Анджелина се събуди внезапно. Лежеше в голямо и удобно легло, а главата ѝ бе отпусната върху меки възглавници. От кръста надолу бе завита с изключително приятна на допир бяла пухена завивка. Огледа с объркване стаята, в която се намираше. Трябваше ѝ известно време, за да осъзнае, че и преди си бе събуждала в нея – веднъж. Това беше стаята на Пол.

Анджелина отметна завивката настрани и се изправи бавно в леглото. Забеляза, че беше облечена в светлосиньо копринено долнище на пижама (вероятно част на някоя от пижамите на Пол) и в любимата си бяла тениска, от която усмихнати я гледаха няколко сини смърфа.

В стаята изглежда нямаше никого друг, освен нея. Анджелина се чувстваше силно изтощена, затова реши да се пъхне обратно под завивката. Спомни си бягството, гората на сенките, появата на Пол… и разбира се Феникс. Но какво точно се бе случило, в частност с нея самата, докато с Пол се опитваха да се измъкнат от преследващия ги Огнен притежател, се губеше от съзнанието ѝ, колкото и да се напрягаше.

След малко забеляза, че вратата към терасата на стаята беше леко открехната и вятърът слабо поклащаше дългата бяла дантелена завеса, която я закриваше.

Анджелина отново се надигна от леглото и с усилие успя да стъпи на краката си. Не знаеше защо, но ги чувстваше силно омекнали и изтръпнали. С бавни стъпки достигна до вратата, отмести завесата и излезе на терасата.

Ярката дневна светлина отвън я заслепи и тя присви очи. След няколко секунди погледът ѝ започна да се нормализира постепенно. Първото, което успя да види, беше красивия обширен зелен парк долу. Точно в средата му бе издигнат голям златен фонтан. Шумно течаща му вода се чуваше чак до терасата на четвъртия етаж.

Анджелина си спомни, че с Пол се бяха разхождали няколко пъти в този парк, дори веднъж той беше решил съвсем невинно да я изпръска с водата от фонтана, тя на свой ред, също съвсем невинно, реши да му го върне.

– Как се чувстваш?

Тя чу гласа на Пол зад себе си. Обърна се и го видя. Той седеше отдясно до масичката в другия край на терасата, облечен в тъмносини джинси и черна риза. Държеше бутилка бира в ръка, а на левия му крак бе прикрепена пластмасова шина.

– Какво се случи?

– Не помниш ли?

– Не всичко.

– Беше мъртва за няколко минути… За момент си помислих, че съм те изгубил завинаги, когато видях остатъчната светлина да блести от цялото ти тяло…

– Как оцелях?

– С дядо и леля Аурора те върнахме незабавно в имението. Отидохме в лабораторията в подземията, където посредством една машина се свързах с теб и отдадох част от моя светлинен поток на твоя. Светлината на натуралните сияйни е като универсалната кръвна група и също като кръвопреливането, моята светлина се вля в твоята и не позволи на потока ти да изгасне. Въпреки че светлината ни не е от един и същ тип, моята можеше най-лесно и бързо да се свърже с твоята, понеже възрастта и на двама ни е почти еднаква. Като натурален сияен, светлинният ми поток разполага със силата да балансира и възстановява внезапно настъпилите аномалии при друг такъв. Когато потокът ти стана достатъчно силен накара сърцето ти да заработи отново, и така ти се върна обратно при нас.

Анджелина не знаеше какво да отговори в този момент, но бе наясно, че просто „благодаря“ е напълно недостатъчно, за да изрази това, което изпитваше към Пол и постъпката му. Тя се приближи до него и прошепна нещо в ухото му. Пол я погледна и лицето му придоби объркано изражение. След кратко мълчание той попита изненадано:

– Наистина ли?

Анджелина се усмихна, спусна се към Пол и впи устните си в неговите. Беше искала този миг твърде много и беше чакала за него твърде дълго. Осъзна, че в живота ѝ вече нямаше място за колебание и нерешителност.

Целувката им продължи няколко секунди, но на нея ѝ се сториха часове. Сякаш времето отново бе спряло, като в онази нощ на аерогарата, само че сега тя не искаше отброяването му да започва. Искаше ѝ се тази целувка да продължи вечно. За пръв път в живота си целуваше мъж истински. Цялата трепереше от вълнение. И емоцията от този миг се увеличи стократно, когато Анджелина усети, че Пол отвръщаше на целувката ѝ.

Несъмнено целувката ѝ с Пол ѝ хареса, хареса и на него, и надмина драстично очакванията от представите и на двамата.

– Всеки свой нов удар, сърцето ми дължи само на теб и твоята светлина – каза Анджелина, след като отдели устните си от неговите. – И то не иска да прекарва нито секунда повече, страхувайки се да признае, че те обича и ти си всичко за мен. В твое лице, Пол, открих онзи мъж, приказния герой от романите, за когото мечтаех, но не вярвах, че някъде в действителността ще мога да намеря.

Анджелина поиска да разбере какво ли казваха синьозелените очи на Пол, след нейното признание, но те бяха скрити от тъмните стъкла на светлинните му филтри, а лицето му остана неразгадаемо.

Едно от първите неща, които тя бе успяла да научи за него, бе това, че той не обичаше да показва емоциите си. Поставяше невидим щит между себе си и другите хора. Една част от характера му, която ѝ предстоеше да промени у него. Сега тя се задоволи само да прокара пръсти през пясъчно русата му коса, която сякаш блестеше на озаряващата ги утринна светлина. След това седна на свободния стол от другата страна на масата, като продължаваше да държи ръката му в своята, нещо, на което той не се възпротивяваше.

– Пол… – заговори Анджелина, след като осъзна, че двамата мълчаха повече от необходимото. – Какво се случи с Огнения притежател? Как се измъкнахме от него?

– Не се тревожи за него. Вече го няма и не ще ти навреди никога повече – успокои я Пол, но само за кратко. – Но проблемът ни с Реставраторите засега остава и изглежда ще става все по-сериозен.

Анджелина не искаше да мисли сега и за тях, не искаше да разваля изключително щастливия си ден, като се тревожеше за нещо толкова далечно и неясно за момента.

– Боли ли те? – попита тя, като погледна в шината на крака му. – Помня, че Феникс го счупи.

– Да, заедно с три от ребрата ми – допълни Пол и се засмя. – Не, не ме боли. Дядо ми инжектира органичен метал, който спира болката и помага на счупените ми кости да заздравеят значително по-бързо. До дни всичко ще си е отново постарому.

Анджелина забеляза, че Пол беше някак угрижен и постоянно гледаше безцелно в далечината.

– Какво има? Изглеждаш напрегнат… Да не би да е заради целувката ми?

– Не. Откъде ти хрумна? Целувката ни беше хубава и бих искал да имаме още много такива – каза ѝ той и се усмихна. – Тревожа се за друго, не е свързано с теб.

– Можеш да ми кажеш какво е. Колкото и да ми харесва, не искам целувките да бъдат единственото нещо, което ще си готов да споделяш с мен. Нали не си забравил за разговора ни в гората и това, което ми обеща там?

– Искат от мен да стана новия Съдържател на сияйните! – изрече намръщено Пол. – По-скоро не го искат, а направо вече са го решили. Дадоха ми няколко дни време за размисъл. Опитват се да го направят сякаш решението за това ще бъде изцяло мое, но ми е пределно ясно, че те няма да приемат отказ. Всячески се стараят да ме убедят, че трябва да го приема.

– Ами Расдал? – попита недоумяващо Анджелина.

– Тя се оттегли преди три дни. И заедно с Константин е заминала за Симетрия.

– За колко време?

– Няколко години, не знам със сигурност…

– Значи няма да видим Константин скоро?

– Така изглежда – изрече Пол със съжаление в гласа си.

– В такъв случай, Пол, би било страхотно да станеш – каза му насърчително Анджелина, напълно противно на неговите очаквания.

– Ами къде отива моята свободата и правото ми на избор? – той не се стърпя и заговори гневно. – Първо бях лишен от него от онзи контролиращ механизъм, а сега продължавам да бъда лишен от решенията на моето семейство.

– Погледни на това като на една чудесна възможност, Пол. Когато станеш Съдържател, повече никой няма да ти нарежда какво да правиш. Ти ще си този, който ще издава заповедите и всички останали ще се съобразяват с твоите решения. Това е най-голямата свобода, която можеш да получиш.

След като Пол помисли известно време над думите на Анджелина, заяви:

– Знаеш ли, май имаш право!

– Смятам, че ще бъдеш възхитителен Съдържател – каза окуражително тя.

– Мислиш ли? – попита неуверено той.

– Помисли само какви неща ще можеш да постигнеш. Когато Константин е бил Съдържател е направил нощния режим официален, направил е появата на луната и звездите възможни, а аз вярвам, че ти ще си напълно способен да надминеш неговите постижения. Освен това ти оказват невероятна чест с това предложение, трябва да приемеш.

– Аз не съм направил нищо изключително, нито съм се доказал някъде, за да заслужавам този пост, Анджелина. Получавам го само защото съм потомък на Първия.

– Напротив, направи нещо изключително за мен… И това е само първото от многото изключителни неща, които ще направиш като Съдържател – отвърна Анджелина. – Също имаш и прекрасно семейство, което те подкрепя, грижа го е за теб и те обича. Всички. Матю, Константин, дори и Августиан, въпреки грубия си нрав. Не си ли забелязал как се променя, когато си покрай него? И най-важното е, че можеш да бъдеш с тях, за разлика от мен… Бих сторила всичко, само за да видя мама, татко и Итън отново, дори и за един-единствен път.

Пол се вгледа продължително в нея и след малко каза:

– Искам да знаеш, че каквото и да става от тук насетне, аз ще бъда до теб във всеки един миг в Небесната граница. Искам да бъдем приятели и обещавам, че ще се постарая, ще направя всичко възможно, за да стана най-добрия ти приятел.

Анджелина се усмихна и прошепна тихо:

– Знам…

Ден след като Пол, в присъствието на Анджелина, оповести решението си пред Аурора и Августиан, се състоя и церемонията по встъпването му в длъжност.

Облечен в лъскав сребрист костюм в три части със сива вратовръзка, Пол изглеждаше неотразим. На церемонията във Втори небесен център го придружаваха Аурора и Августиан, в своите традиционно бели и подчертано изискани за вечерта облекла, както и сестра му Исидора, с която тъкмо бяха започнали да се опознават.

Исидора носеше дълга и пищна зелена рокля със златна бродерия и сребърна огърлица, върху която бе изобразен гербът на Династията на Първия. Медальонът на Аурора се показваше дискретно изпод сакото на костюма ѝ. На палеца на лявата ръка на Августиан бе поставен масивен златен пръстен, на лицевата страна на който бе гравирано същото слънце пронизано от меч. Пол също бе взел сребърния си джобен часовник. Отличителните предмети на всички бяха заедно с тях през тази вечер.

Колкото и да ѝ се искаше също да присъства, Анджелина трябваше да остане в имението. Малко или много обществото се страхуваше от нея и нейната публична поява сред тях би предизвикала смут. Тя заедно със Сол и хората от персонала щяха да проследят церемонията на живо по телевизията, на големия екран във всекидневната на втория етаж.

– Как се чувстваш? – Аурора попита Пол, докато той стоеше пред огледалото в стаята за подготовка и репетираше речта, която те му бяха написали.

– Притеснен и изнервен – отвърна Пол. – Не вярвах, че ще има толкова много журналисти. Трябва ли да давам пресконференция след това?

– Ще ти се наложи – усмихна му се Аурора. – Обещавам да бъде кратка, така че спокойно.

– Иска ми се и Константин да беше до мен сега. Приех да стана Съдържател, но не знам дали ще се справя.

– Ще се справиш, ти не си кой да е, ти си Пол-Константин от Династията на Първия! – окуражи го тя.

– И нима това е достатъчно?

– Скоро ще разбереш, че това е повече от достатъчно. Сега се стегни, вдигни гордо глава и излез уверено оттук. Аз и Леандър Отерен ще бъдем плътно зад теб.

– Леандър ли? Той какво прави тук? Не искам да го виждам изобщо.

– От едната ти страна ще са хората от Династията на Първия, а от другата от династия Отерен. Трябва да покажем, че ще има равнопоставеност в бъдещото съвместно управление между двете династии. Прецених, че Леандър ти е по-близък, отколкото Аглая или другите. Затова реших, двамата с него да бъдем главните ти съветници.

Пол не отговори нищо, отвори вратата на стаята и излезе в коридора, където стоеше Леандър заедно с придружаващата ги охрана. Щом го видя, той му се усмихна неуверено и каза:

– Хей, здравей!

Пол моментално му обърна гръб и тръгна напред по коридора. Аурора го последва и даде знак с ръка на Леандър и охраната да вървят плътно след тях.

Когато Пол пристъпи в залата, в която щеше да се проведе церемонията, светлините от безброй много фотоапарати и камери го заслепиха. Пол се вгледа в множеството от хора насреща му, вперили любопитни погледи в него. В момента целият бе топка от нерви. Имаше усещането, че няма да издържи на напрежението и ще повърне всеки момент пред всички. Помисли си как подобна негова снимка бива публикувана на първите страници във водещите вестници или опозоряващата сцена се излъчваше в новините, отново и отново. Усети как бива обзет от ужас. И тогава си спомни за Турнирите, на които трябваше да се яви и реши да си представи, че бе отличен като първенец и това бе нощта на неговото награждаване. Тази мисъл го изпълни с увереност и той се почувства малко по-добре.

– Как си? – попита го тихо Аурора, като се приближи до него.

– Добре съм, вече съм добре – отвърна уверено Пол, като се усмихна.

– Отпусни се, усмихни се кратко и към всички останали в залата, махни им с ръка и спокойно кажи речта си – инструктира го Аурора. – Не се тревожи, аз ще съм точно зад теб.

Пол пристъпи решително напред, вече по-спокоен, погледна към лицата насреща, поздрави ги с умерена усмивка и леко помахване на ръката. Последваха множество аплодисменти. Щом ръкоплясканията стихнаха, Пол започна плавно с речта си, която предварително бе наизустил…

След като церемонията по встъпването му в длъжност приключи и Пол официално бе обявен за Седмия Съдържател на сияйните, той започна да получава лични поздравления и приветствия от всички присъстващи. Накрая, когато нещата започнаха да поутихват, Пол видя, с плахи стъпки, към него да приближава Леандър – мъжът, от когото бе отгледан. Мъжа, когото той смяташе за свой баща цели двадесет и четири години.

– Радвам се да те видя – каза му плахо той. – Изглеждаш страхотно в този костюм.

– Знаеш ли, когато разбрах истината за себе си и за това, че си ме лъгал през всички тези години – остро започна Пол, – много пъти си представях като те видя, какво точно ще ти кажа. Дори бях подготвил цяла реч за този повод, но в момента те гледам и не искам да ти казвам каквото и да било. Не искам изобщо да разговарям с теб.

– Знам, че ми се сърдиш и е неуместно да искам да ми простиш за грешките ми, но е важно да знаеш, че наистина те обичам и те считам за свой син, Пол.

– Не, не е вярно! Ако беше така, не би имало твой подпис върху документа за предаването ми на посланиците. Но все пак ти си син на Аглая Отерен, какво друго може да се очаква от теб.

– Няма да се оправдавам за стореното. Но, Пол, държа да знаеш, че аз бях човека, който даде информацията на Матю за това, което се готви. Ако не бях аз, той нямаше да може да предприеме нищо и днес ти не би бил тук. Не го забравяй. Благодарение на последиците от моите действия, ти се върна при истинското си семейство – завърши Леандър, след което се отдалечи от него, макар силно да му се искаше да го прегърне и да му каже колко много се гордее с него тази вечер. Въпреки всичко Пол си оставаше неговото момче.

Леандър се върна при Аглая, която беше изпаднала в поредния си момент на бяс.

– Погледни я каква е, как само е навирила нос – започна тя, като посочи с поглед към Августиан и Исидора, които в този момент позираха с Пол пред обективите на наобиколилите ги фотографи. – Чувства се много горда и силна като Августиан е до нея. Знаеш ли какво дръзна да направи тази малка парцалана преди малко? Поздравих я най-любезно, а тя ме подмина най-безцеремонно, обръщайки ми гръб. Сякаш забрави, че доскоро се обръщаше към мен единствено с „Да, госпожо“. Погледни я добре, Леандър, защото много скоро в това ще се превърне и Пол-Константин. Добре е да си наясно с какви хора ще си имаме работа.

– Познавам Пол и знам, че е различен – възрази тихо Леандър.

Малко по-късно Пол се сблъска и с Кристин, която също беше сред официалните гости. Щом бе разбрала, че той ще става Съдържател, беше немислимо да пропусне събитието. Тя се зарадва силно, че го вижда, прегърна го и побърза да му обясни, че няма нищо общо, нито е знаела за действията на Леандър и Аглая, в противен случай никога не би допуснала подобно нещо да се случи. След като Пол я изслуша търпеливо, не можеше да не я попита:

– Кристин, откога знаеш, че не съм твой брат?

– Бях наясно още от самото начало – призна тя. – Помня деня, в който татко те доведе вкъщи, тогава бях на шест, а ти бе почти на една и все още не се бе научил да ходиш. – Кристин се засмя, докато му разказваше.

– Защо кри истината от мен толкова години? – попита укорително той.

– Защото не исках да те загубя – каза му тя, след което продължи изпълнена с решителност: – Пол, трябва да знаеш, че наистина много те обичам и след като научи истината за себе си, искам вече да не гледаш на мен като на твоя сестра, защото аз отдавна спрях да гледам на теб като на мой брат, защото ти не си… Ще го направиш, нали?

Пол остана безмълвен и шокиран след признанието на Кристин. Той отлично разбра какво точно му казваше тя с тези думи.

След малко, когато пред него се появи първият удобен момент, той се отдели от останалите и отиде в кабинета, който доскоро бе принадлежал на Расдал. Започна да го разглежда, опитвайки се да не мисли повече за изреченото тази вечер от Кристин.

От тази стая гледката към окъпания в ярки нощни светлини град под тях беше зашеметяваща. Външната стена в кабинета на предишния Съдържател бе изградена изцяло от прозорци, високи от пода до тавана. Работното бюро на Расдал беше изработено от солидно, напълно прозрачно, стъкло и имаше необичайна извита форма. Офисът разполагаше и с кът за гости, състоящ се от ъглов диван, два фотьойла и широка квадратна масичка. С изключение на големите керамични саксии със зелени екзотични растения, пръснати по четирите краища, бялото и сивото бяха преобладаващите цветове, които изпълваха помещението.

Аурора му бе казала, че вероятно щяха да предекорират мястото по негов вкус. Пол се замисли как ли трябваше да изглежда кабинетът, в който той ще се чувства най-удобно.

– Е, как го намираш? – внезапно гласът на Аурора, която наистина го следваше неотлъчно, го откъсна от размишленията му по тази тема.

– Изглежда стилен – отвърна той и побърза да я попита: – Как се справих тази вечер?

– Отлично! Държа се като един истински Съдържател. Казах ти, че това е в кръвта ти.

– И все пак ще имам нужда от помощ за цялата работа, която ме очаква.

– Именно затова ще бъда тук с теб – успокои го Аурора. – Започваме от понеделник, затова утре си почини добре, а в неделя ще те чакам отново в резиденцията, за да огледаш апартаментите и да решиш кой от всички ще бъде твоят. Ако всичко протича гладко и не изникват непредвидени ситуации, графикът на работното ти време ще бъде от девет до три. Времето от четири до седем съм планирала за тренировките ти – разкри му тя.

– Тренировки? Какви тренировки? – попита озадачено той.

– Вече знаеш, че първородените от нашата династия притежават способността да летят.

– Да, иска ми се и аз да го можех – въздъхна със съжаление Пол.

 – Те не са единствените късметлии с уникална способност, Пол. Второродените, като мен, теб и Цезар, също притежават нещо уникално и неповторимо.

– Какво? – попита нетърпеливо Пол.

– Наричаме го многоспектърен поток или казано по друг начин, в нас има повече от една светлина.

– Наистина ли?

– Да, аз имам три, Цезар се сдоби с четири. Скоро, с помощта на тренировките ни, предполагам, че и ти също ще успееш да отключиш втората си светлина. Дори е възможно тя да излекува очите ти, и в бъдеще светлинните филтри да не са ти необходими.

– Много бих се радвал, ако наистина стане така.

– Ще стане, нужно ти е само търпение и постоянство. Сега върви, Августиан и Исидора те чакат, за да се върнете в имението – каза му с усмивка Аурора и преди той да излезе от кабинета, тя реши да допълни: – Пол, нека те предупредя, че не трябва да се главозамайваш от властта и вниманието, с което ще бъдеш обкръжен от тук нататък. Ще има много хора около теб, които ще те обсипват с ласкателства и комплименти, но истинският им интерес няма да е насочен към теб нито за миг, а само и единствено към поста, който заемаш и облагите, които ще могат да получат в твое лице, чрез него. Всички се прекланят пред силните на деня, но това, че ще ти декларират безусловната си подкрепа, нека не те държи в заблуждение. Трябва да знаеш, че каквото и да ти говорят, никой от тях няма да е толкова доброжелателен, колкото ще се показва пред теб. Знам го от опит. Хората, на които ще можеш да се довериш и които наистина ще ги е грижа за теб, се броят на пръсти.

– Наясно съм с това… – отвърна Пол и си тръгна.

Когато Пол, Августиан и Исидора се върнаха в имението, беше малко след полунощ. Пол очакваше, че по това време Анджелина вече ще бъде заспала, но щом Сол му каза, че тя е в градината и го чака, Пол хукна незабавно натам.

Пътека от златиста светлина го отведе до мястото, на което тя стоеше в очакване на появата му. Беше облечена в дълга вечерна рокля в тъмносин цвят. Обичайно правата ѝ дълга коса сега се спускаше по раменете ѝ на големи къдрици. Анджелина отново изглеждаше изумително красива, също като във вечерта, когато с Пол бяха пристигнали в имението. На крачка от нея имаше кръгла маса със сервирана вечеря, бутилка изстудено шампанско и два стола, поставени един срещу друг.

– Бяхте изумителен тази вечер, господин Съдържател – каза му тя, щом той я доближи.

– Моля те, наричай ме Пол.

– Е, Пол, имам новина за теб и този път не смятам да те оставям да ми се изплъзнеш.

– Заинтригува ме… – отвърна той и се засмя.

– Прослушах всичко на любимия ти изпълнител и избрах една песен, с която да отбележим нашия първи танц. „Stars Come Out“… – Анджелина натисна дистанционното в ръката си и песента зазвуча някъде от колоните, скрити измежду храстите на градината около тях.

– Защо не избра някоя от твоите? – попита с изненада Пол.

– Те са следващите в листа – обяви Анджелина. – Сол те учи цял месец, нали не смяташ, че ще ти се размине само с един-единствен танц?

И докато двамата танцуваха на нежната песен, плътно опрени един в друг, Пол реши да попита нещо Анджелина, което му се искаше от няколко дни, но все не намираше подходящия момент за него.

– Анджелина… – тихо прошепна той. – Утре за закуска ще ми приготвиш ли от твоя пай с боровинки? Обещавам този път да не чупя чинията.

Тя го погледна с усмивка и отговори:

– С най-голямо удоволствие.

2 МЕСЕЦА ПО-КЪСНО

Последната седмица на ноември започна с дъждовно и изключително студено утро. Джак и Мериън тъкмо бяха станали от леглото, а техният племенник Итън само преди минута бе тръгнал за училище. Мериън се отправи към кухнята, за да направи сутрешното кафе, когато чу в алеята отсреща тих шум от двигателя на приближаващ автомобил. Тя хвърли бегъл поглед през стъклото на прозореца и видя непознат сребрист Mercedes-Benz S-Class, който спря бавно пред дома им. Това я озадачи силно, такива луксозни коли не бяха характерни за тяхната улица. Тя изтича бързо в хола, където Джак вече седеше в единия от фотьойлите и четеше сутрешния си вестник.

– Знаеш ли, че в алеята пред нас току-що спря някаква непозната кола. Изглежда от скъпите. Кой ли може да е?

– Вероятно се е загубило някое богаташче и е спряло да пита за посоката – небрежно отговори Джак, като продължи да чете вестника си.

След миг на вратата се позвъня и Мериън отиде да отвори, обзета от силно любопитство. Тя застина поразена, щом видя отпред да стои младо момиче със светлорозова плетена шапка, от която се спускаше дългата ѝ руса коса. Останалата част от облеклото ѝ се състоеше от дълго елегантно палто, под което се забелязваше кадифен панталон и обувки с висок ток. До нея бе застанал млад мъж, на нейните години, с къса пясъчно руса коса и очила с тънки правоъгълни рамки, зад прозрачните стъкла на които се виждаха красивите му синьозелени очи. Той носеше черен панталон и късо сако, под което се виждаше плетен тъмносин пуловер и бял шал, преметнат около врата му. Мериън изпищя радостно и се спусна към момичето, прегръщайки го.

– Анджелина! Защо не ни каза, че се връщаш?

– Здравей, мамо – отвърна усмихнато Анджелина.

– Бързо, влизайте, навън е ужасен студ!  – каза тя, като въведе и двамата вътре. – Не му завиждам на братовчед ти, който всяка сутрин трябва да излиза за училище в това ужасно време.

Джак чу суматохата, която жена му вдигаше и се показа от вратата на хола. Щом видя дъщеря си, той изтича развълнуван при нея и я стисна в много здрава прегръдка.

– Татко, ще ми потрошиш костите – извика Анджелина, смеейки се.

– Защо не ни каза, че си идваш? – попита я той.

– Решихме го неочаквано. Мамо, татко, запознайте се с моя приятел Пол – каза тя, като ги представи един на друг. – Тук сме само до края на месеца. Пол има малко работа в Канада и му предложих да отседнем у нас, вместо на хотел.

– Разбира се, че ще сте у нас и дума да не става за хотел – отвърна Джак.

– Идеална възможност да съчетаем престоя ни, с рождения ми ден на 29-ти – каза ентусиазирано Анджелина.

Джак потупа Пол по рамото, който му се усмихна свенливо в отговор.

По време на обяда, същия ден, те бяха много любопитни за подробности свързани с новия и първи приятел на дъщеря им.

– Е, Пол, ти с какво се занимаваш? – попита го Мериън.

– Доктор по медицина съм. Дипломирах се през септември и от два месеца практикувам. Следващата седмица съм поканен да участвам в един международен научен семинар в Торонто, първият ми всъщност.

– Доктор? Работата в Европа изглежда е доходна, щом можеш да си позволиш подобна кола – озадачено отбеляза Джак, като се вгледа в паркирания отвън Mercedes на Пол и тайно си пожела един ден и той да стане горд притежател на подобно возило.

– Всъщност колата е подарък от баща ми, по повод дипломирането ми – поясни Пол.

– Явно е страхотен баща – отбеляза Мериън.

– Да, мисля че е – отвърна той с усмивка.

– С колко по-голям си от дъщеря ми, Пол? – попита Джак и Пол долови нотка строгост в гласа му.

– През април станах на двайсет и четири.

– Пол е роден на 22-ри април – разкри Анджелина и допълни с вълнение: – Което прави разликата между рождените ни дни, точно седем месеца и седем дни.

– Имаш ли някакви по-специални планове за двадесетия си рожден ден, Анджи? – попита Мериън.

– Не. Това, че ще съм с вас и Пол ми е достатъчно.

– Това е юбилей и трябва да се отпразнува подобаващо – заяви твърдо Джак. – Искаш ли да организирам семеен круиз с корабче около Хилядата острова?

– М-м, добре.

– Тъкмо ще имам възможност да запозная Пол с нашата най-голяма забележителност – продължи ентусиазирано Джак. – Не си посещавал нашите Хиляда острова, нали, Пол?

– Не, никога досега не съм напускал Европа – каза Пол. – Но звучи доста интересно, така че бих се радвал да ги видя.

– Имаш късмет, пред теб стои най-добрият екскурзовод в цял Кингстън – похвали се гордо Джак и се върна в едни от най-щастливите си спомени, свързани с детството на Анджелина. – Когато Анджелина беше малка, често идваше с мен на работа, докато развеждах туристите около островите и не спираше да им се възхищава. Спомням си колко силно искаше да се сдобием със собствено малко островче, където да си построим хубава и голяма къща.

– Наистина ли? – Пол погледна с изненада в Анджелина. – Харесва ли ти да живееш на остров?

– Харесваше ми, но вече не бих заменила Париж за остров, независимо колко красив е той.

Тъй като Анджелина бе споменала Париж, Мериън реши да използва случая, за да заяви претенциите си, по повод предстоящите празници през идния месец.

– Анджелина, искам за Коледа да си у дома, без никакви спорове. Пол, ти също си добре дошъл.

– Мамо, в интерес на истината Пол е много зает и не знам дали ще е свободен тогава.

– Ако не доведеш дъщеря ми у нас за празниците, ние ще дойдем у вас, да го знаеш, младежо! И ти ще поемеш разноските по пътуването ни. – Мериън се обърна към Пол с изключително сериозно изражение.

Той се засмя и отговори:

– Ще опитам да направя всичко възможно, ако ли не, можете да заповядате у нас, в Париж, по всяко време.

– Да, може и така да направим. Тъкмо ще се запознаем и с родителите ти. Изгарям от нетърпение да се срещна с жената, родила толкова красиво момче! – каза Джак и Мериън го изгледа с остро неодобрение.

– Всъщност и аз не я познавам – разкри Пол. – Напуснала е баща ми, когато съм бил още бебе, изоставяйки мен и сестра ми. Като знам през какво е трябвало да премине той, за нас двамата, наистина мога да кажа, че е страхотен баща и се гордея с него.

– Извини ни, не знаехме за това – отвърна със съчувствие Мериън.

– Не, няма нищо. Не се тревожете, има много други хора в семейството ми, на които мога да разчитам и знам, че ме обичат – каза Пол и се усмихна.

Когато обядът им приключи, Джак предложи на Пол да отидат в хола на по бира и да гледат бейзболния мач, който даваха по телевизията. Пол прие, въпреки че не бе много наясно с този американски спорт. С изключение на тениса, останалият спорт не му беше чак такава страст, но му бе неудобно да откаже, а пък и се чувстваше приятно да слуша как Джак непрекъснато му разказва за неща от живота на Анджелина, от времето преди тяхното познанство.

Мериън и Анджелина останаха в кухнята на по чаша кафе.

– Виждаш ли, Анджи, животът ти започна да си идва на мястото – каза ведро майка ѝ.

– Да! – съгласи се с усмивка Анджелина. – Знаеш ли, преди да дойдем тук, с Пол се отбихме в кафенето на ъгъла, където се натъкнах на онези трите, които постоянно ми се подиграваха в училище.

– Ако и този път са се заяждали с теб, вече ще си имат работа с мен! – закани се гневно Мериън.

– Не, мамо. За първи път стояха като попарени, тихо сврени в дъното, след като ме видяха с Пол. Говореха си нещо преди да влезем, но в момента, в който ние се появихме, замръзнаха. И докато бяхме там, те не свалиха очите си от нас, а погледите им бяха изпълнени със завист и изумление.

– Има за какво да завиждат, та ти живееш и учиш в Париж, а те дори в местния университет не успяха да се запишат. Имаш и забележителен мъж до теб – отбеляза Мериън и реши да признае пред дъщеря си. – Не бях права да съм против да напуснеш града ни. Но поне за едно ме послуша.

– За какво? – възкликна с учудване Анджелина.

– Вече си спряла да се обличаш в онези широки, размъкнати дрехи.

Анджелина се разсмя приповдигнато.

След малко Мериън реши да я попита:

– Е, Анджи, кажи ми, щастлива ли си сега? Там, в Париж, с приятеля ти Пол.

– Да, мамо. Мисля, че сега съм щастлива. Имам и вас, които сте страхотни родители, Пол е невероятен мъж… мисля, че най-после наистина съм щастлива.

– Радвам се, момичето ми, радвам се! Ти го заслужаваш – каза майка ѝ.

– Да, щастлива съм! – повтори Анджелина с широка усмивка и сияещо лице, такива, каквито Мериън не бе виждала от години у дъщеря си.

Анджелина стана от стола си, отиде до прозореца и погледна замечтано през него.

И макар небето навън да бе обгърнато от мрачни и сиви облаци, а дъждът продължаваше да вали, през този изключителен ноемврийски ден за Анджелина, тя видя единствено началото на един дълъг и прекрасен, изпълнен с безкрайно щастие, слънчев ден.

КРАЙ НА ПЪРВИ ТОМ

Advertisements