Анджелина седеше на външните стълби с изглед към градината в западната част на имението и отново се бе изолирала от всички. Преди три дни Августиан бе получил разпечатка с телефонните разговори в имението, в която бяха регистрирани всяко едно от четирите ѝ обаждания до земната територия на Канада. В резултат на това той бе извикал Пол и Анджелина в кабинета си, и им бе вдигнал страшен скандал, който продължи с пълна сила и в стаята на Анджелина, след като Пол научи, че тя го бе излъгала и бе звъняла още три пъти без негово знание.

Дълбоко обидена и разгневена, заради крясъците и на двамата от онзи ден, Анджелина напълно отказа да слиза в трапезарията и да се храни с тях. Затова от два дни Маша бе започнала да ѝ носи закуската в леглото. На обяд тя слизаше в столовата на персонала, където се хранеше заедно с Густаво, Ралф и Маша, докато Сол правеше компания на Пол в трапезарията. Вечер пък самият Пол беше този, който носеше в стаята подноса ѝ с храната.

Откакто си бе позволил да ѝ вика, Анджелина бе спряла да говори и с него. Снощи той се бе опитал плахо да я заговори, но тя се направи, че не го чува и продължи да се преструва, че чете книгата си.

Тази вечер, повече от всеки друг път, Анджелина бе убедена, че не иска да прекарва нито минута повече на това място. Трябваше да избяга и да се върне при родителите си и стария си спокоен живот. Изобщо не я интересуваше онова, което всички постоянно ѝ повтаряха, че навън огненият притежател я издира, както и онази вампирска формация Реставраторите, която бе започнала да се надига, откакто нейната поява бе огласена публично. Изпълнена с наивност, тя вярваше, че ако се върне при Джак и Мериън, животът ѝ ще продължи по същия начин, по който го помнеше, преди да бъде променен от Небесната граница. Омръзна ѝ отвсякъде да я оприличават с онази жена Асейл, или пък другата Расдал. Омръзна ѝ Августиан да я поглежда лошо и с укор, така сякаш беше извършила нещо непростимо. Омръзна ѝ никой да не я разбира, включително и Пол. Нима бе толкова трудно да видят коя беше тя в действителност? Нима бе толкова трудно Пол да разбере защо тя имаше нужда точно от онези телефонни разговори, вместо да ѝ крещи като обезумял.

Късно минала нощ, от прозореца на стаята си, Анджелина забеляза, че в имението пристигна още някой. Непозната слаба жена, висока колкото нея, облечена с избелели джинси и дънково яке и лице прикрито от качулката на бледосиния ѝ суитшърт. Със сигурност не беше Елинор, защото когато Сол видя тази жена, той я прегърна и поведе бързо към другата част на имението, там, където Анджелина и Пол все още не бяха ходили.

Днес цял ден Анджелина постоянно се бе оглеждала за тази мистериозна жена, но от нея нямаше и следа. Която и да беше, вероятно също като нея нямаше желание да участва в семейните събирания на Августиан.

– И тази вечер не слезе за вечеря – внезапно зад нея се разнесе гласът на Сол.

– Не бях гладна – небрежно отговори тя, без да се обръща.

– Лорд Августиан забрани на Пол-Константин повече да ти носи вечеря в стаята.

– Все ми е едно. Ако зависеше от мен, бих си тръгнала оттук на мига – заяви намръщено Анджелина.

– Не ти ли харесва вече при нас? – попита Сол, като седна на стълбите до нея.

– Харесва ми, относително – каза тя, гледайки замислено към статуята на Зевс пред тях.

Всеки път, когато се вгледаше в лицето на тази скулптура, Анджелина откриваше причудлива прилика с лицето на Пол – същите черти, форма, нос. Но изглежда тази прилика бе видима само за нея, понеже никой друг не я забелязваше, включително и Пол. Веднъж му бе споменала за съвпаденията, но той присви невярващо очи и се изсмя с пренебрежение.

Анджелина не можеше повече да сдържа любопитството си, относно главната мистерия на деня, затова не се стърпя и попита Сол:

– Снощи кой пристигна в имението?

– Внучката на лорд Августиан се прибра – разкри той.

– Внучката? – възкликна с почуда Анджелина.

– Да, дъщерята на сина на лорд Августиан, Матю.

– А, да, вярно! Пол спомена, че има и сестра, но не се познават… Тя знае ли за него?

– Знае. Знае за всички от Династията на Първия, просто досега не беше тук. Но миналата нощ се завърна и доколкото разбрах, възнамерява да остане при нас за дълго.

– Сама ли дойде?

– Да. С кого да е? – зачуди се Сол.

– Просто си спомних езерото с онзи лодкар и русалките в него – каза Анджелина и потръпна. – За разлика от нея, аз не бих се осмелила сама да премина оттам и то през нощта.

– Тя дойде през гората на сенките, не през езерото. В гората има три междупространствени портала – разкри Сол и реши да поясни допълнително: – Първият е за Небесната граница, вторият води към предградията, а третият към земната територия.

– Къде се намира тази гора? – озадачено попита Анджелина.

– На юг от имението. Вижда се от Южния вход – каза Сол и я погледна някак подозрително.

Да събужда подозрението му, беше последното нещо, което Анджелина искаше, затова рязко смени темата на разговора им с първото, което ѝ дойде наум. Тя погледна към Сол и съвсем нетактично го попита:

– Сол, защо винаги лявата страна на лицето ти остава скрита зад косата?

– Защото онази част от него не е много приятна за гледане. Повярвай ми, така е по-добре – отвърна той с усмивка.

– Сол, ти японец ли си?

Веждата над дясното око на Сол се повдигна, описвайки цялата му изненада от този неин въпрос.

– Да ти приличам на японец? – той отново се засмя.

– Не, но се обличаш като такъв, разхождаш се със самурайски мечове на гърба, ядеш само японска храна.

– Защо? Раменът, който ви приготвих в събота, не беше ли вкусен? Пол остана доста възхитен от него.

– Беше вкусен, без съмнение – призна Анджелина.

– Да речем, че японските традиции най-много се доближават до моя свят и начин на живот – обясни кратко Сол.

След като двамата не си казаха нищо повече, Сол реши да се прибере обратно вътре. Августиан тъкмо слизаше по широкото стълбище на първия етаж и двамата се срещнаха в преддверието.

По случайност, минута по-рано, Августиан бе излязъл на балкона на втория етаж, точно над Сол и Анджелина, и бе чул голяма част от разговора им.

– Сол, защо ѝ каза, че Исидора е дошла през гората на сенките? – попита остро той.

– Защото, ако тя сама не се убеди, че тук наистина е в безопасност, ние не можем да продължаваме да я държим в имението против волята ѝ. Нека излезе и види какво е навън.

– Да, но, Сол, гората на сенките не е ли прекалено крайно? – упрекна го Августиан.

– Не и за целта, която трябва да бъде постигната.

Щом входната врата бе хлопнала след Сол, Анджелина се изправи и без да губи нито миг повече хукна по алеята, водеща към южната част на имението. Нищо в този момент не бе по-силно от желанието ѝ да се върне у дома. Спря се едва когато стигна до масивната стена, ограждаща земите около имението. Заоглежда се за висока порта, подобна на тази, през която с Пол бяха минали при пристигането си. След минута я откри, отново прикрита деликатно в стената, със същите вплетени една в друга златни пръчки. Анджелина се спусна нетърпеливо към нея, но с разочарование разбра, че вратата беше заключена.

Измина още една минута в размишления, докато тя се реши да се покатери по нея. Заизкачва се нагоре, достигна върха ѝ и се прехвърли от другата страна, спусна се леко надолу и отскочи на земята. Не можеше да повярва, че наистина бе успяла да излезе незабелязано от имението. Обърна се и видя в близката далечина обширната гъста гора, за която Сол ѝ бе казал. Огледа се предпазливо. Всичко наоколо изглеждаше тихо и спокойно. Нямаше никакъв повод за каквато и да било тревога, както я бяха плашили всички, затова тя тръгна напред с пълна увереност.

Изгрелият полумесец и звездите на нощното небе, осветяваха ярко пътя ѝ към гората. Не след дълго тя я достигна и бавно се потопи сред високите ѝ дървета. По земята пълзеше гъста мъгла, също като тази над езерото с водния дух. Колкото по-навътре навлизаше, толкова гората ставаше по-гъста, висока и студена. Анджелина съжали, че преди необмислено да хукне да бяга от имението, не си бе взела някакви по-топли дрехи. Тънкият ѝ суитшърт не можеше да я топли повече, пред безмилостното срязване на суровия есенен студ. Листата от широко разперените клони, правеха все по-малко възможен изгледа към обсипаното със звезди вечерно небе.

В един миг Анджелина осъзна, че бе загубила ориентира си. Сякаш се въртеше в кръг непрестанно, подминаваше едни дървета, а след това отново минаваше покрай тях. Търсеше напълно безрезултатно онези портали, заради които бе дошла дотук. Изведнъж, някъде зад нея, се разнесе ехо от детски смях, който, колкото и да не искаше да си го признае, звучеше зловещо. Над извитите клони на дърветата прелетя нещо, наподобяващо огромна тъмна сянка. С всяка следваща секунда гората започваше да ѝ изглежда все по-тъмна и плашеща, но не достатъчно, за да я откаже от първоначалното ѝ намерение.

И тази вечер Пол реши да занесе на Анджелина подноса с вечерята ѝ, но силно се озадачи, след като не успя да я открие в стаята ѝ. Претърси етажа, обиколи местата, на които можеше да бъде, но от нея нямаше и следа, включително и в библиотеката.

Пол се отправи към всекидневната на втория етаж, където намери Августиан, играещ табла, в компанията на Сол. Това несъмнено го накара да си спомни за Константин и партиите шах, които двамата разиграваха.

Пол не спираше да се пита кога ли отново ще се видят с него. Не знаеше защо, но изпитваше най-силна привързаност именно към Константин. Августиан и Сол забелязаха, че Пол ги наблюдава отстрани.

– Пол, искаш ли да се присъединиш към нас? – предложи му Августиан.

– Всъщност търсех Анджелина – отвърна той и ги попита: – Да сте я виждали?

– Нали ти казах да не ѝ носиш повече вечеря в стаята! Ако девойката се чувства гладна, да се храни с нас в трапезарията! – отсече гневно Августиан.

– Аз пък мисля, че ти отговорих, че ще правя каквото считам за редно. Ако смяташ да ми налагаш решенията си, най-добре ще е да си тръгна още сега – заяви Пол.

– Слушай, момченце, най-малкото точно ти имаш право да ми държиш такъв тон, след кашата, която забърка с онези телефонни обаждания! – Августиан рязко повиши глас.

– Анджелина си тръгна! – обади се Сол, с което прекрати надигащия се спор между двамата.

– Как така си е тръгнала? – смути се Пол.

– Научи за порталите в гората на сенките и се понесе натам – обяви Августиан някак тържествено.

– Казали сте ѝ за гората на сенките?! – възмути се остро Пол. – И сте я оставили да тръгне към нея?

– Че какво очакваш да направим? Да я вържем с вериги ли?! – Августиан отново повиши тон. – Никой не я е гонил оттук, но щом това е нейният избор, така да бъде.

– Не мога да повярвам. От самото начало се виждаше, че не я харесваш, но не очаквах, че ще стигнеш чак дотам, че да я изгониш! – извика Пол и изтича надолу по стълбите.

– Никого не съм гонил, момче! – провикна се след него Августиан, но в този момент входната врата хлопна след Пол. – Същият е като Матю. Абсолютно същият своенравен младеж – ядосано заяви Августиан, щом останаха само двамата със Сол.

– Да, същият е като Матю… – съгласи се Сол, направи кратка пауза и допълни: – И теб.

Августиан се намръщи, макар да му стана приятно, че Сол виждаше прилика между него и внук му. Той се изправи и пристъпи към стълбите, с намерението да последва Пол.

– Ти пък къде отиваш?

– Не е ли очевидно? Да намеря онези двамата и да ги върна в имението.

– Върни се да довършим играта си.

– Но…

– Върни се – настоя Сол. – Остави ги сами да се научат да отскачат препятствията по пътя си, не може винаги да разчитат за всичко на другите.

– Това, което казваш е така, Сол, но не съм съгласен да превръщаме гората на сенките в тренировъчната им площадка.

– Спокойно, и двамата са в обсега ми, няма да ги изпусна от фокус нито за миг. Ако се наложи, знаеш, че ще се намеся.

Августиан се върна с неохота и седна обратно на мястото си. Нещо в идеята на Сол не спираше да го тревожи.

– Щеше да бъде много по-добре, ако само Пол бе дошъл при нас! – каза след малко Августиан. – Присъствието на това момиче ме напряга.

– Наистина не допусках, че завръщането ѝ в имението ще ти се отрази така! – каза Сол. – Спомни си само колко грижи положи за нея, когато беше малка.

– Тогава всичко беше много по-лесно. Когато я поглеждах, виждах само едно мило бебешко личице. А сега ми се налага да виждам лицето на Асейл и Расдал. Да, знам, че тя не е нито една от двете и е съвсем различен човек, но това лице, което е наследила от тях, ти най-добре от всички знаеш колко страдания ми е причинило.

Тесните горски пътечки, по които Анджелина се луташе, я отведоха до едно малко езеро с идеално кръгла форма. Щом го приближи, тя забеляза, че повърхността на водата му не само изглеждаше, а бе наистина черна. От другата страна на езерото Анджелина съзря да стоят четири напълно неподвижни тъмни силуета, които сякаш я наблюдаваха съсредоточено. Но само миг по-късно те изчезнаха необяснимо, също като сянката, която малко по-рано бе прелетяла в небето. Какво ставаше, запита се Анджелина. Дали просто не ѝ се привиждаше от мрака в гората и причудливо извитите клони на дърветата?

Анджелина бе наясно, че в тъмнината съзнанието можеше да ти играе номера и да възприема напълно обикновени неща по съвсем различен начин.

И тогава отново чу онзи детски смях да се разнася наоколо. Тя рязко се обърна, но накъдето и да погледнеше, нямаше нищо друго освен гъстата гора. С леко треперещ глас тя се провикна: „Има ли някой там?”, но освен собственото ѝ ехо друго не се чу.

Тя беше съвсем сама в тази непозната гора и изглежда се бе загубила. Какво си мислеше като избяга от имението? Та тя не познаваше тази местност, не знаеше къде се намират въпросните портали и още по-лошо, не знаеше по кой път да поеме, за да се върне обратно.

През съзнанието ѝ започнаха да се изреждат всички страшни неща, за които се сетеше, като започнеше от тъмните обитатели и стигнеше до водния дух и онези вампирски същества, които за щастие все още не бе виждала.

Изведнъж осъзна, че в нея се беше появил огромен страх, който напираше да се превърне в паника. Тя отстъпи от езерото и седна до едно дърво, като си налагаше да се самоуспокои, повтаряйки си, че в тази гора нямаше нищо страшно. Та нали сестрата на Пол бе преминала през нея. Тя отново се огледа. Сега гората ѝ се стори още по-зловеща и отпреди. Погледна с надежда към откритото нощно небе, но за нейно голямо учудване, то бе потънало в тъмнина. Нямаше ги блещукащите звезди, нямаше го яркия полумесец.

Когато отново погледна напред, Анджелина видя, че към нея бавно прииждаха няколко тъмни очертания. Внезапно те спряха на метър от нея и сякаш започнаха да се оглеждат за нещо. Анджелина остана притаена ниско до ствола на дървото, като се мъчеше да не помръдне и да не издаде никакъв звук. Тъмните очертания също стояха неподвижни отпред. Тя се вгледа внимателно в тях и в този миг си спомни, че Сол бе нарекъл това място с името „Гората на сенките”, тогава ѝ се стори странно и не се бе замислила защо. Едва сега осъзна, че това около нея бяха очертанията на сенки, плътни сенки, по-тъмни и черни и от мрака на нощта, толкова тъмни, че Анджелина можеше ясно да ги разграничи от всичко останало.

Изведнъж сенките връхлетяха Анджелина вкупом, докоснаха я по ръцете и тя усети как през тях премина нещо като слабо електричество. Ръцете ѝ изтръпнаха и се сковаха. Тя се опита да ги раздвижи, но безуспешно. Усети как се изправя на крака и тръгва бавно към езерото, а сенките сякаш танцуваха в кръг около нея. По някакъв начин те я караха да върви към водата, против волята ѝ. Искаше да спре, но не можеше. Опита се да извика, но не успя да отвори устата си. Щом достигнаха до ръба на езерото, тя спря, а сенките продължиха напред, влизайки във водата му, като я привикваха с ръце да ги последва. Тя усети как тялото ѝ натежава напред и всеки момент щеше да падне в езерото. И в този миг през нея рязко премина споменът за онзи ден в Кингстън, когато срещна в парка бившите си съученички и те я блъснаха в онова езерце. Спомни си самодоволните им лица, спомни си смеха на всички присъстващи. Спомни си срама, който изпита, докато беше във водата. Спомни си болката от всички предишни унижения на нейните връстници в училище. Силна ярост, която тя бе таяла дълги години в себе си, се надигна в нея. Спомни си, че в онзи ден си бе обещала, че повече никога няма да допуска да пада, дори и да я блъскат ръцете на хиляди души. Анджелина усети, че краката ѝ започнаха да се хлъзгат по тинестия бряг на езерото. С огромно усилие успя да измести главата си от хипнозата на сенките и бързо направи крачка назад, като извика силно: „НЕ!“.

Сенките, които я чакаха в езерото, се потопиха под черната водна повърхност и изчезнаха от погледа ѝ.

„Какви са тези създания? Трябва да се махна от тази гора на мига“ изрече уплашено тя, сама на себе си. Изведнъж видя по брега от другата страна на езерото да се разхожда малко тъмнокосо момиченце. Тя потръпна и тръгна бавно към него.

– Хей, стой далеч от това езеро! – провикна се Анджелина и след като го доближи попита: – Изгубило ли си се?

Момиченцето се обърна към нея и с притеснено изражение отговори:

– Како, виждала ли си майка ми? Мисля, че я загубих!

– Майка ти?! Не… ти какво правиш в тази гора?

– Търся майка си.

– Не, никого не съм виждала – каза замаяно Анджелина.

– Ще ми помогнеш ли да я намеря? – попита момиченцето.

– М-да, добре! – каза с колебание Анджелина. – Какво правите с майка ти в тази гора?

– Търсихме… Не си спомням точно какво каза мама.

– Порталите? Порталите ли търсихте? Вие сияйни ли сте?

– Ами търсихме… – повтори то, като се замисли.

– За момент се уплаших, че само аз съм тук, но е чудесно, че срещнах и други сияйни – въздъхна с облекчение Анджелина. – Хайде да намерим майка ти. Тя сигурно ще знае къде са порталите, защото и аз ги търся от доста време, и мисля, че се загубих.

– Како, ние търсим… – отвърна момиченцето и отново замълча.

– Какво? Какво търсите?

– ЖИВОТ! – Изключително дебел и груб глас прокънтя зловещо от устата ѝ.

Тя сграбчи Анджелина за ръцете и в следващия миг се превърна в сянка, която започна да я тегли към езерото. Анджелина изпищя и се опита да се отскубне от захвата ѝ, но не успя. Сянката се усука около нея, притегляйки я все по-силно към водата.

Анджелина се съпротивляваше безпомощно, накрая просто загуби равновесие и падна в ледената вода на езерото. Изправи се трепереща, опитвайки се да си поеме дъх, когато разбра, че нещо я бе хванало за краката и дърпаше надолу. Тя започна да потъва.

Изпълнена с ужас видя, че бе обкръжена от сенки, които я държаха за ръцете, краката, главата, косата, дърпайки я все по-надолу към тинестото дъно. Внезапно около Анджелина започна да се разстила някаква жълтеникава светлина, златиста като светлината на Константин. Това неговата светлина ли беше? Нима той беше тук, дошъл да я спаси?

Докато мислеше над това, Анджелина усети, че въздухът ѝ вече бе свършил и тя поглъщаше вода, гъста като кал и с горчиво-кисел вкус. Чувстваше, че се задушава. Не можеше да се съпротивлява повече, затова се примири и се предаде. Отпусна се. Изпитваше болка във всички части на тялото си. Усещаше как съзнанието ѝ изчезва къс по къс.

Противно на очакванията ѝ, Анджелина не видя живота си да преминава пред очите ѝ, като кинолента. Не видя нищо подобно. Единственото, което бе там, пред очите ѝ, беше Пол – неговото лице, неговата усмивка, неговите очи. Той ли беше най-ценното в живота ѝ, че виждаше него в тези мигове? Болката в тялото ѝ започна да става по-тъпа и успокояваща. Анджелина почувства умора и очите ѝ започнаха да натежават и да се затварят. Образът на Пол бавно започна да се размива около нея.

В този момент ярка синя светлина проблесна и я накара отново да отвори очи. Нещо я сграбчи и започна да я тегли нагоре…

Миг по-късно тя седеше на брега и кашляше, а от устата и изтичаше черната кал от езерото, която бе погълнала. Усети, че някой зад нея я държеше за раменете и я крепеше, за да не падне. Очите ѝ все още бяха размътени от водата и тя не можеше да види ясно този, който бе до нея.

– Ти наистина си много глупава! Какво си мислеше, че правиш? – чу някой разгневено да вика над замаяната ѝ глава. – Все още не си усвоила светлинния си поток, а бягаш, глупачка…

– Съъалиявам… Съеажалявам  – успя да изрече със заплитащ се език, след като бе разпознала, че това бе гласът на Пол.

– Продължавай да плюваш. Трябва да изплюеш всичко, което си погълнала.

Когато погледът ѝ се проясни, видя, че Пол я бе отдалечил максимално от езерото и двамата седяха до ствола на едно високо дърво. Пол бе приклекнал до нея, като избърсваше лицето ѝ от мръсотията, която бе полепнала по него. Тя забеляза, че той я гледаше наистина ядосано.

– Постъпих наистина глупаво, съжалявам, за което… – промълви тя, но той не ѝ отговори и продължи да почиства лицето ѝ. – Мислих си, че това е краят ми… – каза тя, след което се сгуши в Пол и се разплака.

Докато сълзите се стичаха по лицето ѝ, Анджелина усети, че те бяха загубили обичайния си солен вкус. Беше чела за това в книгите на Константин и още тогава ѝ се бе сторило невероятно.

– Сълзите ми… – промълви тя, като се вгледа озадачено в Пол.

– Вече не са солени, нали? Спокойно, това е една от многото промени, които настъпват, след като светлината в нас се отключи – каза Пол и допълни с лека усмивка. – Поне се случи нещо хубаво от цялата работа. Разбрахме какъв тип е светлинният ти поток. И можеш да си щастлива, не е червен.

– Да, като на Константин е – каза Анджелина, която вече бе разбрала, че златистото сияние, появило се около нея, се дължеше на нея самата.

– Да, точно като неговия е.

– Пол, какви бяха тези сенки в езерото?

– Остатъчна енергия от мъртвите.

– Енергия от мъртвите?

– Да, на тези, чиято смърт е настъпила внезапно. Убитите по един или друг начин, остатъчната им енергия се трансформира в това, в сенки.

– Видях едно момиче да се разхожда около езерото…

– Няма никакво момиче! Това е спомен от сенките. Използват такива трикове, за да хващат жертвите си. Извличат тяхната енергия, с което се опитват да възстановят това, което са били преди да се превърнат в остатъчна енергия.

– И успяват ли?

– Не, по-скоро несъзнателно се хранят с тази енергия или нещо подобно. Всъщност единствената им празна мисъл е как да се върнат към живота. Много живи същества преминавали през участъци с леговища на сенки са ставали техни жертви.

– Ужасно е.

– Да, ужасно е, ако се бях забавил още малко от теб нямаше да остане дори частица. Добре, че видях светлината от потока ти да се разстила над езерото.

Пол се изправи и отиде до небесния джет, който бе приземил недалеч от тях. Извади от раницата си едно наметало, като това, което той носеше, върна се при Анджелина, загърна я с него и покри лицето ѝ с качулката му.

– Когато преминаваш оттук, трябва да си със закрито лице и очи, така те не могат да ти въздействат и да те привличат към езерото – обясни ѝ той.

– Този вашият свят е опасен, не искам да съм част от него – извика изплашено Анджелина.

– Вече си част от него, приеми го, не можеш да се върнеш при вашите. Разбери най-накрая, направиш ли го, застрашаваш тяхната безопасност. Не ги замесвай в това. Те са просто хора и ги остави да живеят като такива. Феникс те търси навсякъде. Ами Реставраторите? Знаеш ли колко лесно ще се доберат до теб, ако си в земната територия? А направят ли го, ще се опитат да възродят Асейл. Ако тя се възроди, Анджелина умира. Искаш ли това да стане?

– Не.

– Тогава няма да бягаш от нас… От мен! Ние се опитваме просто да те защитим… – каза ѝ Пол, след което реши да ѝ признае нещо. – Твоята поява преобърна и обърка напълно живота ми, но всичко, което се случи, беше за добро. Не знам как ще го приемеш, но трябва да знаеш, че аз започнах много да те… харесвам.

– Харесваш ме? Мислех, че харесваш Елинор.

– Елинор?! Това пък откъде ти хрумна?! Не виждаш ли, че през цялото време се опитвах да впечатля само и единствено теб?

– Как? С постоянната смяна на дрехите ти?

– Че какво лошо има в това? Исках да ме забележиш.

– Ако не си наясно, аз те забелязах още в мига, в който те видях. Смяташ ли, че ако ми беше безразличен, щях да прекарвам по цяла нощ до леглото ти и да сменям компресите ти. Не го правех от съжаление, а защото наистина те харесвах. Защото колкото и тъпо да звучи, виждах приятел в твое лице.

– Аз съм ти приятел и можеш да разчиташ за всичко на мен.

– Да, но нито за миг не го доказа – упрекна го сърдито Анджелина. – Нито веднъж не ми предложи да те придружа в някой от полетите ти над имението, а го исках толкова силно. Нито веднъж не се съгласи да гледаме някой от филмите, които аз желаех.

– Но мислех, че филмите, които избирам, ти харесваха?!

– Истината е, че никак не ми харесваха. Гледах тези шумни филми, само заради теб, защото така правят приятелите. И очаквах на следващата вечер да се съобразиш с моя избор.

– Съжалявам, не съм го направил умишлено. Просто докато живеех с Кристин и Леандър, те винаги приемаха с вълнение всичко предложено от мен. Създадоха ми увереността, че винаги правя най-правилния избор. Навярно са го правили по задължение, за да успокоят съвестта си. Но ти обещавам, че вече ще гледаме филмите, които ти пожелаеш.

– Харесва ми да те гледам как играеш тенис и понякога искам и аз да се включа в играта заедно с теб – продължи Анджелина. – Но за да мога да го направя, очаквам като приятел да ме научиш, без да ме обиждаш и наричаш „непохватна“.

– Ще те науча, обещавам. А що се отнася до летенето, какво ще кажеш сега да ме придружиш в полета ми, обратно до имението? Където те чакат дълга гореща вана и сухи дрехи.

Пол се изправи и подаде ръка на Анджелина. Тя се усмихна и я прие. Пол я прегърна и двамата тръгнаха към небесния му джет.

Бяха едва на няколко крачи от него, когато внезапно огромна струя от ярка синя светлина, сякаш избухна от лицето на Пол и той се строполи на земята. Анджелина изпищя и го разтърси, но той остана да лежи неподвижен. Миг по-късно тя видя над него да се разстила огромна черна сянка, която мощно изсмукваше светлинния му поток. Нова вълна на ужас обзе Анджелина. Тя не знаеше какво да прави. Пол бе напълно парализиран. Над него се появи втора сянка, която също започна да всмуква от потока му.

Анджелина протегна ръка и се опита да прокара своя светлинен поток през нея, за да ги прогони, но нищо не се получаваше. Напъна се втори път и бледо златисто сияние покри ръката ѝ, но тя не можеше да го насочи към сенките. След миг светлината от ръката ѝ изчезна и тя падна замаяна на колене, а ръцете ѝ силно трепереха. Ако спешно не направеше нещо, скоро Пол щеше да е мъртъв, но колкото и да се опитваше, не бе в състояние да стори каквото и да било. Тя бе напълно изцедена от сенките. Силите не ѝ стигаха дори да помръдне от мястото си.

Изведнъж я връхлетя вълна от горещ въздух, а миг по-късно над нея премина огромна огнена струя, която успя да прогони сенките от Пол.

От дълбините на гората бавно изплува едър мъжки силует. Непознатият мъж се приближи и помогна на Пол да се изправи на крака, след което го попита:

– Добре ли си малкия?

– Мисля, че да – отговори едва доловимо Пол, докато се съвземаше. – Какви бяха тези сенки?

– Обединена сянка. Явно много си ги раздразнил, за да те нападнат така. Добре, че бях наблизо и ти спасих живота.

– Благодаря ви, господине.

– Не искам благодарности, искам да ми дадеш нещо в замяна.

– Какво казахте? – попита смутено Пол.

– Дай ми нещо в замяна на това, че спасих живота ти.

– Какво искате в замяна?

Непознатият бавно приближи лицето си към Пол и изрече:

– Искам момичето, което е с теб.

И тогава Пол видя пламъка на огъня, който гореше в очите му и извика с цяло гърло:

– Анджелина, бягай! Това е Фен… – В този момент големият и тежък крак на мъжа се стовари върху Пол и той усети как няколко от ребрата му изпукаха и се счупиха. Пол изкрещя и се преви от болка.

– Неблагодарник! – отвърна надменно Феникс. – Ще си платиш за това по-късно.

Анджелина не успя да стане и да избяга, затова се обърна и запълзя към най-близкото дърво, но в следващия момент огненият притежател я издърпа за косата, повдигна я и блъсна силно в ствола на дървото, към което тя се бе насочила.

– Остави ме! – изпищя Анджелина.

– Тази нощ ще умреш, Асейл! – извика той и се изсмя победоносно. – Чакам този момент още откакто Константин ви доведе тук. Знаех, че ако бъда търпелив, рано или късно, ти сама ще паднеш в ръцете ми.

Феникс се спусна и я стисна силно за врата, като притисна лицето й към земята.

– Радвам се, че пръв те спипах. Ще те убия така, както ти уби моето семейство.

– Аз съм Анджелина, пусни ме! – извика тя, като се опитваше да се освободи от хватката му.

Внезапно Феникс усети удар в гърба си и се строполи.

Зад огнения притежател стоеше Пол, който бе запратил по него един голям камък. Пол се спусна към Анджелина и я хвана.

– Бързо, да се махаме оттук – каза задъхано той, докато ѝ помагаше да се изправи.

– Не бързай толкова! – извика Феникс, извъртя се и заби мощен ритник в крака на Пол. Костта на Пол поддаде, чу се глухо изпукване и кракът му се счупи. Пол падна и изкрещя отново. Феникс сграбчи с двете си ръце счупения му крак и започна да го притиска с все сила. Пол наддаде оглушителен писък от болка и се замята безпомощно.

– Пусни го, изрод такъв! – извика разярено Анджелина.

Феникс остави Пол и се спусна към дръзналата да го предизвика Анджелина, като стовари изключително големия си и тежък юмрук в гърдите ѝ. Тя полетя назад и се повлече по земята. В първите няколко мига след удара, Анджелина осъзна, че не бе в състояние да си поеме дъх. С бавни крачки огненият притежател застана над нея и се канеше да я удари втори път, когато нещо прелетя в клоните на дърветата и той насочи вниманието си към него. Феникс видя, че там се движеше някой. След миг забеляза, че Анджелина бе изчезнала от мястото си. Тогава в далечината проехтя високомерен женски глас.

– Носителя принадлежи на Реставраторите, Огнен! Не на теб! Ха-ха-ха.

Феникс се затича към мястото, откъдето идваше гласът и видя група от петима сейлъри. Те се бяха обърнали и гледаха към него с големите си, и блестящи в тъмнината, яркожълти очи. От устите им демонстративно стърчаха дългите им остри зъби. Феникс хукна след тях, обезумял от гняв. Те изръмжаха заплашително и заедно със замаяната от удара Анджелина отскочиха високо сред гъстите клони на дърветата.

В следващия момент в небето проблеснаха ярки сърповидни полукръгове от синя, бяла, зелена и оранжева светлина, които описаха няколко хаотични дъги и се врязаха мощно в плетеницата от клони.

Петте сейлъра мигновено се строполиха на земята с напълно овъглени тела.

Неочаквано освободената Анджелина се понесе свободно надолу. След миг Феникс съзря как към нея, от въздуха, се спусна друг едър мъжки силует и я улови. Секунда по-късно, на сантиметри от главата му, прелетяха две силно въртящи се кълба от бяла и зелена светлина, които се врязаха с трясък, дълбоко в дебелата кора на дървото зад него. Той остана повече от поразен, когато зърна, че там, откъдето сферите бяха излетели, стоеше слаба жена с дълга тъмна коса и впита по тялото ѝ бяла рокля. Тя направи няколко крачки напред, напускайки прикритието си и изрече с висок глас:

– Е, Феникс, разбрах, че усилено ме търсиш. Ето ме.

– Аурора?! Измамница подла, как смееш да ме обстрелваш със светлина? Ще те убия, така да знаеш! – изкрещя той.

– Върви си оттук и остави момичето на нас, Феникс – заповяда му тя.

– Няма да стане, това твое момиче е опасно! Веднъж те подкрепих и сбърках. Дотук с капризите и прищевките ти! Идеята ти се провали. Реставраторите могат да възродят Асейл, и сега повече от всякога, не се прави, че не го разбираш. А аз още в онази нощ заявих, че няма да допусна моята планетата да бъде в опасност отново. Чуваш ли добре?! Няма!

– Това момиче няма нищо общо с избиването на семейството ти, Феникс! Не търси отмъщение от невинен.

– Не търся отмъщение, просто защитавам планетата си.

– Върви си, Феникс, не искаме играта да загрубее, защото ще стигнем до край, ако се наложи.

– Ще си разчистим сметките, мръсна лъжкиньо, но след малко – каза той, като размаха пръст към нея.

Феникс отскочи и изчезна от погледа на Аурора.

С Аурора в гората бе пристигнал и Матю заедно със Сол. Пазителят тъкмо ги бе посрещнал на северната граница, когато долови ставащото с Пол и Анджелина и тримата незабавно се отправиха към гората на сенките. Матю взе Аурора в прегръдките си и те полетяха, следвайки Сол, който ги водеше от земята, към мястото със случващото се. (Като първороден син на Августиан, Матю бе наследил една изключителна способност, която се предаваше на всички първородни деца в Династията на Първия – а именно да лети свободно във въздуха, също като баща му и дядо им Константин). Благодарение на неговия полет, двамата с Аурора забелязаха появата на петимата сейлъри и успяха да ги неутрализират точно навреме.

И Матю бе този, който улови падащата Анджелина. Сол пък достигна пръв до Пол, премести го внимателно и му помогна да седне, като се облегне на дебелия ствол на близкото дърво.

Матю се приземи при тях, носейки Анджелина на ръце и я остави до Пол, след това се вгледа с тревога към сина си и го попита:

– Добре ли си?

– Не се тревожи… След онази нощ в пустинята… Вярвам, че съм в състояние да преживея всичко останало… Татко.

Матю се усмихна, обзет от облекчение и силно щастие, след като чу, че Пол за пръв път го нарече „татко“.

– Радвам се, синко – каза тихо той, протегна ръка и погали Пол по дясната страна на лицето му.

– МАТЮ! – някъде зад него се разнесе викът на Аурора.

Той се обърна рязко и видя как Феникс го връхлита. Огненият притежател го удари силно в ребрата и запрати встрани. Аурора отстреля още няколко светлини сърпа на посоки, опитвайки се безуспешно да разконцентрира Феникс.

През това време Сол хвърли двата си меча към Матю, точно както той бе поискал от него, докато идваха насам. Пол се извърна към Анджелина, прикривайки я с тялото си, в опит да я предпази. Феникс сграбчи Пол, извъртя го настрани и впи огромната си ръка в гърлото му. Пол се задави. Опита да се освободи от задушаващия му захват, но колкото повече се бореше, толкова пръстите на Феникс се затягаха все по-силно в гърлото му.

– Ти, хлапак, май не разбираш, че мога да те строша на две. Дали ще се кротнеш, ако откъсна тъпата ти глава от хилавото тяло? – изръмжа той и след това го блъсна с все сила в ствола на дебелото дърво. Лицето на Пол се изкриви от болка, а очите му плувнаха в сълзи. Всичко се размаза в неясни очертания, а звуците наоколо ставаха все по-глухи. Пол бе на път да загуби съзнание и това го ужаси. Не можеше да си позволи сега да загуби съзнание и да остави Анджелина незащитена.

Междувременно Матю бе извадил от раницата на гърба си Еос и бързо постави ръкавицата от бронята на Първия на дясната си ръка, грабна мечовете на Сол, които лежаха в краката му и се затича към Феникс. Двете остриета се забиха в гърба на Огнения притежател, плъзнаха се с лекота през цялото му тяло и върховете им пронизаха гърдите му. Той изпусна Пол, който се свлече зашеметен на земята, дишащ тежко и накъсано.

Феникс се обърна изненадан. Зад него стоеше Матю, който го гледаше с такава ярост в очите, която беше плашеща дори и за самия огнен притежател.

– Не докосвай сина ми! – изкрещя Матю.

Феникс стисна върховете на мечовете и издърпа през гърдите си забитите в него остриета. Докато ги изтегляше, дланите на ръцете му се изпълниха с кръв, но той не изпита никаква болка. Щом извади окървавените мечове от себе си, той ги притисна един в друг, те се огънаха в ръцете му, след това изпращяха и се пречупиха на две. Феникс захвърли с пренебрежение двата счупени меча и вече можеше да удостои смаяния Матю с цялото си внимание. Донякъде беше разочарован от този хлапак. Бе  очаквал повече от него. Вярваше, че ще бъде по-подготвен за тази им среща, а той какво правеше? Атакуваше го с два безполезни меча. Не знаеше ли кой беше Феникс и докъде се простираше мощта му. Две незначителни остриета не можеха да съборят Огнения притежател. Хлапакът щеше да се радва на същия успех, ако бе решил да го нападне с пауново перо например. Феникс пристъпи напред и се извиси над Матю. Беше поне с две глави по-висок от него и значително по-едър. Пред него Матю наистина изглеждаше като хилаво хлапе. Крива усмивка се разля по лицето на Феникс.

– Твоят син казваш? Ха! Става интересно – изсмя се той. – Явно тази нощ ще избия половината ви династия тук. После Константин ще трябва да ми отмъщава за вас. Ако може, разбира се! Ха-ха-ха!

Феникс замахна и стовари огромния си юмрук право в лицето на Матю.

Сковаваща болка сякаш пръсна цялата глава на Матю, той се повлече назад, устата му се изпълни с кръв, а погледът му се раздвои. Всичко около него започна да се върти стремглаво, свлече се на колене и се просна на земята, плюейки кръв.

Феникс тръгна към него забързан, за да го довърши, но бе спрян по средата на пътя си, от поредната серия светлинни полукръгове, които Аурора захвърляше по него с цялата си ярост. И този път Феникс успя да избегне атаките ѝ, след което реши да зареже давещия се с кръвта си Матю и светкавично се насочи към своята основна цел – Анджелина.

Последната бе пропълзяла до другата страна на дървото и гледаше с ужас всичко, което ставаше наоколо. Когато Феникс внезапно изникна зад нея, тя отвори широко уста в опит да изпищи, но не успя да възпроизведе какъвто и да било звук.

– Пипнах те! – изръмжа той, преобърна я по гръб и я удари отново в гърдите.

Този път ударът му беше значително по-силен и болезнен. Сякаш някой бе стоварил отгоре ѝ огромен и тежък стоманен чук и бе смазал безмилостно целия ѝ гръден кош. Анджелина усети как след този удар сърцето ѝ направи последния си отчаян немощен опит да продължи да тупти. Един опит… и се предаде… Спря. А тя дори не успя да извика за помощ. Последният удар на Феникс предреши всичко. Краят на Анджелина беше толкова бърз и внезапен, че никой не успя да разбере какво се бе случило с нея.

– Да видим сега какво ще направите, сияйни! – извика предизвикателно Феникс и в този момент ръката му, която той бе извисил над безжизненото тяло на Анджелина, избухна в пламъци.

Да я възпламени с огъня си, да я овъгли и превърне в пепел, носена от вятъра, това щеше да бъде най-големият му триумф. Триумф, за който щяха да говорят всички. Триумф, будещ възхищение и страхопочитание. Феникс щеше да се превърне в най-главния Притежател, спасител на света. Но точно в този миг всичко се преобърна.

 Феникс усети как нещо голямо, грубо и твърдо се забива дълбоко в едната от дълбоките му рани, нанесени преди минута от мечовете на Сол. Нещото, което непоколебимо си пробиваше път през плътта му, бе ръката на Матю с ръкавицата Еос на нея. Феникс се обърна бавно и видя, как Матю стоеше над него с ръка дълбоко забита в тялото му.

– Ето това! – изрече високо Матю и освободи светлинния си поток. Той премина през ръкавицата, която го увеличи стократно и ослепителна синя светлина избухна от цялото тяло на Феникс.

Той изкрещя гръмко, започна да се гърчи, опитвайки да се измъкне от хватката на Матю, но ръкавицата бе твърде голяма и се бе заклещила в него. След няколко секунди, изпълнени с мъчителни опити на Феникс да махне Матю от себе си, той не издържа на силата на неговата светлина и се свлече на земята. Извърна глава към Матю, гледайки го с ярост от внезапното си поражение и промълви с едва доловим глас.

– Винаги съм знаел, че ще бъдеш ти.

Матю се приближи до него и прошепна в ухото му.

– Хубаво, винаги съм искал да бъда аз.

 Нова силна вълна от светлината на Матю разтърси тялото на Феникс и той падна мъртъв.

Огънят, напускащ тялото на мъртвия притежател, започна бавно да пълзи по ръката на Матю. Той се опита да я измъкне от Феникс, но установи, че тя се бе заклещила заедно с ръкавицата. Аурора и Сол се спуснаха бързо към него, хванаха туловищното едро тяло на Феникс и започнаха да го теглят в обратната посока, докато Матю се мъчеше да издърпа ръката си навън.

Това бе същата ръка, с която той бе убил и посланика в средата на лятото. Сега тя бе обгърната от свирепи ярки пламъци и като че ли гореше, но за изненада на Матю, той не изпитваше никаква болка.

След няколко секунди съвместни усилия, Матю успя да извади ръката си от тялото на огнения притежател и то се строполи тежко встрани. Матю бързо загаси пълзящите пламъци от ръката си. Аурора се спусна към него и го попита тревожно:

– Матю, как си?

– Мисля, че ръката ми стоя твърде дълго в него. Изглежда отново я нараних – каза Матю, докато оглеждаше ръката си, след което вдигна глава и се вгледа в Аурора.

– Очите ти! – прошепна тя, като закри устата си с ръце.

– Какво ми има на очите? – попита озадачено той.

Аурора замълча.

– Сол, какво ми е на очите? Отговорете ми! – обърна се той, настоятелно към тях, щом забеляза стреснатите погледи, които и двамата бяха вперили в него.

– В тях горят пламъците на огъня – разкри Сол.

– Забавихме се! – изрече Аурора и обяви мрачно: – Искаш или не, вече ти си новия притежател на Огнения елемент.

– От това се опасявах най-много! – каза през зъби Матю.

– Е, Сол, изглежда тревогата ми се оказа оправдана! – зад тях се разнесе гласът на Августиан. Той също бе пристигнал в гората на сенките, макар и последен.

Сол не отговори на отправения му упрек.

Августиан насочи вниманието си към Матю и с изумление видя огъня, горящ в очите на сина си. След това встрани от тях забеляза, проснато на земята, мъртвото тяло на Феникс.

– Спри да ме гледаш с този укор! – извика към него Матю. – Трябва да си доволен, че направих това, което ти никога не успя.

– Не те гледам с укор – каза Августиан. – Гледам те като баща, обичащ сина си и обезпокоен, че не си успял да избегнеш последствията от действията си.

– Опитах, но закъснях. Когато се освободих, огънят вече беше в мен.

Внезапно всички замълчаха вцепенени, щом забелязаха това, което им бе убягнало миг по-рано. Анджелина беше мъртва, а около нея се разстилаше бледо златисто сияние.

Пол допълзя до нея, влачейки по земята счупения си крак, наведе се и я докосна. Изражението, което придоби лицето му казваше всичко. Очите на Аурора се изпълниха със сълзи. Тя се спусна към Пол и го прегърна.

– Съжалявам, че закъсняхме – промълви тихо тя.

Пол я погледна, обзет от отчаяние. Как бяха допуснали това да се случи? Защо не успяха да я защитят? Аурора забеляза, че ѝ неговите очи, също като нейните плуваха в сълзи. Матю и Сол стояха до тях с наведени глави, само Августиан гледаше безизразно.

– Я се стегнете всички! – провикна се той. – Ние сме натурални сияйни. А ти, Пол, като лекар, бъдещ лекар, трябва да знаеш най-добре, че сега всичко зависи най-вече от теб. Все още нищо не е изгубено. Да вървим в имението!

Августиан пристъпи напред и взе Анджелина. Аурора помогна на Пол да се изправи и двамата се качиха на небесния му джет.

– Матю, не искам да спорим повече за това. – Августиан се обърна към него. – Искам те отново у дома, сине. В момент като този не трябва да бъдеш сам.

– Аз ще го доведа, веднага щом се погрижа за тялото на Феникс – обеща Сол. – Вие не губете време и тръгвайте. Направете всичко възможно да спасите момичето.

Августиан се издигна и полетя към имението с Анджелина в ръце. Пол стартира двигателите на небесния джет и с Аурора се понесоха след тях.

С пристигането им в имението, Августиан ги отведе в подземията, където се намираше неговата огромна медицинска лаборатория. Той незабавно инжектира две дози органичен метал в Пол – едната за счупения му крак, а другата за ребрата му, с които мигновено спря болката, която той изпитваше и постави пластмасова шина на крака му.

През това време Аурора бе подготвила съоръжението за обмен на светлина между сияйните, свързано чрез два дълги правоъгълни стъклени саркофага, напълнени с гъста като желе прозрачна течност.

Сияйните наричаха тези редки и изключително скъпи уреди – светлинни саркофази. Анджелина вече лежеше, потънала, в течността на единия. Августиан и Аурора помогнаха на Пол да се съблече и да заеме мястото в другия.

– Готов ли си? – попита го Августиан, докато залепваше сензорни датчици върху гърдите му, а Аурора затягаше около китките на ръцете и бицепсите му дебели метални гривни, свързани с корпусите на двата саркофага, посредством многобройни тънки кабели. На ръцете на Анджелина бяха поставили същите.

Пол кимна. Августиан постави кислородна маска на лицето му. Пол затвори очи, отпусна се назад и потъна напълно в гъстата течност, изпълнила саркофага. Капакът му се плъзна над него и се затвори. Августиан стартира процеса на обмена. Сега всичко зависеше от Пол и желанието на Анджелина да живее…

Advertisements