Царица Савина беше излязла на най-големия балкон в целия замък и пристъпваше нервно напред-назад, докато не спираше да се взира в далечината, откъдето очакваше да зърне завръщането на своя най-малък син. Но чакането се бе проточила часове, денят беше към края си, последните слънчеви лъчи бавно се потапяха в хоризонта, а те нямаха вест от Калоян вече няколко дни и тревогата в майка му нарастваше с всяка изминала секунда.

Към нея пристъпиха другите ѝ двама сина – Маламир и Светозар, в опит да я успокоят.

– Изключително безотговорно момче – гневеше се Савина. – Как може да постъпи така. Защо не се прибира вече толкова дни. Маламир – тя се обърна към най-големия си син, – и си сигурен, че той е добре?

– Да, майко! – потвърди той. – Просто каза, че тази година са възникнали обстоятелства, заради които ще се позабави, но не пожела да ми разкрие какви точно.

– Светозаре – Савина погледна към другия си син, – няма да търпя да ме лъжеш повече. Ти много добре знаеш какво се случва с Калоян. Прекара с него два месеца в Змейовите планини.

– С него не се случва нищо чак толкова страшно! – въздъхна Светозар и реши, че вече не може да премълчава истината пред майка си. – Най-добре е да го чуеш от Калоян, но работата е там, че в цялата история е замесено едно момиче.

– Момиче! – настръхна Савина. – Какво момиче? Какви изобщо ги е вършил брат ти тази зима в планините?

– Мисля, че ще можеш да чуеш историята, разказана лично от него – каза Светозар и посочи развълнуван към далечината. – Ето го! Идва си! И както изглежда не е сам на коня си.

***

Калоян, следван от Атина, прекрачи уверено високите входни врати на двореца.

– Сигурен ли си, че можем да нахълтаме така? – попита го Атина, която не спираше да се тревожи да не направи ужасно първо впечатление на царя и царицата.

Преди Калоян да успее да ѝ даде какъвто и да било отговор, Савина се спусна нетърпеливо по широкото стълбище, достигна сина си и го обви в нежна прегръдка.

– Чакам те още от сутринта. В един момент така се разтревожих. Никога досега не си закъснявал чак толкова много.

Калоян се засмя, целуна майка си по бузата, след което се обърна към Атина:

– Атина, запознай се с царица Савина. Мамо, позволи ми да ти представя моята годеница Атина.

След тези думи двете жени замръзнаха на място. Първо бяха вперили стреснати погледи една в друга, след това и двете се вторачиха смаяно в Калоян.

– Нима току-що нарече царицата твоя майка? – първа заговори Атина. – Значи ти наистина си царският син? Не си се шегувал, когато ми го каза по-рано днес?

Калоян кимна утвърдително с глава.

– Но защо досега кри истината от мен за това кой си в действителност?

– Не съм я крил. Просто в самото начало, на нашата първа среща, ти си изгради съвсем погрешни умозаключения за мен и аз просто реших да не им противореча. А и да си призная, беше ми доста забавно да бъда с човек, който дори за момент не успя да заподозре кой съм и не се усъмни в думите ми.

– Каква очарователна история, Калояне – изрече студено царица Савина. – Сигурна съм, че на всички ни ще бъде интересно да ни я разкажеш по време на вечерята. Изгарям от нетърпение да науча повече за спътницата ти.

– Годеница, мамо, тя е моя годеница – поправи я с ведра усмивка той.

По стълбите слязоха и по-големите му братя. Без да губят време, Маламир и Светозар награбиха Калоян в обща здрава прегръдка. Тримата братя бяха изключително щастливи, че се виждат отново.

Преди да се оттегли в покоите си, за да се подготви за предстоящата вечеря, царица Савина погледна с гневно присвити очи втория си син и просъска тихо в ухото му:

– Имаш много да ми обясняваш, момче. Много!

Макар Светозар да беше най-високият от тримата, той инстинктивно отстъпи крачка назад и се прикри зад широките рамене на по-големия си брат.

Маламир беше искрено развълнуван от запознанството си с Атина.

– Безкрайно съжалявам, че не аз съм бил този късметлия, който те е спасил от бедата ти, красива девойко – каза той, като се поклони пред Атина и целуна ръката ѝ.

– В царството има купища жени, които отчаяно искат да бъдат спасени от теб, братко. Но тази тук принадлежи само и единствено на мен – заяви твърдо Калоян. – Ела, Атина, сега, след като те представих на семейството си, искам да ти покажа и стаята, в която ще отседнеш.

***

Атина беше напълно зашеметена от всичко, което ѝ се бе случило през днешния ден. Все още не можеше да повярва на разкритието на Калоян. Та той дори и за миг, през цялото време, в което бяха заедно, не ѝ бе заприличал на принц. Но току-що бе осъзнала, че всичките ѝ очаквания относно принца роден във въображението ѝ, и самият принц, съществуващ в реалността, изобщо не беше задължително да съвпадат. Тя сама бе отхвърлила възможността той да е принц, само защото Калоян не се бе появил в гората, яхнал бял кон и размахващ величествено меча си. Но през ума на Атина и за секунда не се бе появила идеята, че един изтънчен принц е способен грубо да я замери със снежна топка и после да я заплаши, запращайки стрела право към лицето ѝ.

За вечерята с царското семейство Атина беше облякла ягодово розовата рокля, която Серафина ѝ беше ушила. Категорично не харесваше този цвят, но реши да прояви уважение към старанието, което жената на воденичаря беше положила в направата на тази дреха. Въпреки това след тази вечер, Атина не смяташе да облича повторно някога същата рокля. Погледна още веднъж отражението си във високото огледало на стената в новата си, разкошно обзаведена стая, кимна одобрително и излезе в коридора.

Отвън се натъкна на Калоян, който също излизаше от своята спалня. Двете им стаи се намираха в непосредствено съседство една срещу друга.

Годеникът ѝ сега изглеждаше съвсем различно от онзи Калоян, когото тя познаваше до момента. Буйната му, и често стърчаща, тъмна коса, сега бе късо подстригана и елегантно пригладена назад, а гъстата му брада бе драстично скъсена. Той бе обут във високи черни ботуши, носеше черен впит панталон, бяла риза с широки ръкави и тъмносиния кадифен елек, който днес Атина му беше купила от пазара. Ето сега той приличаше много повече на принц, отколкото онзи мъж с неугледния ямурлук, когото бе срещнала в гората.

– Очарователна си! – каза ѝ той широко усмихнат, щом я зърна.

– Бих казала същото и за теб – отговори тя и след миг допълни: – Принце!

– Все още ли ти е трудно да го приемеш? – попита я той, смеейки се.

– Ще ми трябва известно време да осмисля факта, че цяла зима съм била в компанията на самия принц и съм се държала малко…

– Освободено и непринудено – довърши Калоян. – На мен всъщност ми хареса това твое държание. Хората наоколо почти никога не смеят да демонстрират открито поведение в наше присъствие, което понякога е страшно отегчително. Затова те моля да не се променяш и ставаш като тях, след като научи, че съм принц. Остани такава, каквато бе и до момента. Остани същата жена, в която се влюбих.

– Ще остана – обеща тя.

Калоян ѝ подаде ръка и я поведе към трапезарията, където семейството им ги очакваше за вечеря. Докато слизаха по стълбите той я запита:

– Когато се оженим, и късно вечер останем само двамата, ще имаш ли нещо против да пия чая си със сърбане?

– Стига да не е прекалено шумно съм съгласна и двамата да го пием по този начин – засмя се Атина.

– Невероятно е, но започвам да мисля, че в теб съм намерил своята изгубена половина.

– Аз също… Знаеш ли, не спирам да се страхувам да не направя лошо впечатление на Техни величества. Кажи какво мислиш за роклята ми?

– Шегуваш ли се? Те ще се влюбят в теб. А роклята ти е великолепна.

– Намирам я за твърде ярка и розова.

– Утре ще те запозная с царския ни шивач. Ще ти вземе мерки и ще ти ушие рокли от най-фините и меки платове, в цветове, каквито ти си избереш.

Цар Велизар седеше на централното място на дългата правоъгълна маса в средата на трапезарията. Той беше едър мъж с мрачно лице, посребрена коса и гъста сива брада, а масивната златна корона на главата му бе обсипана с блестящи скъпоценни камъни.

От дясната му страна грациозно се бе настанила царица Савина. Тя изглеждаше съвършено слаба и фина жена с очарователно красиво лице и искрящи сини очи. Пшеничено русата ѝ коса бе хваната в стегнат висок кок, около който носеше тънка златна диадема. Изящна – това беше думата, с която Атина можеше да я опише. Ако застанеше редом до майка Ерида, то царицата на хората с красотата си, като ярко слънце, щеше да заслепи царицата на вещиците. Това беше първият човек, когото Атина срещаше и за когото можеше да признае, че е равностоен на нейната хубост.

От ляво на царя седеше най-големият му син. Маламир приличаше еднакво и на цар Велизар, и на царица Савина. Беше тъмнокос, атлетичен и с широки рамене. Имаше жизнерадостно лице с хитра усмивка и лукави зелени очи.

Светозар седеше до него. Атина вече беше забелязала, че той бе най-високият от тримата братя, също и най-слабият. Имаше големи тъмни кръгове под студените си сини очи, лицето му се отличаваше с тънки устни и идеално прав нос. Беше русокос, също като Савина, и приличаше страшно много на майка си.

С изключение на ръста си, който беше на най-ниският сред тримата, Калоян бе същинско подмладено копие на цар Велизар. Същата гъста коса, същата брада, дори и омайните му сиви очи, гледаха по идентичен начин с очите на баща му.

Макар и различни, и тримата принцове бяха чаровни и красиви всеки посвоему.

Калоян седна на празния стол след Светозар, а Атина зае мястото точно до неговото. Очите на цялото царско семейство бяха приковани към нея. Всички изгаряха от нетърпение да научат повече за непознатата спътница на Калоян.

Атина за пореден път разказа в детайли измислената си история, която бе оповестила първо пред Калоян, и той я бе приел без да се съмнява дори за момент в истинността ѝ.

– Е, какво ще кажете? – Калоян попита развълнуван семейството си, след като Атина приключи разказа си.

– Разтърсена съм! – отсече студено царица Савина и отпи от чашата си с вино. – Всичко е толкова… трогателно. Останах без думи, затова е по-добре да не казвам нищо повече.

Атина забеляза, че царицата я гледаше с нескрито високомерие и неодобрение. Дали заради историята, от която тя, както изглеждаше, никак не се впечатли, или защото Калоян бе оповестил, че е негова годеница, но Атина разбра съвършено ясно, че Савина не я бе харесала ни най-малко.

– Преживели сте наистина изключителни премеждия и приключения, девойко – каза цар Велизар.

– Цяло чудо е, че е оцеляла след всичко случило ѝ се – допълни смаяно Маламир.

– И къде точно казахте, че се намира княжеството, от което идвате? – обади се Светозар, който не вярваше дори на едно изречение от разказа на Атина.

– О, много е далеч. Островът ни е разположен на самия юг, няма да преувелича, ако кажа, че е на края на света – излъга уверено Атина.

– Забележително. Утре ще ви срещнем с нашите картографи, за да им обясните с подробности и своевременно да внесем корекции по картите ни – продължи Светозар.

– Утре е ден само за нас двамата, братко, така че картите ти ще почакат – заяви Калоян и нежно хвана ръката на Атина в своята. Двамата се усмихнаха един на друг и си размениха пламенни погледи.

Късно същата вечер, докато повечето в двореца вече спяха дълбоко, царица Савина не можеше да намери покой в своята спалня. Цар Велизар седеше в леглото и улисано четеше любимата си книга, на ярката светлина на множество горящи свещи, докато жена му ходеше разярено напред-назад из цялата стая, а бялата дълга нощница, която бе облякла, се развяваше зад нея, сякаш беше рокля на прелестна горска самодива.

– Това момче си е загубило ума. Как може да постъпи толкова безотговорно и неразумно? Да доведе в двореца някаква си скитница, която цяла вечер не спря да дрънка куп глупости.

– Двамата изглежда са влюбени – отбеляза спокойно цар Велизар. – А и нашият син сам я е пожелал за жена, трябва да уважим решението му.

– О, моля те, не започвай и ти с това – тросна се Савина. – Калоян е сгоден за принцеса Клариса от Западното кралство и тя ще бъде неговата нова жена.

– Калоян неведнъж ни е казвал, че не харесва принцеса Клариса и не желае да се жени за нея.

– Аз знам кое е най-добро за моите момчета. Калоян ще се ожени за принцеса Клариса! Ще изтърпи една нощ с нея, а след това ние ще се погрижим тя да изчезне завинаги от спомените и живота му. И най-важното от всичко е, че срещу тази сватба ще получим солидно парче от Западното кралство.

– Царството ни и сега е голямо.

– Да, но може да бъде още по-голямо. Влиянието ни трябва да се разраства. Полуостровът вече е малък за нашите цели и амбиции. А това момиче, което Калоян е довел, и в което вярва, че е влюбен, какво може да ни даде? Нищо друго освен проблемите си!

– Нека не подценяваме любовта, Савина. Спомни си, че ако не беше любовта помежду ни, нищо от това нямаше да се случи. Царството нямаше да съществува. Аз нямаше да бъда цар, нито ти царица.

– Нашето беше различно, Велизаре. Аз винаги съм била честна и открита с теб. Ти знаеше коя съм аз и какво искам от теб, когато прие да ме последваш дотук. Докато това момиче е лъжкиня, сигурна съм. Но проблемът е, че Калоян е заслепен от красотата ѝ.

– Ако се обърнем срещу нея и избора на Калоян, той ще ни намрази. А точно сега царството ни най-малко се нуждае от принц бунтар. Проблемът на Маламир се задълбочава с всяка изминала година. Ами ако следващата пролет изобщо не се завърне от Змейовите планини и остане завинаги…

– Тихо! – извика с ужас в гласа си Савина. – Никога не го изричай!

– И двамата знаем, още от деня, когато го видяхме преобразен в люлката, че проклятието над него предвещава, че един ден той завинаги ще изгуби човешкия си облик. Светозар пък не може да излиза денем сред хората. И стигаме до Калоян, който е единственият ни син, способен да наследи трона.

– И все пак аз, като майка, знам кое е най-доброто за децата ми. Трябва да ми помогнеш и този път, само този път, Велизаре, и ако не успея да ги разделя, ще те послушам и ще ги оставя да се венчаят.

– Какво си намислила?

– Трябва да остана насаме с това момиче и съм сигурна, че ще успея да я разоблича и да я накарам сама да се махне оттук, без да принуждаваме Калоян да ни мрази. Но за целта синът ни трябва да е далеч от двореца.

– И как планираш това да се случи?

– Морската експедиция. Ще вземеш с теб Калоян, вместо Маламир.

– Ох, Савина, той няма да е никак доволен.

– Той е принц, и ако ще става цар, трябва да е наясно, че има отговорности, които не може да отхвърля. Задълженията към царството и короната са пред личното щастие.

На сутринта, по време на закуската, цар Велизар и царица Савина се хранеха в компанията само на най-малкия им син. Маламир, късно през нощта, се беше отправил към селото и все още не се бе върнал в двореца, а Светозар, с настъпването на слънчевото пролетно утро, се бе прибрал в покоите си и в момента спеше непробудно. Атина също все още не се бе събудила.

– Забелязвам, че годеницата ти не е от най-ранобудните – отбеляза Савина с критична нотка в гласа си.

– Да, често си поспива до по-късничко – призна Калоян, който вече добре знаеше, че Атина никак не обича да става рано.

– Калояне, не може да си сериозен с това момиче – започна майка му.

– Напротив, сериозен съм. Предложих ѝ да стане моя жена и тя прие, мамо, без дори да знае, че аз съм принц. За мен това е повече от достатъчно и съм твърдо решен да се оженя за нея и то още тази есен.

– Но ти си сгоден за принцеса Клариса. За нея трябва да се ожениш тази есен, а не за тази скитница – неотстъпваше Савина.

– Вие и родителите на Клариса уговорихте този годеж, очаквам и вие да го развалите.

– Но…

– Няма но, мамо! Няма да се оженя за Клариса. Ние двамата дори не се харесваме. Мразим се от малки, ако случайно си забравила.

– За брака си с теб родителите на Клариса ще ти дадат част от своето кралство. А тази прокудена бездомница какво може да ти даде, освен проблемите си?!

– Любов, майко! Атина ще ми даде любов. И тя не е бездомница, моят дом е и неин дом вече. Освен това не искам още веднъж да се събуждам в подгизнали от кръв постели след първата брачна нощ. Защото именно това ме чака с Клариса.

– Какви глупости говориш? – смути се Савина и се изсмя нервно.

– Спомням си неясно, но си спомням, че преди Атина съм имал други три жени. И всяка една от тях съм намирал убита в леглото си, след първата ни брачна нощ.

– Калояне… – Савина замлъкна скована, не знаейки какво да изрече в отговор.

– И съм наясно, че вие знаете. Знам, че на сутринта Светозар изтрива стореното от ума ми. Макар всичко да стои като мъгла в главата ми, знам, че именно аз съм го извършил. Досещам се, че това е част от моето проклятие. И не си правете труда да отричате.

– Добре, няма да отричаме. Но в такъв случай защо смяташ, че Атина няма да последва съдбата на предшественичките си?

– През зимата, когато тя беше в безсъзнание и не се събуждаше, наредих на Светозар да доведе една знахарка от селото. Жената, която дойде, ми предрече, че с Атина ще изпитам непознато до момента ми щастие. И за да бъда напълно уверен в думите ѝ, докато пътувахме към двореца, се срещнах с нея повторно. Навестих я в къщата ѝ. Оказа се, че освен знахарка, тя е още предсказателка и тълкувателка на вълшебства. И тя отново потвърди казаното, че Атина е специална жена, че няма на света втора като нея, и тя категорично няма да сподели участта на предишните ми три съпруги.

– Хванал си се на брътвежите на някаква шарлатанка – възмути се Савина.

– Тя заложи собствената си глава срещу истинността на думите си. Освен това смятам, че наистина разбира от вълшебства, понеже ми каза, че някога магията е принадлежала на всички, но след моето раждане ти си поставила едноличен монопол над нея.

– О, така ли е казала? – стресна се Савина. – Ха, колко дръзко от нейна страна! Ти, като мой син, надявам се, разбираш, че над магията е нужен контрол. Не всеки може свободно да се докосва до подобна сила, защото в неправилните ръце, магията може да окаже пагубно въздействие върху нашия свят.

– Разбира се, мамо! И за секунда не съм си мислил да те упреквам за това.

Цар Велизар, който досега мълчаливо бе слушал разговора между съпругата си и сина им, се включи, съобщавайки на Калоян решението, което снощи с майка му бяха взели по повод внезапната смяна на брат му и неговото включването в морската експедиция.

– Майка ти желае да прекара това лято близо до Маламир. Това може да бъде последната година на брат ти с нас като човек.

– Но исках да прекарам лятото с Атина, разполагаме само с няколко месеца преди да се венчаем.

– Морската експедиция е събитие, което планираме от няколко години и не можем да го отменим точно сега, Калояне. Какво ще си помислят хората, ако никой от синовете ми не ме придружи? Ти си този, който ще дойде с мен и това не подлежи на обсъждане – твърдо заяви цар Велизар и след секунда допълни: – Освен това, ако онази знахарка е права в твърденията си за Атина, то ти предстои да делиш остатъка от целия си живот с тази жена.

– Но от самото начало беше планирано Маламир да бъде с теб! Не разбирам защо в последния момент решавате, че трябва да съм аз! – възропта непримиримо Калоян. – Не стига, че всяка зима отивам в онази колиба в Змейовите планини и оставам там до пролетта, ами сега и това, точно когато искам да бъда с жената, която обичам.

– Калояне! – Цар Велизар разярено повиши глас.

– Велизаре, недей – каза тихо Савина и постави ръката си върху неговата. – Остави го. Щом не желае, не го принуждавай насила. Маламир ще дойде с теб, дори и това да бъде последната му година с нас като човек. Вярно е, че те помолих да ми позволиш да прекарам това лято с нашия първороден син, но не допусках, че желанието на клетото ми майчино сърце, ще отприщи такъв ураган от омраза и ярост в малкото ни съкровище Калоян. Но той е прав – заслужава да бъде щастлив с избраницата си. От друга страна, само като си помисля, че никога повече може да не зърна Маламир като човек… Ох, милата ми рожба, защо на него се падна да живее с най-тежкото от всички проклятия. – Царица Савина закри лицето си ръце и заплака неудържимо.

Цар Велизар се изправи и я прегърна нежно в обятията си, като започна тихо да я утешава, а междувременно хвърли изпепеляващ поглед към сина си и му каза през зъби:

– Не разбирам как може да си такъв егоист и да причиняваш това на майка си. Погледни я хубаво, Калояне! Това ли заслужава жената, която те роди и отгледа от бебе? Що за човек и син си ти?

Калоян се почувства виновен, засрамен и размазан от думите на баща си. Той стана от мястото си, пристъпи към Савина и също я прегърна.

– Мамо, недей да плачеш. Всичко ще бъде наред. Маламир ще остане с теб, а аз ще отида с татко. Чу ли ме? Спри да плачеш. Ще участвам в морската експедиция вместо брат ми и няма да се сърдя на никого от вас. Обещавам! А сега те искам спокойна, мамо!

Савина прегърна Калоян.

– О, миличък, не знаеш какво значи това за мен – каза през сълзи тя и продължи да хлипа разстроено, макар да бе повече от щастлива, че планът ѝ бе сработил и с Велизар успешно бяха успели да измамят Калоян.

Когато синът ѝ се върнеше, Атина вече щеше да е далеч оттук и той нямаше да има никакъв друг избор, освен да се ожени за принцеса Клариса. Беше само въпрос на време Савина да разкара малката нахална хлапачка от двореца.

***

– Значи скоро ще отпътуваш? – Атина разочаровано попита Калоян, докато двамата, хванати за ръце, се разхождаха в градината около двореца.

Денят беше в късния си следобед.

– Налага ми се. Но ще бъде само за лятото. Наесен се връщам, двамата ще се венчаем и след това ще бъдем завинаги заедно.

– До зимата – поправи го Атина. – Тогава отново трябва да отпътуваш за Змейовите планини.

– Не се знае все още, но по всяка вероятност – въздъхна Калоян. – Хей, ти може да дойдеш с мен, ако желаеш.

– И да се излагам отново на опасност пред змея. Не мисля.

Двамата продължиха бавно напред, обзети от мълчание, докато Атина не се реши да поведе разговора в дълго премисляната от нея посока.

– Направи ми впечатление, че наоколо няма никакви птици. И в гората, докато пътувахме, не се натъкнахме на нито една.

– От доста години по нашите земи не се срещат птици.

– Защо?

– Заради птицата Всичко.

– Птицата Всичко? – повтори неразбиращо Атина.

– Преди много години по нашите земи растели хиляда и едно ябълкови дръвчета, като всяко от тях раждало по веднъж една златна ябълка. Както се досещаш, това били вълшебни дръвчета. Те били създадени от златната магия на моята прабаба, която ги сътворила малко преди да напусне нашия свят.

– Златното момиче?

– Да. Но след като вещиците, онези коварни творения на Черното момиче, научили за тях, с помощта на тъмната си магия създали тази лукава птица, която изпратили в нашето царство и тя започнала да откъсва една след друга златните ябълки от дръвчетата. Аз и братята ми още не сме били родени по онова време, но мама и татко тъкмо се били оженили. Заради способността на птицата да се променя и да приема формите и вида на други птици, те я нарекли птицата Всичко. Създанието било неуловимо. За да се справят с него, царят и царицата били принудени да издадат заповед за ликвидирането на всички пернати създания в нашето царство. Затова днес няма птици, където и да било по земите ни.

– А птицата Всичко убита ли е също?

– Не знаем със сигурност, но тя изчезнала и никой повече не я видял, след като мама взела решение да опази последното останало дръвче и златната му ябълка, като ги премести в подземието на двореца ни.

– Значи заради птицата Всичко продължавате да държите дръвчето там? – завърши Атина. – Любопитна съм как то успява да оцелее толкова години под земята без светлина? Или пък таванът на подземието е стъклен и през него слънчевите лъчи проникват и достигат до листата му?

– Това е вълшебно дръвче, Атина, не му трябва светлина. Единственото от първостепенно значение за него е никой да не откъсва златната ябълка от клоните му. Могъща магия се крие в златната ябълка. Магия, без която не само дръвчето, но и всичко около нас може да спре да съществува.

– Чудя се как ли изглежда – подхвърли Атина.

Калоян се поколеба за момент, но фактът, че му предстоеше да отпътува и нямаше да види Атина цяло лято, го накара да ѝ направи един неочакван подарък. Майка му и баща му щяха да побеснеят, ако научеха, но той щеше да се погрижи това, което се канеше да извърши, да остане в тайна.

– Атина, искам да ти покажа нещо – обяви той и я поведе обратно към вътрешността на двореца.

Атина вървеше с копринена лента, завързана около очите. Калоян я водеше напред, държейки я за ръката. Макар да не виждаше нищо в момента, Атина бе разбрала, че двамата бяха слезли по многобройни стълби, а след това продължиха да вървят напред по дълъг тесен коридор. Наоколо не се чуваха никакви гласове, единствено стъпките им отекваха по каменния под, в заобикалящата ги тишина. Достигнаха до масивни двойни врати, които се отвориха тежко и със скърцане. Атина вече подозираше къде всъщност я водеше Калоян, но все още отказваше да го повярва, докато той не отвърза лентата от очите ѝ и тя се огледа смаяно.

Бяха слезли в подземията на двореца. Помещението, в което се намираха, беше тъмно и просторно. Те стояха на нещо като балкон, заобиколен от извити каменни стълбища от двете страни. А долу, в пространството точно под балкона, се намираше и то – дръвчето със златната ябълка.

Калоян хвана развълнуван Атина за ръката и я поведе по извитите стълби, отвеждайки я точно пред дръвчето.

Атина беше загубила ума и дума от цялото великолепие пред очите ѝ.

Дръвчето изглеждаше величествено красиво, имаше идеално право стъбло, корона със съвършени пропорции, пъстри зелени листа, от които струеше ярка вълшебна светлина. В кръг около него бе поникнала свежа зелена трева, от която също проблясваше светлина.

Калоян придърпа Атина напред, те пристъпиха в тревата и застанаха точно под клоните на дървото. Калоян повдигна ръка и посочи нагоре.

– А ето я и нея! Златната ябълка.

Там, на един от клоните, скрита сред зелените светещи листа, Атина я зърна. Тя сякаш наистина беше направена от злато и също като листата излъчваше светлина. Приличаше на миниатюрно слънце, разпръскващо нежни златни лъчи.

– Искаш ли да я докоснеш? – предложи ѝ Калоян.

Той хвана ръката ѝ и я насочи към златната ябълка. Атина се скова напълно, когато пръстите ѝ уловиха вълшебния плод. Това беше моментът, заради който бе изпратена в царството на хората. Това беше моментът, за който бе бленувала през цялата студена зима. Ябълката беше в ръката ѝ, сега трябваше само да я дръпне рязко и да я откъсне от дръвчето. След това бариерите между световете щяха да рухнат и тя можеше да се завърне у дома. Майка Ерида навярно щеше да се гордее безумно с нея.

– Много е красива, нали? – Тя долови гласа на Калоян зад себе си.

Атина се запита дали щеше да бъде щастлива на онова място, което наричаше свой дом, без Калоян до себе си, с всички грозни и отблъскващи вещици, които още от малка я ненавиждаха. За няколко месеца прекарани с този мъж, тя бе изпитала онези емоции и чувства, за които преди това бе чела само в човешките книги. Знаеше, че ѝ предстои още много щастие в съвместно им бъдеще, ако позволеше то да се състои. Всичко зависеше от нея и решението, което бе длъжна да вземе в този момент. Атина си спомни за майка Ерида и учителка Персефона. Само те ѝ бяха най-близки от всички вещици и бяха най-близо до представата ѝ за семейство. Но пък с Калоян тя можеше да има свое истинско семейство. Те можеха да се радват на двама или трима сина, също като царя и царицата. Представяйки си всичко това, Атина реши да предаде вещиците, вместо Калоян. Реши да се откаже от магията си и да заживее като обикновен човек заедно с любимия си. Атина отпусна пръстите си от златната ябълка, свали ръката си и се обърна към Калоян.

– Да, красива е наистина, но не е по-красива от теб.

– Ти си по-красива от мен – поправи я Калоян и се засмя широко.

– Нямам търпение да стана твоя жена – каза Атина, като улови двете му ръце в своите и се вгледа съсредоточено в пленителните му сиви очи, в които виждаше отражението на блестящата златна ябълка, на която тя окончателно бе решила да обърне гръб. – Сега ме изведи оттук. Искам да прекарам цялото време, което ни остава преди да се качиш на онзи кораб, навън, на открито под разцъфналите дръвчета и топлите лъчи на пролетното слънце.

Advertisements