Беше късният следобед на един от последните топли дни в края на август. Още от следващата седмица се очакваше температурите в Небесната граница рязко да спаднат и да започне началото на есенните дъждове. Анджелина седеше сама на терасата, с изглед към градината, и бе отворила тетрадката си, в която но около десет страници бяха записани думи на български (езика, на който тя бе пожелала Константин да започне да я учи, докато все още бяха заедно). Но колкото и да се стараеше, днес не можеше да вникне в запомнянето на нито една от тези думи. Целите ѝ мисли бяха погълнати от Пол.

Откакто Августиан им даде онези чекове с огромните суми само за да си купят дрехи и те още на следващия ден се върнаха, носейки със себе си десетки купища пликове с покупки, Анджелина бе открила, че Пол беше един доста суетен мъж. Тя никак не харесваше постоянно суетящите се хора, но пък от друга страна харесваше Пол и това донякъде го оневиняваше в нейните очи.

Пол се оказа толкова развълнуван от новите си придобивки, че си сменяше облеклото непрестанно. Всеки път, когато Анджелина го видеше, той беше с нов панталон, обувки, риза, пуловер или сако. Не че дрехите, които си бяха купили, не бяха хубави и не заслужаваха да бъдат носени, но Анджелина просто не смяташе за нужно да се преоблича на всеки два часа. От всичко пък с което тя се бе сдобила най-много ѝ харесваше колекцията от официални вечерни рокли, но предпочиташе да ги облича късно вечер, когато бе сама в стаята си, въртейки се с възхита пред огледалото, отколкото да се разхожда по цял ден с тях из имението.

Още нещо, което бе забелязала у Пол и я беше подразнило, бе това, че той прекарваше наистина дълго време пред огледалото в постоянни грижи за външния си вид и оформяне на косата си. Добре де, на всички беше ясно, че Пол беше хубав, навярно включително и на него самия. Какъв беше тогава смисълът на цялото това престараване, недоумяваше Анджелина. Преди, в дома на Константин, докато беше само с пижамата и халата, и с леко разрошена от възглавницата коса, Анджелина го намираше за далеч по-симпатичен и сладък. Тя заподозря, че Пол полагаше цялото това старание да изглежда добре, защото въпреки всичко, което каза, той явно тайно се надяваше Елинор да се върне и да го види какъв красавец е. Да, нямаше съмнение, че го правеше именно заради Елинор, понеже, преди да срещнат тази отблъскваща жена, Пол никога не го бе правил, да речем за нея. Въпреки че го криеше в себе си, Анджелина бе много ядосана на Пол. Тя не можеше да проумее с какво жени като Елинор винаги привличаха мъжете, а добрите момичета като нея оставаха незабелязани. Пол я беше използвал само за да се прави на недостъпен пред Елинор, за да може тя да го пожелае още повече. Как тогава не се бе сетила за това, а като някоя идиотка си мислеше, че той го прави, защото я харесва. Та той дори отказа да я целуне, когато тя сама му бе предложила, не направи никакъв опит и след това.

– Какво ще бъде днес? Чай или кафе?

Гласът на Сол успя да я накара да излезе от мислите, в които бе потънала през последните минути.

– Кафе – каза тя, като се усмихна кратко и насочи вниманието си отново към тетрадката пред себе си.

След малко Сол се върна, следван от Маша, която носеше поднос с три чаши горещо кафе. Сол седна до Анджелина и се поинтересува от заниманието, на което се бе отдала цял следобед. След като тя му разказа и изрази съжаление, че Константин вече не беше с тях, за да продължат уроците, Сол реши да ѝ предложи помощта си.

– Наистина? И ти ли знаеш този език? – възкликна с изненада Анджелина.

– Да. Преди много време семейството на Августиан имаше интересна история, която ги свързваше с онези земи.

– Каква? – попита тя, обзета от силно любопитство.

– Ще ти я разкажа – каза Сол, отпи от кафето си и допълни с усмивка: – Когато научиш български, на български.

– Ох – въздъхна Анджелина, – по-трудно е, отколкото си мислех. Иска ми се вече да мога да се възползвам от онези сили и възможности, които светлината ни дава.

– И това ще стане.

– Кога?

– Имай търпение. Щом светлината ти реши, че си готова, тя сама ще се открие пред теб – увери я Сол. – А и незабравяй, че досега тя е била насилствено потискана от чадъра на тъмните обитатели, който те са държали над теб. Трябва ѝ повече време, за да направи това, което е било планирано да стане, когато си била на единадесет.

В този момент на терасата при тях се присъедини и Пол, който тъкмо се връщаше от едночасовия си полет в района около имението.

Няколко дни по-рано, при поредната им разходка из имението, вниманието на Пол бе привлечено от оставения на паркинга зад къщата, сребрист, небесен джет (джетът на Матю, който Августиан беше преместил от дома на Аурора, вярвайки, че синът му ще се върне при него, след като бъде изписан от болницата). Виждайки вълнението на внук си, което той проявяваше към този джет, Пол бързо получи разрешението на дядо си да го пилотира. И оттогава всеки ден, малко преди два, Пол обличаше пилотското яке, което Константин му бе подарил, яхваше джета и се понасяше във въздушното пространство над имението.

На Анджелина също ѝ се искаше да прелети над имението заедно с него, но той нито веднъж не ѝ бе отправил подобна покана, а пък тя от своя страна не пожела да пита дали може да го придружава в полетите му. Приемаше поведението му като хитър начин да я отбягва и да я държи на разстояние от себе си, затова бе решила напълно да игнорира всичко свързано с това му занимание.

Пол съблече якето си и седна на стола срещу Анджелина, където бе оставена третата чаша с кафе, която Маша бе сервирала именно за него. Пол започна да говори за местата, над които бе прелетял днес. Анджелина моментално заби поглед в тетрадката си, правейки се че чете, докато всъщност продължаваше да слуша това, което той разказваше на Сол.

През по-голямата част от деня Августиан го нямаше в имението. Той беше собственик на компания наречена „A&A Corporation“. На Анджелина това име не ѝ говореше нищо, но бе научила, че „A&A“ е най-голямата компания в света, която се занимаваше с производството на кристални съоръжения – светлинни панели, всякакви видове кристални дисплей, прозрачни екрани за телевизори и компютърни монитори. Неслучайно логото на „A&A“ блестеше от ъгъла на всеки подобен уред в имението.

Всеки ден от десет до шест Августиан прекарваше времето си в централния офис на компанията, като в събота работното му време беше само до два, а неделя бе единственият му почивен ден. Когато си беше у дома, Августиан твърдо държеше тримата да се хранят заедно. Като общите събирания на закуска и на вечеря се бяха превърнали в задължителни. Въпреки хладнината, която усещаше в отношението на Августиан, Анджелина напълно разбираше тази му потребност. Помнеше добре думите на Сол за самота, с която Августиан е трябвало да живее, лишен от близостта на сина си… и жена си. Анджелина не знаеше какво бе станало с нея, но беше нещо, за което всички избягваха да говорят, а и тя се чувстваше неудобно да любопитства.

От няколко дни Анджелина твърдо си бе наумила нещо, което тази вечер възнамеряваше да изпълни. След като вечерята им с Августиан приключи и те се разотидоха по стаите си, тя изчака известно време, в което останалите да заспят. Спалнята на Августиан беше на същия етаж с техните, но ги разделяха цели три стаи, като погледнато от мащаба на стаите, с които имението разполагаше, беше наистина голямо разстояние.

Когато се убеди, че наоколо всичко бе утихнало и Пол и Августиан спяха дълбоко, Анджелина открехна леко вратата на спалнята си, премина на пръсти през коридора, слезе по стълбите на долния етаж и се отправи към работния кабинет на Августиан. Още щом отвори вратата на кабинета, осветлението на тавана се включи автоматично, тя изтича бързо до бюрото на Августиан, взе дистанционното и го загаси. Знаеше, че пазачът на имението, Сол, по цяла нощ обикаля и не можеше да рискува да види светлините от прозорците и да я разкрие. Тя седна в мекия и удобен въртящ се стол на Августиан, доближи се до слабата светлина, идваща от включения компютърен монитор, протегна се и взе телефона от другия край на бюрото, след което бавно набра телефонния номер на Джак и Мериън. Глас в слушалката ѝ отговори, че избраният номер е несъществуващ. Тя го набра повторно, но отново чу същото съобщение. Внезапно вратата на кабинета се отвори и светлините от тавана отново се включиха.

– Какво правиш тук?

Със слушалка залепена до ухото, Анджелина се вцепени от ужас. До вратата стоеше Пол (по чехли, облечен с пижама и халат), който я гледаше едновременно ядосан и изумен.

– Остави телефона незабавно! – заповяда ѝ той.

Тя отказа да му се подчини, с което само го вбеси допълнително. Пол се спусна към нея и изтръгна слушалката от ръцете ѝ, след това побърза и спусна завесите на прозорците.

– На кого се обаждаше? – той се обърна отново към Анджелина, която седеше свита в стола и го гледаше уплашено.

– Опитах се да звънна вкъщи – промълви тя, след известно време прекарано в мълчание.

– Какво? – извика възмутено Пол. – Ти ум имаш ли?

– Пол, родителите ми сигурно се тревожат, че не съм им се обадила, откакто напуснах дома ни. Обещах им, че ще им се обадя, а оттогава мина много време. Моля те, просто едно телефонно обаждане, с което да ги успокоя.

– Изключено, не може! – категорично отказа той.

– Защо?

– Защото сияйни и хора не общуват помежду си. Забранено е. Не можем да излагаме нашия свят на риск с поддържане на подобни връзки.

– Пол, моля те. Те не са каквито и да e хора, те са хората, които ме отгледаха през тези деветнайсет години и за мен винаги ще бъдат моите родители, независимо от всичко друго.

– Най-вече тези връзки са недопустими, защото с вярата, която имаш в тях, можеш да им разкриеш за нас и нашия свят.

– Няма да го направя, знам какво да им кажа.

– Не, не настоявай повече.

– Моля те, само едно телефонно обаждане, с което да им кажа, че съм добре, да ги убедя да не се тревожат и ще забравя завинаги за тях. Обещавам.

Пол разбра, че моментът с кризата на Анджелина, за който Константин го бе предупредил, идваше към нея с пълна сила и той не знаеше как да постъпи, нито как да се справи с него. Той никога не бе участвал в извличания. А нямаше и собствен опит, който да сподели с Анджелина. На него никога не му се бе налагало да се разделя с близките си. Малко след като стана на единайсет, една вечер Леандър, в присъствието на Кристин, му разкри, че тримата са сияйни и имат изключителния късмет да не бъдат разделяни. След което те показаха светлината си пред Пол, за да го накарат да повярва, а малко по-късно той се сдоби и със своята.

Дали всичко щеше да приключи само с едно телефонно обаждане, Пол не знаеше, но не му се мислеше какво щеше да стане, ако тя бъде лишена от него. Дали трябваше да помоли Августиан да потърсят психолог, който да ѝ помогне в прехода. Идея, от която Пол моментално се отказа, спомняйки си, че вече Анджелина имаше драматичен сблъсък с подобни лекари и не искаше да връща нещо в живота ѝ, което в миналото я бе травмирало дълбоко. Животът ѝ вече беше друг, променен, и тя трябваше да почувства тази промяна, а колкото повече хубави неща откриваше тук, толкова по-малко щеше да иска отново онзи свят долу, който безвъзвратно бе останал зад нея.

– Само едно телефонно обаждане – заяви Пол със значително по-мек тон.

Лицето на Анджелина грейна от щастие, тя се изправи и прегърна Пол, не спирайки да му повтаря колко много му благодари. Пол седна в стола на Августиан, докосна екрана на монитора, като посочи с пръст към иконата на интернет браузъра. Той се отвори и в този момент точно пред монитора, върху бюрото се появи холограмна клавиатура, с която Пол въведе някакъв текст в търсачката. След миг пред тях се зареди страница с дълъг списък на телефонни кодове, свързващи небесните сектори със секторите от земната територия.

След около минута взиране в екрана, Пол откри това, което търсеше. Взе телефонната слушалка и въведе числата 5-1-5-0-4-0-7, след което накара Анджелина да му продиктува номера на Джак и Мериън, и ѝ подаде телефона. Секундите, които изминаваха, докато телефонът звънеше, сякаш бяха най-нервните в живота на Анджелина. Ами ако никой от другата страна не вдигнеше, тя дали щеше да е в състояние да убеди Пол да ѝ позволи да се обади още веднъж. В този миг от отсрещната страна се чу сънено детско гласче.

Ало.

За момент Анджелина замълча и се поколеба дали да не затвори. Незнайно защо изведнъж се бе изплашила да проведе този разговор, но след това осъзна, че това вероятно бе единственият ѝ шанс. Пол седеше до нея и я следеше изкъсо със строго изражение на лицето, затова тя се насили да отговори с напълно неестествена усмивка.

– Итън, здравей!

Како, ти ли си? – попита объркано той. – Къде си?

– Добре съм, не се безпокой, дай ми татко.

Мериън, която бе чула Итън да казва „како“, се втурна и грабна телефонната слушалка, като извика с цяло гърло.

Анджелина, ти ли си?

– Да, мамо, аз съм. Недей да крещиш – каза тя, като се отдръпна леко назад.

Къде си?

– Там, където татко ти е казал, че отивам. Прочете ли писмото ми?

Да! И нима смяташ, че едно писмо е достатъчно, за да не ни се обадиш цял месец?

– Имах нужда от усамотение и за кратко да бъда само със себе си – отвърна тя. – Но съм добре, можеш да бъдеш напълно спокойна.

Кога се връщаш у дома?

– Не знам все още. Мисля да остана още някой и друг месец тук, планирам да посетя и други страни от Европа.

След малко на телефона дойде и баща ѝ.

Е, как си там? Харесва ли ти? – попита я весело той.

– Да, прекрасно е тук, татко! Всичко изглежда толкова ново и непознато.

Имаш ли всичко необходимо? Ако ти трябват пари, да ти пратя още? Не искам да търпиш никакви лишения.

– Спокойно, татко, добре съм. Засега имам достатъчно. – Не беше правдоподобно да твърди това, но истината беше, че освен за билет, тя не бе харчила за нищо друго от парите, които той ѝ бе дал и не можеше да допусне Джак да посяга отново към заделените им спестявания, които и без друго не бяха много, само за да оправдае лъжата си.

След като разговора им приключи и Анджелина затвори телефона, Пол я попита:

– Е, сега по-добре ли се чувстваш?

– Да, сега мисля, че да – отвърна тя, макар че този разговор я бе натъжил още повече отпреди. Тя искаше да види родителите си, колкото се може по-скоро.

Пол и Анджелина излязоха предпазливо от кабинета на Августиан. За техен късмет отвън нямаше никого. Тъй като и двамата бяха прекалено развълнувани от това, което се бе случило, сънят за тази нощ окончателно ги бе напуснал. Пол отиде до кухнята да си вземе бутилка бира, след което с Анджелина решиха да се качат на последния етаж, да седнат на покрива на имението, мястото, откъдето гледката към проекцията на звездите беше най-хубава, и да се съзерцават в тях.

– Знаеш ли, че идеята за нощната светлина е била на Константин? – каза Анджелина.

– Какво? – Пол силно се изненада. – Не, не знаех това.

– Да, прочетох го в книгите от библиотеката на Константин. Той за пръв път го е направил като подарък за годеницата си Хелена, малко преди да бъде убита при избухването на Първия междупространствен конфликт.

– Така ли? По принцип в учебниците по история на земните сияйни не пише много за Династията на Първия, а ако се споменават с нещо, то не е с добро.

– Да, по-късно в нейна чест, през неговото управление, направил нощния режим официален и така над нас се появили проекциите на луната и звездите.

– Изобщо не го знаех – отвърна Пол.

– Предполагам, че така споменът за нея е бил по-близо до него. Не е ли романтично? – каза възхитено тя.

– Навярно.

– Жалко, че двамата не са могли да се оженят. Хелена е била убита в нощта, когато е избухнал конфликтът, но е била бременна и са успели да спасят детето.

– Това дете Пресиан ли се казва? Синът му, на когото ми каза, че приличам?

– Да, той е… намерих един дневник, в който пишеше… – Анджелина внезапно замълча, може би не бе редно тя да казва на Пол това, което се бе случило. Пол вероятно трябваше да го научи от семейството си, затова тя рязко смени темата. – Благодаря ти за това, което направи за мен тази вечер. Знам, че те карам да нарушаваш тези установени правила, но това значи много за мен, благодаря…

Тя се доближи до него, като в този момент пожела да го целуне, тук и сега на този покрив, където бяха само двамата под лунната светлина. Не я интересуваше нищо друго, освен тази целувка, но точно тогава внезапно един от прозорците под тях се отвори и оттам се показа Сол.

– Хей, какво правите там? Ще паднете от този покрив, я се прибирайте веднага вътре! – заповяда им той.

– Не се безпокой, Сол. Сега ще влезем. Само да си допия бирата – каза му спокойно Пол.

Сол реши да остане на прозореца с тях, докато те не се прибраха обратно в къщата. Анджелина се отправи към стаята си, а Пол отиде в хола на втория етаж да гледа телевизия. Анджелина не можа да заспи през цялата нощ, мислейки си дали Пол бе забелязал, че тя възнамеряваше да го целуне и ако беше забелязал, защо остана безучастен.

***

Междувременно в земната територия на сектор Берлин

Леандър отключи входната вратата на апартамента си и завари Кристин, върнала се от турнето на групата, с която беше през последния месец. Моментът, в който трябваше да разкрие на дъщеря си какво бяха сторили с Пол, го плашеше повече от всичко. Но съдейки по бясната истерия, в която Кристин беше изпаднала, той разбра, че тя вече знаеше. Кристин ходеше от стая в стая, блъскаше мебелите и трошеше вазите из апартамента.

– Кристин, какво има? – попита я той, като се опита да звучи изненадан.

– Долен подлец! Защо ме излъга за Пол?  – изкрещя Кристин, която в този момент стоеше зад кухненския плот. – Разбрах какво сте се опитали да направите с него, ти и Аглая. Видях се с Леонардо и той ми разказа всичко! Не мога да те гледам повече!

Кристин започна да хвърля насреща му всички кухненски съдове и чаши, които попадаха в ръцете ѝ.

– Успокой се! Успокой се! – извика Леандър, като залягаше и се опитваше да избегне ударите на летящите към него предмети. – Матю се погрижи за него!

– Матю ли? Ха! Махам се от теб и това място – каза тя и грабна куфара си, който стоеше до дивана. – Не искам да те виждам никога повече!

– Къде смяташ да отидеш?

– Където си искам! Ще отида там, където теб няма да те има и няма да ми се налага да виждам тъпата ти физиономия.

Кристин хукна навън, като затвори вратата след себе си с трясък. Леандър остана сам сред потрошените из целия апартамент вещи. След миг се свлече на пода, като заплака и прошепна:

– Защо имам толкова слаб характер, защо допуснах да ги загубя… всичките…

***

Неусетно мина почти месец, откакто Пол и Анджелина дойдоха в имението на Августиан. Време, в което двамата не си станаха никак по-близки, каквото бе желанието на Анджелина. Пол не спираше да се държи резервирано с нея и много често си позволяваше да влиза в ролята на неин наставник. С разочарование тя разбра, че те нямаха почти никакви общи интереси. Тя харесваше нежни и романтични филми, а той такива, където имаше непрестанна стрелба и преследвания. Филми, в които Анджелина, колкото и да се мъчеше, не можеше да открие някакъв смисъл. Беше гледала няколко с него насила. Той винаги се налагаше в избора им на филм, тя заявяваше своите предпочитания, Пол я слушаше с внимание, но накрая пускаше този, който според него беше по-добър. Нито веднъж не пожела да приеме избора, който Анджелина бе направила и това много я обиди, затова тя спря да гледа филми с него след вечеря.

Тя обичаше да чете, а той не. Харесваха различен стил музика. По отношение на любими храни и напитки също нямаха допирни точки.

Докато бяха в дома на Константин, Анджелина готвеше постоянно, нещо, с което се чувстваше значима и полезна, и беше много щастлива, когато получеше комплимент, че храната, която е приготвила, е вкусна. А тук дори и това не можеше да прави, понеже то се изпълняваше от готвача на имението Густаво. Въпреки че той беше доста симпатичен и мил, закръглен възрастен мъж, който донякъде ѝ напомняше на баща ѝ, Анджелина изпитваше тих гняв към него, че ѝ бе отнел едно от малкото неща, в които се чувстваше силна.

А Пол, единственият човек, към когото изпитваше някаква близост, не спираше да издига все по-висока стена между тях. Анджелина виждаше, че съвсем умишлено той я изолираше от всички занимания, които по принцип можеше да сподели с нея. Едва сега тя осъзнаваше, че всичко бе започнало да се случва още по време на партиите шах с Константин, после бе продължило с полетите му с небесния джет, след това с филмите, докато достигна до тенис игрите му с Августиан. Още една игра, в която Пол бе доста добър.

Имението освен с огромен басейн и голф игрище, разполагаше и със собствен тенис корт. Щом Августиан разбра, че Пол харесваше тениса, двамата всяка неделя (когато Августиан си бе вкъщи през целия ден), още от сутринта отиваха на корта, като тенис мачовете им продължаваха някъде до към обяд. Августиан не бе лесен противник, но повечето победи бяха отбелязани от Пол. Анджелина бе зрител на всичките им игри досега. По време на последния им двубой, тя също изяви желание да се включи, но след няколко поредни топки паднали в полето ѝ, които тя не успя да удари, колкото ѝ да замахваше с тенис ракетата, Пол я нарече „напълно непохватна“. Това силно вбеси Анджелина. Досега тя никога не беше играла тенис, работа на Пол беше да я научи и да бъде внимателен и търпелив с нея, а не да я обижда. Както си държеше тенис ракетата в ръце, Анджелина замахна и я запрати с все сила към Пол. Той бързо се отмести встрани и я избегна. Докато я гледаше учудено, тя се обърна и се прибра в имението. След това денят им продължи, за нейна голяма изненада, сякаш нищо не се беше случило. Пол дори не си направи труда да ѝ се извини, сърдеше се негласно тя, напълно пропускайки факта, как нейната тенис ракета за малко да го цапне в главата.

   И докато искаше да бъде част на всеки аспект от живота и заниманията на Пол, то тя умело го държеше извън тайните на собственото си ежедневие. Когато Августиан бе на работа през седмицата, а Пол летеше над имението с джета на Матю, Сол беше на обиколка из имението, а останалите от персонала бяха заети със своите си задължения, тя откри чудесна възможност, от която можеше да се възползва без никой да разбере. Тя беше наблюдавала внимателно Пол, докато бе набирал телефонния номер на Джак и Мериън и беше запомнила цифрите на кода, необходими ѝ, за да позвъни. И както се бе оказала сама, встрани от обсега на всички, Анджелина поемаше тихо към стълбите на третия етаж, влизаше в кабинета на Августиан, вземаше телефона и се обаждаше на Джак и Мериън. Беше разговаряла с тях още три пъти, след онази нощ, в която бе обещала на Пол, че с един телефонен разговор всичко ще приключи. Но то не приключи, а само се задълбочи. С всеки изминал ден Анджелина копнееше все повече и повече да види отново родителите си и малкия си братовчед.

Тази нощ над имението се изсипа проливен дъжд, съпроводен с ослепителни светкавици и мощни гръмотевици. Светкавица! И още една! И още една! Анджелина подскачаше в леглото си при проблясъка на всяка една от тях и бързо запушваше ушите си, за да не чуе последвалите я тътени. Още откакто се помнеше, тя се страхуваше безумно от светкавиците и гръмотевиците при буря, изпадаше в паника, ако родителите ѝ не бяха наоколо да я успокояват. А тук в Небесната граница всичко се случваше много по-близо до нея, всяка светкавица беше в пъти по-ярка, а всеки гръм в пъти по-силен. Не, Анджелина не можеше да го понесе, тя скочи от леглото си и изтича в коридора, приближи се до стаята на Пол и почука на вратата. Той не отговори. Тя леко открехна вратата и надникна вътре. Беше тъмно.

– Пол? Пол, спиш ли?

– Спях допреди малко – каза той с леко раздразнен и сънен глас.

– Как може да спиш в тази буря? – прошепна възмутено Анджелина, като влезе и застана пред леглото му.

– Защо? – отвърна той и отново зарови глава във възглавницата си.

– Защото навън е страшно.

– Кое му е страшното?

По тона на гласа му, Анджелина долови, че Пол се усмихваше.

– Мога ли да спя тази нощ при теб? – попита го тя.

Последва дълго мълчание, след това тя усети как Пол се размърда в леглото, протегна се към нощното шкафче, взе дистанционното и включи светлинните панели на най-ниската степен. От тавана се понесе слаба светлина и изпълни стаята с мек полумрак. Пол гледаше в Анджелина с все още сънен, но изненадан поглед.

– Искаш да спиш при мен? – повтори объркано той.

– Не искам да бъда сама в тази буря, страх ме е.

– Да, добре… Ела – каза Пол и се поотмести леко встрани, така че да ѝ направи място.

Анджелина се усмихна и без да чака повторна покана се пъхна под завивките до него. Близостта и присъствието му веднага ѝ подействаха успокояващо, но тя щеше да се чувства още по-сигурно, ако усещаше директно неговия допир. След като Пол отново загаси светлините, тя се плъзна в леглото и се опря в него, като съвсем съзнателно унищожи дистанцията, която той се бе опитал да направи между тях. Той не потрепна, значи не му беше неприятна близостта ѝ.

– Пол? – прошепна тихо тя.

– Какво има?

– Мога ли да държа ръката ти, докато заспя?

Пол не отговори, но след секунда тя усети как неговата ръка улови нежно нейната. Двете им ръце се вплетоха една в друга. Анджелина беше виждала ръката на Пол, тя не беше много по-голяма от нейната, нито така мускулеста като ръцете на Матю и Августиан. Но точно в този момент Анджелина я усети толкова топла и силна.

– Вкъщи, по време на буря, единственият начин да заспя се случваше само когато Кай беше до мен – каза след малко Анджелина, за да провери дали Пол беше заспал.

– Кой е Кай? – Пол рязко повиши глас, с което тя разбра, че и той като нея продължаваше да будува. – Гаджето ти?

– Не, глупчо – разсмя се Анджелина и поясни: – Кай е любимата ми плюшена играчка. Един много красив снежнобял заек, който помня, че е с мен още от най-ранното ми детство. Нарекох го Кай, на Кай от приказката за Снежната кралица. Това е любимата ми приказна история. Като малка карах мама да ми я чете непрестанно. След това пресъздавах приказката с всичките играчки в стаята ми и тръгвах да спася моя Кай, плюшения ми заек, от злата снежна кралица, която ми го беше отнела. Как изобщо можа да си помислиш, че Кай ми е гадже? Аз нямам гадже.

– Ами онзи твой приятел от България?

– Не, с него сме просто добри интернет приятели.

– Но все пак изглежда е специален за теб. Не на всеки чужденец ще започнеш да изучаваш езика, нали?

– Знаеш ли, сега като се замисля, именно той ми даде куража, от който се нуждаех, за да потърся промяна в живота си. Само че през онази вечер, когато напуснах дома си, дори и в най-смелите си мечти не предполагах каква промяна в действителност ми предстои…

Пол осъзна как бе започнал да ревнува Анджелина от съвсем безобидни неща, като плюшена играчка и приятел от интернет, и се почувства извънредно глупаво. Но всеки потенциален мъж в живота на Анджелина, той приемаше като конкуренция и това го дразнеше. Някак си не можеше да приеме в живота на Анджелина да е имало друг мъж, освен него. Още от детските му години Кристин бе наложила у него убеждението, че когато порасне и си хареса някоя жена, и реши да се сближи с нея, то той трябва да бъде първият и единственият ѝ мъж.

– Но досега, ако трябва да съм честна, никога не съм била влюбена в някого, но пък силно ми се иска някой ден да ми се случи – продължи Анджелина.

Пол се почувства като залят от леденостуден душ.

„Никога не си била влюбена в някого? Иска ти се да ти се случи някой ден? Значи не виждаш в мен мъжа, в когото може да се влюбиш?“

– А ти?

– Имал съм няколко кратки връзки, но никога в тях чувствата ми не са вземали превес. Така че и аз досега не съм бил истински влюбен – изрече кисело Пол и завърши с престорен ведър тон: – Но пък знам ли, някой ден мога да срещна някое изключително момиче и да се влюбя в нея.

Дори и малката надежда, която се върна в Анджелина тази нощ, след като Пол хвана ръката ѝ, изчезна окончателно след тези думи.

„Имал си няколко кратки връзки?! Досега не си бил истински влюбен? Допускаш някой ден да срещнеш изключително момиче и да се влюбиш в него? Само че това момиче не съм аз, нали? И вероятно никога няма да бъда…“

Пол и Анджелина се бяха излъгали взаимно и лъжите им взаимно ги бяха наранили. Остатъка от нощта прекараха почти без да си кажат нищо повече. А едва призори, когато бурята утихна, двамата успяха да заспят за кратко.

След около два часа шумът от прахосмукачката на Маша събуди Анджелина. Тя бавно отвори очи и видя, че Пол не бе в леглото от другата страна. Беше се измъкнал, докато тя спеше. Надникна през прозореца и видя, че на паркинга долу сребристия джет го нямаше. Пол отново се бе понесъл нанякъде с него. Каква глупачка беше да си мисли, че ще се събудят, държейки се за ръце, така, както бяха заспали. Анджелина осъзна, че нищо между нея и Пол нямаше да се получи. Не можеше да накара мъж, който дори не я забелязваше, да се влюби в нея.

Когато Маша отвори вратата на спалнята, Анджелина се почувства изключително глупаво, че икономката я откри в леглото на Пол. Леко стресната и леко изненадана Маша я поздрави с „добро утро“. Анджелина отвърна кратко на поздрава ѝ, стана и побърза да се върне в своята стая. Седна на пода до прозореца, мислейки си единствено, че вече нямаше нищо, което да я задържа тук. Трябваше да се върне в дома, който съвсем безразсъдно си позволи да напусне. Трябваше да се върне при единствените хора, които знаеше, че я обичат и са готови да направят всичко за нея. Сега повече от всякога имаше нужда да усети подкрепата им. Вече не се нуждаеше само от едно телефонно обаждане, вече се нуждаеше от тях.

Advertisements