Селото в човешкото царство се оказа великолепно. Атина си го бе представяла по съвсем друг начин – малко селище с тесен извит път, водещ към двореца, а от двете страни на пътя ниски, схлупени къщички, пръснати по цялата му дължина. Но щом преминаха портите, с Калоян се озоваха в един нов огромен свят. Улиците бяха многобройни, пътища дълги и широки, къщите лъскави и разноцветни постройки на два или три етажа, с много цветя по прозорците и пъстри цветни лехи в дворовете. Беше истинска рядкост да се види едноетажна къща. Повечето от царските поданици живееха в домове на два етажа, а по-заможните разполагаха и с трети. По улиците сновяха безспирни потоци от хора на всякакви възрасти. Копитата на препускащите коне и колелата на преминаващите каляски тракаха шумно по калдъръмените пътища.

Калоян бе заменил зимния си ямурлук с по-тънко тъмночервено наметало с качулка, която бе нахлупил на главата си, докато яздеше коня си, с Атина плътно опряна в него.

– Селото е изумително красиво! – възхищаваше се тя, докато двамата бавно си проправяха път напред през безконечните тълпи. – Изобщо не си го представях такова. Все си мислих, че е по-малко. Прилича по-скоро на град, отколкото на село.

– Ами то всъщност си е град, с пристанище и всичко друго присъщо за един голям град. Когато царството е било основано, селището наистина е било селце, но през управлението на цар Велизар и царица Савина драстично се разраства и достига до това, което е днес. Само че хората продължили да го наричат „селото“, харесвали си го така и не желаели да променят наименованието му. Затова и до днес всички все още го наричаме „селото“, макар формално да сме в град.

– А и колко хора само го населяват?! – отбеляза с учудване Атина.

– Жителите са малко над 500 000 – разкри Калоян.

– 500 000 души? – смая се Атина.

Броят на вещиците във вечно-дъждовната гора беше хилядократно по-малък. Дори и да владееха пълната сила на черната магия, при една война с царството на човеците, едва ли току-тъй щяха да се справят с враг наброяващ 500 000. Атина започна да изпитва съмнение, че превъзходството на хората се дължеше само и единствено заради притежанието на златните ябълки, както бе заявила майка Ерида.

Калоян дръпна рязко юздите на коня си и те спряха пред мрачна тясна уличка, която водеше към един от малкото едноетажни домове в селото. На всичко отгоре, точно тази къща измежду всички други изглеждаше най-грозна и неугледна. Имаше кафява дървена врата, кръгли прозорчета и наклонен зелен покрив. Отпред стоеше табела от прогнило дърво, на която с разкривени бели букви бе изписано – знахарка, предсказателка и тълкувателка на вълшебства.

– Имам малко работа тук – обяви Калоян, като слезе от коня и помогна на Атина също да стъпи на земята. – Ти отиди и разгледай пазара. Ще се чакаме пред онзи фонтан. – Той посочи към отсрещната страна на пътя, където имаше малък парк с висок мраморен фонтан, а точно зад него се намираше и площада с оживения селски пазар. Калоян разтвори кесията си и подаде няколко жълтици на Атина. – Вземи си това, което си харесаш.

Атина го изгледа подозрително, но реши да не казва нищо, взе парите и се отправи към пазара.

Калоян тръгна напред по тясната уличка. Завърза коня си за единственото дърво в близост до къщата, след което потропа по вратата.

Отвори му същата старица, която брат му бе водил зимата в колибата, за да прегледа Атина, докато момичето беше в безсъзнание.

– Ваше Височество, влизайте, влизайте, очаквах ви – усмихна му се приветливо жената.

– Очаквали сте ме? – запита я учудено Калоян, щом пристъпи в дома ѝ.

Къщата на знахарката отвътре изглеждаше така, както и отвън – тясна, грозна и натъпкана с огромно количество стари вещи. Въздухът в стаята бе изпълнен с миризмата на множеството изсушени билки, които висяха по стените и тавана. На Калоян му стана неприятно от тази тежка воня и главата му се замая.

Двамата седнаха един срещу друг от двете страни на малка кръгла масичка, върху която бе поставена прозрачна кристална топка. Калоян се вгледа с присвити очи в топката.

– Това е просто стъклена дрънкулка, принце – поясни знахарката, щом видя намръщеното му изражение. – Купих я от магазина за сувенири. Хората, идващи при мен за тълкуване на вълшебства, се чувстват по-уверени, когато видят предмети, които изглеждат магично.

– Движите се по ръба на закона, старице – каза остро Калоян.

– И какво толкова може да се случи? Царица Савина ще заповяда да ме изгорят на клада? – засмя се широко жената насреща му.

– Не говорете глупости, знаете, че вече никой никого не гори на клада! Това е варварство, поне в нашето царство – сряза я Калоян.

– Да, разбира се, сега провинилите се ги бесят цивилизовано.

– Сарказъм ли долавям в думите ти, старице? Надсмиваш се на политиката водена от царя и царицата ли? – настръхна Калоян и впери свиреп поглед в нея.

– Много сложни думи използвате, принце, вижда се, че сте учил и знаете доста, но аз, за разлика от вас, съм неука жена, говорете ми на по-простонароден език.

– Изявяваш се като знахарка, къщата ти е пълна с лечителски книги, мамиш хората с фалшиви магически предмети, играеш умело със словото, дори и на пръв поглед да изглеждаш бедна, не си толкова неука, за колкото се опиташ да се представиш, старице.

– Принце, простете ми, ако съм обидила вас и семейството ви с непремерени думи. Но за един тълкувател на вълшебства, като мен, фалшивите магически предмети са единственото, което може да притежава, ако иска да не наруши законите на царството. Дори и официално забранена в човешкото царство, магията никога не е спирала да съществува по тези земи и тя е съставна част от нашия свят. Някога, преди вие да се родите, и майка ви да постави едноличен монопол над магията, тя беше на всички ни. Поне спомена за нея не ни отнемайте, Ваше Височество.

– Радвам се, че знаете какво е монопол, макар да твърдите, че сте неука. Но както и да е, не съм дошъл сега тук да се заяждам с вас. Интересува ме нещо съвсем друго.

– Не сте се отказал от момичето, нали?

– А има ли наистина основателна причина да го правя?

– Казах ви, че тя ще ви дари с щастие непознато ви до момента, но ще донесе и най-голямата беда в живота ви.

– Каква е тази беда?

– Не мога да ви кажа това. Бедата е част от съдбата ви, а аз като предсказател нямам право да се намесвам в нея и да се опитвам да я променям, ако това е пътят, по който избирате да поемете.

– Но защо тогава ми казвате каквото и да било, след като не можете да ми разкриете всичко?

– Почувствах се длъжна да ви предупредя. Но щом считате, че това е вашият път, трябва да го извървите сам и то с всичките му препятствия.

– Сънувах един ужасен сън, кошмар, който не мога да забравя и който ме кара да се съмнявам в себе си.

– Щом сте го сънувал, значи така е трябвало.

– Питам се какво ще се случи, ако Атина се омъжи за мен?

– Тя ще стане ваша жена. Не е ли очевидно?

– Да, но ще остане ли такава задълго?

– Ще остане, казах ви, че това момиче е изключително, принце. Няма на земята втора като нея. Тревожите се напразно за вашия проблем от магичен характер, че може да се прояви и да я засегне. Като ваша жена, тя ще бъде неподвластна на участта, която застигна първите ви три съпруги. Можете да бъдете напълно спокоен.

– Само ако ме лъжеш и я загубя, защото съм ти повярвал, лично ще дойда и с меча си ще ти отсека главата! – заяви Калоян с гневно изражение.

– А ако не ви лъжа?

Калоян развърза кесията си и изсипа върху масата тридесет жълтици. Монетите се раздрънчаха мелодично, удряйки се една в друга.

– Ако не ме лъжеш, и аз изпитам непознато до момента ми щастие, ще получиш десет хиляди от тези.

***

Пазарът беше препълнен от сергии и магазинчета. Търговци продаваха прясно уловена риба от чистите води на Черното море, свинско месо от прасета, отгледани във ферми с тучни зелени поляни, и екзотични плодове внесени от далечни страни с вечно лято. От близката пекарна се носеше ароматът на току-що изпечен хляб. На витрината в сладкарницата отсреща бяха изложени огромни многоетажни торти, покрити с шоколад и сметана. Собствениците на магазинчетата за дрехи и накити се съревноваваха в стремежите си да покажат кой притежава най-разкошните бижута, най-пищните рокли и корсети за дамите и най-елегантните ризи, елеци и панталони за мъжете.

Тълпите от хора сновяха нагоре-надолу по площада с огромни плетени кошници в ръце, в които носеха покупките си.

Атина беше възхитена от всичко, което виждаше. Можеше да обикаля и да разглежда пазара в продължение на часове, и дори тогава не бе убедена, че ще успее да му се насити.

Атина реши да посети първо пекарната, откъдето си купи един от онези така приятно ухаещи хлябове за една златна монета. Калоян ѝ бе дал седем жълтици, които тя бе твърдо решена да изхарчи. След това се отби и в сладкарницата, откъдето си избра локум с орехи на клечка. Получи четири парчета срещу още една златна монета. После започна да обикаля магазинчетата за дрехи. В тях имаше толкова много рокли в прекрасни цветове, които тя се изкушаваше да притежава. Но бе решила да вземе дреха не за себе си, а за Калоян, той се бе грижил за нея цяла зима, освен това вчера двамата се бяха сгодили и тя се чувстваше длъжна да му направи някакъв подарък, пък било то и с неговите пари. Избра му едно елече от фино гладко кадифе в тъмносин цвят. Продавачът я поздрави за отличния избор и започна да ѝ обяснява каква висококачествена изработка имат неговите стоки.

– За годеника ми е! – каза развълнувано Атина. Хареса ѝ, че нераче Калоян неин годеник и ѝ се искаше, ако може да го обяви на целия свят.

Елечето я накара да се раздели с още три от жълтици си. Щом излезе от кокетното магазинче за дрехи, погледът ѝ мигновено бе привлечен към стъклената витрина на нещо, пред което пишеше: „Книжарница“. Тя пристъпи в книжарницата и се изуми колко много книги бяха събрани на едно място. Разглеждаше ги дълго, без да може да си избере, която и да е от тях, докато продавачката не се приближи към нея.

– Бихте ли ми позволили да ви помогна? – тя предложи любезно услугите си.

– Очарована съм колко много книги притежавате – призна Атина.

– Вие не сте тукашна, нали?

– А-м, да. По какво си личи?

– Аз имам рядкото умение да запомням всяко едно лице, което някога съм срещала. А вас без съмнение ви виждам за пръв път. Откъде сте?

– От много далеч – смотолеви смутено Атина.

– Какво ви води в нашето царство?

– Лични дела. Трябва да се срещна с царя и царицата.

– Мисля, че имам точно тази книга, която ви е необходима – усмихна се продавачката и отиде до един рафт, откъдето извади една книга с твърди бели корици, върху които със златни букви бе изписано: „Легендата за Златното момиче“.

– Златното момиче? – смая се Атина. – За онова ли Златно момиче става въпрос, което е откраднало златната магия от многоцветната река?

– Какво? – ахна продавачката. – Не знам каква история си слушала за нея, но тя не е откраднала нищо от никого. Златното момиче е нашият герой. Всеки чужденец посетил царството ни се сдобива с тази книга, девойко. А за теб, след като ще се срещаш с царското семейство, е направо задължителна. Трябва да си добре запозната с историята на нашите земи.

Атина беше твърдо убедена, че познава до съвършенство историята на тези земи и едва ли се нуждаеше от тази книга, от която не смяташе, че ще научи нещо полезно. Но продавачката беше умел търговец и ловко успя да ѝ отмъкне и последните две жълтици.

Атина откри Калоян пред фонтана, където той стоеше и търпеливо я чакаше. За разлика от снощната вечер и днешното утро, когато беше все начумерен, сега той изглеждаше безгрижен и широко усмихнат. Атина не знаеше на какво се дължеше това рязко негово преобразяване, но се зарадва. Много повече ѝ харесваше да го вижда ведър, отколкото кисел.

– Виждам, че и ти не си устояла като повечето хора и си станала жертва на пазара – каза ѝ весело той.

– Виж какво ти купих! – похвали се тя и гордо му показа елечето.

– Но защо? – смути се Калоян. – Нямаше нужда. Дадох ти тези пари, за да купиш неща, които ти харесат, за себе си.

– Това елече ми харесва. И смятам, че ще изглеждаш много добре с него. Това, че си беден, не значи, че не може да носиш и малко по-изискани дрехи.

– Хей, кога съм казвал, че съм беден? Ако не си забелязала в кесията ми постоянно подрънкват жълтици. Непрестанно си вадиш все грешни заключения за мен, но много скоро ще преживееш огромна изненада. Обещавам ти.

– Какво? Да не би да възнамеряваш да ми кажеш, че ти всъщност си царски син и през цялото време си го пазил в тайна от мен – разсмя се Атина.

– Ами, да. Точно това възнамерявах да ти кажа. Атина, аз съм царският син и през цялото време го пазих в тайна от теб.

– Да, разбира се! В пълен шок съм, да знаеш! – продължи да се смее невярващо тя и направи поклон към него. – О, велики принце, каква чест е за мен!

Калоян поклати неодобрително глава, макар и от неговото лице усмивката да не слизаше, и точно заради тази негова усмивка, Атина не прие думите му на сериозно.

Двамата седнаха на пейката до фонтана, Атина извади хляба и локума, които бе купила и си подели храната с него.

– Виждам, че си си взела и книжка – отбеляза той, като зърна още едно от копията на прочутата легенда за Златното момиче. – Продават я на всички чуждестранни пътешественици.

– В интерес на истината не исках, но продавачката беше много настоятелна.

– Търговци, какво да ги правиш, гледат да ти вземат и малкото пари, с които се сдобиеш.

– Кажи, харесва ли ти елечето, което ти купих? – подпита го нетърпеливо Атина.

– Хубаво е, но със сигурност не е най-изисканата дреха, която притежавам. Все пак да ти напомня, че съм принц и имам собствен шивач, който ми прави дрехи по поръчка.

– Не може ли просто да кажеш благодаря, дори и да не го харесваш, без да си измисляш тези глупости? – нацупи се Атина. Тя му бе взела с такова вълнение тази дреха, а той не го оцени, което я обиди силно.

– Хей, не съм казал, че не ми харесва. Напротив, харесва ми, даже е в любимия ми цвят – тъмносин. Просто отбелязах, че не е най-изисканото, което имам у дома. И за да ми повярваш, ти обещавам, че довечера ще го облека. Сега стига си се цупила и ела, преди да продължим нататък, да хвърлим по една монета във фонтана на желанията и да си пожелаем нещо хубаво.

Калоян си пожела думите на знахарката да се окажат истина и Атина да бъде онази жена, която наистина ще може да остане задълго при него, без да пробужда страшната му тъмна страна.

Атина беше разколебана в желанията си – първо искаше да се добере безпроблемно до златната ябълка, за да изпълни успешно мисията си, поставена ѝ от майка Ерида, после искаше да има приказна сватба с Калоян и той да приеме истината за нея, без да я отхвърли, когато решеше да му разкрие, че е вещица, но накрая, когато хвърли монетата си във въздуха и тя цопна във водата, финалното ѝ желание бе – онзи свят, който виждаше в сънищата си, да се окаже истински, и един ден с Калоян да се пренесат в него, където двамата да останат така щастливи, както бяха в момента.

***

Дворецът, извисяващ се в далечината, беше ослепително красив и огромен, величествено издигнат над цялото село. До него водеше широк път, направен от жълт калдъръм, а началото му се поставяше от висока златна арка, от двете страни на която стояха две лъщящи статуи – сребриста на мъж и златна на жена. А между тях, кацнал на върха на арката, се бе разположил един златен петел. Атина се вгледа озадачено в скулптурите.

– Това са първият цар и жена му – Златното момиче – основоположниците на нашето царство – обясни Калоян. – А петелът помежду им е символът на тяхната любов и гербът на нашата страна.

Атина беше повече от объркана.

– Златното момиче ли, но тя е… – Атина замълча смутена и се вгледа в книгата, която стискаше в ръка. Изглежда в царството на хората имаха съвсем друга представа за Златното момиче, и тя дори не се доближаваше до истината, която като че ли само вещиците във вечно-дъждовната гора познаваха.

– Златното момиче е баба на цар Велизар, тоест моя прабаба. Но ще научиш повече за това в книгата, там е описано всичко. Не искам да ти развалям удоволствието от четенето.

Калоян пришпори коня си, той препусна в галоп и двамата с Атина се понесоха по широкия път, приближавайки се все по-близо до двореца.

Advertisements