4.

За всеобщо учудване полетът под контрола на Пол, който продължи около час и трийсет минути, се оказа наистина лек и гладък. Когато Константин посочи крайната дестинация на пътуването им, Пол приземи джета в една обширна равнина, по която се разстилаше гъста мъгла. След като тримата стъпиха отново на твърда земя, Константин поведе Пол и Анджелина напред. Тъй като беше нощта на новолуние (денят от месеца, в който на проекторите се извършваше редовната месечна профилактика) на нощното небе се бе възцарила пълна тъмнина, без проекцията на нито една звезда. Въпреки че не можеха да я видят в заобикалящата ги тъмнина, тримата усещаха меката зелена трева, по която вървяха. Не след дълго пред тях се появи голямо чудновато езеро, от повърхността на което се носеха множество блестящи мехурчета, докато от дъното му сякаш струеше някаква слаба и необяснима светлина. В тревата, на метър от водата, бяха наредени няколко еднакви стъклени фенери. Константин се наведе и взе първия от тях, след което го запали и вдигна високо над главата си.

Водена от посоката на внезапно появилата се светлина, след около минута от мъглата бавно изплува голяма старинна лодка, в която седеше един наистина ужасяващ лодкар. Той загребваше равномерно с греблата от двете си страни, а погледът на плашещо големите му очи беше празен и отнесен. Мъжът бе целият мръсен, разпокъсаните му дрехи покрити с водорасли, дългата му коса сплъстена на големи кални кичури, а от него се носеше неприятна миризма на блато.

– Кой е този? – попита Анджелина, стресната от вида му.

– Спокойно. Това е воден дух. Той ще ни преведе на другия бряг. Дръжте се нормално, докато сме в лодката – предупреди ги Константин. Извади от джоба на палтото си малка кесийка с няколко мелодично подрънкващи жълтици, и я подаде към лодкаря. Той взе златните монети, разгледа ги обстойно, след което с изражение на лицето, което трудно можеше да се определи като усмивка ги прибра при себе си.

– Като при лодкаря в гръцката митология. – Анджелина се обърна шепнешком към Пол, който я погледна първо с изненада, а след това кимна разбиращо на пояснението ѝ.

– Като него, но не съвсем – беше краткият отговор на Константин.

Те се качиха в лодката и лодкарят започна да гребе в посоката, от която се бе появил. Той ги отвеждаше все по-навътре в езерото, там, където мъглата бе най-гъста и непрогледна. Анджелина долови някакво странно движение във водата около тях. Тя се вгледа в тъмната ѝ повърхност и забеляза нещо с голяма лъскава люспеста опашка да плува игриво, също като делфините около къщата на Константин. Само че това нещо, което тя зърна, ни най-малко беше делфин.

– Какво е това? – попита стреснато тя.

– Русалки, нищо страшно! – каза Константин.

– Русалки! Наистина? – Пол извика радостно развълнуван и се наведе над водата.

– Пол, прибери се в лодката! – заповяда му моментално Константин. – Ако не искаш да те издърпат при тях в езерото.

– Но нима и русалките съществуват? – невярващо попита Анджелина.

– Да, те са пазителите на притежателя на Водния елемент. Следят за всичко, което се случва във водите и му докладват. Има ги навсякъде, но в земната територия успяват умело да скрият от хората следите на съществуването си.

– Те сега виждат ли ни? – попита Пол.

– Не, лодката на водния дух ни скрива от тях, иначе никога няма да ни позволят да преминем през езерото – обясни Константин. – Русалките са изключително игриви същества, с прекрасни гласове и неустоимост към мъжете. В древността, преди ерата на притежателите, не един или двама са свършвали удавени на морското дъно. Според древните писания хиляди са падали жертви в ръцете на най-забележителните водни обитатели. Но за русалките всичко било само една безобидна игра, част от безкрайното им забавление.

– Колко създания, различни от традиционната ни представа за хора, съществуват изобщо? – попита Анджелина.

– На нашата планета има достатъчно, за които съвременните хора не знаят и е най-добре да не научават. Но пък ако погледнем във Вселената, то там изобилието наистина е голямо и съществуват много повече видове.

Внезапно лодката спря в средата на езерото, лодкарят извади дадените му от Константин златни монети, вгледа се в тях повторно, след което ги хвърли във водата. Те бавно се понесоха надолу към проблясващото дъно.

– Защо направи това? – Пол шепнешком попита Константин.

– На дъното на езерото лежи неговото съкровище. Събирано стотици години от всички пожелали да преминат с лодката му. Блясъкът, който виждаме във водата, е от неговите скъпоценности. Запомнете, ако някога потърсите воден дух, за да ви преведе през опасни води, винаги носете със себе си нещо сребърно или златно, което да му подарите в замяна на помощта му. Изделията направени от тези два метала за водните духове са далеч по-ценни и значими, отколкото за нас. Трябва да знаете, че всички водни духове, не винаги са били това, а са станали такива впоследствие. Но някой друг път ще ви разкажа повече за тях – говореше Константин към Пол и Анджелина, които го слушаха в захлас.

Лодкарят продължаваше да гребе все така енергично и не след дълго те достигнаха до другия бряг на езерото. Пол скочи пръв на брега, като помогна на Анджелина да слезе от лодката. Щом и Константин пристъпи до тях, лодкарят се потопи обратно в гъстата мъгла и изчезна така, както се бе и появил. Те оставяха езерото зад себе си, а напред се извисяваше огромен висок хълм. Константин ги поведе по една тясна стръмна пътечка през хълма. Не бяха изминали и половината от пътя си към върха, когато нещо във въздуха около тях изсвистя. Тримата застинаха и се огледаха озадачени. Изведнъж пред тях се появи изумително висок, строен мъж, облечен в яркозелено кимоно, с дълга до кръста сива коса, която се спускаше и закриваше плътно цялата лява половината от лицето му. В ръцете си мъжът поклащаше два дълги самурайски меча.

– Винаги обичаш да идваш без предупреждение и в най-неочаквания момент – каза мъжът, гледайки в Константин.

– Здравей, Сол! – отвърна Константин и се усмихна.

Мъжът отмести поглед леко встрани към Анджелина и Пол, които стояха озадачени на крачка зад Константин.

– Усетих, че не си сам, но не знаех кои са другите двама с теб, допреди да ги видя.

– Пол, Анджелина – Константин се обърна към тях, – запознайте се със Сол. Той е пазителят на имението на Августиан. С него ще продължите по-нататък.

Двамата се усмихнаха свенливо и кимнаха кратко към Сол в знак на поздрав.

– Забележително – промълви Сол и погледна отново в Константин. – Значи няма да дойдеш с тях в имението? Да предадеш информацията на Августиан от първа ръка.

– Знаеш, че не обичам да се натрапвам там, където не съм желан. Също вярвам, че няма да кажа на Августиан нещо, което той не знае. Не може да не сте чули, че Феникс се е активизирал и издирва Аурора и Анджелина.

– Чухме – потвърди Сол.

– Дори ме посети у дома и ни отправи доста директни закани.

– Не се тревожете – Сол се обърна към Пол и Анджелина, – тук ще бъдете в безопасност. Онзи мъж не би се осмелил да припари до границите на имението.

Константин се сбогува с Пол и Анджелина, като им обеща, че съвсем скоро ще ги потърси и те ще се видят отново, след което пазачът на имението ги поведе нагоре към върха на хълма. Константин стоеше и ги наблюдаваше, докато и тримата не се изгубиха от погледа му, след това се обърна и пое по обратния път, по който бяха дошли…

Щом изкачиха върха на хълма, пред Пол и Анджелина се откри гледката към имението, простиращо се в низината от другата страна. За миг дъхът им спря от цялото великолепие, което виждаха пред себе си. Насреща им стоеше забележително красива седеметажна сграда, наподобяваща дворец, заобиколена с просторни зелени паркове, озарени от ярките светлини на градинските прожектори, пръснати из широките и извити алеи. Виждаха се и няколко малки декоративни езерца. И цялата огромна площ, на която бе построено имението, беше заградена от висока масивна стена.

Тримата се спуснаха по хълма и след няколко минути достигнаха до един от четирите входа на имението. Западният беше главният, а останалите служеха като второстепенни, бе им казал Сол. Те влязоха през Източния. Там, почти незабележима в стената, беше скрита висока порта, изработена от дебели златни пръчки.

– Добре дошли в имението на лорд Августиан – приветства ги Сол, щом те преминаха през портата.

Пол и Анджелина се спряха за миг, взирайки се отблизо с любопитство към това, което вече бяха зърнали от върха на хълма.

– Хайде, идвайте насам – провикна се Сол, който вече вървеше по алеята, на няколко метра пред тях. – Или смятате да прекарате нощта отвън?

Анджелина не знаеше защо, но цялата мащабност на това място в един момент я стресна. Поглеждайки нагоре към тъмното нощно небе, за момент си помисли, че там, притаени в мрака, стояха стотици тъмни обитатели, насочили безформените си лица право към нея. Готвейки се всеки момент да се спуснат, грабнат и отведат в света, който населяваха – онова ужасно и студено, мрачно място, обгърнало планетата им. Анджелина изпита обезпокоително усещане, че е сама. Трябваше бързо да се вкопчи в нещо, което да я задържи тук, нещо достатъчно силно, което да не ѝ позволява да напуска това място и да бъде отнесена някъде другаде. Несъзнателно тя се протегна и сграбчи ръката на Пол, и прикривайки се зад него, с плахи стъпки последва високия мъж със зеленото кимоно.

Пол се изненада, но не се възпротиви и продължи да я води напред. Долови някакъв страх у Анджелина и за момент му хареса, че тя търсеше опора и спокойствие в него. Почувства се някак значим, че за първи път в живота му имаше някой, който искаше, макар и негласно, неговата закрила и помощ, и той беше готов да му я даде. Ако Леандър и Кристин гледаха на него като на дете и подържаха усещането му, че все още е момче на четиринайсет години, то в този момент Анджелина го накара да се почувства като мъж, зрял и отговорен мъж. Досега Пол смяташе, че самочувствието му на пораснал ще дойде само след като се докаже и спечели Турнирите с отличие, но тази нощ го бе получил от най-неочакваното място. Едно момиче го бе накарало да изпита това, което навярно и десет златни медала и почетни грамоти не биха успели да му донесат. Усещане, което без Пол да осъзнава докрай, щеше да става все по-силно и ясно изразено.

След като минаха през огромното парково пространство, те достигнаха до сградата и на самото имение. Там, на главния вход точно до стълбите, се издигаше красива статуя от бял мрамор. Тя изобразяваше мъж с височината на Пол, който стискаше мълния във вдигнатата си лява ръка.

– Зевс? – промълви Анджелина, след като с Пол се спряха пред нея.

– М-да – потвърди с учудване той.

– Августиан е почитател на древногръцката митология – поясни Сол. – Зевс е само една от мраморните скулптури, които имаме тук. Утре ще ви разведа из имението, за да видите също и Аполон, Посейдон, Арес, Афродита, Атина и Артемида…

И отвътре имението изглеждаше също толкова внушително, колкото и отвън. Широки стълбища, дълги мраморни коридори, безброй врати, множество кристални полилеи, които хвърляха ярка светлина до всяко едно кътче на къщата. Сол отведе Пол и Анджелина на третия етаж, като им нареди да изчакат до стълбите за момент. Той се приближи и почука на втората врата вдясно от стълбището, където се намираше работният кабинет на Августиан и след миг изчезна някъде зад същата врата. Не мина много време обаче и той се появи отново, като даде знак с ръка на Пол и Анджелина да се приближат. Бавно и леко озадачени те пристъпиха вътре. Точно срещу вратата се виждаше масивно дървено бюро в тъмен цвят, върху което стоеше голям прозрачен компютърен монитор. От двете страни на стаята имаше дълги рафтове с книги, подредени спрямо големината и дебелината си, а отделните групи от тях бяха разделени от различни стъклени украшения. На стената отляво бе окачен средно голям телевизор, включен на един от новинарските небесни канали. Встрани от първоначалната гледка се забелязваха два широки прозореца, от краищата на които се спускаха тъмносини плюшени завеси. И точно пред тези прозорци, обърнат с гръб към тях, стоеше едър мъж, облечен в бял панталон и риза, и съсредоточено закопчаваше златни бутонели на маншетите на ризата си. Сол се прокашля високо и обяви:

– Тук са!

Мъжът тутакси се обърна и се засмя широко, поглеждайки към Пол по начин, по който сякаш игнорираше напълно присъствието на Анджелина.

– Изключително щастлив съм да те видя тук – каза той, като се приближи и прегърна силно Пол. – Знаеш ли кой съм?

– Августиан предполагам… и си ми дядо, навярно – отвърна неловко Пол.

– Навярно си прав – разсмя се той.

След като го огледа, Анджелина прецени, че ако заменеше кестенявата коса и гъстата брада на Августиан с руси такива, то той щеше да изглежда изключително точно като малко по-възрастен Матю. Ако приликата на Матю с Константин не беше толкова явна, дори трудна, то при Августиан с лекота се разбираше точно това. Беше извън всякакво съмнение, че двамата бяха баща и син.

– Трябва да призная, че идваш в най-подходящия момент – продължи Августиан. – Тази вечер в имението има организиран благотворителен прием, чудесна възможност, за да се похваля с внук си пред приятелите ми. Ще дойдеш, нали?

Пол се обърна и погледна въпросително в Анджелина, очаквайки нейния отговор.

– Защо не – съгласи се тя. – Звучи интересно.

– В такъв случай ще дойдем – прие Пол.

– Отлично, Сол ще ти помогне да се приведеш във вид и след час ще се радвам да те видя сред гостите в южната трапезария – усмихна се Августиан. – Сол, нека Пол се настани в стаята на Матю, а момичето в спалнята до нея.

Сол ги поведе към горния етаж. Анджелина беше безкрайно озадачена от игнорирането на Августиан. Той дори не си бе направил труда да я погледне, да я поздрави, държеше се така, сякаш тя не съществуваше, сякаш е нещо малко, незначително и невидимо. Ако не беше Пол, тя щеше да се почувства точно така, но сега се чувстваше само обидена и леко засегната. Не знаеше на какво се дължи отношението на този мъж, но той ясно ѝ показа, че не я харесва. Или може би тя беше останала с прибързано и грешно заключение?

Сол показа спалните, в които Пол и Анджелина щяха да отседнат. Те се оказаха в наистина близко съседство една с друга. Стаите им бяха огромни и просторни, далеч по-големи от тези в дома на Константин и хотела на Алиса. С големи и красиво застлани легла, а по таваните се плъзгаха тънки кристални панели с големина около метър, които озаряваха стаите с плавно преливаща се разноцветна светлина. Сол им обясни, че може да променят цветовите гами, ако тези не им харесват, чрез дистанционните на нощните им шкафчета, но те вече го знаеха. В хотела имаше същите, или почти същите, панели като тези тук. Всяка стая разполагаше със самостоятелна баня и тоалетна. Преди да ги остави да ги разгледат на спокойствие, Сол се обърна и към двамата:

– За вечерята с лорда трябва да бъдете облечени официално, маратонките и джинсите са крайно неподходящи.

– За съжаление нямам други дрехи, освен тези, които са на мен! – отвърна Пол.

– Ще ви намерим нещо подходящо, което да облечете. И на вас също. – Сол погледна в Анджелина. – Вземете си по една вана или душ, кой както обича, а аз ще изпратя Маша да ви помогне за облеклото след това. Пол, също ще бъде добре да се явиш избръснат, в банята ти има вградена лазерна самобръсначка.

Пол се отправи с нетърпение към банята, за да я види. В хотела на Алиса също имаше подобна, но тогава Константин изрично бе настоял Пол да не се бръсне, като по този начин искаше той да се различава максимално от разпространената снимка с лика му. Лицето на Пол беше покрито с гъста руса брада, с дължина около сантиметър. Досега в земната територия той се бръснеше по стария начин. Бе чувал за лазерните самобръсначки, с които разполагаха сияйните в Небесната граница, но никога не бе имал възможността да ги ползва. Застана нетърпелив в кабинката, където тя бе инсталирана и постави лицето си пред огледалната отливка с очертания на онази част от лицата на мъжете, където растеше брадата им. В малкия екран над нея се появи надпис „в готовност“, миг по-късно той бе заменен от „сканиране“ и яркозелен тънък лъч заблестя от средата на отливката и за секунда обходи покритото с брада лице на Пол. След това върху таблото отдолу, на което Пол бе поставил ръцете си, се появи запитване какъв да бъде типът на бръсненето. Можеше да се избира между най-различни видове оформяния на брадата, дължината на косъма или участъци, които да бъдат пропуснати. Пол нямаше намерение да експериментира, затова избра програмата, върху която пишеше „пълно гладко бръснене“. Огледалната отливка се плъзна напред, допирайки се до лицето на Пол. Надписът на таблото от „изчакване“ се промени на „бръснене“. Отливката проблесна ярко два пъти, подобно на светкавица от фотоапарат, след което се отмести назад, а върху дисплея отгоре вече пишеше „процес завършен“. Щом се погледна в огледалото видя, че вече бе гладко избръснат. Пол се изуми как наистина нещо, което обикновено му отнемаше от 5 до 7 минути, сега бе свършено едва за няколко секунди. Мъжете от Небесната граница бяха късметлии, че спестяваха много от времето си отделено за ежедневното им бръснене.

Когато Пол се върна обратно в стаята, за да сподели вълнението си, видя, че Анджелина и мъжът с кимоното вече бяха излезли. Навярно Анджелина си взимаше душ, нещо, което и той трябваше да направи, затова отиде отново в банята. Разрезът на гърдите и стомаха му почти беше зараснал, затова той можеше да си позволи да се изкъпе цялостно набързо, но вместо душ, впоследствие реши, че ще е по-добре да използва ваната, като внимава максимално да не мокри много раната си. Щом се изми, облече белия халат закачен на вратата на банята и излезе. В стаята му, застанал до леглото, го чакаше Августиан.

– Матю ми разказа какво ти се е случило. Бих искал да видя раната ти.

Пол седна на леглото, Августиан разтвори горната част от халата му и огледа внимателно следата от разреза.

– Изглежда добре – заключи Августиан. – Почти е заздравяла. Константин полагаше ли старание в грижите си за теб?

– Непрекъснато, дори и по два пъти на ден ми прилагаше терапия със светлина – обясни Пол.

– Е, все пак е хубаво да те погледне и медицинско лице, нали? Аз съм лекар между другото – каза Августиан.

– Наистина ли? – изненада се Пол и допълни: – Какво съвпадение, аз също. По-скоро учих за лекар шест години и този септември трябваше да се дипломирам.

– Винаги съм знаел, че ако не синът ми, то внук ми ще последва моята професия – каза с усмивка Августиан, а в погледа му Пол долови вълнение, радост и гордост от този факт. – Избрал си една от най-благородните професии, Пол.

– Матю тук ли е? – попита след малко Пол.

– Не е, но като научи, че ти си тук, иска или не, ще трябва и той да дойде – каза със задоволство Августиан.

Вратата на стаята се отвори и при тях влезе мъжът с яркозеленото кимоно.

– Августиан, гостите започнаха да пристигат и всички питат за теб – обяви той.

– Сега ще отида при тях.

Августиан се изправи и бръкна в джоба на панталона си, откъдето извади един сребърен джобен часовник, който изглеждаше досущ като златния часовник на Константин.

– В нашето семейство имаме традиция, всеки от нас да притежава по нещо, върху което е изобразен гербът на династията ни. Този часовник някога принадлежеше на баща ти, но сега е твой – каза Августиан и го подаде към Пол.

– Благодаря! – отвърна той, взе го и го разгледа.

На капака му, също като при часовника на Константин, бе изобразено слънцето пронизано от меч. Августиан потупа Пол радостно по рамото и се отправи навън. Сол пристъпи и плъзна вратите на вградения в стената гардероб, от който след обстоен оглед извади един черен костюм с бяла риза, червена вратовръзка и златисто-кафяв елек, които постави върху леглото на Пол.

– Мисля, че този костюм ще ви бъде по мярка – каза с усмивка Сол. – Беше един от последните на лорд Матю от времето, когато живееше тук с нас. Някога, преди да реши, че трябва да стане канара от мускули, той изглеждаше точно като вас.

– А защо е спрял да живее тук? – полюбопитства Пол.

– Дълга история. Накратко казано, и той и лорд Августиан са твърде своенравни, горделиви и непреклонни, и сблъсъкът на тези черти от характерите им ги доведе дотук. Но мисля, че ти ще успееш да постигнеш това, което те толкова дълго не успяха – да ги сдобриш.

Сол остави Пол да се облече и след малко се върна заедно с икономката на имението Маша – леко закръглена, ниска дама на средна възраст.

– О, колко красив изглежда нашият млад лорд! – възкликна тя, виждайки Пол, облечен в костюма.

Лорд?! Лорд ли го нарече? Пол се смути, та той ни най-малко не се чувстваше лорд. За дълъг момент сякаш беше забравил, че сияйните от Династията на Първия бяха приемани за благородници и с „Лорд“ се обръщаха към всички мъже от рода им. Още едно от нещата, което бе неразривна част от произхода му и още едно нещо, към което Пол не знаеше как да се отнесе, затова само се засмя сковано.

– Да не забравите часовника си – напомни му Сол, като се приближи, взе сребърния джобен часовник от нощното шкафче и го пъхна в джоба на елека му.

– Сол, сигурен ли си, че лорд Августиан разреши да вземем роклята от гардероба на господарката? – попита разтревожено Маша.

– Щом аз ти разрешил, нямаш проблем, Маша – успокои я той.

Маша и Сол съпроводиха Пол до коридора, където Анджелина вече го чакаше. Тя стоеше до един от прозорците и гледаше към паркинга долу, с върволицата от гости, пристигащи с всевъзможни летателни превозни средства. В мига, в който Пол я видя, застина, притаявайки дъх от възхищение. Тя бе облечена в дълга копринена вечерна рокля в небесносин цвят с гол гръб. Ослепително русата ѝ коса бе прибрана в дълга плитка, която се спускаше през рамото ѝ. Сякаш тези дрехи бяха разкрили цялата ѝ красота, която тя умишлено потискаше с небрежния вид, който поддържаше. Леко замаян и с бавни стъпки Пол се приближи до нея, като ѝ каза:

– Много си красива тази вечер!

– Благодаря! Ти също! – отвърна тя, като се обърна към него силно зарадвана от направения ѝ комплимент.

Освен голия гръб, роклята имаше и наистина дълбоко деколте. За първи път без размъкнатите суитшърти и широките тениски върху себе си, Пол успя да забележи всъщност колко голям беше бюстът на Анджелина. Тази жена бе истинско съвършенство, откъдето и да я погледнеше, осъзна той.

– Е, ще вървим ли? – предложи с усмивка той, като ѝ подаде ръка.

– С удоволствие.

Пол поведе Анджелина напред по стълбите. Сол и Маша стояха в коридора зад тях и ги наблюдаваха, докато двамата слизаха бавно към първия етаж.

– Младият лорд остана като поразен от гръм – каза Маша, щом останаха сами.

– Е, не че момичето не искаше точно това и съвсем безобидно започна да кокетничи пред него, нали?

– Смяташ ли, че се харесват?

– Видно е, че се харесват, но всеки от тях се страхува да го покаже пред другия – заяви Сол.

Когато Пол и Анджелина се озоваха в южната трапезария, която представляваше огромна широка зала с много кръгли маси и столове с високи извити облегалки, наредени около тях, там вече бе претъпкано с хора. В единия ъгъл имаше подиум с оркестър, свирещ тиха и приятна музика. Не след дълго от близката правостояща тълпа излезе Августиан и се приближи към двамата. Той бе облечен в елегантен бял костюм с бяла папийонка, всъщност той целият бе в бяло, включително и обувките му.

– Радвам се, че се присъедини към нас – каза той с широка усмивка към Пол, като отново напълно игнорира присъствието на Анджелина. – Ела, Пол, искам да те представя на моите приятели.

Пол го последва и Августиан започна да го представя поотделно на всеки един от присъстващите. Анджелина остана сама в ъгъла съвсем незабележима. Тя се протегна и взе чаша шампанско от подноса на един от преминаващите покрай нея сервитьори, който също изглежда не я забелязваше. Тя отпи голяма глътка от чашата. За първи път си позволяваше да пие някакъв алкохол, но това отношение на околните към нея я влудяваше. Виждайки, че е напълно сама и изолирана от всички, след малко Сол отиде при нея.

– Забавляваме ли се? – попита я той.

– М-да – отвърна намръщено тя. – Много е оживено, а и къщата е невероятно красива, както отвън, така и отвътре. Също атмосферата при вас изглежда доста весела.

– Да, случва ни се веднъж в годината. Лорд Августиан превърна в традиция организирането на този благотворителен прием. През останалото време е доста тихо и спокойно в имението.

– А какъв е поводът?

– Официално, събиране на дарения. Тази година за подпомагане на млади художници. Неофициално, лорд Августиан живее в това огромно имение сам, като изключим мен, готвача Густаво, градинаря Ралф и икономката Маша. Откакто синът му си тръгна оттук и отказа да се върне, Августиан се чувства доста самотен, а чрез тези празненства просто си казва, че не е.

– Звучи тъжно.

– Е, всички разчитаме, че щом вие с Пол вече сте тук, нещата ще се променят.

– Августиан защо не ме харесва?

– Защо смяташ така?

– Защото, откакто пристигнахме тази вечер, го виждам два пъти, а той и двата пъти дори не ме поглежда.

– Въобразяваш си, Августиан няма никаква причина да не те харесва – излъга я Сол.

След малко Пол се върна от обиколката си, видимо притеснен и бързо пресуши две чаши с шампанското една след друга.

– Какво е станало, изглеждаш силно изнервен? – попита го Сол.

– Нищо, просто цялото това внимание… всички тези хора с техните въпроси… обърквам се в отговорите си. Всичко ми идва твърде много.

– Какви въпроси? – полюбопитства Анджелина.

– Къде съм бил досега, с дядо си ли вече живея, къде е баща ми, сякаш не гледат новини и не знаят. Оказват ми съчувствие заради стореното от майка ми…

Анджелина се запита дали това пълно незабелязване, което околните демонстрираха спрямо нея, не се дължеше на някакво предварително предупреждение от Августиан. Анджелина навярно също се бе превърнала в тема на новините. Ако знаеха за Матю, значи знаеха и за нея. А и тя приличаше на Расдал, жена, чието лице със сигурност беше познато на гостите. Дали пък това игнориране на Августиан, както тя го приемаше, не беше опит да я предпази от смущението и неудобството, което тези хора можеха да ѝ причинят, като на Пол.

Сол се отдалечи от тях и отиде до Августиан, отдели го за момент от останалите и тихо му каза:

– Августиан, какви ги вършиш?

– В смисъл? – зачуди се той.

– Защо представяш момчето на всички присъстващи като твоя внук?

– Ами той е моят внук, Сол. Как искаш да им го представя?

– Трябваше да се ограничиш само до кръга с най-доверените ти приятели. Тези хора сега могат да разнесат мълвата, че Пол е при нас, а както знаем Феникс яростно търси Анджелина, ще се досети къде е и…

– Само да дръзне да се появи в границите на имението и ще го посрещна подобаващо.

– Точно това, което каза, ми харесва най-малко… – изрече недоволно Сол.

– Спокойно, Феникс се страхува от теб и няма куража да дойде тук – каза приповдигнато той и се върна при гостите.

***

– Ти нали не пиеше алкохол? – каза изненадано Пол, когато Анджелина си взе още една чаша шампанско.

– Изглежда вечерта е пълна с изненади – засмя се закачливо тя и реши да го попита: – Искаш ли да танцуваме?

Пол я погледна объркано и отговори:

– Не, не умея да танцувам.

– Какво? – обади се възмутено зад тях Сол. – Дама те кани на танц и ти отказваш?!

– М-не, наистина не мога и не искам да показвам неумението си пред толкова много хора! – отсече навъсено Пол.

– Още от утре започваме с уроци по танци, за да не чувам това отново, млади господинчо. Ти си благородник, а един благородник е този, който кани дамата на танц! – извика укорително Сол. – Ела, Анджелина, ще танцуваш с мен, щом Пол не желае. – Той ѝ подаде ръка и тя го последва.

– Чувствам се наистина неловко от тази ситуация – каза тя, докато танцуваха.

– Харесваш го, нали?

– Какво? – смути се Анджелина.

– Харесваш Пол, виждам го в очите ти.

– Не, мисля, че бъркате – твърдо отрече тя, като внезапно се изчерви.

– Не, по-скоро съм прав – отвърна той, усмихвайки се. – Спокойно, ще ти издам една тайна… той също те харесва.

– Наистина ли?

Сол кимна утвърдително.

След като танца свърши, Анджелина потърси Пол на мястото, където го бяха оставили, но него го нямаше там. По-късно забеляза, че той бе излязъл и стоеше отвън на голямата тераса, съвсем сам. Тя отвори вратата и отиде при него.

– Хей, какво правиш тук самичък?

– Нищо, просто размишлявам – отговори той.

– За какво?

– За живота ми до този момент и за хората в него. Всичко е било една голяма лъжа. Сега разбирам, че съм от Династията на Първия, но с изключение на Константин, не мога да почувствам тези хора като мое семейство. Той трябваше да остане тук с нас, наистина ми липсва.

– На мен също – каза Анджелина и потрепери.

– Студено ли ти е? – попита я Пол.

– Само малко хладно.

Пол съблече сакото си и я наметна с него. Тя се усмихна и му благодари. Те постояха още няколко минути навън, време, през което Анджелина реши да му се извини за неловката ситуация, в която го беше поставила.

– Съжалявам за по-рано, че те накарах да се чувстваш неудобно пред Сол, когато ти предложих да танцуваме – каза му тя. – Просто когато завърших училище, не отидох на абитуриентския си бал и си помислих, че тази вечер…

– Няма нищо, не си ме накарала да се чувствам неудобно – отрече Пол.

– Просто много обичам музиката, а не бях слушала такава, откакто съм в Небесната граница. И може би от шампанското, не знам какво ми стана…

– И аз обичам музиката…

– Майка ми често обича да казва, че музиката, която харесваме, ни описва най-точно. Та в този ред, кои са твоите любими песни?

– Не се сещам за такива, но определено харесвам много музиката на Ей Ти Би. Вкъщи имах пълна колекция с дисковете му. Вкъщи… все още не мога да престана да наричам онова място така… А ти имаш ли любими?

– Да, „Life for Rent на Dido и „Rose Colored Glasses на Kelly Rowland. Мога да ги слушам постоянно.

– Много драматични песни.

– Разбира се, харесвам и забавни парти песни, като „TiK ToK“ на Ke$ha, но предпочитам да слушам музика, която има какво да ти каже.

– Съгласен съм.

Вратата на терасата се отвори и при тях излезе Сол.

– Хей, вие двамата, какво правите тук съвсем усамотени? – провикна се той. – Хайде, идвайте! Сядаме да вечеряме.

Пол и Анджелина се върнаха в залата, където повечето гости вече се бяха настанили на масите си и бяха започнали да се хранят, други все още продължаваха да танцуват на дансинга. Сол им бе заделил една маса в ъгъла, само за тях двамата, докато Августиан се веселеше недалеч от тях в шумната компания, която го бе наобиколила.

След като приключиха с яденето, Пол и Анджелина така и не успяха да си намерят среда сред останалите гости, затова седяха отегчени на масата си. Анджелина беше значително попрекалила с чашите шампанско, което ѝ се беше усладило и видно опиянило. Когато се изправи да си вземе поредната чаша, тя залитна към сервитьора, блъсна се в него и събори подноса му на земята. Звукът от чупещите се чаши, насочи вниманието на всички към тях. Пол се притесни силно, когато видя ядосания поглед на Августиан, който недвусмислено му казваше: „Какво правите вие двамата?! Излагате ме пред гостите ми!“ Пол се усмихна неловко и изведе Анджелина бързо навън. Докато излизаха, Анджелина се спъна в едно от стъпалата пред вратата, но Пол успя да я задържи да не падне.

– Достатъчно за тази вечер. Време ти е за сън – каза той, като я поведе към стаята ѝ.

Докато изкачваха стълбите, Анджелина прегърна Пол и започна да пее на изключително висок глас накъсани и разбъркани части от „TiK ToK“, за която бе говорила по-рано.

– Добре, добре, слушал съм песента, няма нужда сега да я крещиш в ухото ми. – Пол се опита безуспешно да успокои покачващия ѝ се ентусиазъм.

С неимоверни усилия пред постоянно дърпане на Анджелина, Пол успя да я отведе до стаята ѝ и я накара да си легне в леглото, само че в мига, в който реши да си тръгне, тя скочи и го сграбчи.

– Не ме оставяй, не искам да съм сама.

Тя се изправи на колене в леглото и го погледна дълго, след това му каза:

– Знаеш ли колко си красив?

– Лягай си, пияна си! – отсече Пол.

– И ме харесваш! Знам, че ме харесваш. – Тя приближи лицето си до неговото. – Целуни ме!

– Пияна си – повтори Пол и я натика обратно в леглото под завивките.

– Нали няма да ме оставиш сама? Моля те, обещай ми, че няма да ме оставиш сама тази нощ. Страхувам се…

– От какво?

– От… тъмните обитатели…

– Бъди спокойна, ще бъда тук – каза тихо Пол.

След като чу обещанието му, Анджелина се отпусна на възглавницата си и потъна в дълбок непробуден сън. С известна доза колебание Пол се наведе към нея и я целуна предпазливо по челото, след което се отдръпна назад, съблече сакото си и седна в креслото до прозореца, като продължи дълго да се взира в спящата Анджелина.

Късно на следващата сутрин Анджелина се събуди с ужасяващо главоболие. Видя, че беше спала с роклята си от снощи, която в момента беше цялата намачкана. Откъснати моменти от изминала вечер изплуваха в съзнанието ѝ, и една част от нея си спомни за непристойното ѝ поведение към Пол и се засрами силно от себе си. Тя замръзна в леглото, когато съзря мъжа, обсебил мислите ѝ, да седи в креслото отсреща. Той бе заспал също с дрехите си от празненството, като се беше завил само със сакото си. Какво правеше в стаята ѝ? Тя ли го беше накарала да остане? Последното, което помнеше беше, че бе поискала от него да я целуне, но какво се бе случило след това? Тя стана тихо от леглото, взе раницата с дрехите си и отиде в банята да се преоблече.

Когато се върна, Пол също се бе събудил и я чакаше с чаша вода и две таблетки, които да изпие.

– Ще спрат главоболието ти и ще предотвратят евентуално повръщане – обясни той.

– Много ли се изложих снощи? – попита притеснено Анджелина, след като ги взе и изпи.

– Все още гласът ти, пеещ „TiK ToK“, кънти в ушите ми.

– Ужас. Чувствам се толкова засрамена.

– Като за първо напиване можеше да бъде и много по-зле – каза Пол, смеейки се.

След малко на вратата се почука. Беше Сол, който бе дошъл да ги извика на закуска с Августиан. Той се изненада, че ги откри заедно, но нямаше намерение да научава за причината. Може би тази нощ двамата бяха осъзнали привличането си, което всички останали забелязваха. След като изчакаха Пол също да се преоблече в дрехите си от вчера, Сол ги поведе надолу към трапезарията, където ги чакаше Августиан и…

– Мислех, че ми каза, че това ще бъде семейна закуска! – извика строго Сол, когато видя, че на масата до Августиан седеше една силно неприятна за него червенокоса жена, на име Елинор, която имаше неблагоприличието да се яви на закуска, облечена само и единствено в една от белите ризи на Августиан.

– Елинор си тръгва след малко – обяви равно Августиан. – Доведе ли Пол?

– Тук е, заедно с Анджелина – каза Сол и въведе двамата в трапезарията.

– Стига, Сол, отлично знаеш, че и аз съм от семейството – възрази жената.

– Така ли? Странно, но не виждам нито годежен, нито венчален пръстен на ръката ти. Докато не получиш такива, не си от семейството – отсече Сол и напусна трапезарията.

Пол и Анджелина се приближиха бавно и седнаха от лявата страна на Августиан, срещу непознатата жена.

– Защо му позволяваш да ми говори така? – Елинор скочи срещу Августиан. – Не мислиш ли, че е време да ми дадеш такъв пръстен, за да му затворя устата веднъж завинаги!

– Ръката ти е прекалено нежна, за да бъде наранявана от подобни груби неща. А да нараня ръката ти, скъпа, е последното нещо, което искам да направя. – Измъкна се Августиан, шегувайки се грубо с желанието ѝ.

Тя се вбеси. Явно каквото и да правеше, Августиан никога нямаше да я допусне по-навътре в живота си, никога нямаше да ѝ позволи да остане в дома му за повече от една нощ. Но колкото и да си повтаряше, че го обича, той не беше единственият мъж на света и тя щеше да му го покаже още сега.

– Я, кой е този красавец тази сутрин с нас? – каза тя, като се вгледа с интерес в Пол.

– Нали ти казах за Пол-Константин, моя внук.

– Леле, колко е привлекателен! – Тя се престори, че се задъхва. – Ще имаш ли нещо против, ако някой път излезем заедно?

Августиан я погледна смутено, Пол и Анджелина също.

– Какви ги приказваш? Питаш ме дали може да си уреждаш среща с моя внук? Ти какво, съвсем ли откачи?

– И какво като ти е внук? Още по-добре! Значи мога да очаквам, че ще бъде също толкова… „атрактивен“ като теб – каза тя и отправи хищен, съблазнителен поглед към Пол.

Изражението на Августиан се вкамени и вече гледаше Елинор съвсем лошо.

– Ти нали си нямаш гадже? – тя попита Пол.

Пол изпита силно притеснение от настъплението на Елинор към него, но бързо се съвзе и с пълна увереност каза:

– Всъщност имам, и тя седи тук до мен.

Пол погледна в Анджелина, усмихна се и хвана нежно ръката ѝ. Анджелина беше повече от шокирана, че той я използваше като щит срещу тази жена, но не ѝ остана нищо друго освен да потвърди думите му с широка усмивка. Какво пък, не беше никак лошо да твърди, че с Пол са гаджета, а това, че и той бе решил да го каже, само я накара да се почувства по-добре. Значи наистина я харесваше. Но в същия миг забеляза как гневният поглед на Августиан от Елинор се прехвърли върху нея. Самата идея Пол и Анджелина да са гаджета, никак не се харесваше на дядо му, разбра тя.

– Много жалко – въздъхна Елинор и се обърна към Анджелина: – Мацка, да знаеш, голяма късметлийка си, че си успяла да се уредиш с такова парче. Но не го изпускай, защото падне ли ми сам някъде, без колебание ще се запозная с… „качествата му“. – Елинор облиза предизвикателно устните си и изстена тежко. Взе кърпата поставена до чинията ѝ и се престори, че избърсва устата си, докато продължаваше да изпива Пол с очи.

Анджелина изпадна в пълен потрес от думите и поведението на тази жена, а в съзнанието ѝ започнаха да се отправят неприлични епитети по неин адрес, все думи, които доброто ѝ възпитание не би допуснало никога да изрече на глас.

Пол бе застинал на масата, силно изчервен, вперил стреснат поглед в Елинор. Ръката му потрепваше леко от възмущението, което го беше обзело. Анджелина я стискаше силно, така че никой друг освен нея не забеляза това нервно потръпване.

Августиан бе преглътнал първоначалния си гняв и бе осъзнал, че Елинор го правеше само за да го ядоса и принуди да ѝ даде пръстен. Нещо, което той така или иначе нямаше да направи.

– Елинор, ти не трябваше ли вече да си ходиш? – подсети я Августиан, с което наруши настаналото неловко мълчание между всички.

– Щях да си тръгна, ако имаше с какво! Но снощи, докато разкъсваше роклята ми, не мислеше за това! Нали? – заяви наперено тя. – Или да се чувствам свободна да взема някоя от роклите горе? И без друго никой не ги ползва.

– Да не си посмяла дори да докосваш нещо от онзи гардероб. Ясен ли съм? – извика ядосано Августиан и удари с юмрук в масата, като накара Пол и Анджелина да подскочат едновременно.

– Спокойно, не са ми и притрябвали! – извика тя в тона на Августиан. – Ще си взема моята дизайнерска, разпокъсана рокля и ще я закърпя.

Августиан извади от вътрешния джоб на сакото си чековата си книжка, попълни един от чековете, откъсна го и го подаде към Елинор.

– Мисля, че това ще е напълно достатъчно да си купиш нова „дизайнерска“ рокля.

Широка усмивка се разля по лицето на Елинор, тя взе чека, изправи се и дари Августиан с дълга целувка по бузата, след което намигна закачливо към Пол и си тръгна. Още щом вратата зад нея се затвори, Пол и Анджелина започнаха разпалено да я обсъждат, и да отправят остри критики към скандалното ѝ и неприлично поведение.

– Ама тя само с ризата ли беше облечена, без нищо друго? – попита изумено Пол.

– Съвсем – потвърди Анджелина и заяви: – Напълно противна жена.

– Хей, вие двамата! – сряза ги Августиан, който не се стърпя на нестихващите им упреци към Елинор. – Недейте да злословите срещу приятелите ми!

– Страхотни приятели имаш. Интересно на кое държи повече, на теб или чековата ти книжка? – отвърна Пол.

Августиан усети ясния упрек в гласа на Пол, този път директно и твърдо отправен към него. Разбра, че мнението, което с Анджелина споделяха за Елинор, се отнасяше и за него. Той се почувства наистина ужасно. В първия ден с внук си бе успял да създаде впечатление у него, че беше някакъв глупав и повърхностен мъж, който си купуваше жени с парите си. Трябваше спешно да спечели приятелството му и дори да не получеше пълното му одобрение, то поне да не го осъждаше така жестоко. И колкото и странно да беше, Августиан посегна към това, което го караше да се чувства най-силен и му помагаше винаги да печели приятели – парите си. Той написа още два чека и ги подаде към Пол и Анджелина.

– Ето, за да си купите нови дрехи. Когато решите, Сол ще ви заведе да обиколите магазините в близкия сектор.

– 50 000? Ами ти сериозно ли? – изсмя се Пол, докато четеше сумата от чека.

– Защо, малко ли са? – отвърна разтревожено Августиан, че може би беше написал твърде малка сума и усети как по челото му започваше да избива пот. Още една грешна стъпка, която да го отдалечи от Пол, беше последното, което той искаше.

– Шегуваш ли се? 50 000 за дрехи? Това е прекалено много.

Августиан въздъхна с леко облекчение.

– Не е лошо да разполагате с богат избор. Искам да се сдобиете с всичко, което ви хареса. Изглежда, че ще останете тук за по-дълго, затова си вземете и есенно, и зимно облекло. Гардеробите в спалните ви са големи и трябва да бъдат напълнени с достатъчно дрехи.

– Благодаря, но аз си имам дрехи – каза Анджелина, като се протегна да върне чека на Августиан.

– Виждам – отвърна Августиан и се вгледа с насмешка в любимата ѝ тениска със сините смърфове, която тя бе решила да облече тази сутрин. Той категорично отказа да приеме обратно чека си. – Все пак ти препоръчвам да се възползваш от предложението ми и да помислиш сериозно за промяна на стила.

Анджелина не хареса нито погледа, нито тона на Августиан по отношение на облеклото ѝ. Сякаш пред нея отново стоеше майка ѝ и я критикуваше, че не се облича хубаво.

Advertisements