Неусетно изминаха седем дни, откакто Анджелина, заедно с Пол, бе отседнала в дома на Константин. На моменти тя намираше своя домакин за малко особен, често недоволстващ за дребни неща и по някои теми, като нетърпимостта му към новите технологии, Анджелина го определяше като напълно странен, но тя намираше и себе си за странна, така че донякъде ѝ харесваше, че бе попаднала на човек близък до нейната странност. Като изключеше по-горните три, които трудно можеше да нарече недостатъци, Анджелина откри, че Константин беше много мил, дружелюбен и проявяваше силна загриженост към нея и Пол. Не знаеше защо, но присъствието на този възрастен мъж ѝ вдъхваше спокойствие и увереност. Чувстваше се добре и уютно в неговия дом, сякаш бе живяла на това място дълги години.

 След като тя настоя няколкократно, Константин ѝ разреши да поеме домакинските задължения в къщата. Още на втория ден от престоя си, Анджелина изчисти горния етаж и той стана много по-приветлив, с изключение на плътните завеси, закриващи прозорците, които Константин категорично отказа да свали.

Анджелина се навърташе и в кухнята, след като забеляза, че той не се справяше добре с готвенето и деликатно му предложи да приготвя от рецептите, които бе научила от майка си. Той прие с радост тя да го замести. Съвсем не обичаше да готви и да проявява въображение в кухнята, още повече, пък когато му се налагаше да приготвя храна и за други хора. Най-много знаеше да хвърли някоя риба в тавата и да я остави да се пече.

След вечеря Анджелина слизаше на подводния етаж и отиваше в стаята, в която Пол бе настанен, за да смени Константин. Двамата бяха поели на смени грижите за него. През целия ден Константин следеше състоянието му, а през нощта беше редът на Анджелина. Тя сама предпочете нощните смени, защото откакто бе навършила единадесет, да спи беше последното нещо, което можеше да прави в тази част на денонощието. Мина цяла седмица и Пол все още не можеше да се събуди. Няколко часа след като Матю беше отпътувал, Пол го обзе силна треска, която продължи над пет дни. Анджелина намираше състоянието му за тревожно, но Константин я успокояваше, че много скоро Пол ще се подобри.

Всяка нощ Анджелина сядаше на канапето, близо до леглото му и през двайсет минути подменяше студените му компреси. Времето между тези интервали, Анджелина уплътняваше с четенето на някоя книга от голямата библиотека на Константин. Избираше си неща от секцията „История на сияйните“, понеже искаше да научи колкото се може повече, за света, на който принадлежеше.

С настъпването на изгрева Константин идваше да поеме дневната смяна, едва тогава умората в Анджелина бе достатъчно голяма, за да се предаде на съня. Отпускаше се на канапето и заспиваше за четири-пет часа. Когато се събуждаше забелязваше, че всеки път бе завита с красиво, меко и мъхесто зелено одеяло, обшито със златни нишки по ръбовете. Без да пита, знаеше, че това бе дело на Константин.

След като снощи температурата на Пол бе спаднала значително и подобрението, за което ѝ бе говорил Константин, сякаш започна да се случва, тази вечер Анджелина реши да подреди нещата разхвърляни из голямата осмоъгълна зала и най-вече бюрото на Константин, което бе затрупано с всички онези карти.

Докато го подреждаше, в едно от чекмеджетата, в ръцете на Анджелина случайно попадна една стара, опърпана и подвързана книга, която бе забутана дълбоко навътре. Върху нея имаше някакъв странен печат, изобразяващ слънце пронизано от меч. Анджелина и преди бе виждала този символ, Константин го имаше върху капака на златния си джобен часовник. Тя се досети, че вероятно това бе гербът на тяхната династия. Върху книгата с ръкописен почерк бе написано „Дневникът на Аурора-Александрия“. Нещо изключително силно заинтригува Анджелина в тази книга. Тя я взе, пъхна я под суитшърта си и се запъти към стаята на Пол. Отвори вратата и влезе при него. Константин го нямаше вътре, изглежда без тя да забележи, той вече се бе качил на горния етаж, за да вечеря. Пол все още лежеше неподвижен на леглото. Тя се приближи до него и постави ръка върху челото му, за да провери температурата му. Към момента всичко изглеждаше нормално. Анджелина се вгледа продължително в Пол.

„Има красиво лице и коса. Интересно какви ли са очите му, така и не ги видях. Дали са сини или зелени, а може би кафяви, като моите?“ мислеше си тя.

Когато отмести очи от него, разбра, че бяха минали няколко минути, в които тя се бе взирала и изучавала лицето му. Седна на старото канапе и извади книгата изпод суитшърта си. Махна връзката от нея и я отвори. Първите страници бяха леко избледнели и написани на странен език, изглеждаше като старо гръцки, но тя не бе сигурна. Неочаквано към средата на дневника написаното продължаваше на… английски.

Ден 7415

„В селото се говори, че тя вече се е омъжила. Сватбата ѝ била като сцена от приказка, а младоженецът бил неотразим. Когато чух да споменават името на брат ми, пребледнях, краката ми се разтрепериха. Мисля, че в този момент щях да падна пред всички тях, да се сгромолясам като чувал с мокър пясък. Чичо се опита да ме успокои, но не успя. Започна да ми говори, че брат ми години наред е бил измъчван от нея, че накрая просто се е пречупил, за да се спре с мъченията. Решил е да ги замени с нейното легло, да стане неин съпруг, неин слуга. Чудя се какво ли изпитва той, когато нощем заспива до нея. Иде ми да го заплюя! Отвращава ме! Как може да забрави, че те убиха нашите родители?! А тя, омразата ми към нея расте с всеки изминал ден, все повече и повече. Усещам, че изпитвам такава ненавист, че само ако я срещна, с голи ръце ще успея да спукам черепа ѝ, само с едно притискане и мозъкът ѝ ще потече в ръцете ми. Мисълта за това ме кара да се усмихвам. Чичо постоянно ми говори, че омразата е лошо нещо, че него също го боли, че е изгубил сестра си, нашата майка, по време на войната, но трябва да се продължи напред и да търсим решението за едно по-добро и светло бъдеще. Мога ли да се вслушам в неговите думи? Мога, но няма да го направя, защото не е честно. Те трябва да бъдат отмъстени и аз ще се погрижа за това, каквото и да ми струва. Усещам тъмна страна да бушува вътре в мен и аз искам да я освободя. ИСКАМ ОТМЪЩЕНИЕ“.

След това Анджелина забеляза, че има откъснати около трийсетина страници от дневника и той продължаваше с откъс от друго събитие.

Ден 9105

„Тази нощ се събудих от шума, идващ от долния етаж. Чух чичо, че говореше разгорещено. Излязох от стаята си и го видях как прегръщаше някакъв дрипав скитник. Озадачих се какво става. Зърнах лицето му, стори ми се някак познато, но не знаех откъде. Той ме видя и с треперещ глас ми каза – „Александрия”. За миг потръпнах. Наистина ли беше той? Наистина ли това беше брат ми? Но какво правеше тук? Не го бях виждала от двайсет години, спомнях си го смътно, но това не беше онзи енергичен и весел мъж от спомените ми. Беше станал развалина, изглеждаше състарен, косата му бе започнала да побелява. Спусна се към мен и ме прегърна, след което ми прошепна – „Свърши се, свърши се вече, мъртва е, убих я тази нощ.” Останах безмълвна на думите му. Прегърнах го силно и му прошепнах тихо – „Радвам се, че вече си у дома.” По-късно през нощта, когато го оставих сам с чичо, чух как брат ми плачеше и се давеше в сълзи, разказвайки му какво е трябвало да изтърпи през тези години. Тя го беше съсипала от всички страни – и душевно, и психически, и физически. Нещастница. Съжалявам за всичко, което се е наложило да изтърпи брат ми заради нея“.

Ден 9106

„Днес към обяд до селото достигна новината, че някой от приближените на нейно превъзходителство се е опитал да я убие, но благодарение на своевременната намеса на Съдържателя, тя е оцеляла въпреки всичко. Брат ми изпадна в неудържима паника и страх, че ще стигнат до това село и ще ни убият. Не го познавах такъв, изглеждаше жалък. Тогава реших да му споделя нещо, да му споделя моята тъмна страна, моя план за отмъщение, който градях през всички тези години. Разкрих му го, не знам дали ме разбра, защото си беше изгубил ума от страх, но ми каза, че ще ме последва където и да е, само да сме по-далеч

от нея и от Гърция. Взехме решение да тръгнем незабавно. Посъветвах чичо да се скрие някъде в планините на Обединеното славянско царство, но той каза, че не се страхува от Отерен и няма да напуска дома си. Тази нощ с брат ми потеглихме към Египет, ще отседнем в Кайро и оттам ще започнем с подготовката на отмъщението ни“.

Ръкописите отново станаха на непознаваем за Анджелина език и след около сто страници отново продължаваха на английски.

Ден 15014

„И отново сме в Гърция. Остават броени часове до осъществяването на плана ни. Вчера, като пристигнахме с Расдал, на брега ни чакаше доверен на брат ми човек. Не го познавах и бях предпазлива, но той ни преведе безпроблемно в Небесната границата. Оказа се свестен. В тези времена не мога да вярвам на никого. Расдал е доста изненадана от света тук, въпреки че ѝ разказвах за това място на няколко пъти. Поиска да отиде да разгледа пазара, не ѝ позволих, не можем да рискуваме. Не знам дали тя разбира защо е тук и какво ни очаква в предстоящата вечер. Каквото и да ми струва, тази нощ ще получа своето отмъщение“.

Ден 15015

„Не мога да повярвам, провалихме се, тя отново ни изигра. Не успях да я убия. Пуснах я. Беше в ръцете ми, но не успях да я убия. Не и след тази ужасна тайна, която ни разкри. Държала е в плен човек, за когото не сме знаели, че съществува. Човек, който е от нашето семейство. Човек, когото тази нощ ние… убихме… брат ми е имал… син, за когото дори не сме подозирали… син от Хелена. Тя е била бременна, когато те я убиха пред вратите на двореца ни. Нещастницата го е разбрала и е поддържала изкуствено мъртвото ѝ тяло, докато бебето се роди, след което го е взела. Изплю го в лицето ми с усмивка и гордост. Картината от случилото се крещеше в съзнанието ми брат ми паднал в локва от кръв и прегърнал безжизненото тяло на сина си Пресиан. Почувствах се виновна за това, което го накарах да сторим и говорeх само за него през последните години. Моето отмъщение не ми донесе сладост, по-скоро погълнах отрова. Не можех да погледна брат си след случилото се. Хелена за него бе свята, това дете също. И макар тя да бе успяла да направи от него неконтролируем тиранин и деспот, той беше син на Хелена и брат ми. Той вече изпита болката от загубата на родителите ни, любимата си, а сега и синът му. В мига, в който го откри, вече го бе изгубил“.

Ден 15026

„Минаха няколко дни, брат ми продължава да се е затворил и да не излиза от спалнята си, не ми говори, не иска да яде. След случилото се отпратих Расдал отново в Кайро, при мен остана само Индиго. Сияйните настояват да видят новия Съдържател, а все още нямаме такъв. Днес беше и първият процес срещу убийцата на родителите ни. Поведението ѝ беше нагло, усещам и подкрепа за нея от страна на консултантите. На фона на всичко случващо се, се появи и лъч светлина, оказа се, че Пресиан е бил баща на две момчета. Майките им са били убити след раждането им, по негово нареждане, поне така е според архивите, но подозирам, че тя стой зад това. По-големият е на пет и е успял да избяга в нощта, в която превзехме двореца. Това много ми напомня за нощта, когато Самира влезе в стаята при мен с вече убитите ми родители. Бях също на петгодишна възраст и гледах уплашено изпод масата. Дали и това момче е видяло как убиват баща му? Дали сега и то някъде седи и иска отмъщение за убийците на своя баща? Търсим го, но без успех засега. Какво мога да му кажа, ако го открия? Мога ли да му кажа, че е част от нашето семейство, че брат ми е негов дядо, и че по погрешка сме убили неговия баща, моя племенник? Иска ми се, ако можех да върна времето с години и да подходя по съвсем различен начин, така, както ми говореше чичо.

По-малкото момче е на една година и три месеца. Казва се Цезар. Все още не може да ходи, но е много красиво дете. Има очите на баща ми… Добре, че поне той не разбира какво става“.

Ден 15047

„Брат ми официално вече е новият Съдържател на Небесната граница, но продължава да се е затворил в себе си. Не присъства на приема в негова чест, постоянно седи в стаята си на тъмно. Чичо, който вече е при нас, ми каза, че това се дължи на мен, че когато брат ми ме погледне, вижда как е съсечен синът му. Почувствах се ужасно от тези директни думи. И на мен тази мисъл ми минаваше през ума, но не очаквах, че собственият ми чичо, човекът, който ме отгледа, ще ги изрече на висок глас пред всички събрали се в залата. Нещо се прекърши в мен. Реших, че тази нощ трябва да си тръгна оттук и да съм колкото се може по-далеч от тях. Отидох в стаята си. Пред огледалото стоеше Индиго и се съзерцаваше в себе си. Обърна се към мен и ме попита:

–  Кажи ми, Александрия, красива  ли съм?

Погледнах я с умиление и ѝ казах:

–  Естествено, че си красива, Индиго – излъгах я, излъгах я, гледайки я в очите. Истината беше, че тя не беше красива, не беше и грозна, беше ужасяваща. Лицето ѝ бе свлечено на няколко пласта, очите прилепнали, носът сплескан, а устата изкривена.

–  Като Расдал ли съм красива?

Не знаех какво да отговоря на този въпрос, ако Расдал изглеждаше изящна и красива, то Индиго изглеждаше точно обратното – отблъскващо уродлива, но въпреки грозотата си имаше добро сърце, затова реших да ѝ кажа:

–  Индиго, красива си посвоему – след изреченото от мен тя видимо се натъжи, наведе глава, седна на леглото и изрече:

–  Знам, че не съм получила като нейната красота. Знам, че имам ужасяващ вид. Знам, че съм просто една грешка, но съм ти благодарна, че ме намираш за красива. Благодарна съм и че съществувам.

Разбрах го едва тази вечер, Индиго бе дълбоко наранена, заради външния си вид. Чувствала се е така през цялото време, гледайки каква е Расдал и каква е тя. Беше ясно, там, където аз отивах, Индиго не можеше да дойде с мен. От сега нататък трябваше да стои колкото се може по-далеч от Расдал.

Късно през нощта взех Цезар в прегръдките си и двамата тихо напуснахме двореца, без никой да разбере, поне до сутринта, когато някой от прислугата ще намери писмото ми. Надявам се брат ми да не тръгне да ме търси. По-добре ще ни е, ако сме далеч един от друг. Вярвам, че ни чакат по-добри дни. Ще се променя. Наистина. Вече ще се посветя само на светлата си страна“.

Залисана в четене, неусетно утрото настъпи и вратата на стаята се отвори, Анджелина подскочи стресната и бързо скри дневника обратно под суитшърта си. Константин пристъпи към нея, държейки в ръцете си онова зелено одеяло, с което тя се събуждаше завита. Той го остави на канапето до Анджелина, след което отиде при Пол и провери температурата му.

– Вече е значително по-добре – обърна се той с усмивка към Анджелина, която също се усмихна и кимна потвърдително. – Ако искаш, можеш да спиш на леглото в своята стая. Едва ли сънят на това ръбесто канапе е достатъчно комфортен – предложи ѝ учтиво той.

– Не се безпокой, удобно ми е тук, а и се чувствам пълна с енергия. – След тези нейни думи Константин се засмя.

– През деня готвиш, чистиш, переш… През нощта се грижиш за Пол, радвам се, ако наистина четири-пет часа сън са ти достатъчни…

– Напълно ми стигат – заяви уверено Анджелина. – Свикнала съм да спя малко. Знаеш, заради проблемите, които имах…

– Благодаря ти, че снощи си подредила и бюрото ми – подхвана Константин.

– А-хъм, няма защо… – нервно отвърна Анджелина и притисна силно към себе си дневника, който криеше.

– В едно от чекмеджетата имаше един дневник, сега не го виждам там. Преместила ли си го? – продължи той с леко остър тон.

– Не! – отсече панически тя и след като се поколеба за момент, реши да си признае. – Всъщност съжалявам, но случайно ми попадна в ръцете и го взех… и прочетох някои неща… – Анджелина извади дневника изпод дрехата си и го подаде на Константин.

– Случайно казваш… – каза той, като я погледна невярващо и го взе. –  Анджелина, има някои неща, които са семейни и твърде лични, затова ще те помоля повече да не преподреждаш и местиш нещата от обичайните им места.

– Добре – съгласи се тя. – Константин, съжалявам, наистина не исках…

– Няма нищо – прекъсна я той. – Аз съм си виновен като знам, че има хора в къщата и съм несъобразителен.

Едва след тази нощ Анджелина разбра тъгата, която виждаше в очите на Константин, но не можеше да намери подходящите думи, с които да изрази съчувствието си към неговата болка, без риск да го обиди и засегне, затова просто замълча.

– Константин?… – обади се след малко тя.

– Какво?

– Аурора, за която ми разказа и Аурора-Александрия от дневника, един и същи човек ли са?

– Да – потвърди той. – Както вече сигурно си разбрала от прочетеното, аз и Аурора-Александрия сме брат и сестра. Преди много време тя реши да се откаже от второто си име и започна да използва само Аурора, макар че за мен винаги ще си бъде моята малка сестра Александрия – каза той с натъжена усмивка.

– Защото е искала да следва своята светла страна? – предположи Анджелина.

Константин я погледна изненадан.

– Да, точно така.

– Сега съм наясно защо е била против хората да убият онази жена, Асейл… – изрече тихо тя.

След като чу това име, Константин разбра, че Анджелина бе пренебрегнала забраната му и бе чела точно от книгите, до които той ѝ бе казал да не се доближава. Беше достигнала до информация, за която все още не бе готова да знае. Той седна на канапето до нея, погледна я с увереност и постави ръка върху коляното ѝ.

– Анджелина, Асейл е минало, история. Единственото място, на което може да се срещне са страниците на книгите.

– Но точно в тези книги пише друго…

– Това са само празни предположения и догадки. Пропаганда от страна на сейлърите – успокои я той, – сред обикновените хора известни като…

– Вампири. Да, знам вече. – Анджелина довърши думите му и събра кураж до го попита за нещото, което я измъчваше в последните дни. – Константин… аз и Асейл, един и същи човек ли сме?

– Не, не сте. Напълно различни сте.

– Доколкото успях да разбера събитията от Втория междупространствен конфликт, в нощта на разгрома си, Асейл не е била убита, а нещо като… рестартирана?

– И да, и не… – отвърна Константин, докато обмисляше как точно да формулира обяснението си, за да успокои Анджелина. – Асейл е мъртва, просто не е убита по традиционния начин, който се възприема. Убита е чрез разкъсване на нейната същност, съдържаща се в светлинния ѝ поток. След това разкъсване е останала чиста енергия, която не може да бъде унищожена. Тази чиста енергия съществува в началото на всичко на тази планета, от малкото растение на земята до самите сияйни. Тази чиста енергия не принадлежи на никого. Когато са разпръснали същността на Асейл на дванадесет части, остатъкът чиста и независима енергия е създал теб. Дори външно да си приличате с нея, същността ви отвътре е коренно различна. Ти си съвсем друг човек, това трябва да ти е напълно ясно и никога да не го подлагаш на съмнение.

Анджелина въздъхна с известна доза облекчение, но все още продължаваше да изпитва тревожност от наученото за тази жена и твърденията за начина на нейното възможно завръщане.

Светлината от утринното слънце на проектора на светлинния диск постепенно озари стаята. Настъпваше новият ден в Небесната граница, след неусетно изминалата нощ. Внезапно от дъното на стаята Пол се прокашля и от него се разнесе нещо като стон. Анджелина и Константин скочиха на крака и отидоха бързо до леглото му. Щом го доближиха, разбраха, че той вече се бе събудил и искаше вода. Анджелина напълни една чаша от каната на нощното шкафче и му я поднесе. Константин го изправи внимателно, тъй като той все още не можеше да се движи. Пол отпи бавно от чашата, след което, прикривайки очите си с ръка, с дрезгав глас каза:

– Къде са ми очилата?

– Какви очила? – попита Константин.

– Очила… едни такива приличат на слънчеви… трябват ми – объркано говореше той.

– Трябват ти слънчеви очила ли? – изуми се Анджелина.

– Да… не… Не са слънчеви очила, а светлинни филтри – успя да им обясни той.

– Увредено зрение ли имаш? – Константин възкликна с учудване.

– Да, имам! И какво от това?! – каза Пол, с леко раздразнение в гласа.

– Обикновени очила няма ли да свършат работа? – попита Анджелина.

– Без светлинни филтри не мога да виждам на дневна светлина, тя ми причинява болка – обясни замаяно Пол, като продължаваше да държи ръката си върху очите. Утринната светлина, която проникваше през целия прозрачен таван на стаята, му действаше ужасяващо.

– Не разполагаме с такива специални очила – каза Константин, – но временно ще  превържа очите ти, докато отида да купя.

– Добре! – отвърна той, въздишайки тежко.

Константин отиде до другата стая, където се намираше чантата с медикаментите за лечението му, за да донесе бинт.

– Много ме болят гърдите и стомахът – каза Пол, като се хвана за тях и изстена.

– Внимателно, заради разрезите е – поясни Анджелина. – Не ги пипай.

– Какви разрези? Какво сте ми направили? – попита Пол, объркан от казаното му.

– Извадиха едно механично устройство, което е било вътре в теб и те е карало да правиш неща против волята ти – обясни му Анджелина.

– Какво устройство? Кои сте вие? Къде съм? – извика изплашено той, след това изрече: – Не се чувствам добре, не се чувства… – В този момент Пол се извърна от възглавницата си и заби глава в скута на Анджелина, която седеше в горния край на леглото му. Секунда по-късно Анджелина усети как нещо мокро и топло се изсипа върху нея, и започна да се стича надолу по краката ѝ. Без да иска Пол бе повърнал в нея. Вместо да подскочи и да извика с отвращение, както принципно би направила, Анджелина запази пълно самообладание, повдигна леко главата му и внимателно избърса устата му с една от чистите кърпи.

– Съжалявам за случилото се, съжалявам – каза засрамено Пол.

Чувстващ се толкова неудобно от станалото, той отвори очи и се вгледа извинително в Анджелина. Изложени на пряката светлина, очите му моментално започнаха да се изпълват с кръв.

– Не гледай! – извика високо Анджелина и бързо покри с ръце, силно зачервените му очи. След като Пол ги затвори отново, тя му поднесе чашата с водата. – Пий, ще отмие неприятния вкус в устата ти.

– Благодаря – отвърна той с пресипнал глас.

Константин влезе обратно в стаята с няколко ролки бинт и видя какво се бе случило в негово отсъствие.

– Анджелина, върви да се измиеш и преоблечеш, докато аз изолирам очите му от светлината – нареди ѝ той. – Като приключиш се върни тук и донеси голямата кофа от двора. В следващите часове Пол ще има да повръща много, докато тялото му подмени всичко от наранените му от Сепията органи.

– Той погледна за миг към светлината и очите му се зачервиха… страшно – съобщи обезпокоено Анджелина.

– Ще се погрижа за всичко, не се тревожи – успокои я Константин.

Анджелина набързо се изми и преоблече.

Когато се върна в стаята, Константин извеждаше Пол от банята. Той вече бе с плътна бяла превръзка около очите. Константин го съпроводи до леглото му и му помогна да седне, намести удобно възглавниците му и той се опря на тях.

Облечен в дълго палто от тъмнокафяво гладко кадифе и черно бомбе на главата си, Константин привика Анджелина настрани и ѝ каза тихо:

– Наглеждай го, аз ще отида до градчето, за да потърся светлинни филтри и капки за очите му, не може да остане с тази превръзка за постоянно. Ако има нужда от болкоуспокояващи, дай му необходимото. Ако пак му се доходи до тоалетна, придружи го до банята, помогни му да застане пред тоалетната чиния и после го остави сам.

След като Константин излезе, Анджелина отиде при Пол.

– Как се чувстваш? – попита го тя.

– Как да се чувствам?! – сопна се той. – Не добре! Къде съм всъщност?

– В дома сме на един господин, на място, което наричат предградията.

– Предградията?! И какво правя тук?

– Матю ни доведе и каза да останем тук, защото е най-безопасно за нас.

– Матю? Кой е този Матю? Всичко в главата ми е пълна каша. Аз съм от земните сияйни. Защо съм в предградията? Ти коя си? – попита с объркване Пол.

– Всъщност аз съм нова. Казвам се Анджелина – представи се тя.

– О, да! Ти си момичето, за което ме размениха – изрече Пол с вледенен глас, след като си спомни какво точно се бе случило с него.

– И на мен не ми е приятно, че съм замесена в цялото това нещо – отвърна Анджелина.

– Да, добре. Остави ме сам, ако обичаш! – отсече Пол, като прехапа ядосано дясната част на долната си устна.

– Константин заръча да съм тук и да те наблюдавам.

– Искам да съм сам, искам тишина, а не постоянно дърдорене! – заяви Пол с тон в гласа си, в който се надигаше някакъв притаен гняв. Анджелина не знаеше на какво се дължи тази внезапна промяна у него, но това определено я смути силно.

– Добре, ще пазя тишина. Все едно ме няма, бъди спокоен, но ще остана тук. Константин нареди да не те оставям сам – каза с притеснение Анджелина, седна тихо на канапето и отвори книгата, която бе започнала да чете предишния ден.

***

Константин изкара стария си тъмносин небесен джет от гаража и се отправи към небесен сектор 1-556. Той не посещаваше много често градските сектори. По принцип избягваше да посещава, което и да е от населените места. Обичаше да живее в усамотение, в къщата си, далеч от шумотевицата на всички. Константин знаеше, че това негово посещение там няма да остане незабелязано, но въпреки това не можеше да остави Пол, без необходимите му светлини филтри. Ако Матю му бе казал, че момчето имаше този проблем, през изминалата седмица той можеше да го реши по-незабелязано, отколкото днес.

Константин влезе в сектора безпроблемно. Поне това беше хубаво на секторите от предградията, че нямаха пропускателни пунктове и не се изискваха регистрации на сияйните. Можеше да се преминава свободно от един сектор в друг, като единственият контрол се осъществяваше само от системата Аусар. Ако имаше някакви нередности сред населението, от горе незабавно изпращаха небесни отряди. Константин бързо премина през оживения пазар, прикривайки лицето си с шала омотан около него. Пазарите тук бяха нелегални и можеше да се намери почти всичко, което беше забранено за продажба от свободните търговци.

Той пое по една тясна уличка встрани от цялата суматоха на площада и слезе по едно стълбище, което го отведе в голяма подземна сграда с множество магазини за оръжия, транспортни машини и всякакви джаджи и електроники, продаващи се нелегално. Влезе в магазина за визуално-оптически принадлежности и попита за светлинни филтри. Младата и усмихната продавачка извади изпод щанда няколко вида от последните тазгодишни модели, достъпни в специализираните магазини във второ ниво на Небесната граница. Константин се спря на най-скъпия модел от серията на универсалните, тъй като не знаеше точно какъв тип трябваха на Пол. След това потърси аптеката, откъдето купи капки за възпалените очи на Пол. На излизане от сградата, докато изкачваше обратно стълбите към площада, Константин се сблъска с един едър и висок мъж. Шалът падна от лицето му и се случи точно това, от което той се опасяваше през цялото време. Някой успя да го разпознае.

– Не може да бъде! – изрева с цяло гърло мъжът срещу него. – Златния Вихър! Не мога да повярвам, че те виждам.

– Здравей, Себастиан – отвърна Константин и се усмихна нервно.

– Не е за вярване. Знаеш ли, тези дни си мислех само за теб? И ето, че се срещнахме.

– О, така ли? Вероятно трябва да се чувствам поласкан.

– Хайде да отидем в бара остреща и да изпием по едно – предложи ентусиазирано мъжът.

Константин нямаше никакво желание да пие, още повече, че в момента бе оставил Анджелина сама с Пол, който се нуждаеше от неотлъчни грижи, но не можеше да откаже, ако не искаше да събуди подозрение в този мъж. Беше достатъчно наясно с нещата, за да приеме тази среща, като всичко друго, но не и случайна. Двамата се отправиха в близкия бар, седнаха на една маса в дъното и си поръчаха бутилка ром.

– Сутринта, като се събудих, не съм си и представял, че на пазара ще се сблъскам със Златния Вихър и ще седнем на по питие с моя добър приятел, и ще си говорим за славните ни дни като състезатели – започна с ласкателства мъжът. – А какви състезатели бяхме само. Спомняш ли си? Най-добрите пилоти на небесни джетове.

– Спомням си… че във всяко състезание ти завършваше втори, каквито и „опити“ да правеше никога не можеше да финишираш преди мен. Спомням си, престрелките ни в медиите, по отношение на броя на жените ми. Спомням си, че бяхме яростни съперници. Но, Себастиан, не знам защо не си спомням някога с теб да сме били „добри приятели“, както каза току-що.

– Е, хайде сега, недей да издребняваш и да тъпчеш в миналото – изсумтя мъжът. – И двамата бяхме луди глави, признай си го. Да не искаш да кажеш, че заради мен се отказа от състезанията?

– Е, не. Със сигурност не си оказал чак такова влияние над живота ми – разсмя се Константин. – Отказах се, защото вече бях достигнал своя връх в състезанията и стоях твърде дълго на него. Нямах какво повече да постигна, освен да се оттегля, преди да се сгромолясам. Въпросът е, защо ти не застана на него след мен.

– Да речем, че с твоето отсъствие от пистата, загубих мотивацията си – каза саркастично мъжът и след малко подхвана темите от последната седмица. – Чу ли, че Носителя се е появил?

– Да, чух да се говори нещо такова – небрежно отвърна Константин.

– Да, появил се е. Официално потвърдено е и от страна на небесните – отбеляза той и разкри: – През последната седмица предградията се напълниха с ловци. Земната делегацията е обявила огромна награда за залавянето на Носителя и… – той замлъкна внезапно, гледайки изпитателно в Константин.

– И какво? – попита го Константин с престорено недоумение.

– …и твоето момче Матю, заради убийството на посланика… Знаеш ли за това?

– Подочух нещо, но какво ще става с него не ме интересува. Щом го е направил, да си носи последствията – отсече с пренебрежение Константин.

Мъжът се засмя самодоволно и продължи:

– Издирваните бегълци са петима – той извади от джоба на якето си лист, върху който бяха отпечатани снимките на Матю, Джейсън, Исидора, Пол и Анджелина. В този миг всичко около тази подозрителна случайна среща се изясни на Константин. – Най-голямата парична награда се дава за залавянето и предаването на Матю. 500 000 абмидени, напълно достатъчни да си закупиш нов свръх-модерен състезателен небесен джет. А ако имаш късмета да заловиш всички накуп, вземаш 1 500 000.

– Да не би да искаш да ми кажеш, че си станал ловец на глави? – попита с изненада Константин.

– Парите, които дава делегацията са страшно много, а на мен ми трябват пари, за да се върна в състезанията. Работата ми като портиер е всичко друго, но не доходна и престижна. Съжалявам, че за целта ще трябва да предам твоя Матю, но в този свят оцеляват само най-находчивите.

– Успех ти пожелавам – каза Константин с усмивка. – Дано наистина ти успееш да го заловиш и получиш парите. Изгарям от нетърпение да се върнеш на пистата и аз да бъда свидетел на твоя провал, съпътстван с мощен гръм и трясък. Само заради това си заслужава да ти стискам палци.

Мъжът се изсмя и се приближи по-близо до Константин.

– Константин, ти наистина си брилянтен актьор!

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да ти кажа да не ме правиш на глупак. Знам, че Матю е при теб, а това значи, че и Носителя и останалата шайка е с него.

– Говориш глупости. Мисля, че ти се иска да е така, за да се добереш пръв до парите, но не, Матю не е глупав и няма да дойде при мен, а и аз не бих го приел.

– За кого тогава купи светлинните филтри? – попита мъжът и насочи остър поглед към плика до стола на Константин. – Единият от бегълците притежава синдром на очите с непоносимост към дневната светлина.

– Филтрите са за мен, зрението ми вече отслабва и започва да ме дразни светлината – излъга Константин. – Нали не мислиш, че онова момче от снимката е единственото, което се нуждае и ползва светлинни филтри?

– Значи нямаш нищо против да дойда да огледам дома ти?

– Не мисля, че е необходимо. Няма никой при мен.

– Не ми се иска за моите подозрения да разбират останалите ловци и да нахлуят в къщата ти, без покана и без предупреждение. Наистина, дано не ми се изплъзне от устата някъде.

– Ха-ха, забавен си! Ела, щом толкова искаш – изсмя се бодро Константин.

– Добре, да вървим тогава – изрече нетърпеливо мъжът.

– Нека си довършим пиенето първо, пък може и на вечеря да те поканя – подхвърли шеговито Константин.

Константин направи всичко възможно, за да удължи престоя им в бара, поръчвайки още и още алкохол. Когато двамата излязоха отново на улицата, навън вече бе тъмна нощ, а наоколо нямаше нито един човек. Константин прекалено дълго се бе заседял тук. Дано в дома му всичко да беше наред с двамата, които укриваше. Запита се какво щеше да прави сега, с този товар прикрепен към него. Повтаряше си само, като пристигнат дано Анджелина да се намира на подводния етаж с Пол.

Себастиан се бе напил доста, след непринудения натиск от Константин, който въпреки погълнатото количество алкохол, за разлика от него, бе запазил ума си остър.

За трети път вече Себастиан спираше на обезлюдената улица, по която двамата вървяха, за да се изпикае. Мислейки как да излезе от създалата се ситуация, докато крачеше бавно напред, Константин се спъна в една празна стъклена бутилка, захвърлена встрани от пътя. Той се вгледа в нея и в този миг нещо проблесна в съзнанието му, което го накара да види удобна възможност да се отърве от своя нежелан придружител. Вдигна бутилката, приближи се тихо зад гърба на Себастиан, отключи светлинния си поток, завъртя бутилката в ръцете си и прокара през стъклото сноп златисти искри, които го озариха с ярка светлина. Себастиан закопчаваше панталона си. Това бе последният шанс на Константин да го неутрализира. Той отскочи на отсрещната стена, след което се изстреля към него и силно разби бутилката в главата му. Тя се пръсна на парчета, а те всички останаха полепени по главата и врата му. Пияният мъж се обърна объркан, неразбиращ какво точно се случваше и погледна към Константин, който бе протегнал ръка точно зад него, а от нея се носеше златисто сияние. Полепналите сияещи стъкла започнаха да трептят и след миг се врязаха дълбоко в главата на мъжа. Константин завъртя ръката си и се отдръпна встрани. Парчетата стъкла направиха същото въртеливо движение в главата на Себастиан, след което изхвърчаха на посоки през лицето му, оставайки го напълно обезобразено и в дълбоките разрези, от които се стече кръв. Той се строполи върху твърдия и студен асфалт, където остана да лежи безжизнен.

Константин падна на колене и се вгледа в лунната проекция на нощния небосвод. Ръцете му трепереха неконтролируемо и дишаше учестено, докато опитваше да се успокои.

– Глупак. Наистина ли смяташе, че ще предам семейството си – прошепна той, стискайки здраво зъби.

В този момент в далечината зад него се разнесоха равномерни стъпки, отекващи силно в нощната тишина. Те не бяха сами, някой го беше видял. Някой беше станал свидетел на убийството му. Константин закри лице с дланите си, осъзнавайки, че имаше само един изход за него. Да убие и свидетеля на престъплението му, който и да беше той.

Обърна се решително и погледна зад себе си. На двадесет метра от него стоеше неясен, тъмен и слаб силует. Непозната фигура започна да се приближава, но с по-бавни крачки. След миг картината пред Константин придоби по-ясен вид. Към него идваше жена, облечена в дълга черна рокля, като главата и лицето ѝ бяха покрити с никаб. В тъмнината Константин не успя да разбере какъв точно беше цветът му, но го оприличи на тъмносин. Когато жената застана пред него, от тънкия процеп на тъмния ѝ воал, Константин съзря очертанията на две изключително красиви кафяви очи, които сякаш блестяха на лунната светлина. Това бяха най-изразителните женски очи, които Константин някога бе виждал. Очи досущ като тези на Анджелина, но не съвсем, ако в очите на Анджелина блестеше неподправена детска невинност, радост и възхищение от всичко заобикалящо я, то тези две очи, насочени сега към него, бяха дръзки, изпълнени с увереност и предизвикателство. Константин въздъхна с успокоение и се облегна на стената зад себе си.

– Отдавна не съм те виждал да носиш никаб – обърна се той към жената пред него.

– Налага ми се при подобни посещения – отвърна тя. – Не спираш да ме изумяваш. Докато идвах насам, нито за миг не съм си и представяла, че като те открия, ще бъдеш с труп в краката! – укорително каза жената и погледа към мъртвия мъж зад него.

– Нямах избор, разбери ме! – оправда се Константин. – Този подлец искаше да залови Матю. Заплаши ме, че ако не го отведа да претърси къщата ми, за да провери дали те не се укриват там, ще каже на всички останали ловци да се изсипят пред дома ми. Ако го бях отвел там, можеше да открие Пол и Анджелина, и да ги предаде на Земната делегация. Безопасността на семейството ми е на първо място.

– Знам – кратко отвърна тя.

– Всъщност ти какво правиш в предградията? Не трябва ли сега да си някъде в земната територия на Южна Корея? И как разбра, че съм тук?

– Това, че се криеш от всички, не означава, че Аусар не намира начини да те локализира – каза тя.

– Не се крия, искам уединение, Расдал! – отсече Константин.

 След като той произнесе името ѝ, Расдал свали долната част на никаба, която закриваше лицето ѝ и продължи:

– Тук съм, защото с Уаел имаме сблъсък по един конфликтен казус. И решихме твоето мнение да бъде от решаващо значение.

– За какво става въпрос? – попита озадачено Константин.

– Реших след Турнирите да дам амнистия на Матю, като се омъжа за него.

Настана момент на пълно мълчание и вцепенение от страна на Константин, докато осъзнае напълно думите ѝ.

– Ти да не си се побъркала? – внезапно той извика с глас, обзет от силно възмущение.

– Не започвай също като Уаел – отвърна Расдал.

– Чуваш ли се изобщо какви ги плещиш? Как така ще се омъжиш за Матю, като вече си омъжена за Цезар?!

– Пазим откриването на Цезар в пълна тайна. За момента той не си спомня кой е, не помни никого от нас и лекарите не могат да дадат прогноза кога ще си спомни, и дали ще си спомни. Възстановяването му може да продължи с години. Мога да използвам това време, за да реабилитирам Матю. Ще бъдем съпруг и съпруга само за пред обществото, а когато паметта на Цезар се възстанови, с Матю ще анулираме брака си, но това няма да е в състояние да отмени вече дадената му амнистия.

– И защо си мислиш, че Матю ще одобри да участва в подобен театър?

– Защото едва ли иска до края на живота си да бъде беглец.

– А как ще действаш, ако Матю впоследствие откаже да анулирате брака ви или още по-лошо, ти не пожелаеш да го сториш. Как смяташ, че ще се почувства Цезар, когато си спомни и узнае какво си извършила? Мислиш ли, че той би се примирил с това? Това е опасна игра, в която ще предизвикаш чичо и племенник да пролеят кръвта си. Игра, в която шансът да загубиш и двамата е огромен. Ами последиците за теб, осъзнаваш ли какви ще бъдат? Отерен ще използват момента, за да надигнат вълна от протести за твоето отстраняване. А успеят ли да го направят, връщането им в Небесната граница е гарантирано. Това ли искаш?

– Знам, че ще има бунтове, след като оповестя решението си… Ще бъде трудно, но ще оцелея след тази буря. Освен това, ако се наложи мога да разчитам на подкрепата поне на четирима от притежателите – Сирена, Еделвайс и Ан-Ату без съмнение ще бъдат на моя страна, а Таем със сигурност не би избрал да заеме позиция в полза на Отерен. Довери ми се, измислила съм го. Първо ще припомним на обществото кой беше Матю и какво загуби, като паралелно с това ще разкажем на света и за нашата невъзможна „любовна история“. Двама отчаяно влюбени, но разделени от лошите обстоятелства. Ще поднесем историята така, че да удари хората право в сърцата. Колкото и вълни на гняв да се отприщят срещу мен и Матю, хората винаги прощават, когато става дума за любов. Любовта ще оправдае всички наши действия.

– Сериозно ли възнамеряваш да твърдиш пред света, че си имала афера с женен мъж, баща на две деца? Това може да помогне и реабилитира донякъде Матю, но тогава всички ще започнат да съдят само и единствено теб. Ще се превърнеш в главния виновник за всичко, което се случи с Матю и жена му.

– Мога да го понеса – заяви Расдал.

– Да, но аз не мога да го понеса. Не мога да понеса ти да приемаш вината, за постъпките на Паула. Светът вече я осъди сурово за това, което стори с децата си. Но ако ти излезеш и кажеш тези измислици, ще реабилитираш и Паула. А тя няма да се поколебае да ти се нахвърли и да оправдае вината си с теб. Този компромис е прекалено голям, за да се съглася с това безумие. Паула никога не трябва да излиза от изолацията, която обществото ѝ наложи.

– Мислиш ли, че Паула я интересува изолацията на обществото, гледайки го от балкона на своя дворец? Тя получи това, което искаше – влияние.

– Но не получи признание и държа това да си остане така, Расдал. Тази жена е безскрупулна. Тя обърна Матю срещу мен, само за да може да продаде невръстния си син на нашите най-големи врагове. Изостави най-безсъвестно тригодишната си дъщеря, а теб, не би се поколебала да разкъса, ако ѝ дадеш тази възможност.

– Да разбирам ли, че няма да ме подкрепиш?

– Категорично не. С Уаел сме на едно мнение. И знаеш, че сме прави! Ние ще се погрижим Матю да бъде в безопасност, обещавам ти. Ти стой настрана и не предприемай нищо необмислено.

– Никога не трябваше да се съгласявам и да оставям Матю да се откаже от небесния си статус. Трябваше още в деня, в който Аглая Отерен го изнуди с Пол, да изпратя цялата ни небесна армия да се изсипе върху главите им. Още на първия час щяха да развеят бялото знаме.

– Не съжалявай за миналото и как си можела да действаш тогава, по-важното е, че успя да запазиш мира и гарантира бъдещето на Анджелина да поеме в правилната посока.

– Не е далеч моментът, в който ще започне Третият междупространствен конфликт. Приближаваме се към него с всеки изминал ден – заяви Расдал.

– Не мисля, че започването на война точно сега, ще се отрази благоприятно на Анджелина.

– 711 години градим светлото бъдеще на това момиче. 711 години всеки един от нас правеше жертви и компромиси със себе си за нея. Е, осигурихме ѝ това бъдеще, тя вече е тук, невредима, пораснала и напълно завършена независима личност. Не смятам да продължавам да правя жертви, само заради нейното потенциално добро бъдеще. Тя на колко жертви ще е готова за нас, а?

– Не се настройвай срещу нея, Расдал. Момичето е добро, мило и всеотдайно. Дай ѝ шанс и ще се убедиш в достойнствата ѝ, и че тези жертви не са били напразни – каза Константин и допълни със закачлива усмивка: – На външен вид Анджелина изглежда точно като теб, като изключим русата ѝ коса, която даже е със същата дължина като твоята.

– Знам, вече виждах нейни снимки… Пропусна да ми кажеш, че не пуши и не е вегетарианец, като мен… Като заговорихме за това забеляза ли, че Пол…

– …прилича на Пресиан? – Константин завърши думите ѝ.

– Обезпокоително много прилича на Пресиан, бих казала… Прилика, която едва ли е убягнала на Отерен… Разбрах какво се е случило с него.

– За щастие той е вече добре и се възстановява. Днес дори дойде в съзнание – каза с усмивка Константин.

– Нали разбираш, че станалото с него е адресирано към теб. Целта на контрола упражняван над Пол е да ти напомнят за Пресиан. Да ти напомнят, че те не признават и зачитат свободата, по-специално нашата свобода.

– Не съм глупак, Расдал. Наясно съм с посланието им.

– В такъв случай не смяташ ли, че е време Отерен да получат юмрук в лицето?

– Смятам. Но съм против започването на нова война.

– А аз съм против те да продължават да се надсмиват, подиграват и унижават нашето семейство. Отерен сами предизвикват започването на нов военен конфликт. И нямам никакво намерение повече да се преструвам на мила с тях. „Поставяй семейството си винаги на първо място“ това са твои думи, твои и на Аурора.

– А Анджелина попада ли в кръга на това семейство, за което се бориш?

– Защо аз трябва да знам това?

– Защото само от теб зависи, тя от коя страна на този кръг ще стои.

– Анджелина не е моя грижа, и не искам да се превръща в моя грижа. Ако искаш да я причисляваш към нашия кръг, причислявай я, аз няма да ти преча.

– Не това исках да чуя – настоя Константин.

– Не мога да ти кажа това, което искаш да чуеш, както и ти не ми каза онова, което аз бях дошла да чуя…

– Значи сме взаимно разочаровани.

– Без съмнение… Впрочем смяташ ли, че да криеш Анджелина в дома си е наистина добра идея?

– Засега нямам проблеми.

– Засега нямаш проблеми?! – повтори възмутено Расдал и посочи към тялото на мъртвия мъж. – А това как го наричаш?

– Това е единичен случай, за който се погрижих.

– Скоро този единичен случай може да прерасне в масов и не може да приключваш всеки с убийство, което да ми се налага да прикривам. Освен това Феникс е подел наказателна акция срещу Аурора и Анджелина, бъди изключително предпазлив в това отношение и се погрижи Пол и момичето да бъдат на истински безопасно място.

– Какво предлагаш?

– Да ги отведеш на единственото място, на което Феникс няма да се осмели да ги търси.

– Ще помисля.

– Мисли бързо! Сега тръгвай.

– Ами този тук? – каза Константин, като погледна към тялото на убития от него.

– Не е ли ясно, че аз и Аусар ще се погрижим да излезеш чист от това?

– Ако искаш, можеш да наминеш през вкъщи и да видиш Анджелина – предложи Константин.

– Тя знае ли за мен?

– Знае, че си Съдържател, но не знае, че сте двойнички.

– Няма смисъл да я объркваме още повече в момента, а и честно, не изгарям от желание да се срещам с нея.

– Разбирам.

– Моля те, бъди внимателен какви ги вършиш… татко… – прошепна тя.

Той се усмихна и я прегърна. Расдал отново постави никаба върху лицето си. Константин се обърна и тръгна към мястото, на което бе паркирал небесния си джет…

Когато пристигна у дома, бе малко след 23:00 часа. Анджелина беше в кухнята и приготвяше вечерята.

– Всичко наред ли е тук? – попита нервно той.

– Да, Пол заспа преди малко. Цял ден се скъса от повръщане. Ти къде беше досега?

– Ами търсех тези филтри за Пол… и капки за очите му – каза Константин и постави плика върху масата. – Кога ще бъде готова вечерята? Гладен съм.

– След малко – отвърна Анджелина, след което се намръщи, подушвайки миризмата на алкохол, носеща се от Константин. – Пил ли си?

– Да, мъничко! – призна той, докато събличаше палтото си. – Ще ида да се изкъпя, докато ти сервираш вечерята.

Константин отиде в банята и си взе дълъг леденостуден душ, който му помогна да изтрезнее от алкохола и да прочисти главата си от убийството, което бе извършил. Това бе единственият начин да предпази семейството си и би го направил с всеки, който дръзне да го застраши, повтаряше си той.

Advertisements