– Е, харесва ли ви мястото, на което отседнахме? – Константин попита Пол и Анджелина, на следващия ден, докато тримата обядваха в една от частните ВИП зали на хотела.

– Да – каза кратко Пол.

– Изглежда много приятно – допълни го Анджелина.

Не след дълго пристигна собственичката на хотела Алиса Арианис и се присъедини към тях на масата.

– Радвам се, че вече не виждам уморените и изтощени лица от снощи – каза с усмивка Алиса, гледайки в Пол и Анджелина.

– Вчера пътувахме дълго и не бяхме спали още от предишната вечер – обясни Пол.

Анджелина използва момента, за да заяви няколко оплаквания към Алиса.

– Телевизорът ни в апартамента не работи, няма сигнал на телевизията. И защо телефонът разполага само с вътрешна линия?

– Има проблем с кабелната компания, информирани са и са се заели с отстраняването му – излъга Алиса. – Очаква се да го решат до дни. А телефоните в хотела работят само с вътрешни линии.

– Какво те интересува с каква линия разполага телефонът и без това не познаваш никого от Небесната граница, че да му се обаждаш – намеси се остро Константин. – Ако ти трябва обслужване от хотела, ние с Пол ще се свържем.

Алиса побърза и отмести темата на разговора, като я насочи към синия пуловер, с който Пол бе облечен.

– Това прилича на пуловера, който аз ти изплетох за миналата Коледа.

– Същият е, но вече е на Пол – разкри Константин. – Имам толкова много пуловери от теб в гардероба си, че за този дори не намерих повод да го облека.

– Не се оплаквай. Знаеш, че предпочитам винаги да правя подаръци, които идват от мен самата, отколкото от щанда на някой магазин – каза Алиса и отново се обърна към Пол и Анджелина: – Деца, бихте ли ми казали кои са любимите ви цветове?

– Моят е небесносиният – каза Пол.

– А моите са светлорозово и бяло – каза Анджелина.

– Да, и на мен ми харесва белият, но по-скоро бял, който се доближава до сребристо. Като цвета на якето ми – поясни Пол.

След малко Анджелина не можеше да сдържа повече любопитството си, породено от разкритието от снощи и отправи директен въпрос към Константин и Алиса.

– Вие наистина ли сте женени или Константин просто си направи шега с нас?

– Анджелина, аз никога не се шегувам на тема семейство – каза твърдо Константин.

– А защо тогава не живеете заедно? – продължи с учудване тя.

– Чудесен въпрос, момичето ми! – каза с усмивка Алиса, която само чакаше удобен момент, за да започне с упреците си към Константин, относно нетрадиционния му избор за техния съвместен живот. – И аз много бих се радвала да разбера, защо?

– Ти всъщност нямаш ли важна работа в момента? – Константин се обърна остро към Алиса.

– В момента съм в дълга обедна почивка.

– Върви да работиш, не трябва да оставяш хотела да запада.

– Не се тревожи, хотелът не запада, разполагам с многоброен персонал, който го поддържа. А ти бъди джентълмен и отговори на Анджелина, момичето ти зададе съвсем ясен въпрос.

– Може би той просто иска да бъде свободен – намеси се Пол. – И е намерил начина да го направи, като е избрал напълно независим живот, сред природата, далеч в предградията. Всеки има право да живее в свобода и ако това е неговият начин да изпита свободата, защо трябва да бъде съден? Нали целият сияен свят се крепи на свободата и правото ни на избор? Или греша?

– Не, не грешиш! – каза Алиса и се обърна отново към Константин: – Браво, изглежда току-що се сдоби с отличен адвокат.

Константин се засмя доволно и потупа Пол по рамото.

– Най-сетне и аз да получа малко разбиране, подкрепа и мъжка солидарност.

С тези думи Константин приключи окончателно сложната тема за отношенията с жена му.

Когато настъпи вечерта на последната тъмна нощ от „Празника на Светлината“, Константин, Пол и Анджелина излязоха на терасата, с която разполагаше хотелският им апартамент. Отсреща се намираше огромният булевард, над който бяха прелетели снощи, само че шествието на сияйните по него тази вечер бе тройно по-голямо от вчерашното. Специално за празника в сектора бяха пристигнали и много туристи от различни краища на света. Носеха се радостни възгласи, песни, музика и най-вече светлина. Празничната атмосфера изглеждаше заразителна. Константин бе седнал в един от плетените столове до масичката на терасата и пиеше чаша червено вино. Пол стоеше до стената, подпрян на перваза на терасата и държеше стъклена бутилка с бира – първата му бира от около две седмици насам. Анджелина се движеше развълнувана от единия край на парапета до другия, като не спираше да изказва възхищението си от гледката под тях. Шествието продължи до полунощ, когато настъпи последният единадесети ден от празника. Точно в 0:00 часа всички сияйни спряха да се движат и за момент цялото им шествие стихна. Константин и Пол се изправиха и застанаха до Анджелина, която очакваше с вълнение това, което предстоеше да се случи. Всички сияйни вдигнаха ръце високо към небето и от тях се понесоха разноцветни сфери от пулсираща светлина. Константин разтвори дланта на ръката си и над нея се завъртя кълбо с пулсираща златиста светлина, миг по-късно Пол направи същото, но от неговата ръка заблестя сфера с небесносиня светлина. Анджелина ахна. За първи път виждаше светлина, носеща се от толкова много хора. Гледката беше поразително красива. Константин освободи своята сфера и тя полетя нагоре към останалите, плаващи в небето, кълба светлина. Пол потупа леко Анджелина по рамото, като я попита:

– Искаш ли да освободим моята заедно?

Анджелина прие предложението му преизпълнена с вълнение. Той поднесе към нея пулсиращата светлина в ръката си, тя протегна своята и докосна неговата, като усети допира на светлината му. Почувства лек гъдел по разтворената си длан, от докосващите я студени и едновременно с това някак меки и нежни лъчи. Анджелина не можеше да сравни допира на тази светлина с нищо друго отпреди, но безспорно ѝ хареса. Двамата с Пол извисиха ръце нагоре и сферата от небесносиня светлина се отдръпна бавно от тях, като се сля с множеството в небето. Гледката напомни на Анджелина за нощта, в която с Пол бяха пред къщата на Константин и безбройните светулки, прелитащи над тях, само че сега все по-отдалечаващите се точици разноцветна светлина изглеждаха далеч по-красиви. Когато достигнаха до определена точка в небето, всички светлинки сякаш се полепиха върху огромна невидима мрежа и спряха своя полет. В този миг те се съединиха в едно и обляха целия небосвод с ярка светлина, която преливаше в разноцветно сияние. Подобно на онова, което можеше да се наблюдава от второ ниво на границата, при смяната на деня с нощта. Но сега сиянието в небето приличаше на река, в която цветовете носени от вълните ѝ се преплитаха един в друг. Зеленият отстъпваше място на синия, сребристобелият на златистожълтия, оранжевият заемаше мястото на червения и обратното. Двата нюанса на виолетовото се носеха на тънки ивици между тях, като ту изчезваха, ту се появяваха. Необичайното сияние в небето продължи единадесет минути, точно колкото бяха и дните на празника, символизиращи броя на единадесетте основоположници на сияйния свят. Честването щеше да продължи до изгрева, но вече не толкова шумно и бурно, както досега. Много от сияйните щяха да продължат да празнуват от домовете си и утре отново щяха да бъдат тук, за да посрещнат залеза, който щеше да сложи края на единадесетдневния празник.

Малко след 1:00ч. Константин, Пол и Анджелина се прибраха обратно в апартамента. Анджелина извади комплект завивки и възглавница от гардероба и застла дивана във всекидневната, върху който спеше Константин. Тя и Пол си бяха разделили двете спални. Пол бе останал във втората, тази, в която двамата бяха заспали снощи, а на нея бяха отстъпили първата и определено по-просторната стая, предлагаща и по-голям панорамен изглед от другата. Но от тримата тази нощ, изглежда само Константин можеше да заспи. Анджелина реши да дочака утрото като дочете последните глави от романа си, който бе започнала още в дома на Константин. Внезапно чу, че вратата на терасата във всекидневната се отвори и някой излезе навън. Разбра, че не беше единствената, която не можеше да заспи тази нощ и реши да провери кой беше другият буден. Излезе от стаята си тихо, с книгата в ръце.

От плъзгащите се кристални панели, по тавана във всекидневната, струеше равномерна приглушена светлина. Константин вече бе заспал непробудно на дивана.

В сияйния свят, през нощите от празника, беше прието никога и по никакъв повод светлината от осветителните тела да се изключва. И всички сгради, виждащи се през отворените щори, също бяха изпълнени със светлина в помещенията си, включително и тези, които бяха празни.

Анджелина откри, че на терасата стоеше Пол с поредната си бутилка бира в ръка и гледаше със замислен поглед в далечината.

– И ти ли не можеш да заспиш? – попита го тя, като се присъедини към него.

– М-хм – отвърна той, като отпи глътка от бирата си. – А ти защо будуваш?

– Стар навик, а и почти никога не заспивам, когато съм развълнувана. Мислех да почета малко, когато те чух да излизаш – каза тя и размаха книгата в ръката си.

– Същата от онази вечер ли е? – попита Пол.

– Да, останаха ми три недочетени глави. Искаш ли да я довършим заедно? – предложи му Анджелина.

– Може – съгласи се Пол и реши да допълни: – Не знам дали са ти го казвали, но имаш наистина красив глас, особено когато четеш.

– Наистина ли? – зарадва се Анджелина и погледна с изненадана усмивка в Пол. – Благодаря ти. А ти имаш красиви очи, сини… – каза тя, като се вгледа в тях. – Първия път, когато ги видях, сутринта след като дойде в съзнание, за момент ми се стори, че бяха зелени.

– Сутрин, преди изгрев, изглеждат зелени, вечер сини, но в действителност са смес от двата цвята. И тъй като през деня постоянно нося светлинни филтри, хората никога не могат да видят истинския им синьозелен цвят на дневната светлина.

Анджелина усети, че отново гледаше Пол повече от необходимото, затова побърза да отвори книгата и продължи с историята там, откъдето бяха спрели в нощта преди отпътуването им.

***

На следващата сутрин Константин се събуди малко след 10:30ч. Обичайно не спеше до толкова късно, но след снощното будуване до след полунощ, го прие за напълно допустимо. Потърси Пол и Анджелина, за да закусят заедно, но не ги откри в спалните им, нямаше ги и на терасата, нито пък в коридора, както и в която и да е от двете бани. Помисли си, че може би Алиса бе дошла и ги бе отвела на закуска, без да го будят, но когато я откри в апартамента ѝ, етаж по-надолу, и тя дори не бе виждала нито един от двамата, силно безпокойство обзе Константин. Къде ли можеха да са? Двамата с Алиса претърсиха почти всички възможни места в хотела, които смятаха, че те биха могли да посетят. Ресторантните зали, тенис корта, басейна, спа центъра, голф площадката, огледаха и част от другите атракциони, предлагани от хотела, и се върнаха обратно в апартамент 1105. От Пол и Анджелина продължаваше да няма и следа. На рецепцията също никой не ги бе виждал да напускат сградата.

Минаха над три дълги часа, изпълнени с огромно притеснение и тревога за Константин, преди входната врата на апартамента да се отвори и оттам двамата да се появят. В едната си ръка Анджелина държеше голям небесносин балон, а в другата наполовина изяден захарен памук. Във видимо добро настроение те пристъпиха във всекидневната. Пол извади от вътрешния джоб на якето си пликче с шоколадови бонбони, обвити в лъскава и разноцветна празнична хартия, и го остави върху масата пред дивана.

– Взехме ти бонбончета! – Анджелина се обърна към Константин с тържествена усмивка. – Долу раздават на всички празнуващи безплатни балони, безалкохолни напитки и всевъзможни захарни вкусотии.

Пол забеляза, че Константин и Алиса, която стоеше зад фотьойла, на който Константин бе седнал, ги гледаха с нескрит укор, приличащ по-скоро на смесица от облекчение и гняв. Константин скочи на крака.

– Наистина ли? Носите ми „бонбончета“?! – изрече той с възторг пълен със сарказъм. Бодрата усмивка моментално изчезна от лицето на Анджелина и преди двамата с Пол да осъзнаят какво ставаше, Константин ги връхлетя като цунами с мощния си разярен глас. – Вие двамата съвсем ли се побъркахте?! Как може да излезете от хотела без да кажете нищо на никого! Търся ви от три часа, изпаднах в ужас къде ли сте и какво ли може да е случило с вас, докато вие сте се разхождали по градския площад и сте хапвали най-самодоволно „бонбончета“! Как можахте да постъпите по този безотговорен начин?! Кажи ми, Анджелина, даваш ли сметка какво щеше да стане, ако Феникс ни бе проследил?! С това си действие днес щеше да му се предложиш на тепсия. Ами ако някой от тълпата ви беше разпознал?! Нима забравихте, че за вас е обявена парична награда и лицата ви се развяват почти навсякъде! Какво щяхте да правите, ако в тълпата се бяхте натъкнали на ловци?! Сега вероятно и двамата щяхте да пътувате към Земната територия. Давате ли си изобщо сметка какъв риск поема Алиса с вас тук? Знаете ли, че ако се разбере, че тя ви укрива тук, с хотела ѝ ще бъде свършено. Така ли искате да ѝ се отплатите?! А на теб, Пол, да ти напомням ли в какво деликатно състояние се намираш? Това, че снощи успя да завъртиш една сфера светлина, изобщо не означава, че си се възстановил. Защо не опиташ да освободиш целия си светлинен поток, да видиш докъде ще ти стигнат силите. От теб най-малко съм очаквал да проявиш подобно безотговорно поведение. Баща ти прие да бъде обявен за престъпник, стана беглец, само за да се погрижи за твоята безопасност. И днес ти лично му се отплащаш много добре за тази му жертва. Браво, гордея се с теб!

– Аз… ние всъщност… – започна Пол – само искахме…

– Замълчете! – изкрещя отново Константин. – Не искам да слушам вашите несъстоятелни оправдания. И двамата се махайте от очите ми, незабавно.

С внезапно помръкнали настроения и унили лица, изпълнени с вина, Пол и Анджелина се отправиха всеки към своята стая.

Малко преди настъпването на залеза, Алиса отиде да говори и с двамата. Те отново се бяха събрали в спалнята на Пол и седяха един до друг на леглото с обезсърчени изражения, говорейки тихо помежду си. Константин пък седеше на дивана във всекидневната и категорично отказваше да разговаря с тях.

– Нямате ни най-малка представа колко изплашихте Константин, когато не успяхме да ви открием на територията на хотела – каза им Алиса, като влезе в стаята при тях. – Нали осъзнавате колко неразумно постъпихте, като се отправите сами навън?

Двамата кимнаха утвърдително.

– Съжаляваме, за което… – каза Пол.

– Просто ни се стори забавно да отидем, без дори да помислим за възможните последици – допълни Анджелина.

– Кажете го и на Константин, и му поискайте извинение – настоя Алиса.

Напълно осъзнавайки грешката си, Пол и Анджелина приеха призива на съпругата му. Алиса ги отведе във всекидневната при Константин, който продължаваше да седи намръщен на дивана. След като двамата повториха това, което казаха и пред нея, Константин се изправи и ги погледна строго.

– Този път ви прощавам, но само ако още веднъж напуснете хотела, напуснете този апартамент, без да ми кажете къде отивате и дали може да отидете там, си тръгвам и ще ви оставя да се оправяте напълно сами – заплаши ги той, въпреки че нямаше ни най-малко намерение да се отделя от двамата, докато не осигури пълната им безопасност.

– Обещаваме, че няма да се повтори! – казаха в един глас Пол и Анджелина.

– Това е чудесно! – извика радостно Алиса и плесна с ръце. – Отивам да направя кафе, с което да отбележим сдобряването ви и ще опитаме от тези шоколадови бонбони – каза тя и посочи към пликчето на масата, което Пол бе оставил и което продължаваше да стои непокътнато.

Останалите дни от престоя им в „Среднощно сияние“ минаха под пълния надзор на Константин. Тримата не напускаха често апартамента, с изключение на двата пъти, в които посетиха късните филмови прожекции на киното в хотела, и обедите, и вечерите им в изолираната ВИП зала. В останалото време Константин постоянно измисляше най-разнообразни и забавни игри, които да заемат цялото им внимание, и да гарантират доброто настроение и на тримата. Единствената игра, от която Анджелина бе изключена, беше шахът. Той се превърна в запазено поле за изява на Константин и Пол. Анджелина не проявяваше особен интерес към тази игра, така че не се чувстваше пренебрегната и предпочиташе да използва това време за четене на нещо полезно, както тя го определяше.

Ден преди да отпътуват отново, Анджелина долови необичаен разговор между Константин и Пол, в който говореха нещо за „Аусар“. Подобна тема от страна на Константин я изненада, затова тя отиде при тях и реши да се включи бодро в разговора им.

– За „Windows Ausar“ ли си говорите?

– Какво? – смути се внезапно Константин.

– Windows Ausar! – повтори Анджелина и реши да поясни: – Като операционната система на лаптопа ми вкъщи.

Погледът на Константин остана все така объркан, затова тя започна да му обяснява какво представлява лаптопът, като освен думи използваше и много смешни жестове, с които се опитваше да накара Константин да си представи как точно изглеждаше компютърът ѝ. Пол не издържа на гледката, затова наведе глава и закри усмивката от лицето си с ръка.

– И защо реши, че не знам какво е лаптоп? – попита я Константин, когато тя най-после приключи с ръкомахането и жестикулирането около себе си.

– Нима знаеш? – Анджелина видимо се стъписа от думите му.

– На пещерняк ли ти приличам, Анджелина? – продължи остро той.

– Не знам… просто ми изглеждаш на човек, който… е далеч от тези неща – заяви тя.

– О, благодаря ти, че ме смяташ за пещерняк! – отвърна Константин със силно възмущение и я попита: – Знаеш ли още кога съм държал първия лаптоп и таблет в ръцете си?

Анджелина се ококори недоумяващо и вдигна рамене.

– Много преди ти да разбереш за съществуването им – отсече той. – Затова бъди така добра да не ме подценяваш и да ме смяташ за някакъв невиждан невежа.

– О, простете ми, Ваши височайши височества, че се намесих в разговора ви, опитвайки се просто да бъда полезна! – извика обидено Анджелина към Константин и Пол, който бе закрил лицето си в страничната облегалка на дивана, в опит да сподави напиращия в него смях.

Анджелина се врътна с превземка и се затвори обратно в стаята си. Когато останаха отново само двамата, Константин изчака смехът на Пол да стихне, след което се обърна към него и тихо го попита:

– Това, за което тя заговори „Ausar window“, какво представлява в действителност?

– „Windows Ausar“ – поправи го Пол. – Това е най-популярната и използвана операционна система за компютри и мобилни телефони в Земната територия и Небесната граница. Напълно различна е от системата Аусар, въпреки че също е свързана с него.

– Невероятно, колко още неща смята да създаде под това име?! – извика ядосано Константин.

И без да каже нищо повече, Пол разбра, че упрекът на Константин бе отправен към Расдал. Не знаеше защо, но нямаше и намерение да пита. В късния следобед той посети Анджелина в стаята ѝ, която продължаваше да се чувства обидена от отношението и на двамата. Пол беше далеч от мисълта да търси извинение за смеха си, но пък реши да ѝ обясни за системата Аусар и функциите, с които разполагаше.

– И значи посредством включените уреди в дома ти, това нещо, системата Аусар, може да разбере къде точно си и какво правиш? – попита с учудване Анджелина.

– Да, във всеки уред, работещ посредством електричество, има вграден уникален идентификационен код, който е записан в системата Аусар. И когато уредът се използва в някоя от наличните мрежите – електрическа, интернет, мобилна, сателитна и други, това мигновено бива уловено от системата Аусар, която до 95% от случаите успява детайлно да пресъздаде действията на наблюдавания субект. Дали си в хола и кой телевизионен канал гледаш, коя уебстраница посещаваш в интернет или пък си в кухнята и приготвяш вечеря, както и кой котлон от печката използваш.

– С една дума системата Аусар наблюдава и знае какво правят хората по всяко време от денонощието и нахлува грубо в личното пространство на всички! – възмути се Анджелина.

– Този контрол е необходим, ако искаме сигурността на планетата да бъде гарантирана. И сияйните го разбират и приемат – поясни Пол.

– Ясно защо в дома на Константин нямаше нито един електроуред.

Но с това изненадите през този ден за Анджелина изобщо не приключиха. Само след няколко часа, по време на вечерята им в частната ВИП зала, Анджелина направи неподозирано откритие за себе си, по пътя, докато се връщаше от дамската тоалетна на главната  зала. Тя седна при Константин и Пол, изпаднала в пълно недоумение и шок. Изминаха няколко минути преди да им заговори по темата.

– Преди малко, като станах да ида до тоалетната – започна колебливо тя, – се оказа, че тази към нашата зала е заета, затова се отправих към другата в главната зала. На връщане, съвсем случайно, надникнах в залата и на една от стените имаше включен телевизор, който излъчваше някакво събитие и всички бяха насочили вниманието си към него. Но не това бе най-странното, а това, което видях от екрана. Там стоеше една жена, която изглеждаше досущ като мен, само че с черна коса.

Константин и Пол едновременно си спомниха, че тази вечер беше закриването на Турнирите и моментът, на който Анджелина бе станала свидетел, вероятно бе част от награждаването на завършващите в присъствието на Съдържателя. Беше се случило точно това, което Константин искаше най-малко, Анджелина да научи за Расдал посредством телевизията.

– Жената, която си видяла е Съдържател Расдал. – Константин реши да бъде честен с нея.

– И защо тя изглежда точно като мен? – Анджелина повиши тревожно глас.

– Говори по-тихо – каза ѝ Константин, като сниши глас. – Да, с Расдал си приличате, нека това не те стряска.

– Не разбирам – продължи Анджелина. – Нали ми каза, че това се отнася за Асейл?!

– Да, така е. Но да приемем, че Асейл и Расдал преди са били нещо като… близначки – каза Константин с лека нервност в гласа си. – Ти, както знаеш, произлизаш от чистата енергия след унищожението на Асейл, затова и с Расдал си приличате.

– Пол, ти  знаеше ли за това? – Анджелина се обърна объркана към него.

– Че приличаш на Съдържателя ли? Да – каза той и побърза да отпие от чашата си с бира.

– Не мога да повярвам! – изрече ядосано тя. – Не смятате ли, че можехте да ми го кажете, а не да го научавам от телевизията?!

Да можеше, съгласи се негласно Константин, но вече беше късно, тя знаеше. Анджелина не се почувства никак добре като разбра за това. Още колко неща имаше, които не знаеше за себе си и които те умело прикриваха от нея. Коя всъщност бе тя – Анджелина, както си мислеше или някой друг, чакащ своя миг да бъде събуден, за нещо, което тя дори не бе в състояние и да си представи. И защо онзи мъж Феникс искаше толкова настървено да я убие? Защо те я криеха постоянно? Вероятно и тук Константин и Пол удобно ѝ спестяваха цялата истина.

След като се върнаха в апартамента, тя се прибра в стаята си и дълго време не можеше да заспи, въртеше се в леглото, обзета от тревога заради всичко, което бе научила за себе си през изминалите седмици. Колкото и ужасен да бе изглеждал предишният ѝ живот, Анджелина започна бавно да копнее отново за него. Да си бъде отново вкъщи, на най-сигурното и спокойно място заедно с грижовния ѝ баща, взискателната ѝ майка и подкрепящия я във всичко тринайсетгодишен братовчед. Анджелина все още не можеше да приеме истината, че Джак и Мериън не бяха истинските ѝ родители, а просто хората, на чиито грижи е била поверена.

Константин и Пол бяха във всекидневната и напълно безгрижно играеха поредната си партия шах, без да подозират какво се случваше в главата на Анджелина.

– Трябва да поговорим за нещо, докато Анджелина спи – каза Константин.

– За какво? – попита учудено Пол.

– За мястото, където отивате. Аз няма да съм там с вас.

– Защо?

– Сложно е, искам да ме разберете, че просто не мога да бъда там. Знам, че Матю ви остави на мен, но…

– Не искам да се отделяш от нас – прекъсна го Пол. – Не знам защо, но чувствам сигурност, когато съм с теб и може да се каже, че… ти вярвам…

След тези думи Константин замълча. Той също не искаше да се отделя от тях, но нямаше избор. Някакво смесено чувство на радост и тъга се появи в него, осъзнавайки, че за тези почти четири седмици, откакто бяха заедно, тримата се бяха привързали силно един към друг.

– Ще бъде само временно. Докато осигурим безопасността ви – заяви Константин. – След което ще се виждаме отново… дори може да се върнете при мен, ако пожелаете.

– Къде ще ни заведеш? – попита го Пол, изпълнен с недоволство.

– На сигурно място.

– Това вече го каза няколко пъти, но при кого?

– При някого, който не бе ви навредил.

– Откъде може да си сигурен?

– Сигурен съм, защото отиваме при човека… който е твоят дядо.

– Какво?

– Добре ме чу. Ще останете при бащата на Матю, Августиан. Не съм ти го споменавал, защото отношенията ни с него не са от най-добрите.

– И защо мислиш, че Феникс не би стигнал и до него?

– Не може да стигне до него, следователно и до вас, ако сте там!

– И с какво е толкова специално онова място?

– С пазителя, когото има. Феникс не би посмял да се изправи срещу него и дядо ти – каза Константин и след кратка пауза се обърна отново към Пол с усмивка: – Знаеш ли, досега не съм ти го казвал, но приличаш наистина много на сина ми Пресиан…

***

Междувременно в Земния сияен център – сектор Берлин

– Не мога да повярвам, направо не мога да повярвам! – говореше високо Леандър, докато крачеше напред-назад из кабинета на земния делегат. – Тази година не успяхме да излъчим нито един лидер от земните. Бесен съм!

– Успокой се – небрежно отвърна Аглая, която седеше в креслото зад бюрото си.

– Не, не мога да се успокоя. Защото вместо да се занимаваш с тайни конспирации, можеше да не закачаш Пол и да го оставиш да се яви на Турнирите. Той беше в състояние да ни отсрами тази година, бях го подготвил добре, а не небесните отново да се перчат пред нас.

– Леандър, успокой се! – повтори настоятелно Аглая. – Още колко искаш да продължаваме да тъпчем тук и да сме с орязани правомощия, а небесните да владеят всичките ресурси?! Династията на Първия трябваше да излезе от играта още с отстраняването на Цезар, но онзи хитрец явно знаеше какво предстоеше да се случи и затова в последния момент се ожени за Расдал, само за да не се доберем ние до властта. Но много скоро ще разберат какво ги чака, много отвъд техните представи. Това е важното за мен, а не тези смешни турнири, които на всичкото отгоре са негово дело, и на които небесните ни задължават да присъстваме и да участваме. Въпреки частичната ни подкрепа в борбата им с Асейл, те пак ни обвиниха, че сме на нейна страна и ни изгониха от Небесната граница. Разделиха сияйния свят на две, тези арогантни неудачници.

– Как можа да постъпиш така с Пол? – продължи Леандър. – Това не мога да проумея!

– Леандър, хиляди пъти ти повторих да не възприемаш това момче като свой син, знаеш от коя династия произлиза и знаеш, че заради тях сме в това положение. Взех го от майка му само защото планирах един ден да ги нараня чрез него, и мисля, макар че не се получи точно както го исках, това донякъде ги разтърси. Интересно как ли се е почувствал Матю, когато е видял кого изпращам за размяната – изсмя се Аглая.

– Въпреки всичко мога да ти кажа, че Пол не е като тях.

– Стига глупости, почакай само да разбере кой е в действителност. Това дете още с раждането си е наш враг! Мислиш ли, че онези лисици Константин и сестра му Аурора-Александрия сега, когато вече вероятно е при тях, ще допуснат той да бъде в нашите ръце отново? Особено Аурора. Тя ще го обърне срещу нас само за няколко часа. Почакай и ще видиш.

– Аз мисля, че и без помощта на Аурора ти си успяла вече да го обърнеш срещу нас.

– Не ми се спори с теб, но ще ми е интересно какво ще мислиш за него, когато влети в дома ти, с намерението да убие теб и Кристин.

– Мисля, че си луда!

– А аз мисля, че си тотален глупак – отсече гневно Аглая и изгони Леандър от кабинета си.

***

…някъде в Небесната граница…

„Добро утро, принце!“

Матю долови приповдигнат мъжки глас да се разнася около него. Той бе буден от няколко секунди, но погледът му все още беше неясен и пулсиращ. Спомни си как бе заловен от отряд на земната делегация, бе ритан и бит, прострелян в корема и натоварен в брониран камион, а след това същият камион бе нападнат от други мъже с качулки на главите, чиято цел беше той, поне допреди да загуби напълно съзнание. Не след дълго мъглата, в която бе потънал, започна постепенно да се прояснява. Съдейки по предимно бялата обстановка около себе си, Матю прецени, че вероятно се намираше в болница, а той самият лежеше в удобно болнично легло. И не се бе излъгал. От дясната страна до леглото му седеше мъж, облечен в бял костюм, държащ вестник в ръце, а зад разтворените му страници, Матю видя строгия поглед и лицето на този едър мускулест мъж, с гъста кестенява коса и брада. Матю потръпна при вида му, извърна глава настрани и го попита намръщен:

– Ти какво правиш тук?

– Да, да си призная и за миг не съм очаквал да чуя от устата ти: „Здравей, татко“, „Тате, радвам се да те видя“ или „Тате, благодаря ти, че ми отърва кожата, когато бях загазил здравата“.

– Най-малкото „ти“, имаш правото да изискваш от мен да ти бъда благодарен – остро възрази Матю.

– Виждам, че продължаваш да бъдеш все същия непоправим инат. Колко удара още трябва да понесеш, за да разбереш, че бъркаш?

– Колкото трябва – каза Матю, стискайки гневно зъби и в този миг остра болка го сряза в стомаха. Той погледна и видя, че там, където трябваше да бъде раната му от изстрела, сега имаше голяма бяла превръзка. – Ти нали не бъркаш и не понасяш удари. Какво ти пука?

– Какво ми пука ли?! – повтори гневно Агвустиан, нави на руло вестника в ръцете си и перна леко Матю по главата.

Вратата на болничната стая се отвори и при тях влезе Аурора, която застина смутена от гледката, която завари.

– Какво правите вие двамата? – попита с учудване тя.

Матю реши да използва момента, за да злепостави баща си, драматизирайки излишно пред леля си.

– Ау! – извика с цяло гърло той, като се хвана и започна да разтрива мястото на главата си, на което Августиан го бе ударил с вестника.

– Не се преструвай – сряза го Августиан. – Едвам те докоснах.

– Държите се като деца – каза хладно Аурора, затвори вратата и пристъпи към тях. Седна на леглото до Матю и го попита с усмивка: – Как се чувстваш? Бяхме много изплашени, докато траеше операцията ти.

След миг Матю напълно осъзна ситуацията, в която бе попаднал, обграден от баща си и леля си.

– Чакайте малко! – извика той. – Вие двамата… Вие двамата през цялото време сте били в комбина. Трябваше да се досетя още в банката, а не да се хващам на лъжите ти.

– Недей да се нахвърляш срещу леля си. По-добре се радвай, че беше тя, за да ни информира да предприемем незабавни мерки и да те измъкнем.

– Беше Жан, от банката – каза им мрачно Матю. – Той ме предаде на земната делегация и те го застреляха след това.

– Знаем за мерзавеца – отвърна през зъби Августиан.

– Не мога да повярвам, никога не съм очаквала от него подобно нещо. През цялото време изглеждаше толкова мил и безобиден – каза смаяно Аурора.

– Когато става въпрос за пари, никой не е мил и безобиден. Важното е вече да не повтаряте грешката да се доверявате на някого извън семейството. И категорично ви забранявам всякакви необмислени пътувания до земната територия. Ако ви трябва нещо, без значение какво, аз и хората ми ще ви го набавим. Отнася се и за двама ви – каза Августиан.

– Какви бяха тези главорези, които изпрати да ме измъкнат? – Матю се обърна подозрително към баща си. – Последно ти какво си? Лекар, учен-изобретател, собственик на корпорация за телевизори или шеф на банда главорези?

– Ако през последните години се интересуваше повече от мен, можеше да знаеш с какво се занимавам – отсече Августиан. – И не наричай хората ми главорези. Благодарение на тях те измъкнахме и направихме хрътките на Аглая Отерен за смях.

– Навярно е побесняла, когато са открили половината повалени от шокови куршуми, а другата половина от приспивателни – допълни с доволна усмивка Аурора.

– Колко време бях в безсъзнание? – попита ги Матю.

– Деветнайсет дни – съобщи Аурора.

– Толкова много?!

– Беше много зле, когато те докарахме обратно в Небесната граница, а след операцията изпадна в кома – разкри Августиан.

– Къде съм?

– В една от частните ми клиники – каза Августиан. – Вече си добре, можем да те изпишем по всяко време, стига да пожелаеш да те отведа вкъщи.

– Няма да се върна там, при теб – отсече Матю.

– Още ли ще продължаваш с това глупаво упорство? Виждаш ли, Аурора, какъв твърдоглав син имам?! И къде смяташ да отидеш?

– При Константин.

– Ха-ха! – изсмя се Августиан силно подразнен и след малко допълни с нов, почти умолителен тон: – Липсваш на всички в имението. И на Сол, и на Маша. Те изгарят от нетърпение да те видят отново.

– Ако толкова искат да ме видят, кажи им къде могат да ме открият – категоричен бе Матю.

Думите му отново вбесиха Августиан и той не се сдържа.

– Още колко време смяташ да ме наказваш с това пренебрежение? Надявах се с годините този твой характер поне малко да е поомекнал. Усещането не е никак хубаво, когато дъщеря ти те отблъсква и ти заявява, че не иска да има нищо общо с теб, нали, Матю? Сега поне знаеш как се чувствах през цялото време, докато постъпваше така с мен.

– А ти питаш ли се как се чувства Константин, докато ти постъпваш с него по същия начин. Първо погледни себе си и тогава отправяй обвинения към мен.

– Ти откога стана говорител на Константин?

– А ти откога стана говорител на дъщеря ми?

– Достатъчно – намеси се Аурора, като повиши глас и прекрати спора им.

Августиан излезе и след минута се върна, носейки пластмасов поднос, върху който имаше чаша с вода и малка купичка с някаква кремообразна болнична храна. Аурора взе подноса и седна от дясната страна на леглото му. Матю се протегна и взе чашата, като отпи няколко глътки от водата. Аурора загреба с лъжичката и я поднесе към устата на Матю.

– Мога и сам да се храня, не съм дете – каза смутено той.

– Държиш се като дете, затова ще се отнасям с теб като с дете – заяви Аурора и допълни с усмивка: – Нямала съм шанса да бъде с теб, когато си бил малък, затова сега, поне веднъж, ми позволи този мой малък каприз. Хайде, отвори уста…

Матю погледна към баща си, който стоеше зад Аурора и гледаше навъсено в него. Поглед, с който му казваше, че е готов да възобновят спора си, ако не изпълнеше искането на леля си. И тъй като Матю нямаше никакво желание двамата да влизат отново в пререкания, прие да бъде нахранен от Аурора, сякаш бе някакво малко момче. Когато приключи им заяви:

– Искам още днес да бъда изписан и да отида при дядо Константин.

Матю видя как лицето на баща му се намръщи, но Августиан не пожела да каже нищо. Той също нямаше желание да влиза в нов спор със сина си. Не и след това, което днес беше постигнато. След дълги години на отчуждение един с друг, той и Матю бяха започнали да си говорят отново.

Аурора стана, отиде в края на стаята и започна да изважда от шкафа дрехите на Матю – чисто нова риза, обувки, кафяв панталон, както и добре познатото му черно кожено яке, на което, както бе разбрала, Матю държеше доста.

– Какво се случи с небесния ми джет? – Матю се обърна към Аурора, но получи отговор от баща си.

– Преместихме го в имението. Ако си го искаш, може да заповядаш и да си го вземеш лично.

– Благодаря, ще си помисля.

Докато Матю се обличаше, Аурора и Августиан бяха излезли в коридора отвън.

– Не разбирам, защо не иска да се върне у дома, там е неговият дом – негодуваше Августиан.

– Дай му малко време. Днес поставихме само началото. Всичко ще се нареди.

– Искам да го придружиш до къщата на Константин. Ще бъда по-спокоен, ако си там с него – каза Августиан и извади от джоба на панталона си ключовете на своя небесен автомобил, като ги подаде на Аурора.

– Нито за миг не съм си мислила да го оставям – отвърна Аурора и ги взе.

Въпреки че идеята да пътува с небесния автомобил на баща си, не му се понрави твърде много, пред Матю нямаше други варианти за избор. Затова с неохота прие и тръгна с Аурора към паркинга пред клиниката. Преди Аурора да потегли, Матю се обърна към нея:

– И от колко време сте си дружки с баща ми?

– Откакто пристигнах с Анджелина. Баща ти ми помогна изключително много с редица важни неща, които ако не беше той, аз никога нямаше да успея да свърша сама.

– Сигурно.

– Матю, трябва да дадеш втори шанс на Августиан. Той е твой баща. Да, направил е грешки, но те обича. Колко още смяташ да му се сърдиш за тях?

– Със застъпник като теб, вероятно няма да е още дълго – каза Матю уж с недоволство, но дълбоко в себе си той също искаше да се сдобри с баща си и това, че лично той се бе намесил и го бе спасил от Земната делегация, значеше много за него.

Матю се обърна към Аурора, спомняйки си момента им с храната отпреди малко:

– Лельо, вероятно си мислиш, че заради липсата на майка ми, в детството си често съм се чувствал нещастен… Но искам да знаеш, че през цялото време, докато растях, татко и дядо Константин правеха всичко възможно, за да не изпитам празнотата от нейното отсъствие. Кака Селена също се включваше и доста пъти ме развеселяваше с нейните водни трикове. Да си призная, като малък доста се впечатлявах от способностите ѝ – спомни си с усмивка Матю.

– И за миг не съм се съмнявала, че и тримата са давали всичко от себе си, за да се чувстваш добре. На мен просто ми липсват моментите, в които си растял, а аз не съм можела да бъда до теб – поясни Аурора и запали двигателя на аеромобила.

***

Когато измина и последният ден от престоя на Константин, Пол и Анджелина в хотел „Среднощно сияние“ и навън започна да се смрачава, тримата бяха готови отново да потеглят. Преди да отпътуват, Алиса дойде в апартамента им да се сбогува с тях. Тя беше приготвила подаръци за Пол и Анджелина, специално направени в любимите им цветове.

– Както вече знаете, обичам да плета – каза им тя, като им поднесе две, не много големи, тънки картонени кутийки с панделки отгоре им. – Исках да е нещо, с което ще запомните престоя си тук.

Пол и Анджелина ги взеха силно заинтригувани и ги разтвориха нетърпеливо. За него, Алиса бе изплела шапка в небесносин цвят, върху която със сребристи букви бяха избродирани първите букви от името на Пол, P-C (Paul-Constantine). Анджелина получи мек памучен бял шал, с дълги ресни, в края на който с розово стоеше избродирана буквата от нейното име – А. След като ѝ благодариха, Алиса ги прегърна и целуна.

Тъй като температурите в Небесната граница вечер падаха рязко, Пол сложи шапката на главата си, а Анджелина преметна шала около лицето си и предвождани от Константин напуснаха хотела. Отправиха се към паркинга, където бе оставен небесният джет на Константин. Пол вече се чувстваше значително по-добре, затова Константин реши да му предложи този път той да седне отпред и да пилотира джета, следвайки координатите, които той щеше да му задава.

В земната академия, докато течеше подготовката му, Пол бе управлявал небесен джет само в периметъра на тренировъчната площадка. Това щеше да бъде първият му истински полет, който той прие с изключително вълнение.

Пол стартира двигателите, Анджелина седна зад него, а Константин зае последното място. След миг те се понесоха нагоре с плавно покачваща се скорост…

Advertisements