Звукът от стрелата, забиваща се дълбоко в дебелата кора на дървото зад Атина, продължаваше да кънти в ушите ѝ, макар от онзи момент досега да бяха изминали над 15 минути. Стрелата бе преминала с невъобразимо бърза скорост само на сантиметър от ухото ѝ. Атина сякаш все още усещаше как въздухът наоколо се разцепваше от движението ѝ, спомен, който я караше да настръхва отново и отново.

Или беше извадила страхотен късмет, че мъжът не успя да я улучи, или всемогъщата Баба Таласъм наистина се бе намесила и я бе спасила в последния момент. Атина не можеше да чака втора такава възможност, затова макар да ѝ бе трудно, тя се взе в ръце, напрегна се и отговори на въпросите на селянина, като набързо скалъпи една правдоподобна история, с която да задоволи прекомерното му любопитство. За целта прибягна до приказните истории в книгите, които беше чела. Взе нещо оттук, друго оттам, и умело съчини своя собствена версия на предполагаемия си живот. Не беше като брилянтно замисленото от майка Ерида, но и неината версия си имаше качества.

Според историята Атина беше престолонаследничка от едно малко проспериращо княжество, разположено на един чуден остров, намиращ се далеч, далеч на юг от тукашното Царство. Бащата на Атина бил мъдър и справедлив управник, но бил предаден от своя по-малък брат, който копнеел отдавна да се добере до трона. За целта той организирал заговор в двореца. Отровили виното на нищо неподозиращия и доверчив княз, и след като той отпил от любимата си напитка, паднал мъртъв. Тогава брат му завзел властта с коварство, пленил Атина и я продал в робство на един противен дебел търговец на роби, който обещал да отведе момичето в далечни земи, от които тя никога нямало да се завърне. На кораба, на който натоварили Атина, била и нейната дойка, също продадена като робиня. Плавали дълги дни и нощи, изминали седмици, докато една нощ не попаднали на огромна морска буря, която за миг превърнала кораба им на трески. Капитанът, целият му екипаж и голяма част от робите на борда се удавили. Атина била спасена от своята дойка, която я натикала в една празна бъчва и я хвърлила зад борда. За съжаление дойката ѝ също била сред загиналите. Дни наред вълните на морето подхвърляли нагоре-надолу бъчвата с Атина, докато на помощ не ѝ се притекла една преминаваща русалка. Заедно с нея Атина доплавала до Черното море на русалките, а оттам спасителката ѝ разказала за царството на човеците, за змея скитащ през зимата в планините и за принцовете в царството, които неуморно спасявали девойки. Но за да срещне принцовете и те да ѝ помогнат русалката я упътила да върви и да не спира, докато не достигне до Змейовите планини. Поне един от принцовете щял да бъде там и да ѝ помогне в бедата ѝ.

Даде си сметка, че на места разказът ѝ звучеше прекалено невероятно, но защо пък не?! Това, което каза, беше напълно възможно да ѝ се е случило.

Калоян изслуша с присвити очи целия разказ на непозната девойка. Звучеше смайващо. Като история току-що излязла от страниците на книга изпълнена с приключения. Но в същото време обясняваше доста неща, като изисканите ѝ дрехи и това, че изобщо не познаваше тукашните земи. Затова макар и силно резервирано Калоян прие историята ѝ за правдива. Освен това беше убеден, че не е и вещица, първо защото беше несравнимо красива и второ защото я беше изпитал със стрелата си, която целенасочено бе пуснал да прелети покрай нея. В онзи миг тя беше силно уплашена, неспособна да направи нищо, а ако беше вещица със сигурност щеше да прибегне до спасението си с магия. Майка му го беше научила как бързо можеше да разобличи една вещица. „Вещиците са изключително страхливи и малодушни създания, затова, когато някога попаднеш на същество, за което изпитваш съмнение, че може да е вещица, бързо я постави в критична и безнадеждна ситуация. За да се спаси, вещицата винаги прибягва до употребата на магия. Така ще я разобличиш незабавно.“ – Той си спомни думите на Савина.

Девойката, която сега водеше със себе си, не само, че не прибягна до употребата на магия, но не направи нищо, за да се защити в онзи момент, точно както би направила всяка друга девойка в беда.

Със силно пристегнато въже около китките на ръцете си (другият край, на което бе здраво държан от Калоян) Атина следваше безмълвно този грубиян. Беше решила да не говори, освен ако той не я попита нещо, защото не искаше още една от стрелите му да прелети около нея. А хвърляйки поглед към колчана със стрелите му, в него имаше още доста от тях. Определено беше изпаднала в доста тежка ситуация, а принцът го нямаше никакъв и съдейки до момента, едва ли скоро щеше да се появи.

Атина вървя дълго, следвайки тихо селянина, на когото бе попаднала. Двамата прекосиха километри от снежната гора. Навярно бяха изминали няколко часа, когато те достигнаха до една неугледна дървена колиба, пред която спряха.

– Добре дошла в моята уютна планинска хижа! – Калоян се обърна към нея с усмивка и развърза ръцете ѝ.

Атина се намръщи.

– Благодаря ви добри господине, но ще трябва да отклоня гостоприемството ви. Идвам от далеч и желая да се срещна с принца час по-скоро.

– Е, имам новина за теб, девойко – принца го няма. И няма да го има тук изобщо. Разболя се и затова тази година реши да остане в двореца си. Изпрати мен в Змейовите планини, за да го заместя. Освен това пътят към селото е затворен до настъпването на пролетта. Ще трябва да останеш тук с мен дотогава и ако си послушна, след това ще те отведа в двореца при твоя принц.

– Ти от двореца ли си?

– Да, аз съм царския пекар – уверено излъга Калоян.

Атина силно се разочарова. Сега беше едва края на ноември, а пролетта настъпваше чак през март. Чакаха я над три дълги и тежки месеци с този недодялан пекар в тази грозна колиба.

– И все пак няма ли начин как да достигна до селото?

– Няма. Дворецът и селото под него са опасани с висока крепостна стена. През зимата портите, водещи до селото, са затворени по заповед на царя и няма да се отворят, докато снегът не се стопи. Никой не иска змеят да нахлуе в селото и да отмъкне най-красивата девойка.

– Не е ли опасно за мен да оставам тук? Девойка съм, при това доста красива – изтъкна нескромно Атина. – В селото ще бъда в по-голяма безопасност. Тук змеят може необезпокоявано да ме похити.

– Няма да те похити, не се тревожи. Нали аз съм тук и ще те пазя.

– Все пак имам по-голямо доверие в принца.

– Аз пазя по-добре от всеки един принц, девойко. С мен ще бъдеш в пълна безопасност, така че спокойно – засмя се Калоян.

Калоян отвори широко вратата и приветства Атина в новия ѝ дом. Атина пристъпи напред и огледа колибата без особен ентусиазъм. Както и очакваше беше малка едностайна постройка, с два широки прозореца, които гледаха към гъстата гора. В средата на стаята имаше кръгла маса от кафяво дърво с по две столчета отляво и отдясно. Имаше голямо огнище с изгаснал огън. Една част от стаята бе преустроена като малка баня с параван, зад който бе разположена една дървена вана. В дъното имаше едно наистина голямо и удобно легло, застлано с пухена завивка. Това беше най-хубавото нещо в цялата колиба. В него Атина щеше да спи като истинска принцеса.

Калоян донесе дърва отвън, след което запали огън в огнището. Щом огънят се разгоря хубаво, Атина седна в близост до него и започна да се топли. Денят беше дълъг, студен и изтощителен. Снощи, докато заспиваше, Атина и за миг не си бе представяла, че на своя осемнадесети рожден ден тя ще се намира далеч от Вечно-дъждовната гора и ще попадне в неуютната колиба на някакъв селянин.

Скоро вечерта се спусна и Калоян се зае с приготвянето на вечерята. Супа от сушени гъби. Атина силно се разочарова. У дома вещиците постоянно ядяха гъби – чорба от гъби, каша от гъби, яхния с гъби, чай с гъби, гъбени еклери, гъбен пай и всякакви други, в които основната съставка винаги бяха гъби. И хората ли като вещиците ядяха само гъби, питаше се Атина, докато се мръщеше над паницата си.

– Какво има? – попита я Калоян.

– Нищо. Просто не обичам гъби.

– Е, принцесо, не съм очаквал, че днес ще бъда навестен от такава знатна личност, за да се подготвя с цяло печено прасе за вечеря.

– Не знам какво е печено прасе, но със сигурност ще е по-вкусно от тази гъбена чорба! – сопна се Атина.

– Никога ли не си яла печено прасе? – смая се Калоян.

– А-ми, не…

– Вие от вашето княжество да не сте мюсюлмани? А? Ти такава ли си?

Атина нямаше представа за какво говори този и какво изобщо означава въпросната дума, но след като беше предизвикала удивлението му веднъж, реши да не го прави втори път и да поражда съмнения в него.

– А-ъм, д-да – отговори неуверено тя.

– О, ясно тогава.

Двамата не си говореха много по време на вечерята. След това Калоян свари чай от липа. Ароматът му, който изпълни колибата, смая Атина. Тя за първи път щеше да пие чай, който нямаше да бъде от гъби и при това ухаеше така приятно. Когато Калоян ѝ подаде чашата, Атина я грабна и отпи от нея нетърпеливо. Чаят беше горещ, но въпреки това Атина усети вкуса му и беше зашеметена. Тази напитка беше несравнима.

– Хей, карай го по-бавно – викна над нея Калоян. – Ще се изгориш, изчакай го малко да поизстине.

Калоян се настани до огнището с чашата си в ръка и се загледа в пламъците на огъня. Това беше любимото му време от целия дълъг и изтощителен ден. Той сръбна шумно от чая си. Обожаваше да го пие точно по този начин. Макар тук да бе лишен от всичкия лукс и удобствата на двореца, колибата му даваше свободата, която я нямаше в дома си. Например начина, по който можеше да пие чая си, така, както му харесва. Не знаеше защо, но много обичаше да отпива от него със сърбане, само че в двореца подобно нещо беше немислимо. У дома му бе традиция след вечеря, докато все още са на масата, цялото семейство да пие чай, преди да се отправят по спалните си. Когато беше малък Калоян постоянно сърбаше чая си, което предизвикаше остро негодувание у майка му.

– Калояне, мамо – започваше с висок глас Савина, – пий тихо чая си, недей да го сърбаш. Ти си принц, не си сина на коняря.

Когато видя, че думите ѝ не постигат никакъв резултат, Савина предприе друг възпитателен подход спрямо Калоян. Щом той засърбаше, тя се изправяше от стола си, отиваше до него, вземаше сребърната му чаена лъжичка и го удряше с нея по челото.

– Калояне, мамо, нали знаеш мама колко не обича да прави така?

– М-да, мамо – отговаряше сковано Калоян, докато разтриваше мястото на челото си, където лъжичката го бе цапардосала.

– Ами бъди добро момче и не карай мама да прави неща, които не обича. Пий чая си прилично! Пий го като принц!

И за да избегне ударите с лъжичката, Калоян започна да пие чая си като принц. Но изискванията на Савина не спираха само до начина му, по който той пиеше чая си. Като дете Калоян обичаше да си играе, тичайки шумно из двореца.

– Калояне, мамо! – крясваше отново Савина. – Доколкото помня аз родих човешко същество, не мече. Но ако ти смяташ, че мечка те е раждала, кажи да те отведем в гората.

След тези думи Калоян се засрамваше силно и спираше да тича, а не след дълго спря съвсем. Но Савина продължаваше да не е доволна от най-малкия си син.

– Калояне, мамо, изправи раменете си и застани като принц… Калояне, мамо, как може да си толкова тромав, върви по-бързо и със стегнати крачки… Калояне, мамо, защо не си като братята си… Калояне, мамо, ти си толкова проблемно дете, винаги правиш точно обратното на онова, което ти кажа… Калояне, мамо, стига се шля цял ден в кухнята със слугите. Та ти си принц, а те слуги, не ти е мястото сред тях…

Изискванията на Савина спрямо Калоян нямаха край. Тя постоянно си намираше нещо свързано със сина ѝ, от което да се оплаче и да изтъкне, че той не е перфектен като братята си. Като малък Калоян силно упрекваше себе си, че постоянно разочарова майка си, но щом поотрасна в един момент спря да обръща толкова силно внимание на вечните ѝ капризи. Но когато беше в двореца все пак продължаваше да пие чая си като принц – така, както майка му дълго време го бе учила.

– Хей, ти там, може ли малко по-тихо?! – извика Атина и извади Калоян от унеса му.

– Какво искаш? – сопна ѝ си на мига той.

– Може ли да пиеш чая си малко по-прилично?

– Ти какво? Да не си ми майка! – извика той подразнен.

– Не съм. Но все пак не ми е приятно да те чувам как лочиш като хипопотам на водопой.

Калоян се изпълни с гняв, отвори уста, но след това я затвори, после отново я отвори и затвори. За няколко дълги секунди замръзна безмълвен, накрая изрече през зъби:

– Къде пък си виждала хипопотам на водопой, та знаеш как лочи!

– Не съм виждала – призна си Атина. – Но като малка имах една книжка с картинки, в която бяха нарисувани всички животни по земята. На една от страниците бе показан хипопотам, който пиеше вода.

– И аз имах подобна книжка – спомни си Калоян и след това заяви с твърд глас: – Ще пия чая си както искам! Ясно ли ти е! – Той отново засърба шумно и продължително.

Атина го изгледа накриво, но предпочете да запази мълчание. Този беше някакъв неразбиращ се от дума кибритлия, с когото трудно можеше да се излезе на глава. Спомни си, че веднъж учителка Персефона ѝ бе говорила за хора с такива характери и я бе посъветвала, ако някога някъде се сблъска с подобен човек, да бъде по-разумната и да не спори напразно, а да отстъпи.

Когато дойде времето за лягане, Калоян извади една от своите чисти ризи и даде на Атина да я облече вместо нощница. След това той взе своята обемиста наметка от вълчи кожи и я разпъна на пода пред огнището.

– Не е като истинско легло, но става да спиш тук! – заяви той.

– Какво? – настръхна Атина. – Ще спя на пода върху вълчи кожи? Ами леглото ето там?

– Аз спя на него!

– Да, но аз съм жена!

– И какво като си жена. Да не си моя жена, та да…

– Леглото ми се пада по право!

– Така ли? – разсмя се Калоян. – Единственото право, по което това легло може да ти се полага е брачното право. А не знам дали ти възнамеряваш да сключваш брак с мен?

– В никакъв случай!

– Тогава кожите на пода са твоето легло. Точка.

– Днес имам рожден ден.

– Ами… Честит рожден ден.

– Ставам на осемнайсет…

– Осемнайсет… ето чудесна възраст да се задомиш. Съпруг, дечица…

– Глупак!

Въпреки цялото си упорство Атина не успя да постигне своето и да се разположи на така желаното легло. Но тя имаше още един коз в ръкава си и бе твърдо решена да го използва. Нещо, на което никой мъж нямаше да устои. Сълзите. Още от малка Атина се бе научила, че когато не можеше да получи нещо по друг начин го получаваше с рев. Освен това и в книгите, които бе прочела, мъжете никога не оставаха равнодушни към сълзите на една дама. Затова тя се напрегна с всички сили и зарева високо с цяло гърло. Ефектът беше мигновен, Калоян веднага скочи от леглото си и тръгна към нея. Вътрешно Атина подскачаше от радост, че планът ѝ бе успешно сработил. За повече убедителност, докато се тръшкаше на пода, тя зарита и отчаяно с крака. Калоян вече стоеше над нея, всеки момент той щеше да приклекне и да започне да я утешава, накрая просто щеше да ѝ отстъпи леглото си.

Само че той изобщо не стори това, вместо него се наведе, сграбчи я със силните си ръце и я преметна през рамото си, като я понесе към външната врата.

– Какво правиш, грубиянино? – изпищя Атина.

– След като си решила да виеш цяла нощ, ще те оставя отвън да си виеш на воля с гладните вълци.

– Какво?! НЕ! Пусни ме! Чуваш ли? Да не си посмял!

– Смяташ ли да ревеш още?

– Не! Няма да рева повече!

– Обещаваш ли?

– Обещавам.

Калоян я свали обратно на земята. Атина го изгледа ядосано, тропна с крак от безсилие, върна се при опъната наметка от вълчи кожи и се загърна в нея, като продължи тихичко да плаче от гняв. Как можеше нищо от това, което правеше да не сработва. Нещата в книгите явно бяха силно преувеличени и недостоверни. Този мъж сега ѝ доказваше точно това.

Калоян се върна обратно в леглото си, беше пъхнал под завивката до себе си своя меч за всеки случай. Макар това момиче да изглеждаше безобидно, предпазливостта нямаше да му навреди. Притворил очи, правейки се че спи, Калоян не спираше да наблюдава Атина.

След като тихичко се потръшка за окаяната си съдба, след около час момичето се изправи на крака и пристъпи предпазливо към единия от прозорците. Гледа дълго през него, с ококорени от възхита очи, към нощното небе.

Най-после Атина успя да види истински звезди и луна. Тези безбройни миниатюрни точици, светещи по небосвода, изглеждаха неотразими. А огромното жълто кълбо, което беше луната, бе повече от великолепно. Само заради тази гледка Атина си каза, че всичко, което бе преживяла през днешния ден си бе струвало. Макар да не бе получила вещерската шапка за рождения си ден, както бе желала, то гледката към луната и звездите беше най-добрия подарък, който бе получавала някога.

Advertisements