Снегът се бе стопил напълно. Цялата белота, покриваща преди земята, бе изчезнала, заменена от мек зелен килим от наскоро поникнала свежа трева. Гората бе изпълнена с прекрасни разцъфнали цветя. Във въздуха летяха разноцветни пеперуди. Пролетта бе преобразила цялата гора, правейки я да изглежда по съвсем различен начин. Атина следваше Калоян силно развълнувана.

– Всичко е така прелестно и красиво – ахваше тя, докато смаяно изучаваше новия свят около себе си.

Скоро двамата достигнаха до една полянка, обсипана с множество пролетни цветя и спряха да отпочинат за кратко. Недалеч от тях ромолеше поточе с бистра вода. Игриви водни кончета кръжаха във въздуха наоколо. Атина седна в тревата, докато Калоян усмихнат започна да бере цветя, от които сплете един пъстър венец, който постави на главата на Атина.

– Така си още по-красива – каза ѝ той.

Атина се изправи, отиде до поточето и се огледа в отражението си във водата. Лъщящата ѝ на слънчевите лъчи медено-кафява коса бе сплетена в дълга плитка, а шарените цветя на главата ѝ я правеха да изглежда като прелестна…

– Самодива – каза Калоян, заставайки до нея. – По-прекрасна си и от самодива.

Думите на Калоян накараха Атина да потръпне и да изпита неприятно чувство. Самодивите бяха най-непримиримите врагове на вещиците и на нея никак не ѝ хареса да бъде оприличавана на едно от тези създания, заради които тя и сестрите ѝ бяха прокудени във вечно-дъждовната гора.

– Виждал ли си някога самодива? – попита го Атина.

– Не, но съм чувал, че били приказно красиви. И в момента ти изглеждаш точно по такъв начин.

Атина прехвърли погледа си по водната повърхност към неговото отражение. Вече той не ѝ изглеждаше толкова невзрачен и неугледен мъж, като първия път, когато го зърна. Спомни си и за онзи Калоян, когото виждаше в сънищата си – вечно засмян, мил и без брада. Атина внезапно осъзна, че доста силно се бе привързала към спътника си и дори бе започнала да го харесва. Определено не ѝ се искаше да се разделя с него, щом пристигнеха в двореца, макар да знаеше, че мисията ѝ изискваше да накара един от принцовете да се влюби в нея, за да може да се добере до златната ябълка и да я откъсне от дръвчето.

Атина и Калоян легнаха един до друг в меката трева и се вгледаха към безоблачното синьо небе над главите им.

– След като отидем в двореца, двамата с теб ще можем ли да се виждаме отново? – попита Атина.

– Защо?

– Не знам. Просто не ми се иска да се разделяме така внезапно. Свикнах с компанията ти и навярно ще ми липсва.

– Нека не забравяме, че ти си принцеса, а аз съм просто един пекар. А и вероятността да се харесаш на някого от принцовете и да те пожелае за жена е голяма.

– Бях принцеса, но както много добре знаеш загубих всичко. Сега съм просто едно обикновено момиче.

– Смяташ ли, че една принцеса, макар и прокудена от родината си, и един пекар могат да бъдат приятели? – попита я Калоян и се вгледа съсредоточено в лицето ѝ.

– Че защо да не могат? Всъщност ние с теб не сме ли вече такива? – усмихна се Атина.

– Бъдещето и изборите, които ни предстоят да направим, ще покажат какви точно сме – каза твърдо Калоян без да отвръща на усмивката ѝ.

Калоян и Атина продължиха пътя си напред и не спряха повторно, докато не достигнаха края на гората и пред тях се появиха водениците на чорбаджи Симеон, заедно с огромния му дом, в който живееше със семейството си.

– Ще пренощуваме тук, а утре ще продължим по пътя си – обяви Калоян.

Всички бяха щастливи, че ги виждаха. Серафина, жената на Симеон, се вълнуваше безумно, че най-после имаше удоволствието да се запознае с това прекрасно момиче, за което цяла зима мъжът ѝ и синовете им бяха говорили.

– Значи това е момичето на нашия Калоян! – прихна тя и започна топло да прегръща и двамата. – Ама тя наистина е несравнима красавица!

Думите ѝ накараха Атина да се изчерви и да изпита смущение заради хубостта си за пръв път.

– Миличка, ела с мен. Да знаеш само каква рокля съм ти ушила. За чудо и приказ. – Серафина хвана ръката на Атина и нетърпеливо я поведе към вътрешността на къщата.

Атина стоеше пред едно високо огледало в една от просторните спални в дома на воденичаря и се взираше леко неодобрително в отражението си. Беше облечена в дълга великолепна рокля в ягодово розов цвят. Леко закръглената жена на Симеон не спираше да се върти развълнувано около нея, докато разплиташе плитката ѝ.

– Не мисля, че розовото е моят цвят – каза тихо Атина. – Повече ми харесва жълтият.

– О, миличка, изглеждаш ослепително в нея – каза убедено Серафина. – Утре трябва да направиш добро впечатление на царя и царицата. О, колко вълнуващо!

Серафина разпусна косата на Атина по раменете ѝ, след което отново постави на главата ѝ венеца от цветята.

– Двамата с Калоян сте превъзходна двойка – заговори отново жената на Симеон. – Не го вярвах, докато не ви видях. А почакай само и царица Савина да те зърне. Сигурна съм, че бързо ще получиш одобрението ѝ. С Калоян ще вдигнете сватба за чудо и приказ. И като ви гледам и двамата какви сте млади, силни и красиви, бързо ще се сдобиете с много здрави дечица. Запомни, много е важно първото дете, което ще родиш, да бъде момче.

– А-ъм. Н-не мисля все още да се омъжвам за когото и да било, камо ли пък да раждам деца – каза смутено Атина. – Освен това с Калоян сме само приятели.

– Така се започва, мила. То и аз и Симеон в началото бяхме само приятели, но виж ни сега, имаме трима великолепни сина и толкова години съвместен живот зад гърба ни.

На Атина изобщо не ѝ хареса този напрегнат разговор със Серафина и несвързаните неща, за които тази жена говореше. Затова в първия удобен момент тя се преоблече в една от старите си рокли, измъкна се от стаята и отиде да потърси Калоян. Откри го навън в огромната овощна градина заедно с воденичаря и неговите синове.

Симеон развеждаше Калоян и се хвалеше с току-що разцъфналите си сливови дръвчета. Според него реколтата тази година щеше да бъде завидно богата. Омуртаг се движеше последен след тях и беше с кисело изражение на лицето. Щом съзря Атина в далечината, той забави още повече крачка, докато не се откъсна напълно от групата и изтича развълнуван при стоящата встрани девойка.

– Принцеса Атина, драго ми е да ви видя тук в нашия дом – каза той широко усмихнат и се поклони елегантно пред нея.

– Нека не бъдем толкова официални, Омуртаг. Все пак вече се познаваме и освен това сме приятели.

След тези нейни думи, лицето на Омуртаг грейна.

– Да, така е – съгласи се той и предложи: – Искате ли да ви разведа наоколо? Можем да разгледаме водениците ни.

Атина прие с вълнение, а Омуртаг на драго сърце я поведе към реката. Искаше колкото се може по-бързо да се махне от баща си и постоянното му дърдорене за тези сливи, и как чрез тях щял да му намери жена.

– Чорбаджи Симеон изглежда доста се вълнува по повод ритуала със сливите – отбеляза Атина, щом двамата достигнаха до брега на реката.

– О, да! Не спира да повтаря, че това е семейната ни традиция, с която сме прочути и задължени да спазваме – изрече кисело Омуртаг.

– Ти май не се радваш особено за начина, по който той е решил да ти намери съпруга?

– Ами, ако трябва да съм честен, не съм очарован. Това, че той и нашият дядо са се оженили по този начин е наистина забележително, само че аз далеч не обичам да следвам и да се подчинявам на някакви си традиции, пък били те и семейни. Винаги съм си мислел, че когато един ден се оженя ще бъде по любов, а не по задължение за момичето, което донесе най-малко смет на баща ми. А и не точно това искам от живота в този момент.

– А какво?

– Няма значение, глупаво е.

– Напротив. Никое желание не е глупаво. Хайде, кажи ми – настоя Атина.

– Ами искам да пътувам… много… да обиколя света. Да плавам. Да бъда капитан на кораб.

– Звучи интересно и вълнуващо. Мечтата ти е хубава, Омуртаг, не трябва да се отказваш от нея.

– Баща ми е на друго мнение.

– Нима си длъжен да го слушаш за всичко?

– Добрият син – да.

– Запитай се кое е по-добре за теб самия – да бъдеш послушен син или свободен човек?

– Вероятно за теб свободата е всичко. Разкажи ми за мястото, откъдето идваш? Какво е усещането да плаваш с кораб?

– В моя случай не особено радостно. Все пак знаеш историята ми. Злият ми чичо, първо уби баща ми, а след това продаде мен и дойката ми на алчен търговец на роби.

– Радвам се, че си се спасила и съдбата те е довела точно в нашето царство. И ще бъда много щастлив, ако един ден точно ти станеш нашата следваща царица.

– Благодаря, Омуртаг, но не мисля, че това някога ще се случи.

– И защо да не се случи?

За момент на Атина ѝ се прииска да разкаже цялата истина на Омуртаг. Коя беше тя. Защо беше тук. И каква бе мисията ѝ.

– Нима смяташ, че принцът няма да пожелае да му станеш жена? Та ти си толкова красива.

Атина бързо се опомни и поривът ѝ да бъде откровена с този човек се изпари.

– Дори и да ме пожелае ще трябва да му откажа, понеже сърцето ми вече принадлежи на друг. Не си давах сметка до днес, но мисля, че съм влюбена в Калоян – разкри Атина. – Разбрах го, когато осъзнах, че не искам да се разделям с него никога и по никакъв повод.

– Калоян все още не ти е казал нищо за принца, нали?

– Какво по-точно?

– Когато отидеш в двореца ще узнаеш – каза Омуртаг и се усмихна загадъчно.

***

Щом Атина се върна от огледа на водениците с Омуртаг, тя откри Калоян в овощната градина с разцъфналите сливи, където го бе оставила на тръгване. Сега той беше сам и се разхождаше нервно напред-назад. Вече се свечеряваше и ясното небе бе притъмняло. Нежното ухание от цветовете на дръвчета изпълваше цялата градина.

– Мога ли да знам какви са тези разходки по залез слънце, които си спретвате с Омуртаг? – Калоян пристъпи разярен към нея и гневно просъска думите си в лицето ѝ.

– Той реши да ми покаже водениците – стресна се тя.

– И какво толкова им е интересното на тези стари воденици, покрай които минахме на идване? – продължи ядосано Калоян.

– Защо се държиш така?

– Защото ти заповядах да не се отделяш от мен! И не ми харесва да се разхождаш под ръка с друг мъж!

– Първо, не съм била под ръка с него, и второ, ти какво? Не съм ти жена та да ми даваш подобни разпореждания.

– Вярно е, не си! Но искаш ли бързо да станеш?

– Какво?

– Чу ме!

Калоян и Атина впериха остри погледи един в друг. Сякаш всеки момент се готвеха за двубой помежду си.

– Това въпрос ли е?

– Въпрос е!

– Повтори го!

Калоян пое дълбоко въздух, разтърси глава и погледна решително в Атина.

– По-рано днес ме попита дали двамата с теб ще продължим да се виждаме и в двореца. Каза ми, че приятелството между нас е възможно. А аз ти отговорих, че бъдещето и изборите, които ни предстоят да направим, ще покажат какви точно сме двамата с теб. И това бъдеще и изборът му, вече са тук. Аз не искам да бъдем просто приятели, искам да бъдем повече от това. Още от мига, в който те зърнах за първи път, не останах безразличен към теб. Не съм безразличен и в момента. И затова сега те питам, Атина, за пръв и последен път, ясно и категорично, искаш ли да станеш моя жена?

Атина се вгледа шокирано в него, остана безмълвна задълго, след което отговори:

– Искам! Да, искам!

***

Атина беше обзета от трепетно вълнение през цялата нощ. Въртеше се в леглото си и почти не мигна. Не можеше да повярва, че Калоян ѝ беше предложил да му стане жена и още по-невероятно беше, че тя почти мигновено бе приела. Помнеше добре заръката на майка Ерида – трябваше да проникне в двореца, да спечели доверието на царското семейство и да откъсне златната ябълка. Единствената разлика бе, че не бе успяла да накара принца да се влюби в нея, а царския пекар Калоян. От друга страна пък, спътникът ѝ вече бе виждал златната ябълка, вярваше на Атина, и чрез него тя можеше да се добере много по-лесно до дръвчето, отколкото, ако тепърва започнеше всичко отначало с някого от принцовете. Освен това пред Калоян Атина можеше да се опита да оправдае стореното и той да я разбере, вместо да се надява подобен развой да се случи и с някого от царските синове.

***

На следващия ден, докато Калоян яздеше любимия си кафяв кон, който бе изкарал зимата в дома на воденичаря, а сияещата от щастие Атина седеше зад него, обгърнала го с ръце и силно притисната към тялото му, той не спираше да мисли за снощното си неразумно предложение за брак. Беше под влиянието на яростта и ревността, когато я попита дали иска да му стане жена. И за секунда не бе допускал, че тя наистина щеше да приеме. Но станалото станало – тя беше казала да, а той сега не можеше да се отметне от мъжката си дума. Вярно, че жената до него беше несравнимо красива, и той я харесваше силно, и желаеше наистина да му стане жена, само че не толкова скоро и така бързо. Майка му сигурно щеше да откачи, щом научеше, че той се е сгодил за някакво непознато момиче, което не бе получило нейното одобрение. Но не гневът на Савина плашеше Калоян в случая. Плашеше го това, за което никой в царството не говореше. А хората не говореха, защото навярно майка му и баща му, като цар и царица, им бяха забранили да го правят. Помнеше смътно трите си сватби. Лицата на принцесите, приели да му станат жени и безследно изчезнали само ден след сватбената церемония, стояха неясни в ума му, но и трите момичета, макар и като бледи сенки от объркан сън, бяха там.

Доскоро той не се бе замислял над тази мъглива част от живота си, но онзи сън, който му се бе присънил в нощта, когато бяха нападнати от Безликата бродница, се бе врязал и настанил трайно в съзнанието му. Споменът за мъртвата в леглото му Атина, с разкъсано на части тяло, спокойствието, с което семейството му прие стореното, когато всички влязоха в стаята, и обещанието на Светозар, че ще му помогне да забрави, го караха да се пита дали това наистина се бе случило и с първите му три безследно изчезнали жени. Но той така и не събра кураж да попита брат си за истината, през всичките нощи, в които двамата бяха в колибата, докато се грижеха за Атина.

Калоян не бе сигурен, че ако научеше истината, щеше да е способен да живее с нея, затова и не желаеше да я разбира. По-добре беше да изпитва съмнение, отколкото да знае, че е някакво свирепо чудовище. Може би и тъкмо за това семейството му се бе погрижило да забрави. И той бе решил да се довери на тяхната преценка. Но сега се страхуваше за Атина. Страхуваше се, че след като се омъжи за него и тя може да изчезне безследно като останалите три. Той я искаше, желаеше и обичаше твърде много, за да си позволи да я загуби. Тя беше важна за него, както никоя друга жена не бе била преди това. Но какво трябваше да стори, за да я опази? Този въпрос не му даваше мира и от снощи Калоян не бе спрял да бъде мрачен, потиснат и угрижен.

Advertisements