– Глупава жена! Как можа да излезеш сама навън посред нощ! – гневеше се Калоян, докато Атина превързваше раната на ръката му.

Следите от ноктите на Безликата бродница бяха големи и дълбоки, започваха от лакътя му и достигаха чак до рамото му.

– Съжалявам, заблудих се! Помислих си, че е обикновена жена, която се е изгубила и реших да ѝ помогна! – повтори за пореден път Атина.

– И какво се случи? Как изобщо успяхме да се спасим от нея? – попита недоумяващо Калоян. Тъй като бе изпаднал в безсъзнание за кратък момент, той бе пропуснал мига, в който Атина произнесе онова заклинание, с което я прогони.

– Ами не знам с точност – излъга Атина. – Появи се силен мразовит вятър и тя просто избяга. Стори ми се, че се страхува от ветровете.

– Хм, това звучи като… – Калоян не можеше да намери думи, с които да го определи. – Е, за всеки случай извадихме небивал късмет. Но повече при никакви обстоятелства няма да излизаш навън, докато аз спя. Не знаеш на какво още може да се натъкнеш в тази гора. И все пак това тази нощ бе много странно. Досега никога Безликата бродница не е идвала в тази част на планините. Винаги е стояла отвъд, в близост до бариерата между световете. Сигурна ли си, че нищо ти няма?

– Като изключим леко раздраното ми лице, съм добре. Но сега като се замисля сякаш целта на Безликата бродница беше да вземе именно лицето ми – каза с леко безпокойство Атина и потръпна. – И си сигурен, че досега не е нападала никого друг с цел да си присвои лицето му?

– Съвсем не. Откакто знаем за съществуването ѝ няма случай да е нападала някого. Винаги досега сме я смятали за миролюбиво чудовище.

– А тя от колко време е по тези земи?

– За първи път в Змейовите планини е забелязана преди осемнадесет години.

Калоян се вгледа в меча си и си спомни за безполезните си удари спрямо нея. След това се ядоса на себе си, защо изобщо бе взел меча, вместо лъка и стрелите си. Никога не бе добър във въртенето на меча. Баща му постоянно го критикуваше, че няма добър замах и е прекалено бавен с острието си. На тренировъчните битки беше винаги губещ, за разлика от перфектните му братя, които бяха изрядни в боя с мечове, но пък при стрелбата с лък, където Калоян беше ненадминат, тях ги нямаше никакви. Но баща му не оценяваше качествата на Калоян с лъка, за него далеч по-значимо беше да може да се дуелира с меча. А пък когато научи, че той редовно посещава кухнята и се учи да готви и обича да меси тесто, вместо да подобрява бойните си умения, в очите на Велизар Калоян откри страшно огорчение.

На следващия ден, докато продължаваше да се грижи за ранения Калоян, Атина не спираше да поглежда тревожно към далечината през прозореца, в очакване всеки миг оттам да се появи царица Савина с отряд от войската си и да я заловят. Какво ли щеше да бъде разочарованието на Калоян, щом научеше, че тя е вещица и бе използвала магия, за да го спаси от Безликата бродница, питаше се тя. Но до края на деня не се появи никой. На следващия ден Атина продължи да се оглежда и на по-следващия също. На четвъртото утро тя се събуди спокойна. Щом досега никой не бе дошъл да я залови, навярно вълшебните амулети на царица Савина не бяха уловили магията ѝ, а може би магията на самата Безлика бродница ги бе объркала и попречила. Следващите дни бяха повече от безоблачни за Атина.

***

В коледната вечер, точно когато Калоян и Атина се канеха да запалят свещите на елхата, на външната врата се потропа силно. Калоян и Атина си размениха озадачени погледи. Те не очакваха никого по това време. Преди два дни Симеон ги бе навестил с поредните месечни доставки на храна и се притесни силно, щом видя ранената ръка на Калоян и разбра за нападението на Безликата бродница. Но той щеше да дойде в колибата им чак след месец.

Атина веднага си помисли за царица Савина и войниците ѝ, и изпита силно безпокойство. Искаше ѝ се да каже на Калоян да не отваря вратата, но той вече го беше сторил. Отвън, загърнати в дълги ямурлуци и калпаци на главите, стояха Симеон и тримата му сина.

– Чичо Симеон! – ахна Калоян. – Какво правите тук толкова късно?

– Коледа е! Как ще е късно? – засмя се Симеон и прегърна Калоян, внимавайки да не се допре до превързаната му с бинтове наранена ръка. – Щом казах на Серафина какво ти се е случило, тя много се разтревожи. Направи баница, изпече прясно свинско месце, нареди да наточа вино и ни изпрати с момчетата да ви навестим. Каза, че не бива сега да сте сами.

– Ами, благодаря ти много. Влизайте тогава, влизайте – покани ги Калоян развълнуван.

Атина се зарадва силно на печеното свинско. Преди няколко дни в разговор с Калоян тя му заяви:

– Аз всъщност не съм чак толкова силно вярваща.

От откъслечни разговори с Калоян, тя вече бе разбрала какво значеше мюсюлмани. Първия и втория път след като той бе готвил свинско и не ѝ бе дал от него, Атина му заяви, че е обидена от пренебрежението му, а Калоян я гледаше недоумяващо. Но на третия ароматът на печенето месо ухаеше така вкусно, че тя не се стърпя:

– И аз искам месо! – каза твърдо Атина. – От тези гъби вече ми се повръща.

– Ами вярата ти? – беше я попитал той объркан.

И тогава Атина разкри, че всъщност макар повечето хора от княжеството ѝ да са мюсюлмани, тя и семейството ѝ в интерес на истината не са и с удоволствие би хапнала от месцето. Калоян повдигна рамене с безразличен вид и напълни чинията ѝ с печеното свинско. Изумлението му беше огромно, когато Атина се нахвърли лакомо върху яденето и за секунди опразни чинията си, а след нея изяде още две. Беше му наистина чудно как това дребничко и слабичко момиче, може да побере толкова храна.

За Атина това пък беше най-вкусното нещо, съчетано с прясно изпечената мека питка, омесена старателно от Калоян, което бе опитвала някога.

Симеон пристъпи в колибата, заедно със синовете си – Омуртаг, Телериг и Яков. Омуртаг беше най-големия син на Симеон, този на когото вече му беше време за женене. Яков беше най-малкия на шестнайсет години, а Телериг беше на възрастта на Атина.

Петимата мъже, заедно с Атина, седнаха на пода край огнището. Всички хапваха от благоуханното месо и от вкусната пухкава баница и пиеха от виното. Атина пиеше вино за първи път, затова се задоволи само с една чаша. Макар и да не бе изпила много главата ѝ се замая и силна руменина изби по лицето ѝ.

– Това е най-хубавата ми и весела Коледа, откакто съм тук – каза Калоян, докато с Атина запалваха свещите на елхата.

– И моята – изрече Атина широко усмихната. – Всъщност това е първата ми Коледа и бих казала, че е невероятна.

– Тате, гледай колко красива стана елхата им като запалиха свещите – възхити се Яков. – Хайде у дома и ние да направим същото с нашата.

– Трябва само да сме внимателни да не запалим къщата, защото момчета, направим ли го, майка ви ще ни убие и четиримата – каза Симеон и се изсмя високо след думите си.

– Глупости! И след това какво ще прави сама в огромния си и изгорял дом? – възрази Телериг усмихнат.

– А вие, девойко, откъде казахте, че сте? – Омуртаг заговори към Атина и отново я погледна с блеснали от вълнение очи.

На Калоян изобщо не му харесваше интереса, който Омуртаг проявяваше към Атина и начина, по който той си позволяваше да я гледа.

– От много далеч е, Омуртаг, от много далеч – каза той с висок и студен глас. – Идва от място, до което сигурен съм няма как да си пътувал.

– Вероятно не съм. Но не на всички ни е отредено да се родим принцове, за да пътуваме с корабите на мама и тати докъдето си пожелаем, нали разбираш! – заяде се вече солидно подпийналият Омуртаг.

Симеон вдигна ръката си и мигновено я стовари върху врата на сина си.

– Ти май се напи и не знаеш вече какви ги говориш! – Той започна да се смее неловко и да гледа извинително в Калоян.

Малко преди Симеон и синовете му да си тръгнат Атина долови част от тихия разговор между воденичаря и Калоян.

– Трябва да отидеш до вкъщи и да им кажеш какво ми се е случило… Временно трябва той да поеме задълженията ми…

– Ще отида, разбира се, но портите…

– Портите ще ти ги отворят, щом аз те пращам…

– Добре, добре. Тогава още утре сутрин ще отида…

– От дни не е хранен, вече навярно е гладен… Ще направи много бели, ако…

– Нямайте грижи, ще се погрижа за всичко.

***

След като ръката на Калоян пострада, той спря да излиза на ежедневния си лов. Седеше по цял ден в колибата, заедно с Атина, а тя не спираше да се грижи за него, макар той да не беше чак толкова безпомощен. Но няколко дни след Коледа и посещението на Симеон и синовете му, Калоян смени дневните походи с нощни, въпреки че ръката му бе все още наранена. Оставяше Атина сама, карайки я да залости хубаво вратата и предупреждавайки я да не излиза навън по никакъв повод. Той се прибираше малко преди да се разсъмне и винаги чукаше по три кратки пъти. Това беше тайният им сигнал, че наистина е той. Атина недоумяваше защо му беше тъй важно да излиза на лов посред нощ, като не хващаше никакви елени.

– Има неща, които е по-добре една жена да не знае! – беше я срязал той, когато тя го запита защо продължава да излиза, след като досега нито веднъж не е донесъл какъвто и да било улов в колибата, а се хранеха единствено от нещата, с които Симеон ги снабдяваше.

Тази вечер преди Калоян да излезе, Атина реши да го разпита дали знае нещо по въпроса със златната ябълка.

– Вярно ли е, че в двореца на царското семейство има дръвче, което ражда златни ябълки?

Калоян се обърна и погледна Атина с присвити очи, изпълнени с подозрение.

– Защо питаш?

– Значи е истина! – ахна престорено тя. – А вярно ли е, че дръвчето расте в подземията на двореца?

– Откъде знаеш за това?

– Русалката, която ме спаси и доведе дотук, ми разказа за него – излъга уверено Атина.

– Нещо тази твоя русалка знае много неща за нас.

– За нас! – повтори Атина и се разсмя подигравателно. – Погледни се! Ти към царското семейство ли се причисляваш?

– Какво да се гледам! – сопна се Калоян с обида в гласа. – Какво ми има?

– Това, че си техен пекар не те прави част от тях – поясни Атина.

– Да, ама аз съм един от малцината, който е слизал в подземията и е виждал дръвчето и златната ябълка! – Калоян реши да се изфука пред тази нагла девойка, която не за пръв път си позволяваше такива унизителни подмятания по негов адрес.

– Наистина ли? – смая се Атина. – И как изглежда?

– Вълшебно. А сега трябва да излизам! Ела да залостиш вратата хубаво.

Тази нощ любопитството в Атина беше по-силно от всеки друг път, думите на Калоян, че има неща, които е по-добре една жена да не знае, я бяха силно заинтригували. Тя трябваше да разбере какво правеше той навън по тъмно в гората. Затова щом Калоян излезе, вместо да залости вратата, както обикновено, тя се загърна в зеленото си наметало и реши да проследи Калоян, за да научи какво в действителност вършеше той.

Небето беше безоблачно, а луната пълна, което правеше нощта значително по-светла. Следвайки го от разстояние скоро двамата се потопиха дълбоко в гъстата гора. А там Калоян се срещна с висок непознат мъж, покрит с дълга черна мантия с качулка. Двамата се качиха в една каруца, теглена от два кафяви коня и продължиха бавно напред по тясна горска пътечка. Атина ги следваше, прикривайки се зад дебелите дървета. По пътя им лежаха множество убити елени, заради които те спираха и хвърляха отзад в празната каруца. Скоро каруцата се напълни с труповете на мъртвите животни. Калоян и непознатият в черно излязоха от гората, а в далечината пред тях се виждаше стръмно планинско възвишение и вход към пещера. Те спряха каруцата и започнаха да изхвърлят телата на елените наоколо. Щом приключиха, Калоян се изкачи по възвишението, достигна до входа и влезе в пещерата. Непознатият в черно остана до каруцата с конете. Атина се взираше напрегнато в спътника на Калоян.

Не след дълго Калоян излезе от пещерата, само че не беше сам. След него бавно се придвижваше огромният змей. Атина изтръпна от ужас, когато зърна чудовището. Тялото му беше огромно, покрито с лъскави зелено-жълти люспи, които проблясваха на лунната светлина. Звярът беше висок поне пет метра и дълъг над двадесет. Имаше дълга извита глава, огромен изпъкнал търбух и наистина гигантска опашка, която се влачеше тежко след него, докато той се тътреше на късите си криви крака. Калоян отведе змея до разпръснатите тела на убитите животни. Змеят спусна главата си към Калоян, той протегна ръка и погали нежно звяра. Двамата сякаш се познаваха от наистина дълго време, дори нещо повече, Калоян сякаш обичаше този звяр, и звярът му отвръщаше със същото. След това чудовището се отдръпна от него и започна да се храни с клетите елени.

Ето значи за кого в действителност Калоян бе ловувал. За това чудовище. Атина изпита раздразнение и отвращение.

Внезапно мъжът с черната мантия се обърна и се взря в мястото, от което тя ги наблюдаваше. Изглежда каза нещо на Калоян, защото и той погледна в същата посока. Атина приклекна още по-ниско до ствола на дървото, зад което се криеше. Изведнъж мъжът в черно хукна напред с невъобразимо бърза скорост. Бяха я видели, нямаше никакво съмнение. Атина се обърна и се затича през гората. Бягаше с всички сили, но чуваше в шумоленето на дървета, във внезапно появилия се вятър, в падащия наоколо сняг, че преследвачът ѝ я настигаше.

И не се бе излъгала, скоро двете му големи ръце с дълги тънки пръсти я сграбчиха и той я обърна рязко към себе си. Черната му качулка се спускаше плътно над очите и правеше лицето му неразпознаваемо, но това, което се виждаше и блестеше на лунната светлина бяха тънките му устни с двата остри и дълги вампирски зъба, стърчащи от тях.

Атина изпищя с цяло гърло, отскубна се от мъжа-вампир и хукна ужасена напред. Следващото, което си спомняше беше как изкълчва крака си, препъвайки се в корените на едно от дървета, залита от пътя и пада от един стръмен склон с премятане. Тупна върху твърд лед, огледа се задъхана и силно разтреперана, и видя мъжът в черно да стои от ръба на склона и да гледа право в нея. Атина запълзя ужасена по леда, но секунда по-късно замръзна на място, щом чу звука от пукащ се лед да се разнася наоколо. Тя се огледа и разбра, че се намира върху замръзнала река. След миг ледът се пропука и Атина пропадна в ледената вода отдолу. Тя издаде глух писък, сподавен от водата, която нахлуваше в устата ѝ. Последното, което видя преди да бъде погълната от ледената река, беше развяващото се черно наметало на мъжа, от когото бягаше. Всичко около Атина се разми и светът потъна в непрогледен мрак.

Advertisements