Атина отново беше в онзи необикновен свят, който виждаше само в сънищата си. Сега там беше лято, слънцето бе високо издигнато в небето и светеше ярко, разпръсквайки жарка горещина. Високите дървета из улиците, парковете и градините изпълваха целия град със свежа зеленина. В далечината се виждаше огромно кристално синьо море. Атина вървеше по един от онези идеално гладки пътища, по които необикновените каляски се движеха и усещаше парещата топлина на настилката под босите си крака. Но тя не беше сама, с нея вървеше и мъж. Този мъж беше гладко избръснатият и широко засмян Калоян, и двамата се държаха хванати за ръце, докато пристъпваха безгрижно напред.

Една от онези чудати каляски се приближи към тях и спря на пътя. Беше червена на цвят и нямаше покрив. Вътре седяха слаб русокос мъж със сини очи и ослепително красива жена с буйна черна коса и бронзова кожа. Тя размаха развълнувано ръце към Атина, след което показа огромния пръстен, с който беше окичен един от пръстите ѝ.

– Най-после се случи, сгодени сме – похвали се жената. – Той ми предложи снощи на яхтата.

– Това е прекрасно! Толкова се радвам за вас двамата – Атина подскочи и плесна развълнувано с ръце.

– Поздравления! – обади се зад нея Калоян.

– Изглежда в Царствено скоро отново ще има сватба! – каза ухилено русокосият мъж, който седеше и управляваше каляската.

Калоян седеше угрижен до леглото си в колибата, където сега лежеше потъналата в безсъзнание Атина. Той държеше едната ѝ ръка нежно в своите и я чакаше да се събуди. Само че тя не се събуждаше вече трети ден.

– Стига си се тревожил за нея – обади се зад него брат му Светозар.

– Не разбирам защо си стоял безучастно и си я оставил да падне в реката?! – Калоян отправи гневен упрек към него. – Тя можеше да се удави в ледената вода, ако бях закъснял още съвсем малко.

– Хей, момичето беше на място, на което се предполагаше, че изобщо не трябва да бъде. Вместо да си ядосан на мен, бъди ядосан на тази, която те следеше в нощта. И коя е тя изобщо? Защо си толкова лековерен? Историята ѝ звучи меко казано фантасмагорично. Продадена в робство, потънал кораб, спасена от русалка?! Стига, Калояне, нима наистина си повярвал на тези глупости?

– Хей, може и да звучи невероятно, но това не означава, че е неистина – оспори убедено Калоян.

– Пак ти казвам, нямам ѝ вяра на тази. По-добре я зарежи и да се оправя сама. И без друго не знае, че ти си един от принцовете на царството. Освен това, ти сам каза, че ти се е сторило съмнително, че те разпитва за златната ябълка. Русалката ѝ била каза, че държим дръвчето в подземие. Дрън-дрън. Тази като нищо може да се окаже някой шпионин от съседно царство или още по-лошо, може да е шпионин на вещиците.

– Сега кой говори фантасмагорично? Погледни я!

– Нямам желание – отсече студено Светозар.

– Напротив. Погледни я, колко е красива. Нима някъде има вещица с подобна хубост. Освен това я подложих на изпитание, за да проверя дали владее някаква магия. И познай какво. Не владее. Тя е обикновен човек.

– Ами историята с Безликата бродница? Никога преди тази уродлива твар не се е приближавала толкова близо до селото. Като нищо може тази да я е довела. И как изобщо сте се спасили от нея? Това не ти ли изглежда странно?

– Кой знае какъв объркан ум притежава онова същество. Дошло е дотук, видяло е, че му даваме отпор и се е върнало там, където не пречи на никого.

– Хм. Страхотен отпор си ѝ дал няма що, с наранено рамо и загуба на съзнанието. И твоята хубостница пак е останала непокътната.

– Не беше непокътната. Безликата бродница бе раздрала лицето ѝ.

– Каква трагедия…

– Искам да отидеш до селото и да доведеш знахарка. Ще бъда по-спокоен, ако тя прегледа Атина.

– Калояне, много добре знаеш, че вратите към селото…

– Вратите към селото се отварят, когато трябва и за когото трябва. Не ми се прави на безупречно принципен, ами отиди и доведи знахарка!

***

И отново беше зима. Атина седеше на топло до камината в удобен люлеещ се стол и гледаше през прозореца, обзета от небивало щастие. Чувстваше се така спокойна. По заснежената улица отвън сновяха доста хора, също в радостно настроение. По пътя преминаваха множество от разноцветните каляски. Атина насочи вниманието си обратно в стаята, където в ъгъла до дивана имаше пищно украсена елха, а под нея пълзеше малко дете, което си играеше с цветните топки, които висяха от долните клони на дръвчето. Калоян се появи на вратата с две порцеланови чаши в ръце.

– Направих чай – обяви той.

– Липов ли?

– Че какъв друг – засмя се той и ѝ поднесе чашата.

– Любимият ми. Напомня ми за времето в колибата – каза тя, докато вземаше чашата и чак след това се замисли над изреченото и потръпна.

– Каква колиба? – попита я Калоян, с недоумяващо изражение на лицето. – Пак ли е някоя от онези твои фантазии?

– Пак – усмихна се загадъчно Атина и отпи от чая.

– Е, какво ѝ е? – Калоян попита напрегнато знахарката, която брат му Светозар тази вечер бе довел в колибата.

Старицата преглеждаше и оглеждаше Атина вече над половин час. Тя се изправи бавно и се обърна към Калоян с мрачно изражение.

– Момичето е добре. Напълно здрава е – каза кратко тя.

– Но защо тогава не се събужда?

– Тялото ѝ е здраво, но умът ѝ не е тук.

– А къде е?

– Затворен е в света на сънищата.

– Света на сънищата, що за глупости – разгневи се Калоян.

– Принце, във всемира има много светове. Един от тях е този, в който живеем всички ние, а друг, също толкова истински, е светът на сънищата. Това момиче тук има особено силна връзка със света на сънищата. Може да се каже, че в известна степен те са под нейно подчинение.

– Как така? – попита неразбиращо Калоян.

– Знаех си! – извика Светозар развълнуван. – Тя е вещица, нали?

– Не, Ваше Височество, това момиче не е вещица – заяви напълно убедено знахарката и погледна отново в Калоян. – Но в нея се крие могъща сила. Тази девойка е като рядък диамант. Ако тръгнете да обикаляте света в търсене на втора като нея, друга такава не ще откриете. Но, принце, трябва да знаете също, че тя е жена, която носи бедата в себе си. Нейното лице е нейната най-голяма благословия, но и нейното най-голямо проклятие. Ако тя остане до вас, ще ви дари с най-голямото щастие, такова каквото не сте изпитвал до момента, но ще донесе и най-голямата беда в живота ви. Беда, която ще постави на риск вашето собствено съществуване. Затова, принце, за вашето добро и това на царството ни, когато тази жена отвори очи, отпратете я. Отпратете я надалеч оттук и никога повече не се срещайте с нея.

Калоян се обърна и погледна гневно в брат си.

– Поисках да ми доведеш знахарка, която да помогне на Атина, а не да прави пророчества за живота ми.

– Тази беше единствената, която се осмели да дойде в Змейовите планини посред зима. Не съм я проверявал дали е наред с ума, каза ми, че ти трябва спешно.

– Момичето ще се събуди, но не сега – каза високо знахарката, като гледаше обидено в двамата братя.

– А кога? – попитаха в един глас Калоян и Светозар.

– Когато всичко се събужда за живот. Ще се събуди и тя.

– Какво означава пък това? – попита неразбиращо Калоян.

– В началото на пролетта, принце. Дотогава се грижете за нея, както досега.

Калоян развърза кесията си със злато и хвърли няколко златни монети в ръцете на знахарката.

– Благодаря ви за щедростта, принце, но с Негово Светло Височество, брат ви, се бяхме разбрали за 30 златни монети – каза знахарката и продължи да държи ръката си изпъната напред.

– 30? – смути се Калоян. – Но ти не направи нищо.

– Направих повече от достатъчно за нея, а и за вас – каза твърдо знахарката и продължи да гледа Калоян с очакване.

Той се намръщи, разтвори кесията си, преброи още 25 монети и ги изсипа в шепата на старицата.

Преди да отвори вратата и да си тръгне, знахарката се вгледа и в Светозар.

– Ваше Височество, ако принц Калоян не се вслуша в думите ми и задържи тази жена до себе си, то поне вие стоите далеч от нея. Отхвърлете приятелството, което тя ще ви предложи, колкото и да ви е трудно да го сторите. Сприятелите ли се с нея, тежки са нещата, които чакат всички ни.

Щом старицата си тръгна, Калоян се вгледа дълго в брат си и започна да му ръкопляска.

– Браво, отлично представление ми спретна. Дори си ѝ обещал 30 златни монети, за да избълва тези глупости пред мен. Предупреждението, което накрая отправи към теб, би трябвало да ме стресне, нали? Да се уплаша за по-голямото си братче. Но познай какво, няма да се откажа от Атина.

– Не съм я карал да говори тези неща – възрази Светозар. – Ако знаех, че е поредната откачалка, която иска да получи няколко жълтици в повече, нямаше изобщо да я водя тук. И не трябва да се плашиш за мен, аз нямам никакво намерение да се сприятелявам с тази там. А ти по-добре помисли как ще обясниш пред мама, присъствието на тази жена в живота ти и как смяташ да го съчетаеш със сватбата си с принцеса Клариса наесен.

– Аз не съм поемал никакъв ангажимент за каквато и да било сватба. Който го е направил, той да мисли как ще се оправя с Клариса и родителите ѝ.

– Не вярвам, че наистина ще имаш кураж да се опълчиш на мама – засмя се Светозар невярващо развълнуван.

– Просто гледай и се учи! – каза твърдо Калоян.

***

Атина стоеше в голяма разкошно обзаведена стая. Чувстваше се силно ядосана. На дивана до вратата спеше онази красива жена с буйната черна коса и хъркаше стряскащо силно. До прозореца в другия край на стаята бе застанал високият русокос мъж, за когото тя беше сгодена, а вляво от него, зад масивно дървено бюро, седеше зашеметяващо ослепителна хубавица с дълга златиста коса и големи сапфирено сини очи. Атина пристъпи напред и заговори гневно към тях:

– Що за безобразие сътворихте вие двамата! Как можахте да измамите всички по този начин. Манипулирахте томболата! И не смейте да отричате. Повече от ясно е, че използвахте магия, за да може Калоян да спечели.

Стаята се разми и след миг Атина се намираше на открито и беше ден. Светъл топъл ден. До нея стоеше Калоян и двамата се взираха изумено в купища прозрачни стъклени бутилки, в които имаше навити жълти пергаменти.

– Наистина ли трябва да изчетем всичко? – Атина попита Калоян и се вгледа смаяно в него.

– Предполага се, че трябва да го направим – засмя се сковано Калоян. – Те са положили старание и са искали да бъдат мили с нас. Не искаме да обидим никого, нали?

Светозар седеше до леглото на спящата Атина и се взираше в лицето ѝ. Мислеше за думите на онази знахарка и с всяка изминала минута му се струваха все по-откачени. Той никога и при никакви обстоятелства не смяташе да става приятел с това същество. А и никога досега, като изключеше братята си, не бе имал приятели и определено не се нуждаеше от такива.

– Може и да си заблудила Калоян с красотата си – заговори на глас Светозар, докато беше сам в колибата, – но с мен няма да успееш. Не ти вярвам, девойко. В теб има нещо, което изглежда съмнително. И да знаеш, че ако той наистина те доведе в двореца, ще те наблюдавам непрекъснато. Няма да те изпускам от поглед нито за миг и ще узная тайната ти. Приятелство? По-скоро в мое лице ще имаш един солиден враг, хубавице.

***

Тази нощ вълшебният свят на Атина бе по-различен от всеки друг път. Над града бе настанал хаос. Щастливите досега хора бяха изпаднали в невиждана паника. В небето се бе появил змеят. Той размахваше силно своите криле и бълваше огромни огнени кълба от устата си. Покривите на много от къщите горяха. Хората бягаха и пищяха ужасени. Атина бягаше заедно с тях. Оглеждаше се и търсеше Калоян. Викаше името му, но от него нямаше и следа. Иззад ъгъла на една от улиците неочаквано се появи Безликата бродница. Тя бе цялата окована във вериги, които бяха теглени от… майка Ерида?!

– Намери я! Намери и обезобрази тази подла предателка! – крещеше царицата на вещиците.

Атина се обърна и побягна в другата посока. Безликата бродница протегна ръце и започна да се влачи тежко след нея. Змеят се спусна надолу и прелетя на метри от главата на Атина. Тя беше ужасена както никога преди.

– Какво ти става?! – кресна златокосата хубавица със сапфирено сините очи, която ненадейно бе изникнала до нея. – Защитавай се!

– Не мога! Не мога! – промълви задъхано Атина, като продължаваше да бяга. В далечината внезапно съзря Калоян, който бе застанал на покрива на една от къщите, размахваше меча в ръцете си и се сражаваше с разгневения змей. Змеят избълва нова порция огън, която обгърна Калоян и той изчезна сред пламъците. Атина изпищя ужасена.

– Използвай златната си магия! – извика зад нея златокосата ѝ спътница.

– Но аз нямам златна магия! – изпищя неразбиращо Атина.

– О, разбира се, че имаш! – изсмя се жената, а гласът ѝ вече звучеше като далечно ехо.

Всичко около Атина се завъртя и тя сякаш пропадна в дълбока тъмна дупка.

Атина бавно отвори очи. Огледа се объркано. Беше отново в онази колиба. Прозорците бяха отворени и от тях струеше силна слънчева светлина. Атина почувства пролетната топлина. До леглото ѝ седеше Калоян и я гледаше усмихнат.

– Най-после се събуди. Да знаеш само от колко време го чакам – каза той и нежно я погали по челото.

– Ако знаех, че това е начинът да получа правото да спя в леглото ти, щях да падна в онази река много по-рано – пошегува се Атина.

– Защо беше излязла? Нали ти казах да стоиш и да ме чакаш в колибата? Защо не ме послуша?

Атина си спомни за непознатия, който я беше преследвал.

– Кой беше онзи мъж в гората с теб?

– Приятел, който ми помагаше с лова. След като ръката ми се нарани не бях в състояние да се справям сам – обясни Калоян.

– А, да, раната ти – каза Атина, като протегна ръка и докосна нежно рамото му.

– Не се тревожи, вече съм добре – успокои я той. – Раната заздравя напълно преди два месеца.

– Два месеца? – смая се Атина. – Колко време съм спала?

– През остатъка от цялата зима. Вече е пролет.

Калоян ѝ помогна да се изправи. Тя седна в леглото си, опря се на възглавниците и се вгледа изпитателно в него.

– Значи твоята работа тук е да храниш змея през зимата? Това ли го държи спокоен?

– Да… не напълно, но помага в по-голямата си част.

– А онзи мъж с теб… – Атина потръпна при спомена за него и острите зъби, които се показваха от устата му. – Той… Той беше вампир.

– Какво? – извика смаяно Калоян.

– Видях го. Имаше вампирски зъби.

– Глупости.

– Знам какво видях, Калояне! – заяви уверено тя.

– Навярно ти се е привидяло от страх. Приятелят ми си е обикновен човек. Сериозно! Как си ме представяш да дружа с вампир?

– Не си те представях и да милваш змея, допреди да те видя.

– Това е начинът, по който го успокоявам. Но вампир? Не! Няма такова нещо.

Атина замълча. Тя бе твърдо убедена в това, което бе видяла. Същото, което я бе толкова дълбоко ужасило, че заради него падна по онзи склон. Но щом Калоян не искаше да ѝ каже истината и твърдеше, че онзи е обикновен човек, тя реши да не го притиска излишно. Вероятно имаше причина да я лъже. Друго беше далеч по-важно в момента.

– А сега, след като вече е пролет, ще ме отведеш ли в двореца при принца и царското семейство, както ми обеща?

– Да, ще те отведа – засмя се с вълнение Калоян.

 

Advertisements