Алта – Норвегия

Аурора бавно спря автомобила на паркинга пред сградата на старата банка в центъра на град Алта, в земната територия на Норвегия. Матю седеше на задната седалка и не спираше да се поглежда в огледалото за обратно виждане. След преобразяването, което бе оставил изцяло в ръцете на леля си, пясъчно русата му коса бе станала тъмнокафява и със сантиметър по-къса. Под въздействието на една доза ирис-оцветител, очите му от сини бяха променили цвета си в кафяви. Матю бе облечен в тъмносин костюм, с бяла риза, придружена от златиста вратовръзка. И не на последно място, за първи път от много години насам, беше и гладко избръснат, разбира се, отново по настояване на Аурора, което той изпълни с неохота.

– Изглеждам нелепо! – продължаваше да се оплаква той.

– Напротив, костюма ти стои фантастично! – Аурора твърдо отстояваше вижданията си как точно трябва да изглежда Матю. – Не че имам нещо против джинсите и коженото ти яке, но сега имаш вид на благородник, точно какъвто си. Освен това нали не искаш да бъдеш разпознат веднага след като слезем от колата?

Двамата излязоха от автомобила. Матю хвърли бърз поглед на минувачите по главната улица. Всичко изглеждаше спокойно в тази ранна утрин. Както обикновено, хората бързаха за началото на работния си ден, някои се спираха за сутрешен вестник, други за кафе или закуска, и бързо след това отново продължаваха по пътя си. Не изглеждаше наоколо да има други сияйни освен него и леля му. Матю постави слънчевите си очила, които извади от вътрешния джоб на сакото си и тръгна плътно след Аурора. Тя го водеше към банката, вървейки с финес и гордост, две неща, които проличаваха във всяка нейна стъпка. Матю неволно се вгледа анализиращо в Аурора. Безспорно тя изглеждаше стилно, облечена в елегантен бял костюм, с дължината на полата до коленете и розова блуза под деколтето, обувки с изключително висок и тънък ток, а на главата си носеше широка бяла шапка с розова панделка, която висеше от края ѝ. Дрехи винаги в бяло, с леко съчетание с розово, точно както Константин му я бе описвал многократно. Аурора несъмнено му напомняше на една жена, в която Матю откриваше същата изтънченост и грация – Расдал.

Двамата влязоха в банката. Матю се огледа предпазливо. За техен късмет там все още нямаше никого. Изведнъж изпод едно гише се подаде нисък и дебел, възрастен мъж, който стресна Матю в първия момент. Щом забеляза Аурора, мъжът се ухили широко и глуповато.

– Мадам Аурора, радвам се да ви видя отново тук.

– Аз също, Жан! – отвърна тя и забеляза, че кръглите му изцъклени очи се разшириха още повече, след като се обърна към него по име.

– О, помните ме значи?

– Разбира се, че те помня! – отговори с усмивка Аурора, сдържайки смеха напиращ в нея.

– Кой е симпатичният господин с вас? – позволи си да полюбопитства той.

– Той е… – поколеба се тя. – Х-м, роднина…

– А може ли да го докаже? – подозрително изрече Жан и поднесе към Матю прозрачен биометричен четец, върху който той трябваше да постави ръката си.

– Съжалявам, но нямам пръстови отпечатъци – неловко се засмя Матю и показа ръката си. – Наложи ми се да ги залича преди години.

– Покажи предмета си тогава – каза му Аурора.

– Какво? – попита объркано Матю.

– Предмета – повтори тя и извади изпод блузата си златен медальон, на който бе изобразено тяхното слънце пронизано от меч. Матю погледна неловко към нея и вдигна рамене. – Не ми казвай, че не носиш предмета си с герба на династията ни! – недоволно изрече тя.

– Ами… преди имах джобен часовник, но той остана при баща ми. Иначе върху дясната страна на гърдите си имам татуировка с герба ни.

– Покажете я – настоя Жан.

Матю развърза вратовръзката си, пъхна я в джоба на панталона си и разкопча ризата си, след което показа татуировката на Жан. Той си сложи дебелите очила, за да я разгледа по-внимателно и обстойно. През стъклата на очилата му, очите му изглеждаха още по-смешни и неестествени. Аурора извърна поглед настрани, тъй като рискуваше да се разсмее шумно от гледката на пулещия се пред нея дребен мъж. След дълго взиране в татуировката на Матю, Жан се отдръпна нацупен, гледайки неубедително.

– Жан, това е синът на Августиан – реши да му разкрие Аурора.

– Аха, така значи! – възкликна той и отбеляза: – Сега като го казахте, наистина забелязвам, че прилича на лорд Августиан. Има същия цвят на косата и очите като неговите. Мадам Аурора, ще се радвам да науча какво ви води при мен. Отново ли ще оставяте нещо на съхранение? – попита Жан.

– Не, сега ще вземам нещо – отвърна Аурора.

– А ясно. Кое?

– Предмета от сейф 205.

– Добре, последвайте ме! – каза им той, като ги въведе в една просторна и празна вътрешна стая.

Върху стената насреща им имаше мигащо електронно табло. Жан застана пред него и въведе десетцифрен код. Миг по-късно част от пода се отмести встрани и отдолу се появиха стълби, по които той слезе бавно. Аурора и Матю тръгнаха след него. Тримата се озоваха в широк подземен етаж, простиращ се под сградата на цялата банка, където имаше стотици сейфове.

– Сейф 205, спомням си го. Тогава не бяхте ли тук с лорд Августиан?

Матю погледна изненадано в Аурора, след казаното от Жан.

– Да, с него бях – потвърди неловко тя.

– А, ето го и сейф 205! – извика развълнувано Жан, отвори го и извади отвътре една тънка кутия, със сензорен дисплей на капака, която подаде към Аурора. Тя постави дясната си ръка върху нея, задържайки я, докато екранът не светна в зелено, знака, че бе преминала теста за потвърждение успешно. След това Жан поднесе кутията и към Матю.

– Това е електронно. Няма ли опасност да бъдем засечени от системата Аусар?

– Спокойно няма. Това e конструирано извън неговите мрежи – увери го Аурора.

Матю постави предпазливо ръката си върху кутията и в следващия миг усети леко пробождане във върха и на петте си пръста. Той разбра, че системата на това нещо извършваше анализ на кръвта им. Досети се, че кутията от сейфа щеше да се отвори само ако се получеше потвърждение, че и двамата са от Династията на Първия. Анализът на кръвта на Матю отне повече време, но когато светлината от екрана потвърди неговия произход, кутията незабавно се отвори. Той надникна и видя, че вътре бе поставен малък златен ключ. Аурора се протегна и го взе, прибра го в чантата си, след което двамата напуснаха банката.

– Какво беше това, което каза този, че си идвала тук с баща ми? – попита озадачен Матю, докато двамата вървяха обратно през паркинга към колата им.

– Идвах веднъж по работа. Не се тревожи, с Августиан все така не се разбираме.

– Не проумявам какво изобщо си правила тук с него – изрече със съмнение Матю.

– Матю, тази банка е собственост на баща ти. Преди време той се съгласи тук да съхраняваме някои от ценностите на династията ни. Това е всичко. Сейфовете долу могат да се отворят само след кръвен анализ на двама от нашата династия – един мъж и една жена, задължително. Казах ти, че не мога да достигна сама до това, което искаш да вземем.

– Досетих се. Само не разбрах защо трябваше да ми се взема кръв и от петте пръста – отвърна Матю, докато ги раздвижваше от изтръпването, което бе получил.

– Системата е проектирана с високо ниво на сигурност. Никой от нас не иска нещо с голяма стойност за семейството да попадне в ръцете на враговете ни.

– И защо трябваше да показваме семейния ни герб пред онзи? – попита с недоумение и възмущение Матю.

– Защото е наредено на Жан да не допуска никого до тайния етаж на банката, без той да може да се легитимира, че е от династията ни. А теб определено не те познава. И как може да си захвърлил предмета си с герба ни, и да не го носиш със себе си – упрекна го Аурора. – Да не би да се срамуваш от произхода си?

– Говориш пълни глупости. Ако се срамувах, щях ли да си татуирам на гърдите, точно до сърцето си, нашия знак?! Аз знам кой съм и се гордея със себе си и моите предшественици.

Аурора запази мълчание, погледна го и се усмихна доволна от думите му.

– Къде отиваме сега? – попита я той.

– Към градския музей, качвай се! – каза тя, отключи колата и седна на шофьорското място.

Матю предпочете този път да заеме мястото отпред до нея. Докато оправяше вратовръзката си, той отново се погледа в огледалото за обратно виждане. Цветът на боядисаната му коса, който Аурора бе избрала, сякаш започна да му изглежда по-добър, отколкото естествения му.

– Смяташ ли, че това, което Жан каза, е истина? – той се обърна към Аурора.

– Кое?

– Че с тази коса и кафявите очи приличам на баща ми?

Аурора се разсмя.

– А ти сериозно ли смяташ, че русата коса и сините очи те правят да приличаш на някого друг?

Аурора запали колата и потегли. След няколко минути те пристигнаха пред сградата на градския музей.

– И това ли е собственост на баща ми? – подхвърли иронично Матю.

– Не, това не е негово. Мое е!

Без да губят време двамата се отправиха към привлекателната триетажна сграда. Преди да влязат, Аурора извади една табела от чантата си, която залепи на входа. Надписът върху табелата съобщаваше, че днес музеят ще бъде затворен за посещения. Вътре нямаше никого, с изключение на една чистачка, която миеше пода на приемната зала. Тя бе с гръб към тях и слушалки в ушите, слушаше уроци по испански и повтаряше чутото на висок глас, като си мислеше, че в момента бе напълно сама. Аурора и Матю минаха почти незабелязано зад нея, но в последния момент тя се обърна и им хвърли бърз, стреснат поглед. Матю се усмихна и я поздрави с кратко кимване. За разлика от него Аурора не пожела да я удостои с никакво внимание.

Те поеха към западната зала, където бяха изложени военни експонати, обхващащи периоди от древността до последните столетия на съвременния свят. Отидоха в края ѝ. Там, зад висока стъклена витрина, беше изложена бляскава бойна броня с небесносиня копринена пелерина, спускаща се надолу от раменете. Матю ахна от възхищение, веднага щом я зърна.

– Това ли е тя? Това ли е бронята на Първия? – попита развълнувано той.

– Естествено, че не. Това е дубликат. Нима допускаш, че ще оставя истинската броня на татко в този музей в земната територия? В ръцете на Аглая Отерен?

– Къде тогава е истинската?

– В Първия сияен град.

– Какво? – извика шокирано Матю. – Но този град отдавна е потънал, и е на дъното на Средиземно море.

– Кажи ми нещо, което не знам – изрече Аурора и се усмихна загадъчно.

– Предполагам имаш план как ще намерим Еос, там в руините, някъде на морското дъно?

– Да! – отвърна бодро тя.

Аурора отиде до бронята и я отмести от мястото ѝ. Отдолу имаше дебела мраморна плоча с малък, почти забележим, процеп в средата. Тя извади златния ключ, който бяха взели от банката и го постави в процепа, след което го завъртя. Малък сноп светлина озари ключа и пред тях се отвори врата скрита в стената, от която се виждаше дълъг коридор. Те преминаха през него и той ги отведе във вътрешността на просторна и красива къща с високи прозорци, извито стълбище и бял мраморен под.

– Къде сме? – попита с изумление Матю.

– Това е къщата, в която се сформира и действа съпротивата по времето на Втория междупространствен конфликт… живеех тук, Цезар и Расдал също – поясни Аурора и допълни: – Тогава, разбира се, изглеждаше много по-различно. Времената бяха тежки и луксът не беше на дневен ред.

Аурора отведе Матю в една зала, стените на която бяха покрити с множество високи правоъгълни огледала със златни рамки, наредени плътно едно до друго. На пода беше изрисувана плетеница от най-различни по-големина и форма геометрични фигури. Аурора отмести три от огледалата и ги постави в точките около фигурите, така че всяко едно от тях да показва отражението на оставите две.

– Какво правиш? – попита я учуден Матю.

– Предполагам като студент в Небесната академия си учил по история, че не винаги сме използвали такъв тип портали, с каквито сияйните разполагат днес. Някога най-добре си служехме с отразителни повърхности. Впоследствие се забраниха, защото не могат да бъдат контролирани и следени. Жертва, която трябваше да бъде направена в името на сигурността. Ела тук! – каза му тя.

Той се приближи до нея и тя го хвана за ръката.

– Слушай сега какво точно трябва да направим. По едно и също време, и двамата трябва да освободим светлинните си потоци, като позволим на светлината ни да достигне до всички части на тялото, защото иначе има опасност да се получи частично пренасяне.

– Частично пренасяне?! – Матю настръхна при самата мисъл от подобно нещо.

– Да, някога ни обучаваха специално за преминаване през такъв тип портали, но сега няма време за тренировки. Смятам, че ще можеш да се справиш, нали?

– Да, мисля, че ще мога – изрече той с лека нотка неувереност.

Аурора отброи до три, след което и двамата освободиха потоците си. Стаята се озари със светлина, която се отрази в огледалата и Матю почувства силно напрежение в цялото си тяло, придружено с болезнени пробождания. Миг по-късно усети как устата му се пълни с вода, опита се да я изплюе, но видя, че навсякъде около него имаше само и единствено вода. Съзря светлина, идваща някъде от повърхността. Той се опита да заплува нагоре, следвайки светлината, но в този момент силна болка го сряза в дясната ръка, която го накара да се хване за нея, като с това започна отново да потъва надолу. Искаше да изплува, но не можеше да го стори. Болката, пронизваща цялата му ръка, бе толкова силна, че не му позволяваше никакво раздвижване. Внезапно към него се спусна Аурора, която го улови и го издърпа нагоре.

Когато изплуваха от водата, той видя че се намираха на запустял плаж. Небето над тях беше кристално синьо, без нито един облак, а проекцията на слънчевия диск бе изключително ярка. Матю седна в пясъка и се вгледа в ръката си. Усети я някак скована. Опита се да я раздвижи, но отново изпита острата болка.

– Изглежда не съм поставила правилно огледалата. Трябваше да сме в първия град, а не над него! – провикна се Аурора, докато изцеждаше водата от косата си. – Какво стана с теб, защо не изплува?

– Явно нещата с ръката ми са по-сериозни, отколкото предполагах.

– Нали Ан-Ату я беше излекувала?

– И аз така мислех, но болката се засилва.

– Вдигни високо ръката си! – нареди му Аурора.

Матю се опита да го направи, но не успя.

– Не мога. Боли ме дори само като си мърдам пръстите.

Аурора бръкна в голямата чанта, която носеше със себе си и извади тънка спринцовка, пълна с гъста сива течност. Застана до Матю и я забоде в рамото му.

– Какво е това? – извика той.

– Органичен метал.

– Кой ти позволи да слагаш тази железария в мен?! – извика с възмущение Матю.

– Спокойно, до пет-шест дни тялото ти ще го разгради, а сега ми трябваш на сто процента, защото ще ни се наложи да плуваме, докато стигнем въздушния тунел.

– Въздушен тунел?!

– Да, градът може да се намира на дъното на морето, но това не значи, че мястото не е запазено.

– Тоест, като градовете на русалките ли?

– Донякъде.

– Къде всъщност сме сега? – попита Матю, оглеждайки плажа с интерес.

– Някъде по крайбрежието на Гърция. Как е ръката ти?

– Усещам затопляне и вече я движа свободно – отбеляза с учудване той.

– Виждаш ли, че има полза от органичния метал, а ти недоволстваш напразно.

– Не искам да прибягвам до такива неща, за да съм пълноценен.

– Да се надяваме да не ти трябват повече, но не изключвай възможността на ръката ти да са нанесени непоправими щети. Матю, ако толкова лесно се убиваха тъмни обитатели и без последици, мислиш ли, че действието ти щеше да бъде обявено като прецедент в историята на сияйните.

– Вероятно трябваше да оставя Пол-Константин в ръцете им, да експериментират с него, за да не бъде прецедент – разгневи се Матю.

– Не, разбира се, че не! Но просто на моменти ми се струваш малко краен и…

– И какво?

– И гневен.

– Не смяташ ли, че имам право да бъда гневен за редица неща?!

– Да, но гневът замъглява правилната преценка. А аз не искам да си гневен, не и когато цялото семейство е зад теб.

– Наистина ли мислиш, че цялото семейство е зад мен?

– Убедена съм в това.

Аурора се изправи, зарови ръка в пясъка, отключи светлинния си поток и прокара светлина през пръстите си. Не след дълго пясъкът в един участък от плажа заблестя в мека сребристо-бяла светлина.

– Там е – каза Аурора като посочи към него. – Въздушният тунел се намира в онази посока.

– Което значи?

– Че ще плуваме навътре и надълбоко в тази посока, докато го достигнем. Ще се справиш ли?

– Ще се справя – заяви Матю.

Двамата влязоха и се потопиха в морето. След няколко минути плуване към дъното, достигнаха до една голяма прозрачна тръба, простираща се по цялото морско дъно. Това бе въздушният тунел, който те търсеха. Приближиха се и се хванаха за него, като започнаха да се плъзгат по повърхността на външната му страна. След около трийсет секунди достигнаха до един пропускателен отвор-клапа, спуснаха се през него и преминаха във вътрешността на въздушния тунел. Щом се озоваха от вътрешната му страна, и стъпиха здраво на краката си, те тръгнаха уверено напред. Вървяха около час, преди да видят в далечината огромен прозрачен купол, под който се намираше първият град. Краят на въздушния тунел завършваше с голяма метална порта, която приличаше на нещо като тапа. Със съвместни усилия те отместиха малка част от нея, и след като преминаха през тесния процеп се озоваха вътре в самия град.

Някогашният сияен град изпълнен с великолепие и светлината, сега се бе превърнал в купища развалини.

– Чувал съм разкази от Константин за това място, но никога не съм си го представял такова. Изглежда мрачно и зловещо – каза Матю.

– Сега да, но едно време този град бе най-красивото и забележително място на планетата ни, Матю – отбеляза Аурора и допълни с тъга: – Но цената, която платихме впоследствие за него и свободата, която символизираше, се оказа голяма.

Те продължиха напред, преминавайки покрай множество сгради, от които бяха останали само руини. В далечината съзряха огромна постройка, приличаща на дворец.

– Това изглежда внушително. Там ли сте живели с Константин?

– Да, допреди началото на Първия междупространствен конфликт, това бе нашият дом. След края на войната и укрепването на мира, сияйните започнаха да строят небесните градове, а този бе потопен, като заедно с него бавно, но сигурно потъваха и спомените за присъствието ни сред хората.

Те поеха по пътя към двореца. Щом пристигнаха, минаха през някогашната градина, сега превърнала се в пустош с тръни, изкачиха стълбите и влязоха вътре. Още докато вървяха през широкия и дълъг коридор, Аурора бе обзета от спомени за дните, в които живееше тук, когато беше малка, заедно с брат си Константин, майка им и баща им. Преминаха през трапезарията и Аурора се спря, поглеждайки дълго в обърнатата срещу тях маса и разхвърляните столове.

– Какво има? – попита я Матю.

– Нищо, просто си спомних последната сутрин, когато тук се бяхме събрали четиримата заедно за последен път – каза натъжено тя. – Да вървим, хайде!

Те се отправиха към дворцовата зала, където обикновено баща ѝ бе прекарвал деня си. Там, в единия ъгъл, стоеше масивна сребърна броня, която изглеждаше още по-внушителна и красива от тази в музея. Аурора я приближи и откачи дясната ръкавица от нея. Тя се различаваше от останалата броня с това, че не бе сребърна, а златна.

– Ето я и Еос – каза Аурора и подаде ръкавицата на Матю.

– Забележително. Златната ръкавица, която може да увеличи светлинния поток стократно – отвърна изумено той, съзерцавайки се в нея.

– Не каква да е ръкавица, Матю, а Еос – седмият елемент от бронята на Първия. Предполагам си чувал разкази за силата на бронята и безграничните възможности, които имат седемте ѝ неуязвими части?

– Да, разбира се. Когато бях малък, Константин постоянно ми разказваше за нея. Дори ми даваше да държа меча Юпитер в ръцете си – похвали се Матю.

Аурора сложи ръкавицата в чантата си и поведе Матю към подземията. Там имаше друга зала с огледала, приличаща досущ на тази от къщата в музея. Аурора почисти три огледала от гъстия прах, с който бяха покрити, и ги нареди по същия начин като предишните. Хвана Матю за ръката и двамата повториха действията си от първото преминаване. Когато ярката светлината около тях утихна, двамата стояха отново в къщата, откъдето бяха тръгнали. Преминаха по коридора и се озоваха обратно в музея.

Аурора тъкмо връщаше дубликата на бронята на Първия на мястото му, когато през един от прозорците Матю забеляза, че сградата бе обградена от отряд на земната делегация. От това, което успя да преброи, разбра, че около музея имаше разположени около десет агента.

– Как са разбрали, че сме тук? – стресна се Аурора.

Матю се върна при бронята, отмести я, пъхна и завъртя ключа. От процепа в мраморната плоча проблесна тънък сноп светлина и тайната врата се разкри отново пред тях.

– Върви! – той заповяда на Аурора.

Тя тръгна, но след няколко крачки се обърна изумена, забелязвайки, че той не я следваше, а се бе върнал и гледаше през прозореца.

– Матю, какво правиш? Идвай – извика тя.

– Аз оставам тук, ти отиди на някое безопасно място и скрий ръкавицата. От земната делегация не бива да разбират истинската цел на посещението ни, нито да им даваме възможност да се доберат до бронята на Първия.

– Ще те заловят!

– Да, знам! Но някой трябва да остане и да затвори входа към къщата. Те са обградили напълно сградата. Може всеки момент да нахлуят и да ни последват. В този случай рискуваме да заловят и двама ни, преди да успеем да се измъкнем.

– Тогава нека остана аз! – извика тя и тръгна назад. – Мен никой не ме издирва.

– Ами Феникс? Аглая със сигурност би те предала на Феникс.

– Тогава нека останем и двамата, и да ги отблъснем – предложи Аурора.

– Прекалено много са, а имат и оръжия, ние имаме само светлината си. Ще загубим това сражение.

– Имаме Еос, можем да я използваме.

– Не тук и не сега. А и тези не заслужават чак такива усилия – заяви Матю и избута Аурора назад.

– Матю, нима ми казваш, че ще се предадеш? – извика стъписано Аурора.

– Не, просто ще спечеля време, за да се измъкнеш безпроблемно с Еос. Ще ги оставя да ме заловят и докато ме транспортират към някой от центровете на земната делегация, ще избягам. Довери ми се, знам какво правя. Ще се чакаме при Константин – каза той, наведе се и завъртя ключа в обратната посока.

– Матю, не! Матю! – извика Аурора и се спусна към него, но в този миг скритата в стената врата се затвори точно пред очите ѝ.

Двамата останаха разделени от двете страни на стената. Матю издърпа ключа от ключалката на мраморната плоча и бързо върна бронята на мястото ѝ, след което отиде до друга броня и пусна ключа в нея. Секунди по-късно в залата нахлу отрядът на земната делегация и го обкръжи, насочвайки автоматите си към главата му.

Въпреки че Матю се предаде без съпротива, те се нахвърлиха върху него, повалиха го на земята, и започнаха да го ритат от всички посоки. Едва когато Матю беше на път да загуби съзнание и цялото му лице бе покрито с кръв, те спряха. Закопчаха ръцете и краката му с енергийно-блокиращи белезници и и го поведоха навън. Там, до една от бронираните коли на агентите, Матю видя плахо да наднича Жан. Нямаше никакво съмнение, че мъжът от банката го беше предал и бе предоставил пълни доказателства на земната делегация за неговия произход. Нищо не можеше да бъде по-категорично от кръвта, с която Жан бе имал шанса да се сдобие тази сутрин. Те натикаха Матю в бронирания камион от другата страна на улицата.

Командирът на отряда, с още двама от екипа си, отиде при Жан, който пристъпваше нервно около колата им.

– Той е нали? – попита ги напрегнато Жан.

– Изглежда като него, но все пак ни предстои да потвърдим самоличността му и чрез още няколко анализа, след като го отведем в най-близкия земен център.

– А аз кога ще мога да си получа възнаграждението? – попита нетърпеливо Жан. – За него давахте 500 000, нали?

– Да, това е сумата – отговори командирът и размени погледи с двамата мъже до себе си. – Мисля, че още сега ще можем да ти разпишем чек… двоен!

– К-какво ще рече двоен? – попита с объркване Жан.

Командирът отстъпи крачка назад и се засмя самодоволно. Мъжете до него извадиха пистолетите си и ги опряха в главата на Жан. Преди той да успее да осъзнае шока от случващото се, куршумите от два едновременни изстрела се врязаха в главата му и Жан се свлече безжизнен на земята.

– Да, аз и момчетата ми се бъхтим по цял ден за Аглая Отерен, за да може някакъв самозванец от улицата да прибере парите след това. Как ли пък не! – заяви с доволна усмивка той и се обърна към мъжете, които го бяха застреляли: – Отървете се от трупа. За пред делегата, заловили сме Матю след получен анонимен сигнал, който не сме успели да проследим.

Командирът се качи в камиона, където други двама от хората му охраняваха Матю.

– Как мислите, момчета – заговори към тях той, – дали този беглец тук оказа бурна съпротива при залавянето си?

Те се засмяха злостно и кимнаха утвърдително. Командирът се приближи до Матю. Те го изправиха на крака и той извади и опря пистолета си в корема на Матю, след което без да се замисля натисна спусъка и го простреля. Матю изстена през зъби и падна на колене. Командирът се разсмя силно, а подчинените му се усмихваха доволно.

– Ето, така вече личи, че е имало истинска борба – заяви той, слезе от камиона и затвори вратата.

След миг камионът, в който го бяха вкарали, потегли. Матю остана да лежи в локва от собствената си кръв. Вероятно скоро щяха да пристигнат в местния център, помисли си той, понеже никой от отряда не си правеше труда да спре изтичащата му кръв. Навярно целта им беше да го изтощят до състояние, в което щеше да бъде неспособен за каквито и да било действия. Той изобщо не си бе дал сметка колко лесно планът му за бягство, който бе предвидил, можеше да бъде провален. Пътуването се оказа по-дълго, отколкото той допускаше или просто времето течеше твърде бавно. Губеше и идваше в съзнание няколко пъти, и с всеки следващ път, щом отвореше очи, се надяваше да се намира на място с болнично легло, но все още продължаваше да лежи на пода в онзи камион.

Внезапно камионът зави рязко и спря, изглежда бяха пристигнали, но къде, тепърва му предстоеше да научи. Неочаквано някъде отвън се чуха викове, последвани от оглушителни изстрели. Стреляше се от всички посоки. Двамата мъже, които го охраняваха се изправиха на крака и заеха позиции с насочени към вратата оръжия. Изведнъж всичко утихна за няколко дълги секунди, когато последва мощен взрив, който повдигна камиона във въздуха и го преобърна. Той се повлече по асфалта със стържещ метален звук. Двамата мъже лежаха зашеметени до Матю, а оръжията им се търкаляха в краката му. Когато обърнатият камион най-после спря да се влачи по пътя, някой отвън изкърти задната врата и вътре нахлуха неколцина мъже с черни униформи и качулки върху главите си. Те започнаха да стрелят в охраната на Матю, докато не изпразниха пълнителите на автоматите си в тях, след това се надвесиха над него, оглеждайки го като хищник плячката си.

– Ранен е! – каза един от тях.

– Да побързаме преди да е станало твърде късно – каза друг.

Те се наведоха и сграбчиха Матю, като го понесоха навън.

Кои ли бяха тези, запита се изплашено той. Ловци? Друг отряд на земната делегация, претендиращ да получи паричната наградата за главата му?

Яркото обедно слънце в небето заслепи Матю и той отново загуби съзнание…

Advertisements