2 години по-рано

– Някога вълшебната многоцветна река се простирала по целия полуостров. Започвала от върховете на Змейовите планини и достигала чак до Черното море на русалките. Пазителка на тази могъща магическа река била Баба Таласъм, най-великата вещица населявала нашия свят…

Дъждът ромолеше тихо по стъклото на прозореца. Огънят в камината припукваше весело, а високият монотонен глас на учителка Персефона изпълваше стаята. Съвкупността от всичко това започваше да унася Атина в лека дрямка. Тя престана да мисли за часа по история, а се пренесе в спалнята си, с приятното желание да се хвърли в мекото си топличко легло, където можеше да поспи блажено.

– И тогава най-подлото и коварно момиче, живяло някога в селото на Старото човешко царство, измамило Баба Таласъм и откраднало Златната магия, течаща в многоцветната река. – Учителка Персефона продължаваше с урока, а с всяка следваща дума, гласът ѝ звучеше все по-развълнуван. – И когато Баба Таласъм научила за деянието ѝ, опитала да я накаже, но злосторницата я хвърлила и удавила в буйната вода. И така реката изгубила цветовете си и станала черна. Момичето се върнало доволно в селото, в дома на бедния си баща. А там клетата ѝ мила мащеха и прекрасната по-голяма доведена сестра, не знаели какво ги чака. Момичето ги излъгало, че срещнало в гората Баба Таласъм и тя я дарила със златна магия от водите на многоцветната река. Казала им още, че Баба Таласъм искала да подари от същата магия и на доведената ѝ сестра. Всички се зарадвали много, без да подозират каква била истинската цел на малката сестра, която още щом баща ѝ довел новата си жена и дъщеря ѝ в дома им, ги не ненавиждала с цялото си сърце, и не спирала да крои пъклени планове как да се отърве от тях. Отвела по-голямата си сестра до реката и когато от един склон застанали над водата… – Учителка Персефона внезапно замълча, след което извика с цяло гърло право в ухото на заспалата върху чина си ученичка: – АТИНА!

Атина подскочи от стола си с ужас. Огледа се объркано и видя, че над нея стоеше учителка Персефона, облечена в своята дълга червена учителска мантия и характерната за вещиците висока и черна островърха шапка. Госпожа високо образование (прозвището, с което бе известна сред останалите вещици) я гледаше доста критично, с гневно присвити очи зад големите си кръгли очила.

– Да, учителко! – каза притеснено тя.

– Изглежда да спиш ти е по-интересно, отколкото часът ни по история, момиче!

– Но, учителко, този урок ми го преподавате за осемнадесети път и то само за последния месец – изхленчи недоволно Атина.

Учителка Персефона продължи напред, обръщайки ѝ гръб, след което седна зад голямото си бюро, отрупано с купища книги, намести се удобно в креслото си и погледна през стъклата на дебелите си очила право към своята единствена ученичка в огромната класна стая.

– Значи трябва вече да си го научила. Продължи да разказваш оттам, откъдето аз спрях – подкани я настойчиво тя. – Или не си спомняш докъде точно бяхме стигнали?

– Разбира се, че помня – излъга Атина с поруменели от смущение бузи. – Говорехте ми за Златното момиче.

– И какво по-точно?

– А… за това как… се е опитала да удави сестра си в реката с черната вода?…

– Да… хайде продължи нататък.

Атина не можеше да повярва, че бе уцелила правилния отговор. Поздрави се радостно наум, пое дълбока глътка въздух, въздъхна облекчено, и започна да говори:

– Но Златното момиче не знаела, че черната вода всъщност била магията на Баба Таласъм, останала в реката след нейното удавяне. И когато бутнала сестра си от високия склон, с надеждата и тя да загине, в действителност станало точно обратното. Цялата магия в черната вода се вляла в доведената ѝ сестра и я превърнала в Черното момиче.

– Да, и какво станало след това?

– Заради проваления си план и за това, че сестра ѝ станала равностойна по могъщество с нея, Златното момиче се изпълнила с ненавист и решила да ѝ отмъсти. Създала самодивите и ги пускала всяка нощ да бродят из улиците на селото от Старото царство, за да тормозят хората. Опитала се да набеди сестра си, че те са нейно творение. Искала всички да я намразят и да я прогонят от царството. Но сестра ѝ, макар и с черна външност, имала добро сърце, за разлика от другата с прекрасния си лик. Тя решила да използва магията си, за да предпази и защити хората. И така от нейната черна магия се родили вещиците. Появили сме се ние. Ярост непозната до момента, изпълнила сърцето на Златното момиче и тя унищожила с магията си цялото Старо царство, заличавайки го напълно. И тогава Черното момиче се изправила на магически двубой със сестра си, който продължил три дни и три нощи. Никоя не можела да вземе превес над другата. Накрая Черното момиче разбрала, че има само един изход от тази ситуация, тя трябвало да пожертва себе си, за да спаси света ни от лудостта на Златното момиче. Отворила магически портал, водещ към далечни долни земи, и избутала Златното момиче през него, докато двете били здраво вкопчени една в друга. След това и двете изчезнали от този свят и никой никога повече не е чул нещо за тях и съдбите им.

– Браво, изглежда наистина си внимавала при предишните ни уроци – похвали я учителка Персефона.

– Учителко, знаеш ли, все се канех да те питам, защо след като ние сме били създадени да браним хората, те са се обърнали срещу нас, в последвалата война на вещиците със самодивите?

– Онези хора, за които е трябвало да се грижим, Атина, са били първите хора, властващи по право на тези земи. Те са ни обичали и са се радвали да съжителстват с нас, затова и Златното момиче ги избива с магията си и заличава цялото Старо царство. И докато трае продължителната ни и изтощителна война със самодивите, никоя страна не може да вземе надмощие, също като при битката на нашите създателки. Но всичко се променя, когато на полуострова се появят новите хора, онези свирепи варвари, които заемат страната на самодивите и чрез тях те печелят войната, а ние сме прокудени в изгнание във Вечно-дъждовната гора.

– А те откъде са дошли, след като толкова дълго време не е имало човеци по нашите земи?

– Никой не знае. Може да са дошли от друг свят, може дори самото Златно момиче да ги е изпратило, за да подкрепят слугите ѝ в битките.

– Но Златното момиче е изчезнало преди толкова време и оттогава никой не я е виждал, че едва ли вече съществува! – заяви с категоричност Атина.

Учителка Персефона се изправи и пристъпи напред, заставайки до чина, на който Атина седеше.

– Първо, не беше преди чак толкова много време, и второ, не се съмнявай, че тя продължава да съществува. В който и свят да се намира, знай, че очите на Златното момиче непрестанно гледат към нас. И в деня, в който най-малко очакваме тя ще се завърне, за да отприщи цялата си ярост срещу вещиците. Войната може и да е спряла за момента, Атина, но все още не е приключила. Помни го и не го забравяй дори за миг, мило дете.

– И все пак едва ли това ще стане утре – измърмори тихо Атина и след това с широка усмивка на лицето се обърна към Персефона: – Учителко, а знаете ли какъв ден е утре?

– Събота – небрежно отговори тя.

– И друго?

– Шестият ден от седмицата.

– И още?

– Ами… 333-ят ден от годината.

– Учителко, наистина ли не си спомняте? – разочарова се Атина.

– Какво, Атина? Кажи ми.

– Утре е моят рожден ден! – Атина отново се ухили и сякаш щеше да се разпищи от щастие. – Ставам на осемнайсет.

– Какво? – стресна се учителка Персефона. – Утре ли е осемнадесетият ти рожден ден?

– Да, и най-сетне ще мога да получа своя собствена вещерска шапка и черна рокля и да стана пълноправна вещица. Не е ли страхотно?

Лицето на учителка Персефона някак помръкна, противно на радостта на Атина, преподавателката сякаш бе обзета от внезапна тъга. Тя се върна до бюрото си и седна в креслото си.

– Значи днес е нашият последен урок?

– Ами по всичко изглежда, че да! – Атина направо сияеше от щастие. – Надявам се да съм била добра ученичка, учителко.

– Най-добрата, която някога съм имала, Атина. Най-добрата. Не мога да повярвам колко бързо изминаха тези единадесет години. Сякаш беше вчера, когато Ерида те доведе тук и те повери на грижите ми.

– Ще ми липсвате истински, учителко, както и часовете прекарани с вас в класната стая. Но пък толкова много нови неща ми предстоят да открия след като получа вещерската си шапка. Ще правя мой собствени магически заклинания, ще летя с метла и още купища вълнуващи приключения.

– Днес ще приключим по-рано – обяви учителка Персефона. – Все пак ни е последен ден. Няма защо да продължавам да те уморявам с истории от миналото, които и без друго вече ти добре знаеш. Върви и се наслади на остатъка от деня, преди рождения ти ден.

Атина се зарадва силно на щедростта, която Персефона прояви в момента. Изправи се, благодари, събра нещата си и преди да се отправи навън, се обърна с усмивка към учителката си:

– Учителко, не бъдете тъжна. Дори и от утре вече да не съм ваша ученичка, двете все още ще можем да се виждаме всеки ден.

Персефона се усмихна престорено, без да каже нищо в отговор. След като Атина напусна класната стая, тя погледна към замъгления от дъжда прозорец и въздъхна тежко. Мечтите, които Атина имаше за предстоящото си бъдеще, бяха съвсем различни от това, което Ерида вече беше предопределила за нея. Макар да ѝ се искаше да може да помогне на бедното момиче по някакъв начин, като я спаси от предстоящото или поне го отложи във времето, Персефона знаеше, че Ерида никога нямаше да го одобри, а точно обратното, царицата на вещите щеше да го приеме като проява на саботаж и предателство. А предателството сред вещите се наказваше по един-единствен начин – със смърт. Затова Персефона можеше единствено да се моли за благоденствието на своята ученичка и да ѝ пожелае да издържи и премине успешно през всички изпитания и препятствия, които я чакаха по пътя ѝ от утрешния ден нататък.

***

Атина живееше в малка самотна кула, дълбоко навътре в гората, далеч от замъка на вещиците. Кулата беше обитавана само от нея и от учителка Персефона. Детството си Атина бе прекарала в замъка, под грижите на майка Ерида, но когато настъпи времето, в което всяка млада вещица да започне своето магическо обучение и за седемгодишната Атина не бе направено изключение. Но през първия ѝ ден, в онова училище, Атина бе жестоко нападната от малките вещи в класа, към който бе причислена. Те я наобиколиха в кръг и започнаха да я оглеждат.

– Погледнете що за странно създание е тази – каза една зелена грозотия с гигантски крив нос и лице покрито с множество брадавици.

– Вижте само що за нос има! – обади се учудено друга и стисна Атина за малкото носле.

– А косата ѝ пухкава като памук! – каза трета и оскуба със злоба кичур от медено-кафявата коса на Атина.

– И кожата ѝ една така бяла! Ух, че смешно същество! – каза следващата и удари силно Атина в ръката.

– И погледнете от очите ѝ капе вода! – забеляза друга вещица, когато Атина не издържа и се разплака.

– Ти не си като нас! Махни се оттук! Не искаме да дружим с теб! – завикаха вкупом малките вещици и заблъскаха силно Атина, докато не я събориха на земята.

Тогава тя избяга от класната стая и докато тичаше по дългия коридор, плачейки, се сблъска с майка Ерида.

– Атина, защо не си в клас? Какво се е случило? Защо плачеш, дете? – попита я учудено царицата на вещиците.

Атина ѝ разказа какво бяха сторили с нея другите вещици. Майка Ерида я прегърна, взе я нежно в обятията си, и носейки я на ръце я изведе навън в градината с избуялите тръни.

– Не им се сърди, Атина, те са го направили от завист.

– Какво е завист, майко? – попита я Атина.

– Това е нещо, което ти притежаваш, а те го нямат и също го искат, но никога няма да го получат.

– И какво е това, което аз притежавам, а те не?

– Красота, дете мое. Красота. Ти си първата и единствена от нас, която е красива вещица.

– Но защо съм различна, майко? Защо не съм като другите?

– Защото си специална, дете мое. И винаги ще бъдеш специална. Един ден ти ще наследиш трона след мен и ще управляваш всички, които днес ти се нахвърлиха. Те ще бъдат в краката ти. Но дотогава трябва да учиш, трябва да се образоваш, трябва да станеш превъзходна вещица не само по красота, но също и по сила, ум и хитрост.

– Но те не ме искат около тях.

– Спокойно, няма да бъдеш с тях, никога повече!

И тогава Ерида отведе Атина в далечната кула, където тя прекара последните единадесет години, под грижите, учението и наставленията на учителка Персефона. Всяка година на рождения ѝ ден майка Ерида я навестяваше и ѝ носеше подаръци. Докато беше по-малка – голяма зелена плюшена жаба, дървена тракаща змия, паяк на конци, когато поотрасна – вещерски казан за варене на билки и приготвяне на отвари, имитация на летяща вещерска метла, сиви рокли, върху които бяха избродирани тъмнозелени отровни гъби и всякакви други вещерски приумици и чудесии.

Стаята на Атина се намираше на последния етаж на кулата. Помещението не беше много голямо, или по-скоро леглото на Атина бе твърде огромно и заемаше много от пространството. Но пък беше меко и удобно, а и тя обичаше да спи на широко, с пухени завивки около себе си и възглавници, сякаш направени от облаци. Единствения, с когото Атина делеше своето легло, беше любимата ѝ зелена плюшена жаба. Макар и вече почти на осемнадесет Атина продължаваше да не се разделя от своята любима играчка.

В стаята ѝ имаше още – малко дървено бюро със стол, където тя пишеше своите домашни; висок гардероб, в който държеше дрехите и старите си играчки; две полици претъпкани с книги, пълни с чудновати истории, които учителка Персефона я бе накарала да прочете, и от които Атина бе останала повече от възхитена. Книгите нямаха нищо общо с учебната ѝ програма и живота на вещиците. Те разказваха за други, непознати на Атина, светове, за битки на безстрашни юнаци със змейове, за великолепни принцове от далечни царства, за изгубени принцеси, за хора омагьосани от подли самодиви, за странстващи вампири. В тези светове нямаше непрестанен дъжд, небето беше синьо, а на него се бе разположило жълто слънце, което денем грееше и даряваше хората с топлина и светлина. Нощем пък се появяваха бяла луна и безброй блещукащи звезди.

„Така изглежда светът в царството на човеците“ – беше ѝ обяснила учителка Персефона.

Но светът, който Атина познаваше и виждаше всеки ден, беше съвсем друг.

Стаята ѝ разполагаше с широк прозорец, който предлагаше зашеметяваща гледка към цялата вечно-дъждовна гора. Дори черните върхове на трите кули на вещерския замък, можеха да се видят оттук. Атина обичаше да се любува на тази гледка. Понякога се взираше с часове в заобикалящия я свят – обширна тъмнозелена гора, сиво небе и неспирен едър дъжд. Спомняше си за прочетеното в онези книги и се питаше как ли би изглеждал светът им, ако те също имаха слънце, луна и звезди. Дали щеше да бъде също толкова красиво, колкото и в представите ѝ?

Всяка нощ, преди да заспи, Атина заставаше на колене пред прозореца, поглеждаше към тъмното нощно небе и отправяше молитва към Баба Таласъм. Молитва, на която я бе научила учителка Персефона.

„Тя е някъде зад облаците над нас и макар отдавна да е напуснала този свят, все още бди над вещите и помага на всяка, която потърси помощ от нея“ беше ѝ казала. „Затова, мило дете, не спирай да се молиш за вечна прослава на името ѝ, и тя ще ти си отблагодари, като донесе благоденствие в живота ти. Ще ти помогне да овладееш с лекота силата на черната магия и да се превърнеш в могъща вещица, такава, каквато тя е била в онези далечни времена“.

И тази вечер Атина каза молитвата за прослава на името ѝ, за отплата отправи и своите желания към нея, след което се хвърли в леглото си щастлива и заспа в нетърпеливо очакване на утрото, когато щеше да се появи майка Ерида, с подаръка, който Атина желаеше повече от всичко друго на света – своята вещерска шапка.

И утрото настъпи по-бързо от всеки друг път. И майка Ерида бе пристигнала по-рано от всеки друг път.

– Как спа, мое прекрасно красиво момиче? – поздрави я с усмивка вещерската царица щом Атина отвори очи.

– Майко Ерида! – извика развълнувано Атина, скочи от леглото и я прегърна радостно.

– Виж какъв хубав подарък съм ти донесла по случай осемнадесетия ти рожден ден.

Ерида поднесе на Атина дървена кутия с ключе и голямо парче червен плат, овързано със зелена панделка във формата на змия, в което бе увито още нещо. Атина подозираше, че в кутията се крие нейната вещерска шапка, а под парчето плат бе сгъната черната ѝ магьосническа рокля и връхна мантия. Ала когато отвори кутията, вместо вещерска шапка вътре откри чифт кафяви ботуши. А под парчето плат намери изящна тъмносиня рокля с бял корсет и дълго пухено наметало с качулка в зелен цвят.

– Майко Ерида, не разбирам, какво е това?

– Дрехи, дете! Ето с такива дрехи се обличат хората. Хайде, облечи ги! – подкани я нетърпеливо вещерската царица.

Атина изпълни объркано нарежданията ѝ, и когато Ерида застана пред огледалото до нея, изрече възхитено:

– Прелестна си, мила моя! Ти си самото съвършенство. Няма същество на тази земя, което да остане равнодушно към хубостта ти.

– Майко Ерида, защо трябва да съм облечена в тези човешки дрехи? – попита недоумяващо Атина.

– Както знаеш, малко красиво създание, днес е твоят осемнадесети рожден ден, а това е най-специалният ти ден. Никога не ще имаш друг по-специален ден от този. И тези дрехи са, за да подчертаят красотата ти. А сега ме последвай, ще ти обясня всичко по пътя.

Атина тръгна след царица Ерида. Двете напуснаха кулата и се потопиха в гъстата висока гора. Атина смяташе, че те вървят към замъка на вещиците, където Ерида щеше да ѝ връчи тържествено вещерската шапка, в присъствието на всички други вещици. А тези необичайни дрехи, вероятно бяха, за да се отличи още повече в най-специалния си ден. Все пак тя добре знаеше, че беше единствена вещица, която бе красива, навярно майка Ерида и затова бе решила да я отведе в замъка в този ѝ вид. Скоро двете достигнаха края на гората и учудването на Атина беше огромно, когато вместо вещерския замък, пред тях се откри гледката към смайваща кристална стена. Тя беше толкова дълга, че не можеше да се проследи с поглед, нито откъде започва, нито къде завършва. А на височина се извисяваше толкова много, че достигаше до самото небе и сякаш продължаваше далеч отвъд него.

– Къде сме, майко Ерида? Какво е това място? – запита смаяно Атина.

– Това, Атина, е магическата бариера, която поставя границата и разделя световете. Тук свърша вечно-дъждовната гора, а отвъд тази стена се намира царството на човеците.

– Но защо сме тук?

– Защото оттук, красиво мое момиче, започва твоето приключение.

Ерида свали от ръката си един от магическите си златни пръстени, и държейки го с два пръста от едната страна, допря другата до твърдата кристална стена. Кристалът сякаш започна да се топи, превърна се в течаща вода, а след това водата се изпари, оставяйки след себе си дълбока дупка с ширина и височина около метър.

– Бързо, нямаме много време. Процепът, който направих, ще се затвори скоро! – Ерида сграбчи Атина за ръката и без повече обяснения я поведе напред през образувалата се дупка, в която двете се придвижваха напред, пълзейки на четири крака.

След по-малко от минута се озоваха от другата страна на магическата бариера, а пред Атина се откри един нов, съвсем непознат и изумителен свят. Свят напълно различен от всичко, което тя познаваше, както и от онова, което бе изградила като образ в представите си, след прочетените книги за света на човешките същества.

Advertisements