Земята беше бяла. Високите тъмнозелени борови дървета също бяха отрупани с това странно бяло нещо, а от небето валеше ситен бял дъжд.

– Това е сняг, Атина, не дъжд! – обясни майка Ерида.

– Сняг? – повтори смаяно Атина, като продължаваше да се взира озадачено в него.

– Да, когато е зима в царството на човеците започва да вали сняг и става студено. Тогава повечето се прибират по домовете си и чакат да дойде пролетта.

– Пролетта е това нещо, след което настъпва лятото, преди да дойде есента – спомни си Атина от книгите, които беше чела. – Но никога не съм чела нищо за зима, нито пък за сняг.

– Вярно е. В онези книги, които Персефона ти даде да прочетеш, не пише нищо за зимата и снега. Просто хората тук обичат повече другите три сезона, затова пишат и за тях, докато към студената зима, те също се отнасят студено. Но зимата е четвъртият им сезон и ги навестява в края на всяка една година и остава до началото на следващата.

– Зимата изглежда доста красива, майко Ерида – засмя се Атина.

– Не ти е студено, нали?

– Не, дрехите, които ми дадохте ме топлят – каза Атина, като се загърна в дебелото си пухено наметало.

Майка Ерида тръгна напред през отрупаната със сняг гора. Атина я последва, като през цялото време не спираше да се оглежда смаяно наляво-надясно.

– Атина, нали помниш всичко, което прочете от онези книги за света на човеците?

– Да, майко Ерида.

– Чудесно, а сега слушай и запомни всичко, което ще ти разкажа, защото то ще ти е необходимо, за да успееш да изпълниш мисията си, дете… Царството на човеците се управлява от цар Велизар и царица Савина. Те са класическо царско семейство с трима сина. Децата им са обвити в пълна мистерия и почти нищо не се знае за тях. Говори се, че царица Савина е твърде обсебваща майка и ревностно пази всички тайни в двореца, да си останат в двореца… Преди много години по земите на царството на хората растели вълшебни ябълкови дръвчета, които раждали само по веднъж една-единствена златна ябълка, която имала чудотворни сили. Който откъснел златна ябълка и отхапел от нея, каквото и да си пожелаел – то се сбъдвало. Но веднъж, след като ябълката била откъсната от дръвчето, то загубвало своите магически свойства и изсъхвало. Дръвчетата били хиляда и едно на брой. Започнали да растат веднага след като Златното момиче изчезнало от нашия свят. Вярва се, че те са се родили от остатъците на нейната златна магия. Благодарение на тези дръвчета хората и самодивите спечелиха войната. Благодарение на тях хората построиха своето царство. И благодарение на могъществото на златните ябълки издигнаха магическите бариери между световете. Но много скоро след като цар Велизар и царица Савина се възкачиха на троновете си, царството им бе сполетяно от невиждано бедствие. Незнайно откъде се появи една странна тайнствена птица, която започна да изяжда златните ябълки и дръвчетата едно след друго загиваха. А с намаляването броя на дръвчетата, намаляваше и устойчивостта на магията, чрез която те поддържаха установения магически баланс. Хората от царството, колкото и да се опитвали, не могли да опазят дръвчета от набезите на птицата. Тя била толкова красива, с блестящи пъстроцветни пера, че който я зърнел, на мига се вцепенявал поразен от прелестта ѝ, а песента ѝ била толкова омайна, че никой не бил способен да ѝ стори зло. Царят и царицата непрекъснато увеличавали наградата за убийството ѝ, но напразно. Не след дълго останало само едно-единствено дръвче със златна ябълка в цялото царство. И цялата магия пръсната преди из хиляда и едно дръвчета, сега била концентрирана само в него и неговата златна ябълка. Ако и от това дръвче птицата откъснела ябълката, цялото човешко царство щяло да рухне. За да го опази от крадливата птица, коварната царица Савина наредила бързо да пренесат дръвчето със златната ябълка в подземието на двореца, където строго го пазят и до днес. А всяка птица кръжаща в небето над царството да бъде обстрелвана незабавно. Който откажел да се подчини на тази царска заповед щял да бъде прокуден от царството за вечни времена. Изплашените селяни решили да докажат своята лоялност към царя и царицата и започнали масово избиване на всички птици. Превърнали заличаването на крилатите създания в надпревара.

– Колко жестоко – промълви тихо Атина.

– Така е, но за царица Савина е далеч по-важно опазването на последната златна ябълка, отколкото мелодичното чуруликане на птиците. Затова в царството на човеците няма да видиш и чуеш нито една останала птица, макар в книгите, които прочете да е писано доста за тях. Но не птиците са важни в нашия случай, а последната златна ябълка, Атина. Ти трябва да се добереш до нея.

– Аз ли? – смая се Атина. – Но как изобщо ще мога да сторя подобно нещо, майко?

– Много просто, ще проникнеш в двореца, ще спечелиш доверието на царското семейство, след което ще се промъкнеш в подземието, където пазят дръвчето и ще откъснеш златната ябълка от него. Дръвчето мигновено ще изсъхне и магическите бариери между световете ще рухнат незабавно. Тогава ние яхнали своите метли ще полетим в небето и ще сравним царството на човеците и златните поля на самодивите със земята. И ще си върнем това, което някога беше наше, Атина. Лесна работа, нали?

– Лесна? – Атина гледаше майка Ерида с ококорени от ужас очи. – Не мисля, че ще мога да се справя с подобна задача, майко.

– О, ще се справиш, дете. Ще се справиш – категорична бе царицата на вещиците. – Както ти казах в началото, царя и царицата имат трима сина. Всяка зима в Змейовите планини, където се намираме в момента, се събужда един змей, който напада селото на човеците и отвлича най-красивата девойка. Мнозина юнаци са се впускали в безуспешни битки с него. Някои се завръщали в селото позорно победени, други тежко ранени и осакатени завинаги, а трети свършвали направо в търбуха на свирепия звяр. Никой не можел да го победи, но нещата се променили, когато царските синове започнали да пазят гората, водеща към селото. Те успели да накарат гневът на змея да стихне и той спрял да напада човешкото село и да краде девойки. Затова всяка зима един от синовете на царя и царицата идва тук и пази своите поданици от змея. И ето тук, дете мое, ще се включиш и ти. Трябва да изпаднеш в тежка беда и да бъдеш спасена от един от принцовете. Трябва да го накараш да се влюби в теб и да те отведе в двореца. Ще изчакаш своя момент и когато той настъпи, решително ще откъснеш златната ябълка.

– Но, майко… – Ерида вдигна рязко ръка и прекъсна въпроса на Атина.

– Ще успееш, дете. Нима си забравила, че ти си първата красива вещица. Ти, Атина, изглеждаш точно като тях – хората. Никой не ще заподозре, че си вещица. Имаш толкова омайна хубост, че нито един мъж няма да остане равнодушен към теб. Ти ще спечелиш сърцето на глупавия принц с лекота. Твоята красота, ум и хитрост, ще ти помогнат. Но запомни добре, докато си в Царството на човеците, никога и по никакъв повод не трябва да използваш магията си. Говори се, че параноичната царица Савина е разпръснала вълшебни амулети из цялото царство, които могат да уловят всяка една вещерска магия. Прибегнеш ли до употребата на магия, рискуваш да те разкрият и да се провалиш в мисията си. А нас ще обречеш на вечно изгнание във вечно-дъждовната гора.

– Добре, майко, няма да използвам магия за нищо – обеща Атина. – Но ако все пак не се справя, как мога да се завърна у дома?

– Не можеш, Атина. Само аз мога да разтварям магическата бариера между световете и то за съвсем кратко. Единственият начин да се завърнеш у дома е като откъснеш златната ябълка и разрушиш напълно бариерите. Тогава ние сами ще дойдем за теб. С този си подвиг ти ще станеш нашия най-голям герой. Направиш ли го, ще заемеш мястото на трона ми, любимо мое дете.

Ерида се усмихна широко и погали великолепното лице на Атина, докато всъщност си мислеше, щом веднъж наивното покорно момиче изпълни своето предназначение и откъсне златната ябълка, как в отплата тя щеше да откъсне нейното лице и да си го присвои. Ерида винаги бе завиждала на красотата, която тази хлапачка притежаваше. Когато я сътвориха знаеше, че момичето ще бъде красиво, но никога не си би представя, че ще притежава такава ослепителна хубост. Ерида нямаше никакво намерение да отстъпва трона си на когото и да било, най-вече пък на Атина, въпреки всички сладки лъжи, които ѝ наговаряше през цялото време. Царицата на вещиците не обичаше да дели нищо с никого, но обожаваше да взема и взема. Каквото си харесаше несъмнено трябваше да бъде нейно. А лицето на Атина беше нещото, което най-силно желаеше да получи, след като се освободят от магията на златната ябълка. Но този път не смяташе да прояви такова великодушие като първия път и да създава още една бродница. Не, същества без лица не биваше да съществуват, и щом изтръгнеше лика на Атина, с остатъка от безпомощното ѝ тяло, бе решила да нахрани няколко от любимите си горски зверове.

***

За Калоян нямаше нищо по-отвратително от зимата, и то зимата в гората на Змейовите планини, където за четвърти път му се налагаше да изкара сезона тук. Студ, сняг, лед. Всичко би било повече от прекрасно, ако гледаше мразовитата зима зад стъклото на прозореца на спалнята си в двореца, където огънят в камината щеше да пламти игриво, той да държи интересна книга в ръка, а на масичката пред него да го чака чаша горещ, приятно ухаещ, чай и докато прелистваше страниците на книгата си, да хвърля по един поглед през прозореца. Гледката на падащите снежинки, покривите на отрупаните със сняг къщички долу в селото и пушекът излизащ от комините им, щяха да го карат да възкликва възхитено: „Ах, каква красота! Зимата е толкова прекрасна. Не разбирам защо повечето хора я ненавиждат?“

По този начин той виждаше зимата до своята осемнайсетгодишна възраст, гледайки я от прозореца на стаята си. Но сега, когато беше навън, в центъра на самата зима, усещаше студа, снегът се сипеше отгоре му, а ледът го караше да се подхлъзва и пада многократно, не откриваше нищо красиво и прекрасно в нея, вече беше един от тези, които също я ненавиждаха.

След три поредни години прекарани в Змейовите планини, Калоян се надяваше този път баща му да се смили над него и поне сега да не го изпраща отново тук. Но щом падна първият сняг цар Велизар повика най-малкия си син и заговори към него:

– Синко, знам, че миналата пролет ти обещах, че тази година ще получиш заслужена почивка, но аз не мога да оставя царството и майка ти. Бих изпратил брат ти, но сам виждаш Светозар колко е болнав. Няма да издържи и ден. Съжалявам, че трябва да ти го кажа, но трябва отново да заминеш. Длъжни сме да опазим хората от набезите на змея. Ти като царски син имаш задължения и отговорности, които не може да отхвърлиш.

Калоян искаше доста силно да запротестира и с висок глас да каже на баща си, това, което му беше на сърце:

„Защо пък веднъж ти не заминеш в Змейовите планини за разнообразие?! За тези четири месеца аз отлично мога да се грижа за царството и мама. А пък и Светозар изобщо не е чак толкова болнав, за колкото се опитвате да го изкарате. Неразположението му трае само през деня, докато през нощта е доста буен и енергичен. Защо това, което аз ще правя през деня, той да не може да го върши през нощта?“

Но вместо това се поклони на баща си и смирено изрече:

– Да, татко. Ще направя всичко, което е необходимо, за да опазя царството ни от набезите на змея.

И ето го сега тук насред виелицата и студа. През зимата копнееше да бъде на топло в двореца, в компанията на любимите си книги, а пък лятото, когато беше там, в най-голяма горещина от годината, мечтаеше за далечна и прохладна хижа в гората. Но всичко в живота му се случваше наобратно. Никога не получаваше това, което искаше и това, от което се нуждаеше.

Изведнъж долови глух вик от другия край на гората. Сепна се и се заслуша внимателно. Това беше изумително странно. През зимата в Змейовите планини нямаше никого друг освен него, скитащия змей и горските животни. Пътят към селото и двореца се затваряше до настъпването на пролетта. Никой не можеше да напусне селото, нито да влезе в него през този период. И това беше закон, който се спазваше от всички. А викът, който той чу определено беше човешки. Не след дълго го чу повторно. Беше жена и викаше за помощ. Коя ли беше тази безумница, която бе нарушила царската забрана и се разхождаше в Змейовите планини посред зима, и на всичкото отгоре защо крещеше така силно? Нима искаше с виковете си да събуди приспания змей?

Калоян хукна към посоката, от която гласът се носеше. Само да откриеше тази безрасъдница хубав урок щеше да ѝ даде, задето бе дръзнала да пристъпи законите на баща му и с врещенето си в момента застрашаваше сигурността на цялото царство.

***

Атина се бе покатерила на едно високо дърво. Отне ѝ цяла вечност, докато достигне този клон, върху който сега удобно седеше. Ако беше използвала магията си за един миг щеше да се озове на желаното място, но майка Ерида ѝ беше забранила употребата на всякаква магия, дори и най-безобидната. Преди да се разделят, и майка Ерида да поеме обратно към вечно-дъждовната гора, тя отново бе изразила пълната си увереност в нея и я посъветва да не се страхува и да бъде изобретателна.

Вече цял час Атина викаше за помощ, а въпросният принц така и не се отзоваваше. Чувстваше, че съвсем скоро ще остане съвсем без глас. Ами ако наистина беше в опасност и змеят я преследваше? Къде ли беше спасителят ѝ? Защо не се появяваше? Или може би в гората имаше и друга девойка и той бе отишъл да помогне първо на нея. Ами ако пък майка Ерида, предвид цялото нейно магическо превъзходство, разполагаше с грешна информация и тук нямаше никого друг освен нея – изоставената клетница? Въпреки всички терзания, които бушуваха в Атина, тя бе наясно, че беше твърде рано да се предава.

От прочетеното в книгите за човеците, образът на принца в представите на Атина бе ясно изграден. Той беше висок млад мъж, строен, с искряща медено руса коса, и с яркосини очи. Яхнал великолепен бял кон, с който препускаше неуморно, а изящното му царско наметало се развяваше величествено зад него. Облечен в разкошни царски одежди, с препасан на кръста му голям меч, изработен от най-здравата и блестяща стомана, способна да разсече всеки един злодей.

В мисли за прекрасния принц и неговата поява, Атина осъзна, че от доста дълго време не бе викала за помощ. За една девойка в беда беше недопустимо да мълчи толкова много.

– Помооощ! – изхлипа тя, с напълно пресипнало гърло.

И точно в този миг, някъде измежду гъстите дървета долу, с шеметно бърза скорост, право към нея полетя едно снежно кълбо с големината на юмрук. Атина го зяпна смаяна, а само секунда по-късно то се разби силно в нежното ѝ лице. Атина изпищя ужасена, катурна се от клона и полетя към земята, като падна в дълбоката снежна преспа, а скованото ѝ от шок лице потъна в мекия студен сняг.

Атина се изправи бавно на крака, изтръска снега полепнал по косата и лицето ѝ и се огледа смаяна. Между дърветата, откъдето бе зърнала появата на летящото снежно кълбо, сега Атина видя с бавни стъпки напред да приближава някакво същество. Бързо се досети, че въпросното същество беше мъж. Но пък ни най-малко този човек отговаряше на описанията на принцовете от книгите. Имаше гъста тъмна стърчаща коса и лице обрасло в брада със същия цвят. Носеше дълъг ямурлук и под него се забелязваше едно доста невзрачно облекло. В дясната си ръка държеше лък. Този навярно беше някой селянин, твърдо реши Атина. Струваше ѝ се абсолютно невъзможно това да е чаканият принц.

– Селянино, ти ли захвърли по мен онова снежно кълбо? – запита го тя с висок и наперен глас.

– Снежна топка искаш да кажеш вероятно? – поправи я той, като я гледаше преценяващо с леко присвити очи.

– Как смееш да ми посягаш! Знаеш ли коя съм аз?! Почакай само принцът да се появи и тежко ти, задето постъпваш така с една девойка в беда, негоднико…

Калоян се взираше в Атина с любопитство. Тази жена не беше от царството. Никога преди той не я бе виждал. Ако я бе срещал някъде със сигурност щеше да запомни такава прелестна хубавица. А и щом тя също не го разпозна, а го помисли за селянин, беше повече от ясно, че не е тукашна. Освен това дрехите, които носеше бяха твърде изискани за обикновено момиче от селото.

– И каква точно е бедата ти, девойко? – запита я той. – И защо крещиш така, че гласът ти кънти из цялата гора?

– Как защо? Нима не знаеш? Бягам от змея!

– От змея ли?

– Да, допреди малко ме преследваше в тази гора. Успях да се спася като се покатерих на това дърво, но ти съвсем „мило“ ме събори от него. Ами ако змеят беше отдолу и бях паднала точно в зейналата му паст? Сега вероятно вече щеше да ме сдъвква.

– Да те сдъвква? – Калоян сдържа смеха си. – И къде точно е змеят, който те е преследвал?

– Ами… не мога да си спомня… не съм много добра в посоките и ориентирите. Но какво си ме заразпитвал? Махни се оттук, селянино, ще говоря само с принца, когато се появи.

– Освен с посоките, изглежда също не си особено добра и в лъгането.

– Как смееш да ме обвиняваш в лъжа? Звярът наистина беше по петите ми…

 …Но преди Атина да успее да каже каквото и да било повече, Калоян рязко посегна към колчана със стрелите си, издърпа една стрела, постави я в лъка си и опъна тетивата, насочвайки оръжието си към безсрамната измамница.

– Спри дотук! Знам, че те не е преследвал никакъв змей. Леговището на змея е в другата част на планините, отвъд възвишенията. Чудовището никога не е слизало в низините от тази страна. Тази местност принадлежи на безликата бродница, от присъствието на която змеят винаги е странял, а пък малко по-надолу се намира границата на земите ни с Вечно-дъждовната гора на вещиците. Така, че за твое най-голямо добро започни да говориш истината! Коя си ти? Откъде си? И какво те води в нашето царство?

Атина се оказа толкова шокирана, че само за миг този бе успял да разобличи така добре замисления план от майка Ерида. Как трябваше да постъпи сега? Умът ѝ се изпразни напълно и тя забрави всичко, което царицата на вещиците ѝ бе казала да твърди за себе си. Коя беше тя? Откъде идваше? Защо беше тук? В главата ѝ нямаше нищо друго, освен мисълта за върха на стрелата насочена срещу нея.

– Говори! Говори сега или умри! – извика заплашително Калоян.

Атина продължаваше да мълчи, напълно скована от ужас. Ако безстрашният принц беше някъде наблизо сега бе идеалното време да се появи и да я спаси. В по-голяма беда едва ли щеше да изпадне.

Калоян освободи тетивата и стрелата полетя към ужасената девойка. Атина изпадна в паника. Как трябваше да постъпи сега? Да се спаси – като прибегне да употребата на магия? Но така щеше да провали целия план на вещиците и никога нямаше да се превърне в техен герой. Или пък все още можеше да се уповава на вярата си в принца и появата му на бял кон? Все пак той всеки миг би могъл да се появи и с меча си да разсече на две стрелата, която само след секунда щеше да се забие право в нея. Или просто смирено да приеме съдбата си и да поеме удара. Все пак съществуваше шанс стрелата да я пропусне или да я одраска в рамото. Атина затвори очи и внезапно си спомни за Баба Таласъм, толкова нощи от прозореца на стаята си в кулата бе казвала онези дълги молитви за прослава на името ѝ, че ако всемогъщата старица възнамеряваш някога да ѝ се отплати за добрината, нямаше да настъпи по-добър момент от сегашния. И точно тогава Атина усети стрелата…

Advertisements