Константин тъкмо изкачваше стълбите на подводния етаж, когато усети, че от горния етаж се носеше някакъв приятен аромат. Той излезе и надникна в кухнята, където видя Анджелина, която изваждаше от фурната току-що изпечен сладкиш.

– Какво правиш този път? – попита я той, обзет от силно любопитство.

– Приготвих пай с боровинки. За първи път го правя сама, досега винаги мама ми помагаше – похвали се тя, като остави тавата с пая да изстине на перваза на отворения прозорец.

– И откъде намери боровинки?

– В гората има в изобилие.

– Ходила си сама в гората, която е на километър оттук? – възмутено извика Константин.

– Да! Защо?

– Не ми казвай „да, защо“ с такъв небрежен тон, госпожице! – Константин рязко повиши глас. – Ами ако някой те беше видял? Изобщо не помисли за последиците, нали?

– Тук съм от десет дни и за целия си престой, не съм видяла нито един човек, освен нас разбира се, дори да преминава през този сектор.

– Не предизвикай Съдбата! – смъмри я Константин и погледна в далечината през отворения прозорец. За момента всичко в района продължаваше да изглежда спокойно, както досега. – Не напускай повече къщата без мое знание! Ясно?

– Ясно, ясно… – повтори Анджелина, извъртайки очи с отегчение, мислейки си, че едва ли страховете и цялата предпазливост на Константин някога щяха да бъдат основателни.

Щом паят изстина, Анджелина отряза голямо парче от него и изпълнена с вълнение го поднесе на Константин. След като получи одобрението и утвърждението му за превъзходно свършената си работа, тя го попита:

– Пол буден ли е?

– Да, но е все така мълчалив.

– Да му занеса ли парче от пая и на него? – предложи плахо тя.

– Ще бъде престъпление, ако не му дадем да опита от този превъзходен сладкиш.

Анджелина се усмихна, взе една чиния, отряза друго парче от пая и тръгна към подводния етаж. Щом влезе в стаята на Пол, видя, че той отново седеше в леглото си и гледаше намръщен към пода.

– Здрасти – каза тихо тя.

– Здрасти – троснато отвърна той.

– Направих пай с боровинки – обяви с широка усмивка Анджелина и не пропусна да поясни: – За първи път го правя сама.

– Страхотно. Сигурно и медал ще искаш за това? – промърмори навъсено Пол.

– Не, няма да искам медал! – каза с раздразнение Анджелина. – Ще се радвам, ако го опиташ и ми кажеш как е!

Тя подаде чинията към Пол, той я взе с колебание и опита парче от сладкиша.

– Добър е! – отвърна кратко той.

– Радвам се! – каза тя с усмивка и седна на канапето срещу леглото му. – Видя ли вече делфините?

– Какви делфини? – попита с объркване Пол.

– Олдън и Съни. Почти всяка сутрин преминават над подводния етаж и плуват най-много над твоята стая. Константин каза, че живеят тук от дълги години.

– Не, не съм ги виждал все още.

– Поглеждай към тавана и със сигурност няма да ги изпуснеш. Сега нали можеш да виждаш с тези очила?

– Кристално ясно… И вече ти казах, че не се наричат очила, а светлинни филтри – обясни ѝ Пол с видима досада.

– Винаги ли си имал такава непоносимост към светлината?

– Не, като дете не ми пречеше, получих я вследствие на един инцидент.

– Навярно си бил много сладко дете – изрече весело Анджелина, като се съзерцаваше в Пол, опитвайки се да си го представи като малък.

– „Навярно си бил много сладко дете“ – повтори Пол, имитирайки я и извика с раздразнение: – Откакто съм в съзнание не спря да се лигавиш и превъзнасяш за всевъзможни глупости. Престани да се вторачваш в мен! Дразниш ме!

– Защо не те дразнех, когато повръщаше в мен?! Неблагодарник! – извика гневно Анджелина и скочи на крака.

– Досадница! Стая нямаш ли си?! Не си спомням да съм ти изпращал покана, за да висиш по цял ден и цяла нощ над главата ми! – отвърна той и хвърли чинията с пая на пода. Тя се удари и се счупи на парчета.

– Ужасен си, откакто си се събудил, си все намръщен и недоволен за нещо. Много по-добре ни бе, докато не беше в съзнание! Непрестанното ти мърморене не звучеше из цялата къща!

Анджелина напусна стаята ядосана и хлопна вратата със силен трясък.

След малко в стаята при Пол влезе Константин.

– Ох, ето го и другия досадник – измърмори Пол, но така, че Константин да успее да го чуе.

Константин се спря пред захвърлената чиния, вгледа се в парчетата натрошен порцелан пръснати по пода, след което се засмя и се обърна към Пол:

– Да разбирам ли, че си решил да покажеш малко от гръцкия си темперамент?

– Какво? – отвърна Пол, като погледна неразбиращо Константин.

– Чух караницата ви с Анджелина! – каза той. Наведе се, събра остатъците от счупената чиния и ги остави на нощното шкафче до леглото на Пол.

– И какво? Онази лигла отиде да ти плаче на рамото и ти реши да дойдеш да браниш честа ѝ?!

– Пол, защо си толкова раздразнителен?

– А защо да не съм?

– Винаги ли си все така недоволен и сърдит?

– Няма за какво да съм доволен, ако има посочи ми го.

– Анджелина много се грижи за теб, докато беше в безсъзнание. И сега продължава – каза Константин.

– Не съм я карал, не съм карал никого от вас да ми помага и да ме води тук. Най-добре да ме бяхте захвърлили някъде в нищото и да се оправям сам – заяви Пол.

– Защо мислиш така?

– Защото е така! Никой не ми трябва и на никого не съм нужен.

– Много грешно мислиш, момчето ми. Предубеден си и не искаш да дадеш шанс на хората около теб, а ние просто сме твои приятели. Кажи ми какво те мъчи?

– Нищо не ме мъчи! И не съм ти момче – отсече Пол.

– Момче си ми – каза твърдо Константин, – но за това след малко. Сега ми кажи защо си толкова груб към мен и Анджелина. Ние сме тук, за да ти помогнем. Знаеш ли какво виждам в теб? Едно добро, но сърдито момче и искам да знам защо. И не на последно място, все още ли не си разбрал, че Анджелина явно те харесва и затова е все около теб? – разкри му Константин с леко закачлива усмивка.

– Е, аз не я харесвам и никога няма да я харесам! Даже я мразя! – извика ядосано Пол.

– Тя направила ли ти е нещо, че да я мразиш? – озадачено го попита Константин.

– Да, направи ми, заради нея ми се съсипа животът. Избраха нея пред мен. Мен решиха да хвърлят на вълците, а тя, една новопоявила се, се оказа предпочитана от всички, дори и от баща ми.

– Тя няма вина за това, за което я обвиняваш. И не си хвърлен на вълците, а си тук при мен.

– Чувствам се ненужен, чувствам се нищожество и пълен боклук. Собственият ми баща ме захвърли, дори не дойде да ми го каже в очите с какво съм бил толкова лош спрямо другите. С това, че нямам добро зрение ли?

– Пол, забрави всичко, което се е случило там. Това е минало. Започва нов етап от живота ти и скоро ще разбереш, че си много по-специален от другите, пред които се подценяваш.

– Аз съм едно нищо, провал, с нищо не съм специален, не искам да живея, не искам да живея… – След тези думи от лицето на Пол започнаха да се стичат сълзи. – Какво ми става? – каза той, като прикри с ръка лицето си. В този момент усети как Константин го прегърна и му каза:

– Не се притеснявай, поплачи си спокойно.

– Не искам да плача, не искам, искам да съм силен.

– Силен си спокойно, но това не означава, че не трябва да плачеш, да се смееш, да се радваш, да чувстваш като всички останали.

След няколко минути Пол вече се бе успокоил.

– Чувствам се още по-зле от това, което стана преди малко – заговори той видимо засрамен. – Бихме ли могли да се престорим, че не се е случвало?

– Пол, всички плачат. Няма нищо по-нормално от това да дадем свобода на чувствата си. И аз плача. Дори си спомням ясно и кога беше последният път, когато плаках. Искаш ли да знаеш защо?

– И да не искам, усещам, че така или иначе вече си решил да ми кажеш.

– Беше в нощта, когато баща ти си тръгна оттук с теб. Нощта, в която те видях за последен път. Не го помниш, защото тогава беше все още бебе и не разбираше какво става, и по-добре, но аз много плаках за теб.

Пол го погледна със силно объркано изражение и каза:

– Плакал си за… мен? Ти ме познаваш? Познаваш и баща ми, така ли? Не разбирам как баща ми е бил тук. Той не е… Той не е…

– Той не е Леандър!

– Какво?

– Заслужаваш да знаеш истината за себе си и след като баща ти, истинският, не е намерил време да ти я разкрие, ще го сторя аз – каза му Константин.

– Какво говориш?

– Леандър, когото смяташ за баща, е просто човека, на когото си бил поверен да те отгледа.

– Не разбирам…

– Мъжът, който не позволи да бъдеш отведен от посланиците е твоят истински баща. Казва се Матю.

– Той?

Пол разтри бавно слепоочието си, опитвайки се да открие смисъл в това, което чуваше.

– Не мисля, че това е истина! Не – възпротиви се той, поклащайки глава в отрицание.

– Може би това ще те убеди повече, отколкото думите ми.

Константин отиде в края на стаята, отвори най-горното чекмедже на високия шкаф в дъното и извади нещо, което приличаше на тънка папка, и го подаде на Пол.

– Отвори го.

– Това е… това наистина ли е? – Пол потръпна, след като видя какво се криеше вътре.

– Да, твоят акт за раждане.

В документа бе написана датата на неговия рожден ден – 22 април. За първи път той видя пълното си име. Първото му име не беше само Пол, както той го знаеше досега, а Пол-Константин. Прочете имената на родителите си. Според този документ те се казваха Матю Ксандър Арианис и Паула Ривас Пасос. Пол бе роден в 11:04 ч., в медицинския център на Втори небесен център – сектор Ню Йорк. В графата статус пишеше: натурален небесен сияен. Пол прочете още веднъж акта си на раждане. Този път откри още нещо, което бе пропуснал при предишния прочит или заради шока от наученото не бе успял да осмисли. На долния ред след името му и това на баща му, имаше още една графа с текст „принадлежност – Династията на Първия“.

– Аз наистина ли съм небесен сияен? – беше първото, което каза Пол, след като излезе от дългото си вцепенение.

– Да, такъв си, още с раждането си. Въпрос на време е да получиш и официална небесна карта, която също да го потвърждава.

– И се казвам Пол-Константин и съм от Династията на Първия? – продължи Пол, като не спираше да разтрива нервно челото си.

– Точно така.

– Като теб?

– Да, като мен. – Константин се усмихна и седна на леглото до Пол.

– Все още не разбирам, ако всичко това, което е написано тук е истина, защо досега живеех в земната територия с хора, които винаги са твърдели, че те са моето и единствено семейство?

– Историята е твърде дълга и сложна.

– Направи я кратка и опростена тогава.

Константин въздъхна, обмисляйки откъде точно да започне, за да даде максимално ясен отговор на въпросите, на които Пол трябваше да получи обяснение.

– Когато баща ти беше някъде на твоите години, едно лято посети Испания и там срещна една жена, в която се влюби… – започна той.

– Майка ми? – предположи Пол.

– Не, не беше майка ти. Беше братовчедка на майка ти. Но впоследствие обстоятелствата го принудиха да се ожени за жената, която се води твоя майка – Паула. Баща ти имаше големи планове за кариера в Министерството на светлината, дори нещо повече, Съдържателят го подготвяше в един момент той да бъде този, който ще застане начело на цялото министерство. Семейството, от което произлизаше Паула, беше с консервативни традиции и достатъчно влияние сред обществото, за да съсипят бъдещето, което се готвеше за баща ти. Матю си бе позволил да се влюби в неподходящото момиче. Но нещото, което най-много изплаши това семейство, беше, че момичето също бе влюбено в баща ти. Те вече имаха планове за живота ѝ, в които не влизаше присъствието на нито един мъж, а момичето не бе сигурна, че иска да следва повече тези планове. Тогава те вкараха в действие нейната братовчедка Паула и с подла интрига изнудиха баща ти да се ожени за нея, ако искаше да има влиятелната кариера, за която се бореше. И той се оказа принуден да се съгласи. След сватбата им, Матю и Паула заживяха заедно, тук в тази къща с мен. В началото приехме Паула резервирано в нашето семейство, но не след дълго се отворихме за нея. Тя не изглеждаше лошо момиче и донякъде също беше жертва на семейството си. Баща ти дори постепенно започна да я обича. Скоро в този дом станахме четирима, а не след дълго и петима. Всичко изглеждаше напълно съвършено, а ние бяхме щастливи, както никога досега. Но не и майка ти. През цялото време Паула бе имала собствени планове за живота си, а ние сме били средството за постигане на целта ѝ.

– Какво е направила?

– Искаше да ни скара с баща ти. Да ни изправи един срещу друг. Искаше да има пролята кръв, не я интересуваше на кого, стига това да ни раздели. И с цената на много лъжи, тя постигна своето. Всичко, което тя поиска, се случи. Баща ти си тръгна оттук с нея, вземайки теб и сестра ти, и напускайки ме завинаги. Никой от нас не подозираше, че Паула беше в заговор с нашите най-големи врагове – династия Отерен. И че в мига, в който четиримата напуснахте този дом, подлият план на Паула се задейства с пълна сила. Тя изчака удобен момент и няколко месеца след онази нощ, избяга с теб и сестра ти в земната територия. Нея изостави, а теб… продаде.

– Как така ме е продала? – извика Пол.

– Без знанието на баща ти, сключи договор с династия Отерен и те направи тяхна собственост, отказвайки се напълно от теб. Когато баща ти разбра къде си, вече беше късно да си те върне по законен път. Затова прие да сключи сделка с Аглая Отерен. Трябваше да се откаже от небесния си статус и да отиде да работи за тях, на възможно най-ниската длъжност и да търпи, без възражения, безкрайните им унижения. В замяна Аглая му обеща, че когато навършиш двадесет и пет години, двамата ще сте свободни да се завърнете в Небесната граница. Но Сепията, която са открили в теб, говори, че Аглая никога не е имала намерението да спази своята част от сделката и да допусне да се върнеш при нас.

Пол потръпна при мисълта за онова механично нещо, което бе живяло и развивало, като неизменна част от него самия. Машина, контролираща и ограничаваща свободната му воля, човек без право на собствен избор, но с илюзията за такъв. Спомни си как то бе променяло мненията му, възгледите му, как го бе принудило да се съгласи да тръгне с посланиците. Да приеме бъдеще на поредния неуспешен тестов експеримент в Редактора, да се превърне просто в един сериен номер.

– Това нещо, което са извадили от мен… нали не е в състояние да ми въздейства повече? – попита с притеснение Пол.

– Можеш да си спокоен. Повече никой няма да може взима решения вместо теб. Обещавам ти. Не бих го допуснал никога отново – увери го Константин.

– Щом Леандър и Кристин не са мое семейство, тогава кои са в действителност? – попита след малко Пол.

– Леандър е син на Аглая Отерен. Но откакто ти си при тях, Леандър официално се разграничава от името Отерен, а Кристин е негова дъщеря, внучка на Аглая.

– Значи нищо не ме свързва с тези хора?

– Нищо, абсолютно нищо.

– И Ванеса, жената на Леандър, не е умряла при раждането ми?

– Това за жалост се случи, но при раждането на Кристин.

– От разказа ти разбрах, че имам друга сестра. Но не ми каза какво е станало с нея.

– Тя е добре. Баща ти я откри преди много години. Тя също е тук в Небесната граница, и се надявам двамата да можете да се видите скоро.

– А майка ми?

– Майка ти е най-добре от всички. В момента е далеч от нас и се радва на огромната власт, която получи, след като те продаде на Отерен. Пол, ще те помоля да стоиш далеч от нея и никога да не я търсиш. Повярвай ми, срещата ти с тази жена няма да ти донесе нищо добро. Паула не се интересува нито от теб, нито от сестра ти, нито от когото и да било друг, освен себе си.

– Когато за първи път видях Аглая, открих необяснима омраза в погледа ѝ, но чак сега разбирам защо.

– Отерен мразят всеки, който произлиза от Династията на Първия. Те не са ни приятели, Пол.

Внезапно нещо просветна в съзнанието на Пол.

– Ти се казваш Константин, нали?

– Съвършено вярно – засмя се той.

– Като Съдържателя Константин?

– Същият стой пред теб.

– О-о…

– Усещам нещо много критично в това „О-о“. На какво се дължи?

– На нищо. Няма нищо.

Константин се разсмя.

– Напротив има. Кажи ми какво пишат за мен в учебниците по история на земната делегация. В какво ме изкарват лош?

– В нищо конкретно. Всъщност не са ти отделили много голямо място, с изключение на това, че си имал безобразно много връзки с жени.

– И това, че обичам жените, ме прави лош? Така ли?

– Не, не бих казал.

– Изглеждам ли ти лош? Лош човек ли съм според теб, честно?

– Не, не си.

– Ти не обичаш ли жените?

– Обичам ги, разбира се.

– Ето, че имаме още едно общо нещо – засмя се Константин. – И като заговорихме за жени, нека обсъдим Анджелина.

– Какво има да ѝ обсъждаме? – намръщи се Пол.

– Нещо от изключителна важност. Ти, Пол, си натурален сияен. Роден си в такова семейство, израснал си при такова семейство. Разбирам, че ти е трудно да се поставиш на мястото на Анджелина или на мястото на когото и да е друг извлечен сияен, но Анджелина все още не е минала през етапа на най-голямата си криза. В момента всяко откритие ѝ се струва забавно, интересно и невероятно, в този нов свят, за който научава. Грижите ѝ за теб досега, също помагаха да не мисли за предишния си живот. Но това няма да продължи вечно. Когато осъзнае, че всичко с него е приключено, както и че никога повече няма да може да види хората, които досега са били неотлъчно до нея, това ще я накара да изпадне в състояние на непримиримост. В небесните и земните центровете има цели групи от психолози, които помагат на новоизвлечените сияйни да преминат през прехода и да приемат по-безболезнено необратимата промяна в живота им. Но за Анджелина, ролята на психолозите, които да ѝ помогнат да се справи с това, се пада изцяло на мен и теб. Скандали като този преди малко, могат за секунди да разпалят предстояща ѝ криза. Тя е на деветнайсет, изградена личност с характер. На тази възраст е далеч по-трудно да убедиш някого в мнение противно на неговото, отколкото на единайсет. Затова бъди по-сдържан и се опитай да си мил с нея.

– Добре, няма да ѝ говоря повече, можеш да бъдеш спокоен. Дори и тя да ми говори, ще се правя, че не я чувам – отсече Пол.

– Как така няма да ѝ говориш? – изуми се Константин. – Ти изобщо чу ли нещо от това, което ти казвам?! Точно ти ще си този, който ще ѝ говори.

– Защо пък аз?

– Защото вече ти казах, че тя изпитва симпатии към теб. Почти на една и съща възраст сте, и тя търси приятелството ти. Затова ще ѝ го дадеш. Нали ми каза, че обичаш жените?

– М-да…

– Ами Анджелина е жена. Докажи ми го – предизвика го той.

***

В късния следобед Пол излезе от стаята си и се отправи към горния етаж. С усилие изкачи стълбите, които водеха към него. Щом стигна до края и премина през вратата, видя, че отсреща, до камината вградена в стената, в един люлеещ се стол, седеше Анджелина и четеше някаква книга. Константин бе в другия край на стаята и също четеше нещо. Пол се заозърта неловко напред-назад, като се колебаеше какво точно да каже.

– Какво има, Пол? – обърна се към него Константин.

– Ами чудех се, дали тя е гледала залезите тук, понеже съм чувал, че изглеждат по-красиви, отколкото в земната територия – каза нервно Пол, почесвайки се по главата.

– Ами попитай я!

– Хей, гледала ли си залезите тук? – той подвикна към Анджелина, но тя продължи да си чете книгата, сякаш изобщо не забелязваше присъствието му. – Не ми отговоря, гледай ти! – възмути се Пол и погледна отново в Константин. – а аз с такава трудност станах от леглото и изкачих тези стълби, и всички болки в гърдите и стомаха ми, които трябваше да изтърпя.

– Да не съм те карала да ставаш и да идваш тук?! – троснато отвърна Анджелина. – а на въпроса ти, не, не съм ги гледала, защото по това време съм в кухнята и приготвям вечерята, а пък в момента нямам и никакво желание да правя каквото и да било с грубиян като теб, ако с това нескопосано мънкане искаш да те придружа да гледаш залеза! – отсече Анджелина, без да вдига поглед от книгата си.

– Ама ти на всичкото отгоре си била и нагла! – разгневи се Пол. – Въобще не знам защо изобщо дойдох да говоря за каквото и да било с теб?!

– Деца, спрете! – извика Константин. – В момента съжителстваме в една къща и искам да споделяме добри отношения. Анджелина, Пол се е качил дотук, изпитвайки голяма трудност, за да излезете да видите залеза. Ще приемеш ли?

– Не! – твърдо заяви Анджелина и отново заби поглед в книгата си.

– Ха, чудо голямо, не че пък аз горя от желание да съм в компанията на някаква глезена лигла – извика Пол.

– Ха, каза господин Егоцентрик – изсмя се Анджелина.

– Егоцентрик ли ме нарече?

– Мислех си и за градински гном, но понеже съм възпитана…

– Мен ли наричаш гном?! По-висок съм от теб, ако не си забелязала, сплескан рошав смърф!

– Косата ми изобщо не е рошава, а обемна! Разресвам я непрекъснато. И по-добре говори за твоята коса, която не е виждала гребен от десет дни.

– За твое сведение се сресах, преди да се кача тук.

– О, наистина? – Анджелина му хвърли бърз поглед. – М-да, като те гледам, сигурно за първи път си държал гребен.

– Да, за първи път държах гребен, преди това използвах градинско гребло. Нали съм гном?!

– О, какво постижение. Медал ще искаш ли да получиш?

– Да, искам медал! Златен, ако може. И след това ще го използвам, за да запуша голямата ти уста.

– Всъщност само да вметна, че смърфовете са много сладки и готини същества, за разлика от гномовете. Дори имам тениска с тях. Така че тази твоя обида ме ласкае излишно.

– Да, моя грешка, прости ми. Не съобразих, че ти не си нито сладка, нито готина, много повече приличаш на…

– ТИШИНА! – извика с цяло гърло Константин, като накара Пол и Анджелина да замлъкнат внезапно, гледайки го стреснато. – И двамата навън веднага.

– Не! – извикаха в един глас Пол и Анджелина.

– Нека го кажа тогава по друг начин. Анджелина, ако не отидеш с Пол да видите залеза, няма да получиш вечеря и достъп до библиотеката за два дни. Пол, ако ти не отидеш заедно с Анджелина, също няма да получиш вечеря и ще бъдеш лишен от светлинните филтри за ден.

– Какво жестоко изнудване! – извика Анджелина. – И защо аз трябва да бъда наказана два дни, а той един, само защото ти е внук!

– Какво? Тя знае за мен, още преди аз да го науча? – Пол се обърна гневен към Константин.

– Момичето е умно, Пол. Не ѝ трябваше много време, за да го разбере сама.

– Как пък аз не го разбрах сам? – продължи обвинително Пол.

– Аз съм жертва на чудовищна семейна дискриминация – извика Анджелина. – Искам да знам къде мога да отида да се оплача?

– Анджелина, Пол! Вече започвате да ме ядосвате истински! – Константин рязко повиши тон, а изражението на лицето му придоби заплашителен вид.

– Добре, добре, спокойно – отстъпи Анджелина, осъзнавайки, че с Пол отдавна бяха преминали границата. – Излизам, но го правя само защото книгите са ми много по-ценни! – Тя стана от стола си, тръгна към вратата и извика към Пол, който стоеше нацупен: – Тръгвай, хайде! Нали ти го искаше или чакаш да те водя за ръчичка?

Пол също силно недоволен я последва, като дълбоко съжаляваше, защо въобще се беше качил, вместо да бе останал в леглото си. Когато излезе видя, че тя вече седеше в тревата, до оградата на къщата, облегнала се върху зида. Пол бавно пристъпи и седна до нея. Превивайки се от болките, които получаваше при свиването си, той побърза да се отпусне назад и удари главата си в каменния зид.

– Мамка му! – извика гневно той.

– Недей да ругаеш! – сряза го Анджелина. – Нали си корав?!

– Нищо не знаеш за мен! – отвърна ядосано той.

– Нито пък ти за мен! – репликира го бързо тя. – Защо се държиш толкова враждебно с мен? Константин ми каза за какво е цялото ти цупене, но нима наистина ме обвиняваш за това, което са се опитали да сторят с теб? Нима мислиш, че аз съм го искала? Че ми харесва?

– Съжалявам… но просто ми е трудно да се държа приятелски с теб.

– Защо? Какъв е проблемът, след като аз се държа приятелски с теб?

– Да, господин Егоцентрик и градински гном звучат много приятелски.

– Не се оплаквай, ти с нищо не ми остана длъжен. А и започна пръв, като ме нарече глезена лигла.

– Няма значение, не искам да продължаваме да спорим, проблемът е в мен, наясно съм – отвърна той. – Нека сега се насладим на залеза, заради който сме тук.

– Гледал ли си и друг път залезите тук? – попита го след малко тя.

– Не, до този момент не бях напускал земната територия, поне през съзнателната част от живота ми.

– А земната територия липсва ли ти?

– Не, ни най-малко. Отдавна мечтаех да дойда в Небесната граница – отвърна уверено Пол. – А на теб?

– Малко. Липсват ми нашите, компютърът ми, стаята ми…

– А как ти се струват нещата тук?

– Харесват ми… слънчевата светлина тук е прекрасна – отбеляза Анджелина.

– Нали знаеш, че това не е истинска слънчева светлина, а синтетична, която се излъчва чрез съоръжение, наречено светлинен (слънчев) диск и проектори на светлина, разположени около орбитата му – обясни Пол.

– Чудя се каква ли е истинската слънчева светлина?

– Никога не съм виждал, но казват, че приличала на тази, само че от нея може да се усеща и топлина.

– Но нали и сега усещаме топлина от нея?

– Не, това е топлина, идваща от огнения елемент на планетата. Която се смесва изкуствено с нашата светлина и създава усещането, че двете са едно цяло.

– А тази светлина – синтетичната, как точно се осигурява от сияйните, за да е в състояние да огрява постоянно едната половина на планетата ни? – попита Анджелина, която вече знаеше, но се опитваше да подържа интересен започнатия разговор. За първи път двамата си говореха нормално и тя не искаше да губят този момент.

– Всяка година всички сияйни, които са навършили осемнайсет години, дават по-малко от собствена си светлина – поясни Пол. – Подобно е на това, когато хората даряват кръв, само че при нас не е доброволно, нарича се споделяне. Това е едно от задълженията ни като сияйни, прието и утвърдено, след края на Първия междупространствен конфликт. Всички сияйни сме длъжни да поддържаме светлинния баланс на планетата. Ние сме нещо като осмия елемент на планетата, само че общо всичките, при нас няма притежател. Знаеш ли, в деня преди да поискат да ме разменят за теб, бях на тази процедура… изобщо не я обичам… – разкри Пол и след това я попита: – Твоята светлина от кой тип е?

– Не знам все още… – отговори Анджелина.

– Моята е небесносиня. Тя не е много често срещана.

– И на Матю е небесносиня.

– Не го знаех…

– Колко вида светлини има?

– Седем. Небесносиня, изумрудено зелена, златиста, виолетова в тъмна и светла гама, оранжева, сребристобяла и червена. Ти от кой тип би искала да имаш?

– Не знам, който и да е, ми е все едно – отвърна тя и след малко допълни: – Всъщност стига да не е червена, всичко останало ме устройва.

– Какво против имаш червената? Главният съветник на Съдържателя е с червена.

– Също и онази жена… Асейл. Затова не искам да имам светлина като нейната. Ако имам червена, това ще означава, че съм като нея, а аз не искам да бъда като нея. От това се страхувам най-много.

Пол усети, че Анджелина навлизаше в тема, която беше всичко друго, но не и такава, която можеше да ѝ подейства благоприятно, както Константин искаше, затова побърза да насочи разговора в друга посока.

– Нищо не каза, харесва ли ти изгледа на залеза оттук?

– Да, оказа се прав. В Небесната граница наистина изглежда много по-красив и мащабен.

– Разказвали са ми, че в границата от второ ниво, по време на залеза, малко преди проекторите да преминат в нощен режим, по небесната сфера засияват цветовете от светлинните гами и на седемте цвята. Така отдават почит на всички, които правят осветяването на планетата възможно.

Пол и Анджелина останаха седнали в тревата за още няколко минути, докато златният диск на слънцето не потъна напълно в необятния хоризонт.

Константин отвори входната врата и извика към тях:

– Хайде, прибирайте се. Време е за вечеря, а и вече застудява. Пол, облечен си само с халат и пижама, не ми трябва сега и да настиваш.

Те се прибраха обратно в къщата, където ги посрещна вкусната миризма на току-що изпечена риба.

– Ти ли си готвил? – попита с учудване Анджелина.

– Е, не е нещо изключително, но да го наречем моя специалитет. Риба приготвена по традиционна гръцка рецепта, каквато сигурен съм не сте опитвали досега – засмя се Константин. – Все пак помирението между двама ви заслужава да бъде отбелязано подобаващо. Пол, ти нали ще вечеряш с нас?

Константин и Анджелина насочиха неуверени погледи в Пол, сякаш той беше най-големият особняк на света, способен да провали всеки опит за забавление на останалите. Това силно го смути, дори леко обиди.

– Да, разбира се, че ще вечерям с вас – заяви той. – Защо си мислите, че не бих?

– Чудесно! – зарадва се Константин. – Анджелина, добави още едни прибори на масата тогава.

Когато Анджелина подреди масата, Константин с гордост сервира специалитета си, като напълни чиниите им с ястието.

– Бира има ли? – попита Пол.

– Не – отвърна Константин. – Но има бяло вино. Искаш ли?

– Предпочитам бира, но щом няма, в такъв случай може и вино – прие той, като кимна утвърдително.

Анджелина побърза да вземе бутилката преди Константин и тя да напълни чашата на Пол.

– Благодаря – отвърна той и след като погледна към нейната чаша, изрече с изненадана: – Ти защо си на вода?

– О, аз не пия алкохол! Даже никога не съм вкусвала подобно нещо.

– Никога досега не си пила алкохол? – възкликна с учудване Пол.

– Беше ми забранено от лекарите, заради „деликатното“ ми състояние и хапчетата, които трябваше да вземам – обясни Анджелина.

Пол кимна разбиращо и повече не повдигна темата. Вечерята мина сравнително добре между тримата.

Като приключиха с храната, Константин стана и отиде в другата част на всекидневната, където имаше малка квадратна маса, върху която бе поставена шахматна дъска с подредени фигури. Анджелина се отправи към кухнята, напълни един чайник с вода и го сложи на печката.

– Обичаш ли чай? – тя се обърна към Пол, който седеше отстрани и отново бе обзет от мълчание.

– Не много!

– И аз не го обичам много, но Константин няма кафе.

– Аз и кафе не обичам, пия го само когато съм напрегнат.

– Майка ми прави невероятно кафе. Някой път може да ви запозная – каза с усмивка Анджелина.

Пол я погледна със съжаление. Тя изглежда наистина не разбираше, че животът ѝ се бе променил завинаги. Искаше му се да ѝ каже, че това никога няма да се случи, но си спомни за разговора с Константин, относно опасността от нейното нестабилното състояние и въпреки че възнамеряваше да каже нещо съвсем друго от устата му излезе:

– Да, може.

– Ако искаш отиди при Константин в хола, след малко ще донеса чай и за трима ни.

Пол бавно стана от масата и пристъпи към него. Константин седеше, пушеше от лулата си и сам със себе си разиграваше партия шах. Огънят в камината вече почти бе изгаснал, свето-кристалите по стените, напомнящи твърде много на свещи, грееха ярко и придаваха на мястото много приятна атмосфера.

– Защо няма електричество тук? – попита го Пол.

– Така не ти ли харесва?

– Харесва ми, но сега се провеждат Турнирите и ми се искаше да ги гледам.

– Съжалявам, за твоята безопасност е по-добре да не ги гледаш.

– А, имаш предвид, че могат да ни проследят чрез някоя от мрежите.

– Точно така. Неслучайно Матю ви доведе тук, защото знае, че опасността да ви открият е сведена до минимум.

– Тази година трябваше да участвам в Турнирите – сподели Пол със съжаление в гласа си.

– Не тъгувай за отминали неща! – посъветва го Константин.

– Какво правиш? – попита Пол, който бе свалил светлинните си филтри и гледаше с любопитство към него.

– Играя шах.

– А, добре!

– Играл ли си някога?

– Не. У дома имах Xbox и играех друг вид игри на него.

– Ах, тези електронни, глупави джаджи. Няма нищо по-хубаво от една стара, традиционна игра между двама души, лице в лице. Ела, седни.

Пол се поколеба, но прие поканата на Константин. Седна от другата страна на масата и Константин му разясни правилата на играта. После Пол се съгласи двамата да изиграят една партия. Анджелина дойде при тях със сребърен поднос в ръце. Върху него бяха наредени три големи порцеланови чаши, от които се носеше гъстата пара на горещия чай. Тя им сервира напитките, след което взе една книга от рафта, седна във фотьойла срещу тях и се зачете, докато двамата продължаваха да играят.

Изведнъж Константин се почувства странно от този момент между тримата. Сякаш семейството, което някога бе изгубил, се бе завърнало при него. Сякаш изживяваше отново онези хубави и щастливи мигове, в началото, заедно с Матю и Паула в дома му. Само че сега, дори да виждаше Матю в Пол, то ни най-малко не откриваше Паула в Анджелина. Онази история от миналото никога нямаше да бъде повторена и това му вдъхваше спокойствие, такова, каквото не бе изпитвал от дълго време.

Advertisements