На следващата сутрин, още преди да настъпи изгревът, Константин събуди Пол и Анджелина, защото им бе подготвил изненада.

– Ставайте, ще ви водя навън! – каза бодро той и ги предупреди: – Въпреки че е лято, утрините тук са доста студени, затова се облечете топло.

 – Пол, прибрах твоите дрехи в дрешника – провикна се от коридора Анджелина, разтривайки сънено очи и влезе в стаята му. – Изпрани са и почистени – поясни тя, като отиде до дрешника и извади тъмносините му джинси и бялата тениска, с които той бе облечен в нощта, когато отстраниха сепията от него. Анджелина остави дрехите му в долния край на леглото. Пол забеляза, че те бяха прилежно сгънати и ухаеха приятно.

– Ти ли ги изпра? – изненадано попита той.

– Да. Не можех да гледам петната кръв по тях.

– М-м, благодаря ти.

– Ще можеш ли да се облечеш сам? – попита го Константин, като надникна от вратата на стаята.

– Да, ще мога, не се притеснявайте – каза Пол и започна да съблича горнището на пижамата си.

– Само с това ще ти е студено навън! – отбеляза той.

– Нямам други дрехи – отвърна Пол и добави: – Не бях планирал пътуване до Небесната граница точно сега.

– Тук има и някакъв пуловер – каза Анджелина, извади от дрешника един тъмносин плетен памучен пуловер и го огледа.

– Този е мой. Дай му го да го облече – каза Константин, след което се обърна настоятелно и към Анджелина: – Ти също започвай да се обличаш.

Анджелина тръгна към стаята си. Константин изчезна нанякъде за около минута, след която се върна в стаята на Пол, носейки със себе си голям картонен плик, от който извади едно сребристо на цвят пилотско яке, което подаде към Пол.

– Ето, облечи и това – каза той, засмя се и допълни: – Някога баща ти много харесваше тези якета. Притежаваше няколко такива. Това трябваше да му го дам като подарък за рождения ден, но обстоятелствата ни попречиха да го получи. Явно все пак не е било предназначено за него. Добре е, че реших да го запазя въпреки всичко. Сега е твое, ако го искаш.

– Благодаря – каза Пол, взе якето и го разгледа.

Беше с обемна форма, широки ръкави, с два външни и два вътрешни джоба с тик-так копчета, в горната част на левия ръкав бе разположен още един малък джоб с цип. Вътрешната подплата на якето бе яркооранжева.

– Чувствай се свободен да задържиш и пуловера ми – допълни Константин.

Пол облече якето и с изненада забеляза, че и то, и пуловера на Константин му бяха точно по мярка. Анджелина също бе готова и се върна при тях, облечена в джинси, светлорозов суитшърт с качулка и кафявото сако, което носеше в нощта на извличането си. Константин взе своето кадифено палто и ги поведе навън.

Тримата изкачиха хълма отвъд къщата, като през цялото време, докато вървяха, Анджелина помагаше на Пол, придържайки го към себе си. Когато достигнаха върха, пред тях се откри необятното море, под което бе построен подводният етаж. На скалистия и стръмен бряг ги чакаше лодка. Константин и Анджелина подеха Пол от двете страни, помагайки му да слезе и да се качи в лодката. Щом се настаниха в лодката, забелязаха, че в нея, освен двете гребла, имаше и голяма кофа с уловена риба. Интуицията много правилно им подсказа, че тази риба не беше предназначена за обяда им. Константин взе едно от греблата, загреба във водата и те бавно се понесоха към по-дълбоките участъци на морето. Изгревът тъкмо настъпваше. Не бяха изминали много голямо разстояние, макар дълбочината на водата да ставаше все по-внушителна, когато Константин спря лодката и заговори представително и към двамата:

– Пол, Анджелина, искам да ви запозная с някого. – Той потопи дясната си ръка във водата за няколко секунди и не след дълго на повърхността се появиха два забележително красиви делфина.

Анджелина изпищя от радост.

– Не мога да повярвам, че наистина ги виждаме!

– Пол, Анджелина, това са Олдън и Съни – представи им ги той. – Живеят тук с нас от наистина много време, достатъчно дълго, за да се превърнат в част от семейството ни.

– Може ли да ги докоснем? – попита развълнувано Анджелина.

– Разбира се, можете дори да ги нахраните – каза Константин, повдигна кофата с рибата и я постави пред Пол и Анджелина.

Анджелина протегна ръце и погали двата делфина по муцунките, които отвърнаха на ласките ѝ с весели звуци. Анджелина започна ентусиазирано да награбва риба от кофата и да им я подхвърля. Делфините отскачаха грациозно нагоре и я улавяха. Пол седеше до нея, наблюдавайки безучастно.

– Пол, ти няма ли да се включиш? – попита го Константин.

Пол вдигна колебливо рамене. В този миг единият от делфините премина от страната на Пол и започна да плува игриво във водата около него.

– Мисля, че Олдън иска да поиграе с теб – каза Константин.

– Какво трябва да направя? – попита Пол, като надзърна към делфина във водата.

– Нищо по-различно от Анджелина – отговори с усмивка той.

С лека неувереност и предпазливост Пол се протегна към делфина. Преди да успее да го докосне, делфинът вече бе захапал ръката му и си играеше нежно с нея. Пол не се възпротиви и го остави да се забавлява, а много скоро и той започна да се забавлява и радва на играта си с него.

– Мисля, че ти казва, че е време да му дадеш риба – подсети го Константин.

Пол се протегна към кофата и хвърли една доста голяма риба към Олдън. Той отскочи светкавично и я улови. Пол и Анджелина започнаха да се надпреварват кой пръв ще хвърли риба на двата делфина.

Срещата им с изключително атрактивните и чаровни делфини се оказа най-голямото забавление за двамата, откакто бяха дошли в Небесната граница.

През цялата сутрин и по време на обяда, Анджелина не спираше да изразява радостта и възхищението си от срещата с Олдън и Съни. Пол също беше развълнуван и силно впечатлен от тях, но остана по-сдържан и пестелив в коментарите си.

Малко след края на обяда им, Анджелина реши отново да насочи вниманието си към Пол. След снощната вечер и днешната сутрин, двамата сякаш напълно бяха забравили за взаимните обиди, които си бяха отправили вчера.

– Ти си от Германия, нали? – попита го тя.

– Може и така да се каже, последните шест години живях в Германия. Там започнах да изучавам медицина, като студент в Земната академия в Берлин, по програма с индивидуално обучение. Татко… тоест Леандър и Кристин бяха на мнение, че не трябва да влизам като редовен студент в общите групи, тъй като преди това често се местехме из Европа от една страна в друга и бях пропуснал началното си обучение. Тази есен трябваше да се дипломирам – разказа Пол. – Сега като се замисля, наистина най-много време съм прекарал именно в Германия.

– Но говориш английски учудващо добре – отбеляза тя.

– Ами повечето от европейските езици съм ги научил, налагаше ми се – каза той и допълни: – Но дори и да не беше, сигурно пак щях да ги знам. Все пак при сияйните различните езици се възприемат доста по-лесно, отколкото при хората.

– Наистина? – възкликна с учудване Анджелина.

– Да, когато достигнем възрастта, в която светлината в нас се отключва, мозъкът ни започва да работи в друг режим. Тогава много по-лесно можем да възприемаме и запомняме различната информация – обясни Пол.

– Невероятно! – възхити се Анджелина. – И ти можеш да говориш на всеки език, на който си пожелаеш?

– Е, все още не съм стигнал чак толкова далеч, но не ми е било и цел.

– Можеш ли да говориш на български?

– Български? – изненада се Пол. – На български не мога, но от тази езикова група се справям доста добре с руския и украинския.

– Анджелина, защо се интересуваш от български? – попита Константин, който седеше зад тях и слушаше разговора им.

– Ами, просто… защото… – тя се поколеба за момент, но след това реши да им каже. – Имам един приятел в интернет и той е от България. Досега сме си разменяли съобщения все на английски и ще бъде хубаво, ако някой път мога да го изненадам, като му напиша нещо на български. Затова ми се искаше, ако можех да науча повече за неговия език.

– Изглежда имаш късмет, поне един от трима ни знае този език – каза с усмивка Константин и ѝ предложи: – Ако наистина го искаш, бих могъл да започна да те уча.

– Наистина ли? Това е страхотно! Колко време ще ми отнеме, докато започна да пиша и говоря свободно на него? – попита нетърпеливо Анджелина.

– Успокой се малко – разсмя се Константин. – Тъй като все още светлинният ти поток не е активен, ще ти се наложи да го учиш по трудния начин, затова се зареди с търпение.

– А официалният език на сияйните английският ли е? – продължи Анджелина и отбеляза с учудване: – Всички сияйни, които срещах досега, без изключение, говореха на английски.

– Също като при дрехите, популярността на даден език е временна мода – каза Константин и поясни: – Преди две хиляди години най-говоримият и предпочитан език на планетата беше съвсем различен от днешния, преди хиляда години друг зае неговото място. Сега сме в периода на английския. Но след хиляда години, езикът, който ще доминира на планетата, ще бъде отново друг, защо не и някой напълно нов. Вие с Пол ще бъдете свидетели на промяната и ще си спомняте думите ми. Всичко се променя във времето, този процес е неизбежен и винаги се случва.

– Хиляда години звучат толкова много, че дори ми е трудно да си ги представя – отвърна Анджелина.

– Звучат, но не са. Повярвай ми – засмя се Константин. – Когато с Пол станете на по хиляда години, ще гледате на тях като на десет.

– А всъщност колко е продължителността на живота при сияйните? В книгите, които четох, не отрих нищо по този въпрос.

– Имаме медицинско лице в семейството. Той би трябвало да знае – Константин се засмя и погледна към Пол.

– Смята се, че животът ни може да продължи между 10 000 и 15 000 години – каза Пол. – Но все още никой от нас не е достигал до тази възраст, за да го докаже, все пак като вид на тази планета съществуваме от едва две хиляди години.

– Невероятно… – възкликна с изумление Анджелина. – А каква е числеността на сияйните?

– 7% от населението на планетата, като сияйните настояват делът да достигне до 11%, но засега тъмните обитатели не са съгласни с това искане – поясни Константин.

Денят и за тримата се оказа изключително вълнуващ и измина напълно неусетно. След вечерята, този път приготвена от Анджелина, която бе вложила цялото си старание в нея, Константин разполагаше с още една забавна идея как да завършат наистина незабравимо днешния ден, започнал още от най-ранно утро. Той изведе двамата отпред пред къщата, където Пол и Анджелина бяха посрещнати от стотици мигащи светлинки, летящи над и около тях.

– Това е фантастично! – извика Анджелина, обзета от силно вълнение. – За първи път виждам толкова много светулки на едно място!

– Всяко лято по това време на година е пикът им тук – каза Константин.

Пол свали светлинните филтри от очите си, за да види светлината на светулките по-добре.

– Приличат на малки мигащи звезди, които плуват в небето – каза той.

Анджелина се спусна след тях в опит да улови някоя. И докато тя тичаше по поляната, преследвайки ги, Константин и Пол седнаха на ниския зид отпред. Пол погледна нагоре към прелитащите над главата му светулки и Константин забеляза, че той отново се усмихваше. За втори път днес, след срещата му с делфините.

– Успях! Улових една! – гласът на Анджелина, изпълнен с радост, прокънтя силно и високо. – Пол, ела да я видиш отблизо!

Пол стана и отиде при Анджелина. В ръката си тя държеше уловената, малка, мигаща светулка. Двамата се вгледаха продължително в нея, докато около тях продължаваха да се носят стотици светулки, светещи в редуващ се синхрон.

– Изглежда много красива! – каза Пол. – Да не повярваш, че нещо така малко може да свети толкова ярко.

– И светулките, също като нас, светят със студена светлина, нали? – попита го Анджелина.

– Точно така.

– Ако светулките можеха да се превръщат в хора, дали щяха да бъдат сияйни, как мислиш?

– Може би, възможно е… ние да сме светулки в човешка форма.

Пол докосна нежно с върха на показалеца си светулката в ръката ѝ, след което двамата я пуснаха до полети обратно. Те се опитаха да проследят полета ѝ, но не след дълго я изгубиха сред множеството други реещи се светлинки. Продължиха да се съзерцават в светулките, докато и последната не се изгуби от погледите им.

Константин ги наблюдаваше отстрани и беше повече от щастлив, от това, което виждаше. Може би двамата все още не го бяха осъзнали, но днес се бе случило нещо много важно. Пол и Анджелина бяха станали приятели.

***

На следващата вечер, отново след вечеря, по време на чая, който тримата пиеха, докато Константин и Пол играеха поредната си партия шах, а Анджелина четеше книгата си, бе сложен краят на спокойствието, на което те се радваха. Заниманията им бяха прекъснати от изненадващо силно тропане по външната врата. Константин скочи бързо на крака и шепнешком нареди на Пол и Анджелина да отидат и да се скрият в подводния етаж на къщата, като се постараят да бъдат максимално тихи.

– Може би е Матю заедно с Аурора – предположи Анджелина.

– Познавам Матю и знам, че това отвън не е той. Вървете ви казах! – нервно повтори Константин.

Пол хвана Анджелина за ръката и я поведе надолу по стълбите. Щом влязоха в долната част на къщата, Константин избута рафта с книги обратно на мястото му и закри тайния вход към подводния етаж. След което се обърна, грабна чашите с чая на Пол и Анджелина и ги остави на рафта, като ги прикри с няколко дебели книги. Тропането по вратата продължаваше така, сякаш всеки момент щеше да бъде изкъртена. Константин пристъпи и я отвори предпазливо.

Отвън стоеше висок, мускулест мъж, с червеникава коса и грубо лице, върху което бе изписано яростно изражение. В очите му се виждаше отблясък на оранжево-червени пулсиращи пламъци.

– Феникс, какво правиш тук? – попита с престорено изумление Константин, виждайки притежателя на Огнения елемент.

– Не се прави, че не знаеш – изръмжа той и нахлу в къщата без да чака покана. – Къде са те?

– Естествено, че не знам. Нито кого очакваш да откриеш в дома ми – отвърна Константин.

– Виждал ли си се със сестра ти Аурора?

– Не, че откъде да я видя? Откакто я изпратихте в бъдещето не знам нищо за нея.

– Да, да – изсмя се Феникс. – И сигурно ще ми кажеш, че не знаеш и че Носителя се появи?

– Какво? Сериозно?!

– О, моля ти се! Запази си театъра за някого, който ще ти се върже. Сега остава да кажеш и че не си разбрал какви ги свърши твоят правнук. Че той не е идвал при теб, след като избяга в Небесната граница. И тридневното отсъствие на Расдал от Турнирите, не е свързано с посещение при теб, нали?

– Избълва толкова много неща, че дори не успях да ги запомня. Добре ли си? Изглеждаш ми неспокоен.

– Не смей да ми се подиграваш! – изкрещя разярено Феникс.

– Не знаех, че приемаш загрижеността ми за подигравка.

– Сестра ти е здравата загазила. Кажи ѝ да се пази от мен, защото добера ли се до нея, лошо ѝ се пише, задето ме подведе и излъга.

– Недей да заплашваш сестра ми, защото само косъм да падне от главата ѝ по твоя вина, ще си имаш работа с мен. Не съм забравил и все още не ти се е разминало за това, което причини на семейството на Августиан. Затова не ме предизвиквай.

– Чудех се все пак, кой от вас ще дръзне да потърси отмъщение за прочутото семейството на Августиан, докато страхливецът се крие в имението си и няма куража да се изправи сам срещу мен. Признавам си, не очаквах това да бъде неговият дядо, който освен всичко друго се оказва и всеотдаен, готов да пожертва себе си, за да спаси честта на обичания си внук. Все си мислех, че лигавото и онеправдано хлапе на Августиан, ще бъде с тази претенция. Я кажи, да не би Августиан вече да е започнал да ти говори, че така лъвски го браниш?

– Каквито и проблеми и различия да има между мен и Августиан, той е моя кръв, Феникс. И той е, и винаги ще бъде мое семейство. А ти за мен си никой, нищо. Нека да съм ясен, така че да ме разбереш добре. Когато си позволяваш да заплашваш някого от семейството ми, това еднозначно означава, че заплашваш мен. Ако се наложи, ще те разкъсам парче по парче, без да се замислям кой си. И не се шегувам, Феникс.

– Знам на какво си способен. Нямаш конкуренция при атаките в гръб.

– Значи трябва да си пазиш гърба… добре!

Феникс се разсмя и насочи поглед към шахматната дъска и фигурите върху нея.

– Шах обикновено се играе от двама души – отбеляза той.

– От дълго време играя сам и ми е доста забавно, не ми е нужен партньор.

Феникс огледа стаята с подозрение и видя върху масата, в ъгъла срещу камината, голяма керамична ваза със свежи горски цветя (онези, които Анджелина бе набрала и донесла от посещението си в гората).

– Сега, ако ми кажеш, че си ходил и си брал цветя в гората, ще падна от смях. Никак не те виждам да тичаш по поляните и да късаш стръкчета трева.

– Феникс, проявяваш наистина голямо нахалство да идваш и да нахлуваш в дома ми. Да душиш наоколо и да искаш от мен обяснения за нещата в живота ми!

– Не се безпокойте, Ваше превъзходителство. Тръгвам си. Дойдох само за да потвърдя това, което подозирах. Фактът, че не си направи труда, дори да отречеш обвиненията ми, а започна да говориш на какво си готов за семейството си, ми е напълно достатъчен, за да разбера, че всичко е истина.

– Напусни дома ми незабавно!

– Аз ще пазя гърба си, но ти пази дома си, защото сега очите ми ще бъдат насочени само към него. И ако открия онова момиче тук, ще стане страшно за всички ви.

Феникс си тръгна разярен, затваряйки вратата след себе си със силен трясък. След като Константин се убеди, че огненият притежател си бе отишъл, той отвори входа към подводния етаж на къщата. На стълбите до вратата седяха Пол и Анджелина, гледащи обезпокоено в него.

– Чухте ли разговора ни? – попита ги той.

– Да – отвърнаха те в един глас.

– Кой беше този мъж и какво търсеше тук? – попита тревожно Анджелина.

– От части търсеше теб – тихо отговори Константин.

– Мен ли?! За какво съм му?

– Смята, че си опасна и вярва, че чрез теб сейлърите могат да възродят Асейл. Страхува се и иска да го предотврати, дори всичко да са само слухове и предположения – побърза да я успокои Константин.

– Да го предотврати, как? – попита тя, обзета от нарастващо притеснение.

– Като те убие. Той иска да те убие. Не се ли досещаш? – каза Пол, без да се замисли над последиците, които можеха да възникнат от това откровение.

Константин го погледна с упрек и той разбра, че бе сбъркал, като бе решил да каже истината на Анджелина.

– Но ние няма да го допуснем, така че това, нека не те безпокои. – Константин се опита да я успокои и да ѝ вдъхне увереност. – Феникс подозира, че може да сте тук и ще наблюдава къщата. Домът ми вече не е безопасно място за вас, трябва да го напуснете – завърши той.

– Къде можем да идем? – извика стреснато Пол. – Не познаваме никого друг в Небесната граница.

– Спокойно, аз ще ви заведа на ново сигурно място, където Феникс не би се осмелил да ви търси. Тръгваме още тази нощ. Използвайте следващите няколко часа, докато подготвя нещата, за да поспите. Чака ни дълъг път.

Константин отиде и се затвори в библиотеката. Анджелина остана в коридора, изпълнена със страх и вцепенена след думите на Пол. Той забеляза угрижения ѝ вид и се почувства виновен, че не бе съобразил да бъде по-тактичен.

– Чу го какво каза, хайде – подкани я той.

– Не мисля, че ще мога да спя тази нощ – каза Анджелина.

– Нито пък аз. Но пък можем да си правим компания в будуването. Какво ще кажеш? – предложи Пол.

– Да, ще бъде добре – съгласи се Анджелина и тръгна след Пол. – В какво се забърках, искам си предишния живот обратно – проплака тя.

– Хей, хей, хей, я се успокой! – Пол се обърна към нея и постави ръце върху раменете ѝ. – Не се тревожи, нищо няма да ти се случи. Докато си с нас, ние ще те пазим. Ясно?

– Мисля, че имам нужда от хапчетата си.

– Не, сега имаш нужда да не мислиш за това, което стана тази вечер. Вземи някоя книга и просто го забрави.

– Нищо не ми се чете в момента.

– Да, но аз искам да чуя някоя история, сега! Ще ми почетеш, нали? – настоя Пол, опитвайки се да не позволява на Анджелина да изпада в онази криза, за която го бе предупредил Константин и за която той се страхуваше, че може да стане отговорен.

– Ох, Пол, нямам желание за това точно сега.

– Нима ще откажеш на човек, който има нужда от грижи и възстановяване? – каза той, като се преви и се хвана за стомаха. – Много ме боли, мисля, че имам нужда от история… мога да припадна да знаеш! – заяви той с престорено болезнено изражение.

– Глупости, вече не те боли чак толкова, пиеш и успокоителни. В момента се преструваш… – засмя се Анджелина, след като за миг Пол бе успял да я разведри.

***

Константин прекара няколко часа усамотен в библиотеката, разглеждайки небесни карти и избирайки най-безопасния маршрут, през който можеше да премине с Пол и Анджелина, без да рискуват да бъдат забелязани. Може би трябваше да послуша съвета на Расдал по-рано и да ги бе отвел на мястото, за което тя бе настояла.

Пол и Анджелина също бяха силно обезпокоени, след неочакваната визита на Феникс. Не стига че бяха обявени за бегълци и ги издирваха за съучастие в убийството на посланик, но сега ги преследваше и притежателят на Огнения елемент.

Пол успя да склони Анджелина да му прочете нещо от романа, който тя бе започнала в последните дни. Той разказваше историята на двама сияйни – една жена от Небесната граница и един мъж от Земната територия, които се бяха обявили против системата на разделение между двете страни и следвайки любовта, която ги свързваше, бяха избягали в предградията на границата. Обявени за предатели и изменници от всички, двамата се сблъскваха с ежедневни трудности и опасности, докато се опитваха да останат заедно и да запазят щастието си, на новото и за двамата място.

История, която несъмнено се доближаваше до тяхната собствена. История, която успя да накара Анджелина да забрави за тревогите си, а Пол да няма търпение да научи развръзката ѝ.

Малко преди стрелките на часовника да достигнат четири часа, в стаята на Пол влезе Константин, като им каза:

– Време е да вървим. Излишно е да ви напомням да се облечете добре. До петнайсет минути трябва да сме тръгнали. – След което подаде на Пол и Анджелина по една празна раница. – Анджелина, прехвърли вещите от куфара си тук. Вземи само това, което ти е най-необходимо.

– На мен не мисля, че ще ми е нужна раница. Всичко, което имам е върху мен – каза Пол и се засмя.

– Наясно съм. Но щом се облечеш, отиди в склада и напълни твоята с малко от хранителни запаси там, не забравяй да вземеш и плодове. В моята съм сложил бутилките с водата ни, пътните карти и медикаментите, които ползваме за лечението ти.

След като Пол изпълни заръката на Константин и двамата с него бяха готови, излязоха в голямата осмоъгълна зала, където изчакаха Анджелина, която незнайно защо се бавеше с приготвянето на своя багаж. Пол разгледа многобройните снимки със залезите, които бяха окачени в рамки по стените. Той забеляза нещо, на което преди сякаш не бе обърнал внимание. Снимките бяха разположени на еднакво разстояние една от друга и подредени в точна последователност. Всеки залез се редуваше с изгрев. Залезите и изгревите включваха панорамни пейзажни гледки от големи градове, плажове, планини, пустини.

– Харесват ли ти? – попита го Константин.

– Да. Ти ли си ги правил?

– Не. Дело са на баща ти, Матю. Някога правеше истински чудеса с фотоапарата в ръцете си.

– Забележително.

– Ти обичаш ли да снимаш, Пол?

– Правил съм съвсем обикновени снимки с телефона си, но никога не съм се занимавал професионално със снимане.

– Коя най-много ти харесва от тези тук? – попита го Константин.

Пол ги огледа още веднъж и посочи към една с настъпващ изгрев, направена от един висок хълм. Отдолу се виждаше гладката и спокойна повърхност на близкото море, а в далечина, точно под хълма имаше гъсто разположени, една до друга, малки и ниски бели къщички със сини покриви.

– Тази е от Гърция. Матю я направи по време на ваканцията си след дипломирането – поясни Константин и я свали от стената, като я подаде към Пол. – Можеш да я задържиш, твоя е.

– Благодаря! – каза развълнувано Пол, разгледа я още веднъж и я прибра в раницата си.

След като Анджелина вече беше готова и отиде при тях, тримата поеха по дългия тесен коридор, изкачиха стълбите, излязоха на приземния етаж и напуснаха къщата. Константин затвори входната врата. Извади от джоба на панталона си своя златен джобен часовник с герба на Династията на Първия, отключи светлинния си поток, прокара ръка през верижката му и тя засия в ярка златиста светлина. Константин допря часовника си до вратата.

Оттам заблестя изображение на герба, отпечатано от капака на часовника му. То сякаш се вряза навътре и потъна в дървото. В тревата около къщата се завъртя кръг от златиста светлина, който изчезна така бързо, както и се появи. Константин прибра часовника обратно в джоба си и се обърна към Пол и Анджелина, които го гледаха с любопитство.

– Какво беше това? – попита с изумление Анджелина.

– Специален семеен печат, служи за запечатване на къщата отвън. Предпазва от нахлуване на нарушители, като Феникс или други, които може да искат да нахълтат и да се доберат до ценни неща с голяма стойност за семейството ни. Този механизъм е много по-добър от използването на ключ – обясни Константин. – Печатът може да бъде разчупен само от хора, които носят кръвта на Първия. Всички останали, колкото и да се опитват да влязат, кръгът от светлината, разположен около къщата, ще ги отблъсква и задържа навън винаги.

– Изглежда като магия! – изрече възхитено Анджелина.

– По-скоро е наука и технология – възрази Константин.

Той отведе Пол и Анджелина в задния двор на къщата, изкара стария си небесен джет от гаража и стартира двигателите му. Пол седна зад Константин, а Анджелина зад Пол, като оставиха раниците в краката си. Константин вдигна предпазните стъкла на джета и се провикна към тях:

– Натиснете бутона от дясната страна на седалката си и се настанете удобно. Чака ни дълъг път. Поне десет часа.

Пол и Анджелина се огледаха и откриха малките червени бутони, разположени странично в най-ниската част на седалката. Щом ги натиснаха, дългата обща седалка се раздели на три, отмествайки се назад от главното пилотско място, на което седеше Константин. От ръба на отместените седалки се издигнаха удобни и меки облегалки за ръцете, главата и гърба. Плъзнаха се предпазни колани, които се закопчаха автоматично. На задната част на облегалката за главата бе вграден тънък двоен екран с камера, който показваше лицата на останалите двама от пътниците. Така, докато седяха един зад друг и си говореха, можеха да виждат и лицата на събеседниците си. Екранът и камерата се включваха с единично докосване, и се изключваха с двойно. За миг превозното им средство от небесен джет се превърна в мини-небесен кораб. Те се понесоха високо нагоре и полетяха над сектора. Навън все още бе тъмно, така че Пол и Анджелина нямаха възможността да се насладят на мащабната гледка оставаща под тях. След около час те вече бяха напуснали предела на сектор 1-555 и навлязоха в територията на друго огромно море. Внезапно Константин спря джета и извади една от картите в раницата си, като започна да я разглежда обстойно.

– Защо спряхме? – попита озадачено Пол.

– Оттук ще продължим да летим с компания – каза Константин и допълни, като погледна в часовника си: – Която изглежда закъснява с цели две минути.

– Каква компания? – извика с безпокойство Анджелина.

Преди той да успее да ѝ отговори, нещо шумно профуча над тях и разтърси силно джета им.

– Ето тази! – извика Константин и отново потегли, увеличавайки значително скоростта им, следвайки това, което бе преминало отгоре им.

Анджелина и Пол погледнаха през предпазните стъкла на джета, в опит да разберат след какво в действителност летеше Константин. Когато го доближиха, Анджелина извика невярващо:

– Не може да бъде, това е…

– Небесен влак! – извика Пол, също толкова силно развълнуван.

– Не просто небесен влак – обади се Константин, като изравни нивото на джета с това на влака, – това е товарен небесен влак – глобален експрес. Ще летим в сянката му, така че да останем незабелязани и да преминем свободно във второ ниво на границата. Довечера в тъмните часове заедно с него ще пристигнем в сектор 2-118.

– За какво служи този товарен глобален експрес? – попита Анджелина.

– Предимно за да доставя и снабдява с храна секторите от първо и второ ниво на границата. Тръгва от Първи небесен център – Кайро, обикаля секторните центрове от източното полукълбо, след това слиза в предградията, с крайна спирка Втори небесен център – Ню Йорк, за да презареди и да направи втори курс, но в секторите в западното полукълбо, после започва отначало. Цикълът трае приблизително около 55 часа. Всеки от вагоните е с двойно обозначение и отговоря за точно определен район. Покривите им са подвижни, което позволява кашоните с храната да се разтоварват автоматично от специално инсталирани съоръжения в нулевата писта на небесните пристанища. Процесът се случва за порядъка от петнайсет до трийсет секунди.

– Не мога да повярвам, че наистина съществува влак, който може да лети! – каза възмутено Анджелина.

– Е, не ни се сърди – разсмя се Константин. – Все пак е доста по-трудно да се поставят релси във въздушното пространство. Не си ли съгласна?

– И как изобщо се задвижва и достига такава невероятна скорост?

– Използват се свръх-реактивни двигатели, като на корабите и другите небесни транспортни средства – каза Пол.

– Възхитително – промълви смаяно Анджелина и продължи да гледа във влака, който те следваха.

Слънчевият диск тъкмо изгряваше отвъд хоризонта и озари дългия товарен влак със светлина, която се отрази в блестящия му сив корпус…

***

Следвайки неотлъчно товарния влак, тримата пристигнаха в сектор 2-118, малко след 20:00 часа. Константин сниши бавно джета, прелитайки над един голям, ярко осветен и шумен булевард, претъпкан от стотици сияйни, облечени празнично, а от тях се носеше разноцветна светлина в спектъра на седемте цвята. Те подскачаха радостно, викаха, пееха и танцуваха, така сякаш честваха нещо.

– Какво празнуват? – попита с нескрит интерес Анджелина.

– Днес е предпоследната тъмна нощ от Празника на Светлината.

– Празника на Светлината. Вярно – спомни си Пол, който напълно бе забравил за него. – В земната територия никога не сме го чествали така.

– Затова пък сияйните в Небесната граница го честваме така, че да го усетят и всички наши братя долу.

– Съжалявам, че досега не съм можел да бъда част от това – изрече тъжно Пол.

– Не сте пропуснали нищо. Най-доброто забавление предстои утре вечер.

Константин приземи небесния джет на паркинга пред сградата на един многоетажен луксозен хотел, и поведе Пол и Анджелина към него. Името на хотела – „Среднощно сияние“, сякаш точно описваше всичко, което се случваше наоколо. Небето беше изпълнено с тъмнината на нощта, но навсякъде около тях се носеше светлина, като в ден озарен от ярко слънце.

– Чакайте тук! – каза им Константин, веднага щом се озоваха във фоайето на хотела, а той продължи напред към рецепцията. Посрещна го усмихната и вежлива, млада рецепционистка.

– Честит празник на Светлината, господине!Честит празник на Светлината, красива госпожице – отвърна Константин и се усмихна кратко.

– Благодаря. С какво мога да ви помогна и ще желаете ли да отседнете в нашия хотел?

– Разбира се, но преди това бих искал да говоря с госпожа Арианис.

– Не мисля, че времето и часът е удобен, за да се срещате с госпожа Арианис – отсече студено рецепционистката и предложи деликатно: – Но мога да запиша името ви и утре сутрин да ѝ предам, че сте я търсили.

– Добре – съгласи се Константин. – Ще ви помоля най-любезно, утре сутрин, в удобно за вас време и час, да предадете на госпожа Арианис, че снощи… – Константин направи пауза, насочи поглед към часовника на стената и продължи: – В 20 часа и 17 минути е идвал, и я е търсил господин Арианис, но му е била отказана среща от персонала.

– Моля?! – повтори объркано и стреснато рецепционистката. – Господин Арианис ли казахте? К-като Константин Арианис?

Константин се усмихна многозначително без да отговори нищо.

– П-простете ми за объркването, Ваше превъзходителство! Ще информирам госпожа Арианис незабавно, че сте тук. Междувременно мога ли да ви предложа чай или кафе, докато чакате?

– Благодаря, но ще бъде достатъчно просто да се обадиш на Алиса!

Пол крачеше нервно напред-назад във фоайето, докато с Анджелина чакаха Константин.

– Колко още трябва да стоим пред входа, докато той си говори с рецепционистката?! – възнегодува Пол.

– Спокойно, сигурно не иска тя да ни вижда, за да не ни разпознае – предположи Анджелина.

– Не знам какво иска, но аз имам остра нужда от легло.

– Ела седни тук, ако си изморен – предложи Анджелина и потупа празното място на коженото канапе, върху което седеше.

– Не искам да седя, имам нужда да легна. Раната ми започна да ме боли отново. Чудесно, сега пък обърна гръб на рецепционистката, дори вече спря да ѝ говори – възмути се Пол.

– Тя пък не спира да му хвърля ужасяващи погледи, сякаш я е заплашил с убийство – отбеляза Анджелина.

Внезапно Пол и Анджелина забелязаха, че при Константин се появи непозната жена на средна възраст, облечена в черен делови костюм, а кафявата ѝ коса бе хваната на висок кок. Той се усмихна като я видя, двамата се прегърнаха, а прегръдката им завърши с целувка.

– Какво става тук? – попита недоумяващо Пол.

– Изглежда се познава с дамата…

Константин даде знак с ръка на Пол и Анджелина да отидат при него. Двамата взеха раниците си и тръгнаха озадачени към рецепцията.

– Алиса, запознай се с моя праправнук Пол-Константин и Анджелина – каза Константин и посочи към тях, щом те застанаха от лявата му страна.

– Пол, Анджелина, това е Алиса. Тя е моя…

– Аз съм неговата съпруга. Приятно ми е – каза с усмивка тя, като подаде ръка на Анджелина, а след това и на Пол.

Пол погледна с изумление към Константин и изрече:

– Ти си женен?

– Да. Защо? – отвърна небрежно той. – Изглеждаш малко изненадан.

– Изненадан е думата, която най-безобидно може да опише шока ми.

Константин и Алиса се разсмяха.

– Виждаш ли какво грешно впечатление създаваш, като отказваш да носиш брачната си халка! – заяви Алиса с лек упрек, който прозвуча в гласа ѝ.

– Е, ще бъдем ли настанени тази вечер или да си търсим друг хотел? – Константин рязко смени темата и се измъкна от неудобния за него разговор.

Алиса погледна към рецепционистката и се обърна с усмивка към нея:

– Отиди да си вземеш кафе, аз ще се погрижа с настаняването на нашите гости.

След като рецепционистката се отдалечи, Константин попита Алиса:

– Апартаментът свободен ли е?

– 1105 винаги е свободен за теб – каза тя, докато отмяташе нещо в компютъра, след което извади и подаде на Константин една прозрачна карта-ключ.

– И ти ли премина на тези електроники? – недоволно изрече той, като взе картата. – Какво стана с добрите традиционни ключове?

– Изискване на Съдържателя, всички хотели и престоят на посетителите им трябва да бъдат отчитани в системата Аусар. Ако имаш възражения отправи ги към Расдал.

– И моето ли име вписа в компютъра? – остро попита Константин.

– Спокойно, знам, че държиш на дискретността, затова вписах своето.

Константин се обърна към Пол, като му даде ключ-картата.

– Етаж 11, апартамент 5. Вървете, аз ще дойда след малко.

Пол и Анджелина тръгнаха към асансьорите в дъното и щом се качиха в един от тях, и вратите му се затвориха, Константин разказа на Алиса в детайли всичко за събитията случили се след 25 юли.

– Не се тревожи, можете да останете тук, колкото пожелаете – заяви Алиса, след като изслуша целия му разказ.

– Знам, че винаги мога да разчитам на помощта ти, но ще останем само до следващото новолуние. След това ще ги заведа при него – каза той и след малко допълни: – Ще те помоля да спреш достъпа на телевизията в нашия апартамент. Анджелина все още не знае за приликата си с Расдал и не искам да научава за нея от екрана на телевизора.

Алиса отиде отново до компютъра и след по-малко от двайсет секунди му съобщи:

– Погрижих се, вече нямате телевизия.

Тя се качи с него в апартамента. Когато двамата прекрачиха прага му, вътре нямаше следа от Пол и Анджелина. След бърз оглед, Константин с изненада ги откри във втората спалня, където двамата бяха потънали в дълбок сън. Те бяха толкова изморени, че само бяха оставили раниците си на пода и се бяха хвърлили върху леглото, заспивайки без дори да съблекат дрехите си, с които бяха през целия ден.

– Нямаш си представа оттатък Пол и Анджелина колко сладко спят, опрели глави един в друг – сподели с усмивка Константин, след като се върна при Алиса в хола. – Не допусках, че това пътуване ще им се отрази толкова изтощително.

– Значи вечерта е само наша? – попита неуверено Алиса.

– За момента, да! – прошепна Константин, приближи се до нея и я целуна отново…

Advertisements