Изгревът настъпи внезапно. Съвсем неочаквано. Сякаш някой разряза небето с ножица, разкъса тъмния небосвод на две части, които като тежки черни завеси се понесоха надолу към земята. Ярката бяла ивица, която го стори, започна стремглаво да се разширява, докато не изпълни цялото небе над вечно-дъждовната гора с ослепителна светлина.

Вече беше ден. Необичаен ден, с безоблачно млечнобяло небе и огромно жълто слънце, което с появата си обля гората със силна горещина, непозната досега, нито за това място, нито и за земите отвъд него.

Скрита от клоните на високите и гъсто разположени дървета, долу се спотайваше млада самодива, която наблюдаваше настъпването на необяснимото явление, в началото с объркване, после с възхита, а накрая, щом се опомни къде в действителност се намира, със страх. Нямаше спомен как, нито защо се беше озовала във вечно-дъждовната гора, но знаеше, че не трябва да бъде тук.

Това място беше територия принадлежаща на вещиците. Тяхната последна крепост, след продължилата десетилетие тежка война с човеците. Война, която вещиците съкрушително загубиха и бяха изтласкани в периферията на света. Разбира се, хората никога не биха спечелили тази война, ако в сраженията самодивите не бяха до тях, за да им оказват необходимата помощ.

Вещиците и самодивите водеха своята война от векове, и преди нашествието на хората, никоя страна не можеше да вземе превес. Но сестринството на самодивите се оказа по-съобразително от това на вещиците и успя да привлече човешките същества на своя стана. И така преди пет десетилетия за първи във войната се появи победител. И хората направиха първата подялба на света. Те завзеха най-много от земите и нарекоха своята територия Царството. Техните доскорошни съюзници, самодивите, получиха полетата с най-плодородните почви, с най-пълноводните реки и най-многото злато на целия полуостров. Долината отвъд човешкото царство получи името – Златните поля.

А сразените вещици бяха прокудени във Вечно-дъждовната гора – най-мрачните и студени земи, където дъждът никога не спираше да вали, а гъстите тъмни облаци, скупчени в небето, правеха невъзможно проникването дори на един-единствен слънчев лъч светлина.

За да се запази ново-постигнатият мир, между границите на трите свята бяха издигнати магически бариери, така че да не може никой от другите да пристъпва в чуждите владения.

Някъде високо в небето се разнесе пронизителен крясък, последван от зловещо кискане. Младата самодива се сниши ниско до ствола на дървото, което ползваше като укритие. Това беше най-ужасният звук, който някога бе чувала. Звукът от кикота на смееща се вещица. Звук, който предупреждаваше жертвата си, че няма да се случи нищо добро. Самодивата знаеше, че трябва да бяга още щом се събуди изгубена в непознатата гора, без спомени от изминалата нощ. И щом осъзна, че над гората кръжаха вещици, яхнали своите черни метли, се досети, че всичко е дело на тяхната черна магия. Те я бяха довели тук. Но що за могъща забранена магия бяха използвали? Как изобщо бе успяла да премине безпроблемно през бариерите на световете, как изобщо бе проникнала в Златните поля, и как я бе пренесла от дома до гората на вещиците? Дали сестрите ѝ вече бяха забелязали изчезването ѝ? Дали в момента я търсеха? А може би вече идваха насам, за да я спасят? Каквото и да беше, нямаше да остане без последици, бе твърдо убедена самодивата. Вероятно щеше да се стигне до нова война. Сестрите ѝ нямаше да простят, нито да преглътнат така лесно, това дръзко посегателство на вещиците срещу една от тях. Онези грозни глупачки даваха ли си изобщо сметка какво си навличаха на главите?

– Търсете я! Търсете я добре! Тя е някъде тук! – изкряска отгоре някаква вещица.

– Ела, излез, малка игрива самодива. Не се срамувай – ехидно добави друга.

– От таз гора не ще избягаш! – извиси пронизителен глас трета.

Настървените вещици прелетяха с метлите си на метри от укритието на самодивата без да я забележат. Щом се отдалечиха от мястото, самодивата използва момента и хукна през гората, в обратна на вещиците посока.

Тича дълго, търсейки проход, през който да премине в Царството на човеците, откъдето лесно можеше да се завърне в Златните поля. Но от бариерата между световете нямаше и следа, сякаш никога не бе съществувала.

Гигантското жарко слънце печеше безмилостно отгоре и превръщаше цялата гора в пещ. Дори въздухът пареше. Изведнъж самодивата изпита остра жажда. Не се лута дълго и пред нея се откри малко бистро поточе. Водата му ромолеше нежно и примамващо, дори някак подканящо. Без да се колебае много, тя се наведе над него, напълни шепите си с вода и започна да отпива.

И тогава някак незабележимо над поточето се спусна тънка ивица сянка, след секунда още една и още една. Разрастващите се плътни сенки постепенно закриха огромното слънце в небето. Самодивата продължаваше улисано да отпива от сладката, освежаваща, вода на това прелестно поточе, напълно забравяйки къде беше и от кого бягаше. Мина време преди да се опомни и да разбере, че над нея се бяха извисили няколко ята вещици с метлите си. Огледа ги добре и щом видя тъмнозелената им кожа, дългите като моркови заострени носове и черната им, стърчаща като слама, коса, разбра, че бе преследвана от вещици ловджийки – едни от най-опасните от своя вид. По-големите ѝ сестри, които бяха участвали във войната, често разказваха за тях и тежките сражение, които им се бе наложило да водят с тези подли преследвачки и самодивски похитителки.

– Наистина ли си мислеше, че можеш да избягаш от нас? – заговори водачката на хайката. Най-грозната и отблъскващата от всички. – Наистина ли повярва, че си ни заблудила? Нито за миг не допусна, че през цялото време ние те водехме точно към това поточе. С омагьосана в забрава сладка вода.

– Забрава? – повтори смутено самодивата.

– Да, забрава. В мига, в който отпи от тази вода, всеки който някога се е докоснал до теб, всеки който те познава – те забрави. Официално вече си изтрита от спомените на всички. Вече не съществуваш за никого. Никой няма да тръгне да те търси и спасява. Нова война не ще започне заради твоето похищение.

– Какво смятате да правите? Защо ви е нужна самодива?

– Скоро ще разбереш. Щом те отведем в замъка ни. Хванете я – разпореди водачката на останалите вещици. – Можете да я удряте навсякъде по тялото, освен по лицето. Лицето трябва да остане непокътнато, както разпореди сестра Ерида.

Вещите се спуснаха светкавично надолу към вцепенената самодива и започнаха да я налагат свирепо по цялото тяло с дръжките на метлите си. Ударите им прецизно пропускаха ужасеното ѝ лице. Самодивата покорно се предаде и скоро загуби съзнание.

***

Замъкът на вещиците се състоеше от три високи кули, прилепени плътно една до друга. Кулите изглеждаха грозни и неугледни, направени от сиви каменни блокове. Покривите им бяха кръгли и островърхи с черни керемиди, имитиращи традиционните шапки, които вещиците носеха.

Вещиците въведоха пленената самодива в главната зала на първата кула. Там, седяща в своя огромен дървен трон, търпеливо ги чакаше сестра Ерида – лидерът и водачът на цялото вещерско сестринство. Тя беше висока, кокалеста и извънредно слаба. С рошава ярко оранжева коса и бледа жълта кожа. Очите ѝ бяха в цвета на изгаснал въглен. Носеше дълга тъмнозелена рокля, а ръцете ѝ бяха окичени с множество пръстени и дебели златни гривни. Във всеки един от тези накити се криеше по една силна, черна и забранена магия. Сестра Ерида ежедневно се подлагаше на магии за разкрасяване. В резултат на това значително бе подобрила външния си вид и изглеждаше доста по-приемливо от всички останали вещици. Но все пак беше далеч от изяществото и красотата, на които всяка една самодива от селото в Златните поля се радваше. Сравнена с тях, видът на сестра Ерида беше доста невзрачен, като на несполучливо направена восъчна фигура с лошо оформено лице.

Вещиците проснаха заловената самодива на пода, пред трона на сестра Ерида, като я накараха да застане на колене. Тя беше загубила ума и дума, въртеше наляво-надясно широко ококорените си очи, и оглеждаше с тих ужас мястото, на което я бяха отвели. Самият замък на вещиците. И тя беше пред самата вещерска царица. Тя изгуби всякаква надежда и осъзна, че едва ли някога ще се измъкне оттук. Не искаше и да си представя на какви ужасии от сега нататък, ще я подлагат противните вещици. Каквото и да бяха планирали тези шарлатанки, то беше нещо голямо, досети се самодивата. И тя им беше крайно необходима.

– Ваше магическо превъзходство – заговори вещицата, която беше водача на ловджийките, – заловихме млада и красива самодива, както пожелахте. Родена е само преди тринайсет пълни луни. Може да се каже, че все още е дете.

Вещицата се поклони и бързо се оттегли назад.

– Прекрасно – изрече сестра Ерида. – Добре свършена работа, Беатрис.

Гласът и бе измамно мек, изумително нежен и нереално успокояващ. Глас, в който прозираше явната намеса на тъмна магия.

Сестра Ерида се изправи и пристъпи към смаяната самодива. Дългата ѝ рокля се повлече по пода след нея.

– Навярно вече си се досетила, че си доведена тук от силна магия за осъществяването на друга, далеч по-могъща магия – заговори високо сестра Ерида, щом се извиси величествено над приведената самодива. – На практика почти невъзможна магия. Почти. Но благодарение на тази магия, ние вещиците, ще можем да унищожим царството на човеците и златните поля на самодивите, веднъж завинаги. Не, няма да има дълги и изтощителни епични битки, както в миналото. Също няма да създаваме и някакво невиждано чудовище, което да тероризира селото на човеците. В царството вече си имат достатъчно, които трябва да озаптяват. Може да си спокойна, няма да сътворим нищо страшно. Взехме си поука от грешките ни в миналото и този път решихме да заложим на един различен, мек и елегантен подход. Сигурно вече се питаш що за магия тогава ще е това? – Самодивата, която бе започнала да слуша в захлас речта на вещицата, кимна в отговор. – Не, няма да ти кажа. Няма да ти разкрия що за оръжие създаваме. Само ще ти изброя необходимите ни съставки за сътворяването му. Първо един казан напълнен с чиста и недокосната от никого жива вода. Само ако знаеш колко време ни трябваше да съберем такова голямо количество вода, за да можем да напълним цял казан. Живата вода винаги е била оскъдна, а в днешни дни откриването на такава по нашите опустошени от войни земи си е направо дръзко приключение. След като се снабдихме с необходимото ни количество от тази вълшебно-чудотворна вода, преминахме към съставка номер две. Глас от русалка. Ах, само ако знаеш колко трудно се хващат тези непокорни създания и то в морето, което граничи единствено със земите на царството. Но имахме късмет, попаднахме на кораб, с алчни риболовци, които след необходимото количество злато, свършиха тази работа вместо нас. Изумително е как за човешките същества най-голямата магия си остава магията на златото. Съставка номер три – целувка от звезда. Ако знаеш колко дълго се мъчехме да хванем звезда, но всеки път се оказваше невъзможно. Накрая решихме, че щом звездата не може да дойде при нас, то ние ще отидем при нея. Все пак тази магия е далеч по-икономична от другата, но просто не се сетихме за нея в началото. Щяхме да си спестим доста време и усилия. – Ерида застана пред един от високите прозорци, дръпна дългата завеса и мрачната зала се изпълни  с ослепително ярка дневна светлина. Лъчите, които проникваха през стъклото за секунди изпълниха мястото с тежка горещина. Самодивата вдигна ръка и прикри очите си от силната светлина. Сестра Ерида отново заговори към пленницата: – Вече се запозна с нашата величествено красива Слънчова мама. И последната и най-важната ни съставка за успеха на магията ни е лице на самодива.

– Лице на самодива ли? – смая се самодивата.

– Да! – Сестра Ерида се ухили зловещо, приведе се над ококорената от ужас самодива и прокара дългия си кокалест и мършав пръст по брадичката ѝ. – Твоето лице!

Внезапно острият ѝ нокът се вряза в меката самодивска кожа и за един миг сестра Ерида, сякаш смъкваше ръкавица от ръката си, съдра лицето на самодивата. Последната издаде глух писък и се строполи на земята полумъртва. Сестра Ерида разпъна кожата на красивото ѝ лице, което бе останало в ръцете ѝ и го огледа с възхита.

– Идеална е! – захили се широко тя. След това погледна към обезобразената жертва, гърчеща се на пода и нареди на вещиците ловджийки: – Изхвърлете тази безпризорна твар някъде далеч оттук. Не искам да я виждам никога повече. А с вас дами, ни чака сериозна работа. – Тя заговори към другите вещици събрали се в залата, да проследят с вълнение падението на една красива самодива до същество без образ. – Предстои ни да сътворим най-великата магия, правена някога по тези земи.

Advertisements