Тази нощ Атина сънува изумителен сън. Беше попаднала в непозната вълшебна страна. Това бе необикновен свят с много странни и чудати неща в него. Там също валеше сняг. Дългите и широки улици искряха от белотата му. В този далечен свят сега беше нощ, но можеше да се каже, че нощта там бе прекрасна. Мястото беше отрупано с множество чудни къщи скупчени една до друга. Атина никога преди не бе виждала толкова много постройки събрани на едно място. Всичките блестяха обагрени от малки разноцветни светлинки. Виждаха се причудливо украсени иглолистни дръвчета с лъскави неща по тях и още шарени мигащи светлини. Пред една от къщите имаше някаква статуя на светещ дебел мъж с бяла брада и червени дрехи. Той бе седнал в шейна теглена от елени. По улицата вървяха необичайно облечени хора, някои от тях носеха островърхи червени шапки с бял пухкав пискюл в края и пееха песни. Но нещото, което ѝ направи най-силно впечатление бе, че някои от жените там не носеха дълги пищни рокли, а бяха обути в нещо като мъжки панталони. От двете страни на широката улица се движеха многобройни необикновени каляски, които ако Атина бе разпознала правилно бяха направени от някакъв разноцветен лъскав метал и се движеха наистина бързо.

Внезапно Атина замръзна на място, когато съзря себе си. Тя излизаше от една от къщите, облечена в дълго палто от светли кожи. И не беше сама, до нея вървеше мъж… и този мъж… Атина го разпозна само след миг, беше онзи селянин, който я бе открил в гората. Той беше облечен в странни дрехи в тъмносин цвят, а около врата си имаше парче зелен плат, което се спускаше надолу. Той се усмихваше и държеше Атина за ръката. В съня на Атина, селянинът нямаше онази гъста тъмна брада и определено изглеждаше някак по-симпатичен без нея.

 

– Хайде, ставай… Хей, събуждай се!… Време е да ставаш, принцесо!…

Атина отвори очи с неохота. Над нея се бе извисил Калоян и я гледаше намръщено.

– Какво има? – измърмори недоволно тя.

– Ставай! Време е да те запозная със задълженията ти.

– Задължения? Какви задължения?

– Щом ще живееш при мен през следващите месеци, ще трябва и да се трудиш. Храната ти няма да идва даром.

– Да се трудя? – смая се Атина.

– Точно така. В нашето царство всички следваме принципа – който не работи, не трябва да яде.

– Но още не се е съмнало! – възнегодува Атина, като насочи поглед към прозореца и видя, че навън е все така тъмно.

– Аз ставам преди разсъмване, а щом аз ставам тогава – и ти ще ставаш по това време.

Атина се изпълни с гняв, да става толкова рано, това вече беше скандално. В кулата учителка Персефона винаги я държеше да поспи поне до десет сутринта, след това двете закусваха заедно и чак тогава започваха с уроците. За момент на Атина ѝ се прииска да изпепели селянина с магията си, но моментално се въздържа, като си спомни забраната на майка Ерида.

– Сънувах толкова прекрасен сън, който ти най-нахално прекъсна – каза ядосано Атина.

– Сънищата са хубаво нещо, но не трябва да оставяш живота ти да мине само в сънища. Хайде, ела. Първо ще хапнем преди да поставя задачите ти за деня. Направил съм попара.

С много бавни крачки, изпълнени с огромно нежелание, Атина едвам-едвам се дотътри до масата, седна от другата страна и започна вяло да загребва с лъжицата от паницата си. Докато двамата закусваха неочаквано на външната врата се почука.

– О, това трябва да е чичо Симеон – каза развълнувано Колоян, скокна от мястото си и бързо се запъти да отвори.

Отвън стоеше едър висок мъж с прошарена коса и големи бухнали мустаци.

– Драго ми е да те видя, при… – Мъжът тутакси замлъкна объркан, щом видя, че Калоян му прави знак да замълчи. Той хвърли бегъл поглед към вътрешността на колибата и видя някакво слабо момиче, облечено в дълга мъжка риза, да седи на масата, застинало с лъжица в ръка и вперило любопитен поглед към тях. – Драго ми е да те видя, приятелю мой – поправи се тутакси Симеон.

Калоян го покани да влезе и щом Симеон пристъпи в колибата, той му представи непознатото момиче.

– Атина, това е чорбаджи Симеон, той е нашия воденичар. Чичо Симеон, това е Атина – тя е изгубена принцеса от далечно княжество.

– Принцеса?! – смая се Симеон и я изгледа учудено. – И какво ви води в нашите земи, принцесо?

– Тук съм, за да се срещна с принца и да го помоля да ми помогне.

– Принца? – повтори сковано Симеон и хвърли озадачен поглед към Калоян.

– Избягала е от родината си, иска да се срещне с царското семейство, за да помоли за политическо убежище – обясни Калоян.

Атина погледна Калоян със зяпнала уста, тя никога не му беше казвала подобно нещо. Но формулировката му ѝ хареса и тя реши да не противоречи.

– Разбирам – каза с объркване чорбаджи Симеон.

– Естествено аз и обясних, че това няма как да се случи преди настъпването на пролетта, когато портите към селото и двореца ще бъдат отворени. Дотогава тя ще остане тук с мен – обясни Калоян и се обърна към Симеон: – Носиш ли ми достатъчно храна като за двама души?

– Два чувала с брашно, от най-хубавото ми, цял свински бут, шест килограма сирене, 30 литра мляко, 60 яйца и 10 бурканчета с мед.

– Ще ни стигнат за около месец, предполагам.

– Нямайте грижи, след месец ще ви навестя отново.

– Чакай малко – намеси се остро Атина, като погледна възмутено в Калоян. – Нали вчера ми каза, че в Змейовите планини няма никого друг освен теб и мен, а сега се оказва, че има още хора.

– Чорбаджи Симеон живее със жена си и тримата им сина от тази страна на стената, близо е до царството, но къщата му, заедно с водениците са разположени на брега на реката. Той е единственото изключение и има разрешението на царя да пътува през зимата до колибата, за да доставя месечните запаси с храна на патрулиращите принцове, в нашия случай на мен, като техен заместник.

– В такъв случай за мен няма ли да е по-добре да отида с него в дома му – предложи с надежда Атина. Тя нямаше капка желание да остава в тази колиба нито миг повече.

– Категорично не – възпротиви се намръщено Калоян. Той изобщо не възнамеряваше да позволи на Атина да бъде в компанията на похотливите синове на Симеон, които в никакъв случай нямаше да останат равнодушни към нея и красотата ѝ. – Казах ти, че ще бъдеш с мен, докато пролетта настъпи.

– Девойко, слушайте Калоян и му се доверете, той е опитен и знае най-добре как да се пребори със змея и да ви опази – намеси се Симеон с ведра усмивка.

– Мислех, че това се отнася за принцовете – отсече студено Атина.

– Много нещо мислиш, преобличай се и се захващай за работа – сряза я Колоян. – Между другото ще ѝ трябват няколко рокли, с които да върши къщната работа, че нашата принцеса е дошла в царството ни само с бляскави одежди. Чичо Симеон, ще можеш ли да ѝ намериш нещо?

– Разбира се, ще заръчам на Серафина да ушие няколко рокли и ще ви ги донеса до седмица – обеща Симеон.

– Я чакай малко – извика високо Атина. – Откъде накъде ще ти чистя, пера и готвя. Аз не съм слугиня.

– Не само това ще правиш, но след като го свършиш ще биеш и масло! – заяви Калоян и се засмя нагло.

– Какво?

– Чу ме! Ще биеш масло. Чичо Симеон ще ти покаже как точно трябва да го правиш. Последното парченце масло го сложих в твоята попара тази сутрин.

– Нагъл глупак! – кресна възмутено Атина и тропна с крак. – Откъде накъде аз ще бия масло, бий си го сам. Я се погледни имаш ръце като дънери!

– Вярно е якичък съм. Това е защото цепя много дърва – отново се засмя Калоян. – Ако и ти поработиш малко и ти ще заякнеш.

– Слушай какво, глупако, аз съм дама и трябва да бъда слаба и изтънчена, не ми трябва да „заяквам“.

– Момиче! – извиси глас чорбаджи Симеон и се приближи начумерен към Атина. – Не те знам от кое царство идваш, но в нашето жените се отнасят с уважение и почит към мъжете си и не си позволяват да ги наричат глупаци. Още повече, че ти изобщо не знаеш срещу кого изричаш тези думи. Освен това всички в нашето царство се трудят. Ела да седнем до огнището, ще ти разкажа семейната ни история, с която сме прочути. Всички в царството ни я знаят, предава се от уста на уста, ако попиташ в селото за воденичаря Симеон, дори и децата ще ти кажат, че той е чичкото, който всяка година идва и продава сливи за смет.

– Сливи за смет? – смая се Атина.

– Точно така. Тази традиция е въведена от моя дядо, който оженил баща ми по този начин, след това баща ми ожени и мен така, а от три години насам, аз не спирам да търся жена за моя най-голям син, който вече също му е време за женене. Но само най-достойното момиче от селото, което донесе най-малко смет от дома си, ще заслужи правото да стане негова жена. Уловката е, че те не знаят точно през коя година, нито през кой ден от нея, ще се появя, за да посоча избраницата. Но ако трябва да бъда честен, въпреки че кандидатките за снаха са много, все още не съм попаднал на наистина подходящата.

– Ето виждаш ли – обади се Калоян, – ако се трудиш достатъчно тази година и ти може да се включиш в надпреварата, която чичо Симеон ще организира.

– Ще ви кажа под секрет, но мисля точно на тазгодишните сливи за смет да посоча избраницата за сина ми – разкри чорбаджи Симеон и намигна заговорнически към Атина.

– Време ми е да потеглям към гората – каза Калоян.

– Как е улова, при… – Симеон бързо се престори, че кашля, осъзнал, че отново е на път да провали прикритието на Калоян.

– С всяка година елените тук стават все по-малко. Ако тази тенденция продължава, догодина може да сме изправени пред бедствие – каза намръщено Калоян, взе лъка и стрелите си, загърна се в ямурлука си, след което се обърна към Атина: – А ти се захващай с къщната работа и да не забравиш за маслото.

***

След като чорбаджи Симеон показа на Атина какво точно трябваше да прави, за да превърне млякото в масло той си тръгна и Атина остана съвсем сама в колибата. Изобщо не смяташе да чисти и да се подчинява на заповедите на Калоян. Щеше да си седи така по цял ден и нищо нямаше да върши. Само че да не прави нищо, не се оказа чак толкова забавно, колкото тя си мислеше. Към обяд скуката толкова много я убиваше вече, че тя реши да вземе метлата и съвсем лекичко да измете пода. Нямаше да прави нищо друго. По-късно реши да оправи и леглото на Калоян, на което този тиранин не ѝ бе позволил снощи да спи, сещаше се тя и кипваше като си спомняше грандиозния провал на плана си. После реши да измие съдовете и да изпере мръсните дрехи, които Калоян, бе захвърли под леглото си. Улисана в работа, Атина дори и не се усети, когато започна да бие маслото. Правеше го само от чисто любопитство. След час останала без капка сили тя се просна върху леглото и зачака Калоян да се прибере. Вече бе започнало да се стъмва, а него все още го нямаше. След цялата работа, която беше свършила Атина не усещаше ръцете си. Ако бе използвала магия нещата сега щяха да стоят другояче, за пореден път си каза тя, силно разочарована. Атина разбра колко труден е животът на хората без помощта на магията и благодари на баба Талъсъм, че се е родила вещица. Не разбра кога всъщност умората в нея надделя толкова много, че тя заспа.

Когато отвори очи, Калоян вече се беше прибрал, стоеше до огнището с гръб към нея и улисано приготвяше някаква гозба. Атина се протегна и прозя, след което заговори към него:

– До много късно стоиш навън. За момент се разтревожих да не ти се е случило нещо.

– След като вчера пропилях целия си ден покрай теб, днес трябваше да наваксам с улова. И си нямаш идея, когато се прибрах и видях, че нищо не си сготвила за вечеря, а спиш на леглото ми, колко се разочаровах.

– Хей! – извика обидено Атина. – Не забеляза ли колко друга работа съм свършила? Дори изпрах миризливите ти дрехи и бих прословутото масло!

– Забелязах!

– Без ръце останах!

– Ако не друго, то поне тази вечер заслужи прехраната си – засмя се Калоян.

– Неблагодарник! – просъска тихо Атина.

Калоян извади от пещта прясно опечена питка и я сложи на масата. В казанчето над огъня вреше поредната чорба от сушени гъби. Той напълни паниците им, разчупи меката топла питката и двамата седнаха да вечерят. Хранеха се мълчаливо. След вечеря той отново направи чай, като този път, докато седеше до огнището, се стремеше да не го пие шумно, както впрочем силно му се искаше.

Макар Атина да се бе надявала тази нощ Калоян да ѝ отстъпи леглото и тя да спи в него, отново се разочарова, когато той пак извади наметалото от вълчи кожи и го постла пред огнището със загасващия огън, а наглецът, с усмивка на лице, се насочи към удобничкото легълце.

Неусетно измина цяла седмица, откакто Калоян доведе Атина в колибата си. Постепенно момичето привикна към поставените ѝ задачи, и вече не ги вършеше толкова неохотно. Държеше колибата изрядно чиста и след нейната намеса мястото бе придобило далеч по-приятен и комфортен вид, отколкото през първия ден на пребиваването ѝ. Переше мръсните дрехи на Калоян, поддържаше огъня в огнището през целия ден и продължаваше енергично да бие масло.

Калоян се бе примирил с тоталното ѝ нежелание да сготви каквото ѝ да е, и той продължи да се занимава с това, щом се прибереше след дългия си ден навън. Опитът му в кухнята беше далеч по-богат от този на Атина. Още от малък Калоян обичаше да прекарва много време в кухнята в двореца, откъдето се бе научил на доста рецепти от царската готвачка. Най-много от всичко обичаше да меси тесто и да пече питки. Савина, разбира се, се сърдеше и го упрекваше, казвайки отново, че подобен род занимания не прилягат на един принц, затова Калоян започна да посещава кухнята късно през нощта, без знанието на майка си.

На Атина ѝ харесваше да наблюдава Калоян, докато им приготвяше вечерята, но най-много от всичко ѝ харесваше да го гледа как той усърдно месеше питката.

А пък преди три дни чорбаджи Симеон отново се бе появил в колибата с три домашни рокли и една дълга нощница, които жена му бе ушила за принцесата от далечното княжество. Атина много хареса новите си дрехи, намираше ги за извънредно удобни, а пък цветовете им бяха прекрасни – първата бе в небесносиньо, втората в горско зелено, а третата в златно жълто.

Калоян също я харесваше как изглежда в тези дрехи, въпреки че не го каза на глас.

В средата на месеца Калоян отсече едно малко, широко разперено, борче от гората и го донесе в колибата. Той направи гирлянд от нанизани на конец пуканки, боядиса няколко ореха и шишарки и украси дръвчето. Малкото борче изглеждаше скромно. Не можеше изобщо да се сравнява с огромните, високи и пищно украсени борове в двореца, но пък създаваше приятен уют и топла атмосфера за предстоящите празници. През последните три години Калоян бе празнувал Коледа съвсем сам в колибата си, но тази година се очертаваше да се радва на компания и това го правеше щастлив.

– Какво ще кажеш за елхата ни? – той се обърна към Атина, която гледаше с нескрит интерес как той старателно украсяваше дръвчето.

– Хм… – каза единствено тя и след малко реши да му разкаже: – Наскоро сънувах един сън. Бях в една непозната страна, толкова различна от всичко останало, което познаваме, но същевременно така красива. Там също беше зима и имаше много украсени дръвчета, като това тук, само че украсата им беше тъй пъстра, а от клоните им струяха множество разноцветни светлинки, които ту гаснеха, ту светваха.

Калоян я изгледа учудено и се почеса по главата.

– Светлини, които гаснат и светват? Що за глупости! Няма такова нещо – отсече той, замълча за дълъг момент и след това добави: – Всъщност, като се замисля, можем да допълним украсата с няколко свещи между клоните и дървото ни ще има светлинки, само трябва да внимаваме да не се запали.

– Ще бъде наистина великолепно! – зарадва се Атина и плесна развълнувано с ръце.

– Да, но това ще го направим в коледната нощ.

– Знаеш ли, ти също беше в съня ми – реши да му сподели тя.

– Така ли? – изненада се той и се засмя. – И какво правех?

– Нищо особено. Но в съня ми ти нямаше брада и беше облечен в много странни дрехи.

– Бил съм без брада?! – силно се учуди той.

– Аха…

Атина продължаваше всяка вечер, преди да заспи, да се взира възхитено в тъмното нощно небе, обсипано с всички онези тъй далечни звезди и така огромната луна. Тази вечер, докато ги наблюдаваше замечтано, вниманието на Атина беше привлечено от нещо необичайно. От далечината, откъм гъстата гора, бавно изплува някакъв слабичък силует. Той пристъпваше немощно през снега и с тежко усилие вървеше едвам-едвам към колибата. Атина се взря съсредоточено през стъклото и скоро ясно разпозна, че силуетът принадлежеше на жена. Слаба жена, облечена в дълга бяла рокля, която внезапно появилият се вятър издуваше и развяваше около нея, а тя се движеше толкова трудно, сякаш всеки момент щеше да падне в снега. Атина се обърна към леглото, където Калоян вече спеше дълбоко. Тя се поколеба дали да го събуди, но бързо се отказа и реши сама да отиде и да помогне на изгубената в нощта скитница. Загърна се в зеленото наметало, което майка Ерида ѝ бе дала, запали бързо една от свещите и открехна леко залостената врата. Пристъпи навън, държейки свещта в една ръка, докато с другата предпазваше пламъка от вятъра и тръгна към залитащата в преспите жена.

– Хей, насам! – провикна се тя към изгубената.

Жената спря и се обърна към посоката, от която Атина идваше, вятърът развяваше тъмната ѝ дълга коса пред лицето. Не след дълго Атина я достигна.

– Сигурно е ужасно да се изгубите в този студ. Последвайте ме ще ви отведа на топло в колибата.

Тя вдигна свещта към лицето на непозната жена. Светлината на мъждукащия пламък я обля и Атина замръзна от ужас. Там където онази странница трябваше да има очи, нос, устни и вежди, имаше само гладка, като черупка на яйце, бледа кожа. От нея се разнесе нещо като тихо съскане и тя вдигна кльощавите си ръце с дълги изкривени пръсти към Атина.

Атина изпусна свещта, тя падна в снега и изгасна. Девойката отстъпи крачка назад и изпищя, разбирайки, че пред нея стоеше не кой да е, а самата Безлика бродница.

Безликата бродница я връхлетя, вкопчи се в нея и я събори в снега. Между двете настана борба. Атина с всички сили я риташе с крака в безликата глава, но не постигаше никакъв ефект, бродницата все повече и повече я достигаше и я затискаше с тялото си. Леденостудените ѝ дълги пръсти се вкопчиха в лицето на Атина, твърдите ѝ нокти задращиха по кожата ѝ, сякаш се опитваха да я откъснат.

Атина изпищя с цяло гърло и извика:

– Калояне, помощ!

***

Калоян отвори очи, намираше се обратно в двореца, в своята спалня. Беше свит на пода до леглото си. Главата му пулсираше от силна болка, а той се чувстваше доста замаян. Какво се бе случило преди това? Той не можеше да си спомни. Внезапно погледна дрехите си и видя, че бялата му риза е изцапана с кръв, по панталоните му също имаше тъмни мокри петна. Той се взря в ръцете си и откри, че от тях капеше топла прясна кръв. Хвана се за таблата на леглото и се надигна, като погледна в снежнобелите постели. А там сред тях, лежеше тя – Атина, или по-скоро остатъците от нея. Тялото ѝ беше разчленено по ужасяващ начин, лицето раздрано на дълбоки бразди от нещо с огромни нокти. Калоян отстъпи ужасен назад, опря се в стената и изрева с цяло гърло. Двойните врати на спалнята се отвориха и при него пристъпи Савина, следвана от баща му и двамата му братя.

– Случи се отново! – изхлипа Калоян и започна да плаче. – Убих я, мамо, убих Атина.

– Тихо, тихо, нищо чак толкова страшно не е станало – каза спокойно Савина, като избърса сълзите от лицето му. – Брат ти ще ти помогне да забравиш.

– Но аз не искам да забравям, не и Атина. Само не Атина!

– Нужно е, сине! – извика баща му.

– Ела насам, малко братче! – каза Светозар, а на лицето му се изписа зловеща усмивка.

 

Калоян се събуди с вик. Беше седнал в леглото си, дишаше тежко и целият бе плувнал в пот, докато се оглеждаше объркан. Разбра, че все още се намира в колибата.

– Било е сън, само сън… – шепнеше си уплашено той. – Спокойно, всичко е било само сън.

Погледна към огнището, където лежеше неговото наметало от вълчи кожи, само че Атина не спеше там.

– Атина! Атина! Къде си? – Той скочи от леглото и започна да я търси.

След миг погледна през стъклото на прозореца и видя какво се случваше в снега отвън. Той бързо грабна меча си и хукна навън. Хвърли се към безпомощно приклещената Атина и изрита с цялата си сила Безликата бродница, която беше отгоре ѝ. Тя полетя настрани и тупна в снега на няколко метра от тях.

– Добре ли си? – Той се обърна към Атина, която лежеше в снега, с раздрано лице, цялата трепереща и изпаднала в пълен шок. Преди Калоян да ѝ подаде ръка и да я изправи, Безликата бродница го връхлетя и събори в снега. Калоян размаха меча си срещу нея, но напълно безуспешно. Безликата бродница се бе надвесила над него, бе свила тънките си ръце в юмруци и започна да го блъска в гърдите и корема. Калоян усещаше ударите ѝ тъй силно, сякаш огромни тежки камъни се стоварваха отгоре му.

Светът отново идваше на фокус пред замаяния поглед на ужасената Атина. Тя долови стенанията на Калоян не далеч от себе си и зловещото ядосано съскане, което се разнасяше от Безликата бродница. Изправи се бавно. Огледа се и видя Калоян, който замахваше и с все сила стоварваше меча си върху Безликата бродница, но колкото и пъти острието да я поразяваше тя оставаше незасегната от него. Сякаш тялото ѝ бе направено от непробиваема стомана. При всеки удар на меча от нея се понасяха сноп златисто-червени искри, но мечът не бе способен да ѝ нанесе никакви поражения.

В един миг Безликата бродница изби меча от ръцете на Калоян, хвана ръката му, с която той го бе държал, изви я, след което я прониза с ужасно дългите си и остри нокти. Калоян извика от болка и кръвта му оплиска снега наоколо. Безликата бродница вкопчи пръстите си в гърлото му и започна да го души. Той се замята безпомощен, неспособен да я отблъсне от себе си.

Атина беше ужасена както никога досега. Без дори да се замисли тя вдигна ръце високо към небето и изрече:

„О, Ветре, теб, който наричат брат на вещиците, повей сега с цялата си мощ, и врагът на твоята сестра отнеси далеч, далеч в дълбоката нощ.“

Около тях се изду силен вятър, Безликата бродница извъртя главата си към Атина и изсъска разярено. Тя остави Калоян и бавно се насочи към Атина, която продължаваше да призовава вятъра на помощ, с вдигнати към небето ръце.

„В ураган се превърни и Безликата бродница прегърни. Завърти я безпощадно и недалеч я отведи, там където на никой не ще навреди.“

Вятърът се завъртя в огромни струи около ръцете на Атина и тя го насочи право към съскащата бродница. Ураганът я повдигна като перце, завъртя я във въздуха и я понесе някъде далеч, далеч в нощта, точно както Атина го призовала да стори със заклинанието си.

След миг всичко утихна. Безликата бродница я нямаше. Атина стоеше задъхана на треперещите си крака. Калоян лежеше в безсъзнание на земята, а кръвта от ранената му ръка продължаваше да изтича и да оцветява снега в червено. Атина се опомни и осъзна какво беше сторила туко-що – беше използвала магия. При това силна магия, с която призова стихия. Ако историята с вълшебните амулети на царица Савина беше вярна, то тя бе провалила цялото си прикритие. Можеше да избяга и да опита да се върне във вечно-дъждовната гора. Щеше да умолява майка Ерида да се смили над нея и да я пропусне през бариерата между световете. Или пък можеше да тръгне към царството на човеците и да опита късмета си там. Вероятно амулетите само засичаха направата на магия, но не можеха да проследяват този, който е сътворил вълшебството. Вгледа се към загубилия съзнание и ранен Калоян. Обзе я гняв. Всичко се бе случило заради него. Ако той не беше в опасност, тя нямаше да прибегне до употребата на магия, но внезапно се опомни, че той беше в опасност заради нея, защото се опитваше да ѝ помогне. Всичко се бе случило по нейна вина, защото необмислено напусна колибата и тръгна към непознатата странница. Сега как трябваше да постъпи? Да му помогне, като рискуваше да бъде заловена от царица Савина, или да го изостави да се оправя сам и да се спаси? Само че той дали щеше да оцелее в тази мразовита нощ, при това, че беше и в несвяст. Нещо силно и необяснимо я привличаше в този мъж, нещо, което не ѝ даде да си тръгне от него. Каквото и да се случеше с нея, тази нощ тя оставаше до Калоян.

Advertisements