ ли? Посети я отново в съня ѝ и кажи, че заповядвам да изпълни задачата си незабавно или лошо ѝ се пише.

– Ваше Величество, изглежда след като Атина отиде във владенията на човеците и ние изгубихме контрола, който упражнявахме над способностите ѝ, някои от тях са започнали да се проявяват. По специално тази със сънищата. Тя навярно е научила за нея, защото ми каза, че това е последният път, в който допуска мен, или която и да е от вещиците, в свой сън.

– Чуй ме добре, Персефона. Атина беше твоя ученичка. Ако сега се опълчва и се обръща срещу нас, то е само защото ти, като нейна възпитателка, не си я научила на най-важното – покорност и преданост към мен. Ако претърпим поредния провал, ще те държа лично отговорна. Давам ти съвсем малко време, за да оправиш тази каша. Ако до края на годината Атина не откъсне златната ябълка и не унищожи бариерите между световете, ще те обезглавя и ще си направя нощна лампа от главата ти. Ясна ли съм?

– Да, Ваше Величество. – Персефона се поклони смирено и напусна залата.

Докато вървеше по пътя към своята кула, думите на Ерида не спираха да се повтарят отново и отново в ума ѝ. Внезапно лукава усмивка заигра по лицето на Персефона, тя се огледа и щом се убеди, че бе сама в гората, изрече с нетипичен за нея глас:

– Ако всичко протече така, както съм го планирала, до края на година Атина изобщо вече няма да се намира в този свят. И никога не ще се появи отново тук, царице Ерида.

***

В дните преди Коледа в целия дворец кипеше трескава подготовка за предстоящите празници. Всичко беше изменено до неузнаваемост. Огромни зелени борове с блестяща украса изпълваха просторните зали. Лъскави гирлянди висяха от таваните и прозорците. Коледни венци и червени панделки бяха окачени по стените. Свещите в полилеите светеха два пъти по-ярко от обичайното. Дори стаята на Атина беше украсена с гирлянди, лъщящи топки и борови клонки.

Царица Савина продължаваше да се преструва на болна, макар в последно време да бе решила да покаже незначително подобрение. Беше започнала да излиза за кратко от стаята си, подпирайки се с бастунче, докато вървеше по коридорите. Верният ѝ лакей Зоран ходеше неотлъчно след нея и ѝ помагаше, когато на нея ѝ се налагаше да слиза и да се качва по стълбите.

Мнимата болест на Савина бе дала на Атина свободата отново да посещава кухнята – любимо занимание, от което, заради желанието на царицата, тя доброволно се бе отказала.

И тази вечер Атина беше в приятната компания на готвачката и дъщеря ѝ. Бианка беше много радостна от случващото се с царицата и дори не се опитваше да го скрие, за разлика от майка ѝ, която демонстрираше фалшива загриженост. Атина беше наясно, че и двете тайно ненавиждаха Савина, заради начина, по който тя бе наказала Бианка за онази история. Но и те, като всички останали, не подозираха, че ставащото с царицата бе просто една измама.

В момента Иглика отново бе заела любимата си роля на кулинарен ментор, докато учеше Атина как се правят шоколадови бонбони.

– Тези са любимите на Калоян – разкри готвачката. – Обожава ги още от дете.

Вратите на кухнята се отвориха и вътре, бутайки една количка за храна, пристъпи Зоран.

– Идвам за вечерята на царицата! – обяви той.

Бианка започна да подрежда подносите със сребърните похлупаци, под които се криеха блюдата, специално приготвени за Нейно Величество. Менюто ѝ се състоеше от прясна салата, два печени заека и огромно парче от кафява бисквитена торта, залята с бял шоколад. Атина и преди бе виждала Зоран да бута тази количка напред-назад из двореца с множеството подноси върху нея. Изумяваше се от цялото количество храна, което поглъщаше иначе „болната“ царица.

– Всичко това за царицата ли е? – попита невинно тя.

– Да, разбира се! – отговори високо Зоран и се изпъчи важно.

– Изглежда Нейно Величество страда от свиреп вълчи апетит – отбеляза с лек присмех Атина.

– Да бе вярно! – извика Бианка с цяло гърло. – Как една жена като царицата е способна да изяде два печени заека наведнъж? Я кажи, Зоране, да не би и ти тайничко да си похапваш от храната ѝ. Погледни се само какъв шишко си станал. Копчетата на униформата ти след някой друг ден съвсем ще се пръснат.

– Дами, дами! – Зоран повиши глас, за да надвика Бианка и размаха ръце във въздуха. – Запазете тишина! Да ви напомня, че се намирате в двореца, а не на площада в селото. Както много добре знаем всички, царицата ни е болна и ежедневно се нуждае от силна храна, с която да се подкрепя. Ако трябва и по три печени заека ще приготвяте и да не съм чул никакво мърморене. Вие сте готвачки и вашата работа е да приготвяте храна. Ако смятате, че сте нещо друго, кажете ми, за да го предам на Нейно Величество.

– Готвачки сме! Готвачки се! – извикаха в един глас Иглика и Бианка.

Доволен от постигнатото Зоран насочи вниманието си и към Атина.

– Лейди Атина, на вас нужно ли е да ви се напомня, че царицата забрани да стъпвате в кухнята?

– Тук съм само за да приготвя шоколадови бонбони за Калоян – тросна се Атина. – За Коледа.

– Принцът в момента не е тук. Ще си бъде отново у дома чак напролет – отбеляза Зоран. – Как точно смятате да му връчите тези бонбони за Коледа?

– Със Светозар ще го посетим в колибата. Други въпроси да имаш?

– Само още един. Царицата наясно ли е, че портите на селото ще се отварят и ще излагаме цялото царство на опасност за шепа шоколадови бонбони?

– Не, не е. Но царят е наясно и ни разреши. Сега отиди да го кажеш на Савина.

– О, със сигурност ще го сторя. И тя със сигурност няма да остане доволна. – Зоран се врътна с превземка, бутна количката с храната и напусна кухнята.

– Гаден доносник – Атина тихо просъска след него.

***

Царица Савина се взираше в трите разгърнати пергамента на масата пред себе си. И трите бяха снежнобели, изработени от най-висококачествена кожа. Върху тях се нижеха изящно изписани ръкописни букви, съдържащи три различни почерка. Това бяха автентични писма от трите принцеси, които бяха приели да се омъжат за Калоян и погубени само ден след това. Родителите и на трите бяха от далечни царства и все още не знаеха истината за съдбата на дъщерите си. И Савина се грижеше още дълго да не я научат.

Всяка година преди Коледа тя сядаше на масичката до прозореца в спалнята си, разтваряше тези пергаменти и изучаваше детайлно всяка една от изписаните букви до най-незначителната завъртулка. След това копираше почерците на трите принцеси, и представяйки се от тяхно име пишеше писма до семейства им. И в трите се говореше почти едно и също, девойките разказваха колко добре се чувстват в новия си дом и колко са щастливи с новия си съпруг. Накрая, когато всичко беше написано, Савина прибавяше и малко от златната си магия. Тя поръсваше писмата с фин златен прашец, който се просмукваше в хартията. И когато родителите им разтваряха писмата и прочитаха написаното, златната магия, скрита в хартията, проникваше в тях, като ги правеше спокойни, доверчиви и погубваше желанието им да видят отново децата си. Магията действаше точно една година и ако искаше да не бъдат разобличени, Савина трябваше редовно да им изпраща тези фалшиви писма.

Това беше опасна игра, но засега се печелеше непоколебимо от Савина.

За първия брак на Калоян тя бе успяла да изцеди от родителите на булката огромно количество злато. За втория получиха безпрецедентно много скъпоценни камъни. А за третия ги дариха с купища перли. Тези пресметливи ходове на Савина направиха царството им още по-богато. За четвъртия си планиран брак с принцеса Клариса Калоян щеше да получи огромна част от територията на Западното кралство. Със същия успех Савина можеше да измами и нейните родители, и царството им да се сдобие с нови земи, но всичко се бе провалило, заради появата на Атина. Савина я презираше с цялото си сърце. Но колкото и да желаеше, все още не можеше да открие начин как да я принуди да изостави Калоян. Хлапачката сякаш беше по-твърда и от диамант и не се поддаваше на внушения.

Вратите на спалнята се отвориха и в покоите на Савина нахълта Зоран, бутайки количката с храната, силно задъхан.

– Царице, чакайте да ви кажа – започна нетърпеливо той, – в кухнята се твори истинско безобразие. Пренебрегвайки вашите заповеди, Атина отново е отишла да си бъбри с двете готвачки. На всичкото отгоре най-безсрамно обсъждат, че сте били консумирали много храна, а Бианка каза, или по-скоро извика, че ѝ е писнало да ви готви. А пък Иглика, вместо да се занимава с поставените ѝ задачи, седнала да учи Атина как се правят шоколадови бонбони, които тя възнамерява да занесе на принц Калоян, когото двамата с принц Светозар смятат да посетят. Дори вече били питали царя и той им разрешил да отидат до Змейовите планини. Ваше Величество, това на нищо не прилича, нуждаем се спешно от вашата намеса.

Савина гледаше в лакея си с пълно безразличие. Той изобщо не бе очаквал толкова равнодушна реакция от нейна страна. Беше тичал дотук като луд, за да ѝ предаде с плам ставащото и тръпнеше от вълнение да види как побеснялата Савина ще поеме към кухнята, за да смачка и трите вкупом.

– Ще обърна внимание на това по-късно – каза Савина след дълго мълчание. – Сега ме остави сама, имам работа.

– Но вечерята ви, Ваше Величество. Хапнете си, докато печеното е все още топло. – Зоран се подмаза загрижено.

– Казах по-късно! – сопна се Савина. – А сега се махай!

Зоран се поклони почтително и се оттегли покорно, макар вътрешно да кипеше от гняв заради пренебрежителното отношение на царицата. Той правеше толкова много за нея, грижеше се тя да бъде винаги доволна, следваше стриктно плановете ѝ, но тя никога не го оценяваше, поради което Зоран бе започнал тайно да си мечтае един ден и тя да вземе най-после да си получи заслуженото.

Във всеки друг момент Савина щеше силно да се разгневи от информацията снесена ѝ от Зоран и щеше незабавно да действа, но тази вечер тя просто не можеше да мисли за нищо друго, освен написването на трите писма. Сега това беше от първостепенна важност. А за творящото се в кухнята по-късно щеше да си поговори добре и с Атина, и с двете готвачки. На никого нямаше да се размине наказанието. Савина изчисти ума си от всякакви странични мисли и се концентрира над текста, който ѝ предстоеше да напише.

***

На следващия ден Атина беше извикана в покоите на Савина за чаша следобеден чай.

– О, Атина, толкова се радвам да те видя – приветства я с широка усмивка царицата. – Заповядай, седни.

Щом Атина се настани на масичката, царицата ѝ наля чай в чашата, предложи ѝ захар и след като отпиха първата глътка, тя заговори отново:

– Почти не мога да те зърна, откакто се разболях. Ти изобщо не ме посещаваш.

– Не искам да преча на възстановяването ви, царице. Радвам се, че вече сте много по-добре.

– Подобрението ми е незначително, но все пак е по-добре от никакво. Надявам се скоро да се оправя напълно, за да може с Калоян да се венчаете. Толкова ми е тъжно, че заради мен трябваше да отложите сватбата си. – Савина си придаде разочарован вид.

– Недейте, царице, колкото повече време минава, толкова повече връзката ни с Калоян става по-силна – заяви предизвикателно Атина. – Не изпитвам никакви притеснения за венчавката. Готова съм за нея – дори и да е утре, дори и след една година, нищо между мен и Калоян няма да се промени.

– Звучи като истинска любов – отбеляза Савина с видима студенина в гласа си. – Миличка, като стана дума за Калоян, не мога да не те попитам, вярно ли е, че си казала, че ще го посетиш за Коледа в Змейовите планини?

– Нима се съмнявате в думите на Зоран?

– Атина, не му се сърди. Той, както и всеки жител на селото, има пълното основание да се тревожи, когато царството е изложено на необмислен риск.

– Със Светозар вече говорихме с цар Велизар за това и той ни разреши. Според него няма да има риск нито за царството, нито за града.

Савина изпита силно раздразнение, когато чу Атина да променя наименованието на селото. Беше чула, че и Светозар (под нейния диктат) бе започнал да го нарича по този начин и това много я вбесяваше. Тя не харесваше и не одобряваше подобен род промяна да се случва без нейното съгласие.

– Градът ли? – изсмя се Савина. – Миличка, никой не го нарича така. От самото създаване на царството това населено място е било и все още всички го знаят като „селото“.

– Да, но нещата се променят. Търпят развитие. Тогава е било село, но днес е град, доста голям при това – оспори Атина. – Ако ние дадем пример на хората, като започнем да го наричаме с истинското му наименование, те ще ни последват. Промяната трябва да започне именно от двореца.

– Атина, Атина… – въздъхна Савина и неодобрително поклати глава. – Някога моята… майка… ми каза нещо, което не разбрах тогава, но съзнавам напълно днес: Простолюдието се интересува от простички неща. Ако променим наименованието на селището, в което живеят, само ще внесем излишно напрежение в живота им. Ако те искат да живеят в град, точно така и ще го наричат, но те не желаят подобно нещо. Те си харесват селото, уважават традициите и искат да опазят спокойствието и уюта на миналото си. Не се нуждаят от промяна.

– Но все пак аз мога да запазя правото си и да го наричам по начина, по който смятам за правилен, нали, Ваше Величество?

– Разбира се. Макар и да си единствения човек, който ще му казва така. Сега да поговорим за тази зимна авантюра, за която се надявам да проявиш благоразумие и да преосмислиш.

– Царице, аз се отказах от сватбата си заради вас, не смятате ли, че заслужавам поне една среща с годеника си за всичките месеци, през които ни се налага да сме разделени?

– Ако искаш един ден да бъдеш царица на това място, трябва да осъзнаеш, че си длъжна да жертваш себе си и желанията си постоянно. Най-важното за теб трябва да бъде безопасността, благосъстоянието и живота на твоите поданици. Личното щастие е винаги на втори план. – Савина най-после видя една удобна възможност да каже това, от което досега се бе въздържала многократно, затова го изрече без да се замисля: – Ако не си съгласна с това и мислиш другояче, съжалявам, че ще го кажа, но тогава ти не си подходяща жена за сина ми.

Атина остави чашата си обратно на масата и погледна остро в Савина.

– Мисля, че трябва да попитаме Калоян коя според него е подходящата жена. Колкото до вас, знам, че не ме харесвате още от самото начало.

Савина отпи бавно от чая си, а когато отново погледна в Атина, тънка самодоволна усмивка заигра по лицето ѝ. След като малката дръзваше да показва ноктите си и тя щеше да покаже своите.

– В такъв случай не смяташ ли за пагубно, след като си нежелана, да заставаш между майка и детето ѝ, и да рушиш техните взаимоотношения?

Атина не се сдържа и избухна.

– Нищо не руша, Ваше Величество. Рушите го вие с подмолните си действия. Рушите го, когато принуждавате Бианка да идва при мен и да върши мръсната ви работа! Смятахте, че ще се уплаша, но напук на страха аз съм още тук и не смятам да ходя никъде. Рушите го, когато няколко дни преди сватбата ни решавате да се преструвате на болна. Но дори и това не може да ме накара да се откажа от Калоян.

По лицето на Савина се бе разляла широка усмивка, а в очите ѝ искреше плашеща злоба.

– Така ли било? Преструвала съм се на болна? Докажи го, ако можеш. Но там е работа, че не можеш. Чуй ме добре, хлапачке, децата ми и мъжът ми вярват в мен безусловно. Така е било досега и винаги ще бъде. Ако трябва да избират между теб и мен, винаги ще предпочетат мен. Изглежда съм се целила в грешната мишена досега. Вместо да се опитвам да те накарам да избягаш от Калоян е трябвало да сторя обратното. Искам добре да знаеш, че за мен е въпрос на време да го накарам да те намрази безвъзвратно и сам да те изхвърли веднъж завинаги от живота си. Дните ти под този покрив са преброени. Мога да те поставя в доста опозоряваща ситуация, която няма да можеш да му обясниш, дори и да искаш. Предупреждавам те, момиче, тръгни си още сега с добро, ако ли не, ще бъде с лошо, с много, много лошо, когато Калоян се върне.

– И аз ви предупреждавам, царице. От Калоян няма да се откажа. Но вие не забравяйте, че всичко във вашето царството се крепи на една-единствена златна ябълка. И следващият път, когато той ме отведе в подземията, и докато държа плода в ръцете си, може и да не се замисля дали да го откъсна.

Савина се смрази, победоносната ѝ усмивка бавно се стопи от лицето ѝ, докато обмисляше изреченото от Атина.

– Какво? Калоян ти е показал дръвчето? – попита невярващо тя.

– Още на първия ден от престоя ми в двореца.

Атина се обърна и тържествено напусна покоите на царицата.

С треперещи ръце Савина остави чашата си обратно на масата. Току-що осъзна, че тази девойка беше много по-опасна, отколкото бе допускала. Наивно я беше подценила. Тя не искаше само сина ѝ, искаше целия ѝ свят, и не за да живее в него, а за да го разруши. Изглежда Зоран беше прав – тя беше онова момиче от пророчеството, което така дълбоко я ужасяваше и за което тя предпочиташе да мисли като за лъжа. Ако искаше да предотврати края на своето превъзходство и настъпването на онази нова епоха, тя трябваше да се отърве от Атина. Това момиче трябваше да бъде погубено и то час по-скоро. Трябваше ѝ план как да представи смъртта ѝ като инцидент, в който всички, и най-вече Калоян, щяха да повярват.

***

Всяка година в нощта на Бъдни вечер Савина тайно напускаше двореца, за да проведе традиционната си среща със своето предишно семейство. На сутринта, още по тъмно, без никой да забележи, тя се връщаше у дома и празнуваше Коледа с най-скъпите си хора –  съпруга ѝ и синовете им. Това се случваше ежегодно и сега, колкото и да не ѝ се искаше, трябваше да стори същото.

След проведения разговор с Атина, и заплахата, която тя си бе позволила да отправи към нея, Савина бе обзета от крайно безпокойство, че нещо лошо може да се случи. Нещо, което щеше да се окаже извън нейния контрол.

Савина завърза зимното си наметало и даде последни инструкции на Зоран какво да прави, докато нея я няма.

– Поставила съм постоянна охрана пред вратите на подземната зала, където пазим дръвчето с последната златна ябълка. Наглеждай ги от време на време, понеже е празник, да не се напият тази нощ и да заспят.

– Лично ще ги претърся да не крият у себе си бутилки с вино – увери я Зоран.

Савина извади един дълъг златен ключ, закачен на златна верижка и го размаха пред лицето на лакея си.

– Това е ключът, който отключва вратите на подземието. Давам ти го, докато ме няма и ти заповядвам да го пазиш с живота си. Запомни, каквото и да се случва, този ключ трябва да остане в ръцете ти. Изгубиш ли го, смятай се за мъртъв.

– Разбира се, царице! – Зоран се поклони и взе ключа. – Ще го пазя за вас, както всяка друга година. Бъдете спокойна.

***

Атина се бе унесла в лек сън, когато онова стряскащо кукуригане на петел, което чуваше почти всяка сутрин, откакто бе дошла в двореца, я събуди отново. Тя скочи и се огледа. Беше сама в стаята си. Навън отново валеше сняг. Тя отиде до прозореца, за да се полюбува на гледката. И тогава, в тъмнината на нощта, съзря царица Савина, облечена в дълго наметало, която слизаше по външните стълби. Долу я чакаше една карета, теглена от четири коня. Савина се качи в нея. Макар отпред да нямаше кочияш, конете потеглиха сами. Атина се озадачи къде ли отиваше царицата в този късен час. Освен това тя никога не бе напускала двореца съвсем сама. Спомни си за заплахите, които Савина отправи към нея и реши, че навярно тя бе решила да посети Калоян, за да го настройва срещу нея. Атина нямаше да позволи подобно нещо. Тя грабна своето наметало и също хукна навън. Изтича до конюшните и макар досега да не бе яздила кон самостоятелно, и да изпитваше леко притеснение, тя се престраши и възседна един от конете, с който препусна след каретата на Савина.

Следваше я от разстояние, като внимаваше да не бъде забелязана. Учудването ѝ бе голямо, когато Савина достигна края на жълтия калдъръмен път и вместо да продължи напред към града, каретата на царицата пое по друг, силно стеснен път, заобикалящ селището.

Пътят, по който се движеха, се издигаше рязко нагоре, след това се спускаше стръмно надолу и свършваше точно пред една гъста гора. (Съвсем различна от гората в Змейовите планини). Карета на Савина спря в края му. Тя излезе навън и пристъпи в дълбоката гора.

Атина скочи от коня си, поведе го бавно напред и като достигна началото на гората го завърза за едно високо дърво. След това продължи тихо след Савина. За неин късмет царицата беше оставила стъпки в дълбокия сняг и тя просто ги следваше съвършено точно. Знаеше, че не бива да оставя никакви свои следи, иначе рискува на връщане Савина да ги забележи и да разбере, че е била проследена.

Атина изпита поредния си шок, щом достигна края на гората и съзря в далечината да се издига безкрайно гигантска стена, направена от прозрачен кристал. Разбра, че със Савина се намират в другия край на царството, пред другата бариера, разделящата земите на хората от Златните поля на самодивите. Стената беше досущ като тази във владенията на вещиците. Но за разлика от онази, в тази имаше висока и тясна пукнатина, стократно по-голяма от тясната дупка, която майка Ерида бе създала с един от своите магически пръстени, за да могат с Атина да преминат през бариерата между световете. Този отвор в стената, която разделяше Царството на хората от Златните поля на самодивите, сякаш изглеждаше постоянен. И през него необезпокоявани преминаваха те – самодивите. Облечени в дълги бели рокли, босоноги, с пъстри венци на главите и изумително дълги коси.

Царица Савина развърза наметалото си, а под него носеше същата бяла рокля. Разпусна старателно стегната си в кок руса коса и тя достигна до дължината на останалите самодиви. Събу ботушите си и продължи боса в снега.

Щом самодивите я забелязаха, хукнаха към нея, наобиколиха я в кръг и с радостни възгласи започнаха да изричат името ѝ.

Това неочаквано откритие донесе на Атина най-големия шок, който някога бе преживявала. Царица Савина беше самодива! Майката на Калоян беше самодива! Самият Калоян беше син на самодива!

По небето пробягаха извити огнени пламъци, които се спуснаха надолу към поляната, където самодивите стояха и разпалиха огромен огън. Когато всички се събраха около него, от недрата на земята сякаш зазвуча вълшебна музика. Самодивите се хванаха една за друга и започнаха да играят хоро. Царица Савина водеше танца им. Русата ѝ коса се развяваше след нея и проблясваше на светлината на огъня като злато.

Де да можеше сега семейството ѝ да види колко пъргава и игрива е всъщност „болната“ царица Савина, помисли си със съжаление Атина.

Не след дълго царицата се отдели от множеството самодиви и с малка група последователки се доближи до гората, близо до дървото, зад което Атина се бе прикрила. Една от самодивите, която изглеждаше доста строга и имаше червена коса, вървеше след Савина, говорейки на висок глас и ясно изразяваше недоволството си от нея.

– Това на нищо не прилича, Савина. Заточила си ни в онези поля и се сещаш за нас веднъж в годината.

– Най-хубавите земи от целия полуостров дадох на вас, не разбирам от какво точно се оплакваш, Невена! – отвърна Савина с твърд глас.

– Оплаквам се от това, че предаде своите сестри, заради един другоземец. Заживя с него като обикновена жена и не се спря да му раждаш деца.

Савина се извъртя рязко към Невена, замахна с ръка и стовари оглушителна плесница върху лицето на настръхналата самодива. Невена изпищя от болка и падна в снега. Музиката в далечината внезапно секна, самодивите около огъня спряха своя танц и всички насочиха вниманието си към ставащото между царицата им от едната страна и тяхната предводителка от другата.

– Ти май забравяш коя съм аз и как трябва да разговаряш с мен! – извика Савина. – Това, че съм те назначила за предводителка на самодивите в Златните поля, докато аз съм на служба в двореца, изглежда те е главозамаяло! Нека ти припомня срещу кого стоиш, Невена! Аз съм царицата на хората и самодивите! Първа и единствена! Но ако ти мислиш другояче, настоявам незабавно да се изправиш и да ме предизвикаш за мястото ми. Предупреждавам те, че ако загубиш двубоя, ще бъда много жестока. Няма да проявя никаква милост към теб. Ако ли не – коленичи.

Невена изгледа свирепо Савина. Макар да ѝ се искаше да се изправи срещу нея, да я победи и да заеме мястото ѝ, знаеше отлично, че дори наполовина не разполагаше със сила подобна на нейната, затова безмълвно се наведе и застана на колене пред царицата.

– Много добре – изрече със задоволство Савина.

– Сестрице? – обади се плахо една от другите самодиви зад нея.

– Какво има? – Савина се обърна и я погледна изпепеляващо.

– Ти си наша царица и никоя не ти оспорва това право, но искаме да знаем какво става с нашия жених? Кога ще ни го дадеш?

Неприятна тръпка премина през лицето на Савина.

– Да, всички искаме да знаем – заговори друга. – Отдавна ни обеща, че когато твоят най-малък син навърши осемнадесет, ще ни го предадеш. А вече минаха над четири години.

– Щом съм ви го обещала, ще ви го дам! Аз винаги спазвам обещанията си – заяви Савина.

– Да, но кога ще стане това? – включи се трета. – Невена ни каза, че досега си го женила три пъти и в момента му готвиш четвърта сватба. Вярно ли е?

– Точно сега около Калоян има малко усложнения – опита да се оправдае Савина.

– Трябва ли да нахлуем в селото на човеците и сами да си го вземем? – извика четвърта от далечината.

Савина видя, че у самодивите се надигаше огромно недоволство. Ако се бе справила с Невена, то в никакъв случай нямаше да успее с всички останали. Ако им покажеше, че предпочита децата на човека пред тях, щеше само да ги разгневи. Това беше резултатът от дългогодишната ѝ двойна игра и тя, колкото и да ѝ се искаше, не можеше повече да увърта, затова им каза:

– Ако толкова го искате, можете още утре вечер да отидете в Змейовите планини и да си го вземете. Ще го откриете в една колиба.

От редиците на самодивите се понесе вълна от радостни възгласи, музиката отново зазвуча и те продължиха играта си около огъня, така сякаш изобщо не бе спирала преди сблъсъка на Савина с Невена.

Савина стоеше отстрани, гледаше ги безизразно и трескаво обмисляше как да предпази Калоян от участта, която го очакваше със самодивите. Имаше по-малко от ден да спаси детето си или щеше да го загуби безвъзвратно.

Само на няколко метра зад Савина, прикрита от ствола на дебелото дърво, Атина беше пребледняла от ужас. Тя не можеше да повярва, че царицата току-що бе обрекла най-малкия си син на сигурна смърт. Атина отстъпи тихо назад, премина през гората по същия път, достигна коня си, отвърза го и след това откъсна една борова клонка, за да заличи следите, които тя и животното бяха оставили около каретата на Савина. Кафявият кон я чакаше кротко отстрани. Щом тя приключи, го яхна и решително пое обратно към двореца. Надяваше се до сутринта падащият сняг да успее да заличи другите следи, които оставяше по пътя си. Докато конят препускаше в тъмната снежна нощ, в главата на Атина се зароди план, чрез който можеше да спаси Калоян. Само че трябваше да действа незабавно, още сега. Осъзнаваше, че планът ѝ беше труден за изпълнение, особено частта, в която трябваше да отиде в Змейовите планини преди самодивите, но се надяваше да успее да убеди Светозар да ѝ помогне.

***

Калоян седеше и гледаше догарящия огън в огнището. Време беше да си ляга, само че на него изобщо не му се спеше тази нощ. Мислеше си за Атина. Чудеше се какво ли прави по това време в двореца. Дали сега си мислеше за него, както той за нея. Спомни си миналата Коледа, когато тя беше в колибата заедно с него. Тогава, само заради нейното присъствие, той се чувстваше безумно щастлив. А малката им скромна елха му изглеждаше така красива.

Калоян бе облякъл тъмносиния кадифен елек, който тя му бе подарила през пролетта. Чрез него сякаш я чувстваше по-близо до себе си. Носеше тази дреха неотлъчно със себе си и по време на морската експедиция. Така цяло лято се бе утешавал, че не е близо до любимата си.

Но тази вечер елекът не му даваше никакъв комфорт и спокойствие. Той се нуждаеше от Атина. Нуждаеше се да я зърне, да бъде до нея, да празнуват заедно Коледа.

Внезапно една дръзка мисъл се загнезди в ума му. Ако тръгнеше още сега, преди изгрев щеше да е в двореца. Щеше да влезе тихо в стаята на Атина и търпеливо да я чака да се събуди. Идеята да посрещнат заедно коледното утро изпълни Калоян с щастие. За ден-два без него наоколо нищо нямаше да се случи в Змейовите планини. Днес той бе нахранил змея и звярът щеше да бъде сит и да спи поне три-четири дни. Нямаше смисъл да прекарва това време в самота. Калоян скочи на крака, грабна ямурлука си, препаса меча си, взе лъка и стрелите си и излезе навън в студената зимна нощ.

***

Дворецът беше потънал в тишина и тъмнина. Само коридорите бяха слабо осветени от по няколко догарящи свещи в изящните сребърни свещници, окачени от двете страни на стените.  Беше изключително странно, че всички спяха по това време, включително и винаги будният през нощта Светозар.

Докато Атина тичаше напред към стаята си, се питаше дали царицата не бе приспала целия замък чрез магия, за да не разберат за посещението ѝ на самодивското сборище. Вероятно тя криеше от всички, че е самодива, включително и от царя.

Атина отвори вратата на стаята си и пристъпи в тъмнината. Внезапно пламъкът от запалена свещ освети лицето ѝ и тя замръзна на място, преживявайки нов шок. На сантиметри от нея съзря опуленото, с разкривена зловеща усмивка, лице на Зоран.

– Я виж ти кой се бил скитал навън в мразовитата нощ – заговори ехидно той. – Какво ли ще си помисли царицата, ако разбере, че я следите? Да ѝ кажа или не, а? Какво ще ме посъветвате? – Атина стоеше безмълвна. Зоран се ухили самодоволно и продължи: – Виждайки ужаса, изписан по лицето ви, разбирам, че сте научила най-голямата тайна на нашата царица. Да, Савина е самодива. Кажете ми, лейди Атина, сега, след като разбрахте коя е тя в действителност, вече страхувате ли се от нея или продължавате да се преструвате на смела?

– Естествено, че се страхувам – отговори Атина. – Ти също трябва да се страхуваш от нея. Та тя е самодива!

– О, да, така е. И аз се страхувам. Хубаво е, че и двамата се страхуваме от нея, нали? Искате ли да ви разкрия една тайна? Тя също се страхува от вас.

– Така ли?

– О, да. Не знам какво сте ѝ казали онзи ден, докато си говорехте, но след това тя направо беше откачила. – Зоран се отдалечи от Атина и застана до прозореца. – Постави денонощна охрана, която да пази дръвчето със златната ябълка. Сложи нова ключалка на вратата.

Зоран се завъртя на пети и златният ключ, който Савина му бе поверила да пази, някак незабележимо изпадна от джоба на панталона му, тупна в краката му и издрънча. Зоран се вгледа смаяно в него и с артистично отигран жест постави изненадано ръка пред устата си.

– А! Какво е това? Ключе! Чудно коя ли врата отваря?

Атина го гледаше с объркване. Зоран ритна ключа, той се повлече по пода и спря точно пред краката на Атина. Лакеят на Савина пристъпи напред към ококореното момиче.

– Ако се провалиш и царицата те залови, аз нямам нищо общо с това. Цялата вина ще поемеш ти, да сме наясно още отсега – заяви тихо той.

– Не разбирам.

– И не ти е нужно. Просто изпълни това, което си заявила пред Савина.

– Защо го правиш? Защо ми помагаш?

– Да приемем, че ми омръзна да целувам мръсните пантофки на Савина. Уморих се да правя всичко за нея, а тя никога да не го оценява и никога стореното да не ѝ е достатъчно. Да допуснем, че вярвам, че промяната не винаги е толкова ужасна, колкото я описва Савина. И накрая да кажем, че мечтая за една нова епоха, в която градът спокойно ще може да бъда наричан град.

– Наясно ли си, че Савина е обещала Калоян на самодивите?

– Не знам, възможно е. Тя не ме държи в течение точно в какви договорки влиза с тях, но ето – имаш още една добра причина да не се проваляш. Действай, момиче!

– А как ще мина покрай охраната? – попита го Атина, след като се наведе и взе ключа в ръце.

– Да речем, че един добър човек се погрижи да сложи приспивателно във виното им, с което ги почерпи. – Зоран се усмихна лукаво и напусна спалнята на Атина.

Атина беше толкова напрегната, че последвалите моменти минаха като внезапен миг пред очите ѝ. Тичането ѝ по коридора, слизането ѝ в подземието, преминаването покрай заспалите стражи, пъхането на ключа в ключалката и отключването на вратата, както и заставането пред вълшебното дърво. Най-ясният ѝ спомен беше моментът, в който отново държеше златната ябълка в ръцете си. Този път, за разлика от предишния, не изпита никакво колебание. Стисна здраво ябълката и решително я откъсна.

Реклами