Животът на Джейсън и Исидора малко по малко като че ли бе започнал да се нормализира, откакто двамата бяха избягали от предградията към второ ниво на Небесната граница. През последните седмици те бавно спряха да бъдат тема в новините, което само подсили надеждата им, че техният нов дом можеше да бъде именно това място, но въпреки това продължиха да бъдат предпазливи и излизаха навън късно вечер, едва след 22:00ч. Предпочитаха да прекарват деня си затворени в апартамента на Матю.

Исидора бе привела жилището във вид, който им напомняше за старата им, изоставена къща в Милано. Бяха изминали почти два месеца, а Матю така и не се появяваше, макар че им беше обещал да ги потърси. Исидора бе изгубила всякаква вяра, че той изобщо ще дойде. Парите, които им бе дал, вече бяха на привършване и Исидора нямаше идея какво ще правят с Джейсън след това. Не можеха да си намерят работа с техните фалшиви небесни карти, а и те бяха бегълци.

Късно същата вечер, Джейсън изчака Исидора да заспи, след което внимателно стана от леглото, облече се и излезе от спалнята. Премина през всекидневната и тихо отвори входната врата, отправяйки се навън. Напусна жилищната сграда през аварийния изход. Огледа внимателно празната задната улица и щом се убеди, че наоколо нямаше никого, нахлупи една черна плетена шапка на главата си и излезе на пътя. Подмина светофара и сви в една малка тясна междублокова уличка.

Беше изключително студена септемврийска нощ и по всичко изглеждаше, че отново се кани да вали. Джейсън пъхна ръце в джобовете на палтото си и продължи напред с бърза крачка. Вървя около петнайсетина минути, докато достигна морското пристанище в края на сектора. Насочи се към отсрещния кей, където видя да стои самотна жена, облечена в тъмно дълго палто. С бавни стъпки той се приближи до нея и се прокашля неловко. Тя дори не се обърна, просто извади от палтото си кутия с цигари и запали една.

– Не очаквах тази нощ да видя точно вас тук – каза с усмивка Джейсън, щом застана до нея.

– Реших да се поразходя малко. Да разпусна напрежението – отвърна тя.

– Е, готови ли са нещата, за които ви помолих? – попита той.

– Готови са.

– Помня първата ни среща, като че ли бе вчера – каза той, поглеждайки в жената до себе си и отново се засмя.

– От моя гледна точка тя не беше чак толкова отдавна – каза тя с равен тон.

20 години по-рано

Свечеряваше се. Джейсън бягаше с все сили. Разбра, че е достигнал края на улицата, едва когато се блъсна грубо във високата мрежеста ограда. Чу приближаващи стъпки и се обърна вледенен от страх. Видя, че към него идваха трима души, три момчета, които през последната година го тормозеха непрестанно в училище. Беше септември и новата учебна година тъкмо бе започнала.

В последно време Джейсън силно бе намразил училището, не за друго, ами точно заради тези тримата, които в момента го преследваха. Всеки ден те го причакваха в някой ъгъл на училищната сграда, набиваха го и му взимаха парите след това. Когато се прибираше посинен вкъщи, баща му, който работеше като механик в местния автосервиз и беше неосъзнат алкохолик, го пребиваше наново, под претекст, че е мухльо и не се е защитавал. Джейсън бе едва на единайсет години, а момчетата, които го тормозеха, освен че бяха три, бяха и на по седемнайсет, в предпоследен клас. Но той не желаеше да обяснява това на баща си, който и без друго ежедневно обвиняваше сина си, че той е причината жена му, неговата майка, да ги напусне.

Още когато Джейсън бил бебе, тя избягала някъде надалеч, с някакъв непознат мъж. И откакто Джейсън се помнеше, баща му оправдаваше проваления си брак с него. Не спираше да повтаря, че жена му не могла да понесе факта какво зверче е родила, затова избягала от срам. Джейсън не искаше да живее повече с баща си и не спираше да брои дните, когато щеше да стане на осемнайсет и ще може да се махне завинаги от него и това градче.

Всяка нощ, преди да заспи, си мечтаеше как един ден ще замине за Ню Йорк, където щеше да стане в най-добрия случай прокурор, а в по-малко добрия полицай. Джейсън изпитваше остра потребност да залавя и наказва лошите и точно в тези две професии, той виждаше възможност да го прави. Оставаха му само още седем години до този заветен ден, макар той да бе започнал да обмисля идеята и по-рано да се махне от къщата на баща си, в която се чувстваше като затворен в железен капан. Искаше му се да има баба или дядо, при които да можеше да избяга.

Внезапно Джейсън усети удар на нещо тежко в главата си, след което видя в краката му да пада заоблен камък с големината на юмрук. Последва смях от тримата, които го бяха наобиколили. Миг по-късно той усети, че по врата му се стича нещо мокро и топло. Беше кръв. Не знаеше защо, но изобщо не успя да почувства някаква болка там, където камъкът го беше ударил.

–  Джейсън, давай парите, защото ще те убием тази вечер, както сме сами в тази изоставена уличка, където няма никой и после ще хвърлим тялото ти в реката.

–  Оставете ме! Имам толкова пари, колкото да купя бутилка алкохол за баща ми – отвърна уплашено той, готов всеки момент да се разплаче.

–  Ха-ха, остави я оная дърта пияница – изсмя се друг от преследвачите му.

–  Джейсън, давай ни парите, че те заклахме! – отвърна най-едрият от тримата и замахна към него с дългата, дебела верига в ръцете си.

Веригата полетя напред и удари Джейсън през краката. Той залитна встрани и падна на земята. Момчето с веригата се приближи до него, омота я около врата му и го повлече по гръб.

–  Пуснете ме! – извика задавено Джейсън, като бе хванал с ръце затягащата се в гърлото му верига.

В този момент се чу как веригата издрънча, падна на земята и Джейсън усети нейното разхлабване. Той опита да се обърне, но не успя, затова остана да лежи по гръб, като отметна главата си назад, за да види какво бе станало. Първото, което зърна, беше дълго острие на меч, блестящо в странно яркозелено сияние. Малко по-встрани стоеше висока слаба жена, чиято изпъната ръка го държеше, докато дългата ѝ черна коса се развяваше зад нея. Мечът ѝ бе разсякъл на две дебелата верига. Тримата хулигани стояха вцепенени от внезапната поява на тази непозната жена. Тя се приближи към тях и опря върха на меча си в брадичката на този, който се изявяваше като техен командир. Острието на меча се вряза в кожата му и мигновено направи тънък разрез върху лицето на зяпналото я с почуда и изумление момче. От брадичката му бликна струйка кръв. Жената свали меча си и с леден глас изрече:

–  Махайте се оттук веднага, да не ви разпоря и тримата на мига.

Те се обърнаха и незабавно хукнаха изплашени в обратната посока. Само след няколко секунди тримата хулигани напълно изчезнаха от погледите им.

Жената се приближи до Джейсън, който я гледаше уплашено. Помогна му да се изправи и свали веригата, която продължаваше да лежи върху гърдите му. Извади кърпа от джоба на палтото си и притисна кървящата рана на главата му. После го отведе до колата си, която бе паркирана в края на главната улица, извади аптечката от багажника, проми раната му и постави марля върху нея.

–  Хайде да отидем някъде на топло – предложи му тя, като остави меча си на задната седалка.

–  Трябва да купя на баща ми… той ме изпрати, а мрази да чака – каза задавено той.

–  Джейсън, остави за малко баща ти и ела да те черпя един шоколадов шейк, хайде! – подкани го тя и тръгна към кафенето от другата страна на улицата.

Той се поколеба първоначално, но в крайна сметка я последва. Двамата седнаха на една маса в дъното. Тя му поръча шоколадов шейк, а за себе си кафе, след което запали цигара. След малко сервитьорката донесе поръчките им. Преди да отпие от шейка, Джейсън погледна плахо в жената и се престраши да я попита:

–  Ти майка ми ли си?

–  Какво? – отвърна с неприемлив тон тя.

–  Нарече ме по име, а не те познавам и си мислех дали не си майка ми. Забелязах, че имаш същата черна коса като моята – каза той.

–  Не, не съм майка ти. Абсурд, аз нямам деца  – отсече тя.

–  Жалко, за момент си помислих, че си ти. Не познавам майка си, изоставила ме е още когато съм бил малък. Не я помня изобщо, а ми се иска да я познавам. Животът с баща ми е ужасен. Много пъти съм искал да избягам през някоя нощ далеч оттук, но няма къде да отида… – изрече натъжено той.

–  Джейсън, ти си много специално дете, държа да го знаеш – прекъсна го жената.

–  Специално?! – изненада се той.

– Джейсън, искам да ми отговориш на един въпрос.               

– Добре.

– Ако можеш, ще бъдеш – ястреб, който лети високо в необятното небе или леопард, който бяга безспирно по земята?

Джейсън се замисли дълго и накрая отговори:

– Ястреб, харесва ми идеята да летя и да мога да отида навсякъде, където си пожелая.

–  Прекрасно – жената се усмихна доволно. – Джейсън, можеш ли да пазиш тайни?

–  Разбира се!

–  Искаш ли да ти кажа една такава?

–  Да.

–  На тази планета съществува група от хора, за които обикновените хора не знаят. Тези много специални хора се наричат сияйни. Аз съм част от тях, а от снощи, след кошмара, който те събуди, вече и ти си част от нас.

–  И какво правят тези хора?

–  Могат да правят много неща, но най-важното от всичко е, че те осигуряват дневната и нощната светлина на планетата. След малко при теб ще дойдат две групи от тези хора и ще ти зададат един въпрос. Отговорът, който ще им дадеш, ще определи дали ще бъдеш от небесните или от земните сияйни.

–  Искам да съм от небесните  – заяви ентусиазирано Джейсън.

–  Ти вече избра да си от тях и ще бъдеш, но запомни, Джейсън, това ще го знаем само ние с теб. Когато другите те попитат, ти трябва да избереш отговора, който ще те отведе при земните. Много е важно да направиш точно така, както ти казвам. Въпросът им ще бъде същият като този, който аз вече ти зададох. Само че вместо ястреб, пред тях ще кажеш леопард. Те ще ти съобщят, че си от земните и ще им позволиш да те регистрират като земен, но в действителност ти ще си небесен. Ще отидеш със земните и ще останеш в техните центрове, като веднъж годишно на тази дата, ще се срещаш с нас и ще ни информираш какво се случва при тях и каква е дейността на техните ръководители.

–  Нещо като шпионин?

–  Да. Шпионин. Наш специален и много важен небесен агент.

– А от добрите ли ще бъда?

– От най-добрите. Съгласен ли си?

Той кимна възторжено. Жената извади тънко регистрационно табло и накара Джейсън да постави ръката си върху него. След като то проблесна, тя се усмихна и му каза:

–  Поздравления, вече си официален небесен сияен.

Джейсън също се усмихна доволен.

–  И още нещо важно, Джейсън, когато отидеш при земните, намери мъж на име Матю и настоявай той да те обучава. Разкажи му за нашата среща и за това, че имаш небесен статус, но никой друг освен него не бива да научава за тази наша тайна.

–  Разбрано – каза той.

–  Сега си допий шейка и след това излез и тръгни по пътя за вкъщи, те ще са там и ще те очакват – каза тя, като се изправи и си тръгна.

–  Госпожице – той извика след нея, – а вие как се казвате?

–  Расдал! – отвърна тя и напусна кафенето. Продължи напред с бърза крачка, като сви зад ъгъла, където притаен в тъмнината я чакаше мъж, облечен в дълъг шлифер и бомбе на главата.

–  Е, как мина? – попита я той.

–  С нас е – отвърна доволно Расдал.

–  Сигурна ли си, че е надежден и няма да се провали?

–  По-сигурна съм, ако възложим тази задача на някого от новите, отколкото на старите. Свържи се с Аусар и му кажи да засекрети всички сияйни от небесните регистри. Не бива да се разбира, че Джейсън има двоен статус и работи за нас.

–  Земният делегат ще реагира остро на това затъмнение срещу тях.

–  Не ме интересува. След като си позволява да краде от най-добрите ми кадри, отношенията между небесните и земните сияйни вече ще загрубеят – отвърна тя.

–  Още те е яд за Матю, нали?

Расдал замълча. В този момент те видяха Джейсън да напуска кафенето и да си тръгва така, както тя му бе заръчала.

–  Дейвид е там и го чака, от земните също са пристигнали – съобщи мъжът.

–  Чудесно – каза тя. – Тогава ние да се връщаме в Небесната граница.

Расдал погледна към мъжа до себе си и по лицето ѝ се разля силно сдържана усмивка.

– Какво? – попита с учудване той.

– Знаеш ли, Уаел, с тези дрехи приличаш на някакъв частен детектив.

– Подсмихвай се колкото искаш, но важното е, че жените от земната територия ме намират за привлекателен и загадъчен с тях – отвърна наперено той.

Раслад и Уаел се насочиха към колата, която ги чакаше в края на улицата…

***

– Ето ти картите! – каза Расдал, като бръкна в джоба на палтото си, извади две карти за самоличност и ги подаде на Джейсън. Той ги взе и се вгледа с вълнение в тях. Току-що беше получил две официални небесни карти, с неговото име и това на Исидора.

– Благодаря ви!

– Следващата седмица ще ви очаквам в резиденцията на Втори небесен център, за да уточним какви длъжности ще заемете. Тя знае ли вече за теб?

– Не, но ще ѝ кажа тази вечер, щом се прибера. Вероятно знаете, че участвах в извличането на Анджелина.

– Известно ми е.

– Запознах главен съветник Уаел с детайлите, но ако ви интересува нещо повече съм на ваше разположение.

– Не, няма какво. Засега знам достатъчно за нея.

– Момичето изглежда надеждно. Моето мнение е, че към момента няма опасност от възраждане на Асейл.

– Наясно съм – отвърна тя и реши да го предупреди: – Джейсън, възможно е скоро да избухне Трети междупространствен конфликт. Отношенията ни със земните много се обтегнаха по време на Турнирите. Искам да си в готовност и за такъв развой на събитията.

– Ще бъда, можете да разчитате на мен – каза той.

Расдал се обърна и си тръгна. Джейсън постоя още малко сам на кея. Той беше силно развълнуван, че тази нощ бе имал честа да се срещне отново със Съдържателя и че тя лично бе дошла, за да му връчи небесните им карти. Идваше му да закрещи и заподскача от радост като малко момче, но реши да се държи като зрял мъж все пак, затова остана сдържан, гледайки към отплаващия в далечината кораб.

След около пет минути той също си тръгна, обмисляйки как да съобщи радостната новина на Исидора и да ѝ разкрие кой беше в действителност. Бе преминал едва две преки от стръмната уличка, по която бе дошъл, когато видя от един паркиран автомобил да излиза Исидора.

– Този, с когото говори преди малко, Съдържател Расдал ли беше? – извиси смразяващ глас тя, като закрачи към него.

– Исидора, какво правиш тук? – стъписа се той.

– Отговори ми, Джейсън! Следя те какво правиш от три седмици. Първите два пъти се срещна с някакъв мъж на същото това място.

– Да, тя беше, успокой се. Дойде дотук, за да ми даде небесните ни карти – каза с усмивка той, извади двете карти за самоличност от джоба на палтото си и ѝ ги показа. Тя ги взе от ръката му, погледна ги и след това ги захвърли на асфалта.

– Ти шпионин ли си, Джейсън? – извика бясно тя.

– Какво?

– Как какво?! Питам те шпионин на небесните ли? Едва ли иначе ще си уредиш среща със Съдържателя и толкова лесно ще успееш да ме доведеш във Втори небесен център, където забележително, но не ни издирват.

– Какво значение има това? Важното е, че сега вече си с официален небесен статус, издаден лично от Съдържателя.

– ОТГОВОРИ МИ! – изкрещя тя.

– Да, шпионин съм! – извика гневно Джейсън. – И какво от това? Нима това променя нещо? Същия съм, когото познаваш. Погледни ме, аз съм.

– Не, не си! Мислех си, че те познавам. От колко време работиш за небесните?

– Небесен сияен съм от самото начало. Приех го минути преди да се срещна с извличащите екипи – призна Джейсън.

– Невероятно! Аглая беше права за теб. С основание подозираше, че е имало нещо нечисто в извличането на децата от онази нощ, когато небесните са засекретили регистрите си. Но не очаквах, че от всички предателят ще бъдеш ти.

– Какво? Аглая те е поставила до мен, за да ме следиш?! Изумен съм – извика Джейсън.

– Да, и сега би трябвало да те арестувам и върна, за да бъдеш съден! – отвърна Исидора.

– Мръсна двуличница! През всички тези години си била с мен само за да ме разследваш и да снасяш информация на Аглая? Преструвала си се, че ме обичаш? Какъв глупак съм бил да си мисля, че можем да бъдем заедно тук!

– Знаех, че моментът на нашата раздяла ще настъпи, още в нощта, когато тръгнахме с Матю и не съм си правила илюзии като теб.

– Знаеш ли какво? Изобщо не ме интересуваш вече! – каза той, като се наведе и взе небесната карта със своето име. – Прави каквото искаш! Връщай се и докладвай на Аглая за мен, но аз оставам тук!

– А аз не! – отвърна Исидора.

– Хубаво, сбогом тогава! – каза той, обърна ѝ гръб и си тръгна.

– Глупак! – извика след него Исидора.

Джейсън не отговори и продължи напред. Започна да вали проливен дъжд. Исидора се прибра в колата. Потъна в размишления за няколко дълги минути, опитвайки се да проумее това, което се бе случило току-що между нея и мъжа, когото обичаше. Той наистина ли си тръгна? Наистина ли я заряза? Наистина ли я бе лъгал през цялото време? Наистина ли беше небесен сияен… точно като нея?

Advertisements