Исидора се събуди и забеляза, че Джейсън не бе в стаята. Двамата бяха отседнали в един долнопробен мотел, който тя издържаше трудно. Спомняше си за прекрасната им къща в Милано и нещо в нея кипваше като знаеше, че в момента са в това положение само заради Матю. Защо му трябваше да идва при тях, точно онази нощ. Не можеше да повярва. Тъкмо когато си мислеше, че се бе отървала от неговото присъствие, той пак нахлу в живота им и го преобърна за миг. Тя отиде до банята, изми лицето и зъбите си, след което облече дрехите си и се насочи към стария протрит фотьойл в ъгъла на стаята. Върху прокъсаната му тапицерия имаше някакво мръсно тъмно петно, вероятно от разлято кафе или чай, или пък от нещо друго. Исидора потръпна само при мисълта петното да се е получило именно от другото нещо. Повтори си, че е от чай или кафе и седна на твърдия фотьойл, в очакване на появата на Джейсън.

Днес бе третият ден, откакто се бяха настанили в този мотел. Спомни си за думите на Матю към Джейсън, минути преди да се разделят: „Отседнете в някой евтин хотел, за не повече от три дни, ако дотогава не се срещнем, знаеш какво трябва да направиш.“ Какво ли значеше това, запита се тя.

Исидора не харесваше Матю и всеки път демонстративно му го показваше. Той също не ѝ оставаше длъжен и обикновено ѝ отвръщаше с остри думи и грубо отношение. Тя изобщо не вярваше, че той ще спази думата си и ще дойде за тях, макар в нея да имаше някакво тихо усещане, че може би грешеше, от което се подразни. Исидора винаги се ядосваше на себе си, когато през съзнанието ѝ преминаваха мисли, в които по някакъв начин виждаше Матю в положителна светлина. Спомни си деня на нейното извличане, когато за пръв път видя Матю, своя бъдещ главен треньор и „тероризатор“, както тя обичаше да го определя. Даде си сметка, че това беше първият и единствен път, в който той си бе позволил да бъде мил и дружелюбен с нея…

18 години по-рано
Мадрид, Испания

Денят бе 30 декември. Оставаше само един ден до настъпването на Новата година. Минаваше обяд, а над целия град продължаваше да се изсипва неспирен, едър и пухкав сняг. Исидора живееше в малка приветлива къща, недалеч от центъра на града, заедно с майка си Наталия, баща си Олег и по-големия си брат Игор. Цялото семейство се бе заело с приготовленията за предстоящия празник още от началото на месеца.

Исидора постоянно мислеше за подаръците, които щеше да получи тази година. Четиримата тъкмо се връщаха от последните си покупки за новогодишната нощ. Наталия държеше всичко да бъде перфектно. Исидора, която това лято бе навършила осем, не спираше да повтаря, че вече е голяма и този път няма да допусне да заспи и задължително ще посрещне началото на новата година.

Игор мина пръв през пътеката към къщата и отвори входната врата, влезе вътре, като посипа по килима всичкия сняг, който се бе натрупал върху него. Това предизвика острия вик на майка му, която много се дразнеше, когато в любимата ѝ къща, децата ѝ правеха боклук и разхвърляха. Нещото, което винаги я изкарваше от равновесие, бяха битките с възглавници между Игор и Исидора, както и скачането им по дивана. Като по-голям Игор си го отнасяше в повечето случаи, но и на Исидора понякога не ѝ се разминаваше мъмренето на майка ѝ.

Исидора последва примера на брат си, влезе и изтръска снега от дрехите и обувките си във всекидневната. Това безумно много вбеси Наталия, която ако знаеше, че само след няколко часа безкрайно щеше да съжалява за тази своя постъпка, никога не би я извършила. Наталия влетя след тях, страшно ядосана, хвана Игор и го издърпа безпощадно за ухото. Той изпищя от болка, с усилие успя да се отскубне и избяга в стаята си, като се заключи. Наталия се спусна към Исидора и започна да я удря където ѝ падне. В къщата влезе и Олег, който през това време бе вкарал колата им в гаража и прегърна разплаканата си дъщеря, като се скара на жена си. Наталия не се успокои, грабна един вързоп с ключове и отиде пред вратата на Игор, опитвайки се да я отключи. Олег държеше Исидора в прегръдките си и я успокояваше. Малката бе силно разтроена. Щом успя да отключи вратата, Наталия влетя в стаята на Игор и Исидора с една голяма ножица в ръце. Игор бе застанал уплашен в ъгъла. Майка му се приближи до телевизора, застана над него и отряза кабела на телевизията.

–  Никаква телевизия по време на празниците! – извика тя. – Исидора, бързо се прибирай в стаята си!

Исидора неохотно пристъпи и влезе в стаята.

–  Вие двамата ще се научите на ред в тази къща! За наказание оставате без вечеря – заяви майка им и затвори с трясък вратата на стаята.

–  Наталия, престани да се държиш така с децата, заради някакъв сняг – възнегодува Олег.

–  Те трябва да се научат на ред и дисциплина. Не може така! И да не си посмял довечера да им носиш храна в стаята – предупреди го тя.

Въпреки това Олег не се съобрази с нея и занесе вечерята на Игор и Исидора в стаята им.

–  Не обръщайте внимание на майка ви – успокои ги той и ги разведри с думите: – Предусещам, че тази година ще получите невероятни подаръци.

Те се засмяха радостно и малко по-късно той им предложи тримата да поиграят на монополи преди лягане…

Някъде към полунощ Исидора се събуди и отиде до тоалетната. На връщане по пътя за стаята си, мина през кухнята и погледна през прозореца, за да се полюбува на отрупаната със сняг улица. Утре сутрин щеше да накара Игор да направят голям снежен човек до входната врата. Изведнъж, точно пред къщата им, сред обсипания със сняг двор, тя видя да стои непознат, едър и странен мъж. Той бе облечен в дълго палто, посипано с падащия сняг. Мъжът сякаш бе вперил остър поглед в прозореца, от който тя надничаше. Исидора се стресна. Дали той я виждаше, въпреки че вътре бе тъмно. Тя се вгледа продължително в него. В първия момент помисли да извика родителите си, но като знаеше, че майка ѝ може да изпадне в бяс, задето ги е събудила посред нощ, бързо се отказа. Изтича в стаята си и се опита да събуди брат си.

–  Игор, отвън има някакъв странен мъж. Мисля, че ни наблюдава.

–  Исидора, заспивай… няма никого отвън… – отвърна той с полууста и се обърна на другата страна в леглото, като продължи да спи.

Исидора се върна в кухнята и видя мъжа отново там. Той се бе приближил по-близо до прозореца и продължаваше да гледа право в нея. Макар че се изплаши, тя реши да провери кой беше той. Любопитството в нея бе по-голямо от страха ѝ. Изтича и предпазливо отвори входната вратата, като се показа мъничко навън. Мъжът се бе обърнал и гледаше към вратата, откъдето тя надничаше.

–  Господине, какво търсите тук? – провикна се към него Исидора.

Мъжът запази мълчание и тръгна към нея. Тя чуваше стъпките му, които отекваха с лек стържещ звук в мекия сняг. Щом се приближи до нея, той се усмихна и ѝ каза:

–  Ела по-близо към мен.

Тя знаеше, че той е непознат и си спомни какво ѝ бяха казвали родителите ѝ. Не трябваше да разговаря с непознати, но този чичко отвън сякаш я привличаше с нещо необяснимо. Тя направи няколко крачки напред и се приближи до него.

–  Кой сте вие? – попита го Исидора.

–  Мога да ти бъда приятел, ако искаш – предложи той с усмивка.

–  Може, да! – съгласи се тя.

–  Обичаш ли пътешествия, Исидора? – попита я той.

–  Да – каза тя, като остана с широко ококорени очи. – Откъде знаете името ми?

–  Много неща знам аз – засмя се той. – Искаш ли да отидеш на едно пътешествие… до Северния полюс?

–  Северния полюс? Там, откъдето е дядо Мраз?

–  Да, точно там. Може да се запознаеш с него и той лично да ти връчи най-големия подарък, който си пожелаеш.

–  Искам, да! – с вълнение извика тя.

–  Тогава ме слушай внимателно! След малко тук ще дойдат едни чичковци, за да те отведат там, но за целта трябва да им отговориш правилно на един въпрос.

–  Въпрос? – изненада се Исидора.

–  Да, ще те накарат да избираш между два отговора. Единият е заек, а другият е пеперуда. Ти на всяка цена трябва да избереш заека, в противен случай няма да можеш да отидеш на Северния полюс и да видиш дядо Мраз.

–  Искам да отида!

–  Е, добре! А запомни ли какъв отговор трябва да им дадеш?

–  Да, запомних. Заек.

–  Добро момиче. Тичай сега вътре и след малко те ще се появят за теб – каза ѝ той.

–  Вие за дядо Мраз ли работите?

–  Да, за него работя! – отвърна усмихнато мъжът, след което около него заблестя светлина и той изчезна сред падащите снежинки.

Изумена от видяното, Исидора застина на място с широко отворена уста. След минута прекарана в снега, тя се прибра в къщата, отиде до хладилника, взе една чиния с домашно приготвени сладки и чаша студено мляко, седна във всекидневната и зачака ентусиазирано да се появят хората, които щяха да я отведат на Северния полюс.

След около двайсет минути входната врата се отвори и тя видя в къщата да влиза друг непознат мъж. Той изглеждаше по-млад от предишния. Мъжът се изненада, когато я откри да седи на един от фотьойлите в хола. За миг замръзна безмълвен, вторачил се в нея.

–  Господине, готова съм! – заяви бодро тя.

–  Готова за какво? – отвърна с изумление мъжът.

–  Да вървя с вас, на Северния полюс!

–  На Северния полюс?! – повтори с объркване мъжът.

–  Да, вече ми казаха, че ще дойдете.

–  Кой ти го каза?

–  Човекът, който работи за дядо Мраз! Хайде, да вървим.

Мъжът се приближи до нея и я хвана за раменете.

–  Слушай ме внимателно, не знам кой е бил при теб, но отвън ни чакат едни хора, те ще те попитат един въпрос, на който ти ще отговориш с пеперуда. Разбра ли ме?

Исидора кимна, той ѝ се усмихна, хвана я за ръката и двамата излязоха навън, където стояха две групи – едната от трима, а другата от двама мъже. Мъжът, който стоеше до Исидора, се отдели от нея и отиде при страната на двамата. Един от другата група се приближи и я попита:

–  Искаш да си бърза като заека или да летиш в небето като пеперуда?

Исидора не разбра какво точно бе значението на този въпрос. Тя погледна към мъжа насреща ѝ, той също гледаше в нея. Знаеше какво ѝ бе казал да направи, но си спомни и мъжа от по-рано, който ѝ бе казал да каже обратното. Тя искаше да отиде на Северния полюс, но бе много объркана от всичко. Замисли се за момент и погледна отново в мъжа, който я бе извел от къщата. Забеляза изписано напрежение по лицето му, което казваше: „Направи това, което ти казах!“. Замисли се за изражението на мъжа от по-рано, той изглеждаше по-спокоен и вдъхваше повече доверие в Исидора, затова тя отговори високо:

–  Заека!

–  Добре, тогава върви при тях. – Мъжът, задал въпроса, посочи към отсрещната страна, след което се обърна към мъжа, извел Исидора от къщата. – Е, Матю, новият сияен е ваш.

–  Да, така изглежда, Дейвид! – отвърна Матю с не особено доволен тон.

Мъжът зад Матю подаде на Исидора електронно регистрационно табло и я накара да постави ръката си върху него. Екранът на таблото проблесна и след миг той ѝ каза:

– Е, честито! Вече си легитимен земен сияен.                           

Исидора не знаеше какво точно се случва, нито какво да отговори.

–  Матю, беше ми приятно да те видя. Бих те поканил да пийнем по едно, но явно имаш задължения, а мен ме чака доклад, който сутринта трябва да е на бюрото на министъра на сигурността – обърна се към него Дейвид. Двамата се ръкуваха за довиждане, след което той и екипът с него се качиха в колите си и си тръгнаха.

–  Аз ще се погрижа за нея! – каза Матю на мъжете от своя екип. – Можете да докладвате на делегата, че сияйният е при нас и да си вървите!

Те се качиха в автомобила си и също потеглиха. На улицата, в студената снежна нощ, останаха само Матю и Исидора.

–  Хайде, качвай се в колата! – каза ѝ той, гледайки я укорително и отвори задната врата.

Щом тя влезе и се настани на задната седалка, Матю извади кутия цигари от джоба на якето си и запали една. Подпря се на багажника на колата и за момент потъна в размишления. Тази нощ можеше да я окачестви като ужасна. Срещата му с неговия бивш съученик Дейвид и фактът, че той бе станал водещ агент в Министерството на сигурността, го огорчи дълбоко. Ако не беше напуснал Небесната граница, сега и той вероятно щеше да заема водещ пост в Министерството на светлината, но бе изгубил всичко. Пожертва цялото си бъдеще, за да стане един обикновен треньор в Земната делегация и момчето за всичко на Аглая Отерен. А след днешния ден нещата за Матю ставаха още по-тежки. Щом изпуши цигарата си, той се качи в колата и потегли заедно с Исидора, която седеше притаена отзад. След малко спряха пред един светофар и докато чакаха зелената светлина, Матю се обърна гневно към нея:

–  Защо не направи така, както ти казах?

–  Защото исках да отида на Северния полюс. Другият мъж ми каза, че трябва да кажа заек.

–  Просто трябваше да ме послушаш – каза той и запали още една цигара.

–  Там ли отиваме?

–  Не – отсече Матю.

–  Но аз казах заек!

–  Заспивай, късно е! – каза ѝ Матю, като я заметна с едно одеяло.

Не след дълго тя заспа. След около трийсет минути лутане из снежните улици на Мадрид, Матю спря пред един хотел. Внимателно взе Исидора в ръцете си и я понесе към вътрешността на голямата сграда. Часовникът му показваше 1:34ч. Мина незабелязано през фоайето, където в момента нямаше никого и се качи с момиченцето в асансьора, който ги отведе до седмия етаж на хотела. Матю извади от джоба на панталона си ключа от хотелската стая, в която бе отседнал и тръгна към нея. Когато я отключи и пристъпи вътре, завари момчето, съпътстващо го навсякъде, да седи на едно от леглата и да гледа телевизия на тъмно.

–  Защо не спиш, Джейсън? – обърна се към него той.

–  Не можах да заспя. Това ли е тя? – попита момчето, като се вгледа с любопитство в спящата Исидора.

–  Да – отвърна навъсено Матю, като я постави на съседното легло. – Избра да е при нас.

–  Но ти нали каза?…

–  Не ме послуша. Някой преди мен е идвал и е казал да каже друго.          

 На сутринта, някъде след десет, Исидора се събуди в непознатата хотелска стая. Тя огледа мястото с интерес и видя на отсрещното легло едно чернокосо момче, което седеше и гледаше задълбочено в телевизора пред себе си. Тя прецени, че то беше с няколко години по-голямо от нея.

–  Къде съм? – обърна се към него тя.

–  Все още сме в Мадрид. В един хотел.

–  Мислех, че ще отида на пътешествие до Северния полюс, за да се запозная с дядо Мраз…

– Дядо Мраз ли? – Джейсън я погледна с учудване. – В Испания не наричате ли Санта Клаус, Папа Ноел?

– Нашата къща е посещавана и от двамата. Защото татко е от Русия, а мама от Испания. И затова Папа Ноел ни посещава на Коледа, а дядо Мраз идва на 31 декември, и така, аз и брат ми получаваме двойно повече подаръци от другите деца – поясни тя.

–  О, така ли било?! Интересно… – отвърна Джейсън с лека насмешка, която Исидора не разбра.

Вратата на стаята се отвори и при тях влезе Матю, който носеше две книжни торбички, приближи се и им ги подаде.

–  Ето ви закуската. Яжте, докато са топли, тогава са най-хубави – каза им той.

– Какво е това? – попита Джейсън, като разтвори плика и се вгледа с любопитство в непозната храна.

– Чурос[1]! – извика радостно Исидора и скочи от леглото. – Мама ни ги приготвя у дома всяка събота за закуска. Прави ни ги дори когато сме в Москва през пролетта и лятото – похвали се тя.

– М-м, вкусно е – отбеляза Джейсън, веднага след първата хапка.

– След малко тръгваме за Бразилия. Делегатът каза, че до 24 часа трябва да сме в Рио – съобщи им Матю.

– Аз искам да се върна вкъщи! – заяви Исидора.

–  Ще трябва да дойдеш с нас за няколко дни – отговори ѝ Матю.

– Само ако ме заведете на Северния полюс!

– Рио е по-хубав от Северния полюс. Гарантирам, че ще ти хареса през това време на годината. Скоро започва и карнавалът. – Джейсън също се включи в убеждаването ѝ.

Да отсъства от къщи за няколко дни – време, в което можеше да накаже Наталия за вчерашната ѝ постъпка, тази идея се стори доста примамлива на Исидора. Матю излезе на терасата и запали цигара. След малко Джейсън го последва.

–  Кога смяташ да ѝ кажеш истината? – попита той.

–  Утре или в другиден. Все още не е готова за това.

–  Искаш ли аз да ѝ я кажа?

–  Не, Джейсън, не може да бъдеш така директен с новоизвлечен сияен, не знаеш в какъв шок и криза може да изпадне.

Джейсън се вгледа в заснежените улици под тях и хората, които се движеха долу.

–  Красиво е… снегът е много красив, Матю – каза той.

–  Да, така е…

–  Довечера хората ще честват настъпването на новата година. Матю, ние сияйните, защо не празнуваме Нова година?

–  Празнуват го тези, които искат, но никога не ни е бил официален празник.

–  А защо?

–  Защото се стремим да се разграничаваме от хората и техните обичаи и навици. Водещите празници в нашия свят са „Празникът на Светлината“ и „Денят на свободата“. А и съпоставено с продължителността на живот на сияйните, честването на новата година в един миг започва да ти изглежда като началото на поредната седмица за обикновените хора.

Вратата на терасата се отвори и Исидора се присъедини към тях.

–  Искам да се обадя на нашите и да им кажа къде съм – настоя тя.

–  Аз вече се обадих – излъга Матю. – Приготвяйте се. След малко тръгваме за Бразилия.

–  Но довечера настъпва новата година, исках задължително да я посрещна и след като няма да ме водиш на Северния полюс, оставам тук. Досега винаги проспивах този момент – каза ядосано Исидора и тропна с крак.

–  Да, аз също искам! Досега не съм бил на място, на което има сняг по време на Нова година – ентусиазирано изрече Джейсън. – Хайде, Матю, моля те, нека да останем. Ти сам каза, че е рядкост да има толкова много сняг в Мадрид.

Матю въздъхна недоволно и отвърна:

–  Е, добре. Мисля, че можем да останем за още няколко часа. Но веднага след настъпването – тръгваме!

Те кимнаха възторжено.

В късния следобед Матю излезе и след около час се върна с плик с покупки и бутилка шампанско. На него не му бе присъщо да прави това и вече не обичаше честването на този празник, но все пак реши да угоди на капризите на двете деца.

–  Какво носиш? – попита го Джейсън.

–  Е, след като толкова много искате да посрещнете новата година тук, ще ни трябват някои неща за довечера.

–  Това шампанско ли е? – попита Исидора, която бе взела бутилката и я разглеждаше с интерес.

–  Да, шампанско е – каза Матю.

–  Никога не съм пила.

–  Е, тази година ще пиеш – усмихна ѝ се Матю.

–  Нашите няма да позволят.

–  А кой е казал, че ние ще им казваме – отвърна Матю, като гледаше в Исидора, хем с радост, хем с тъга, прокрадваща се в очите му.

Когато в полунощ настъпи новата година, Матю отвори бутилката шампанско и те вдигнаха тост. След което тримата излязоха на терасата на хотелската стая и в продължение на двайсет минути наблюдаваха празничните фойерверки над града. Матю държеше Исидора в прегръдките си. Тя следеше случващото се с възторг. За първи път посрещаше новата година и бе възхитена от гледката. Досега  бе чувала само разказите на родителите и брат си…

***

Вратата се отвори и в стаята влезе Джейсън. Той носеше кафе, плик със закуска за Исидора и сутрешния брой на вестник „The Sky Light – най-тиражният ежедневник в Небесната граница.

– Отново ли мислиш за деня на извличането си? – попита я той, като ѝ подаде кафето и закуската.

– Толкова ли съм прозрачна? – въздъхна тя.

– Не, просто те познавам достатъчно добре! – отговори Джейсън, наведе се и я целуна.

– Питам се какъв ли щеше да бъде животът ми днес, ако бях избрала небесния статус тогава.

– Може би никога нямаше да се познаваме, а това щеше да бъде непростимо.

– Джейсън, какво ще правим? Днес е третият ден, не вярвам Матю да дойде за нас… –  тревожно го попита тя.

– Матю ми остави един запечатан плик и ми каза да го отворя на третия ден. Мисля да го направя – разкри той, извади от якето си въпросния плик и го разтвори. Вътре имаше две фалшиви небесни карти за самоличност, ключодържател с ключ и хартиена карта на източната част на Втори небесен център – сектор Ню Йорк. Един от жилищните квартали беше ограден в кръг, а в средата му, върху една от сградите, бе поставена зелена точка.

– Какво означава това? – попита неразбиращо Исидора.

– Мисля, че Матю иска да се отправим към второ ниво на границата. Трябва да отидем на мястото, което е отбелязано на картата. Може би той ще ни чака там – предположи Джейсън.

Исидора взе двете небесни карти и ги разгледа. Снимките бяха техни, но имената им бяха сменени.

– Чудесно, сега пък трябва да станем Джон и Съни – каза гневно Исидора и хвърли картите обратно върху масичката.

Джейсън ги взе, отиде до прозореца и ги огледа обстойно.

– Мисля, че ще издържат проверката за второ ниво – каза той.

– Ами ако ни заловят на пунктовете? Системата Аусар може да засече фалшификатите.

– Смятам, че трябва да поемем този риск. Не можем да останем повече тук. Опасно е – каза Джейсън и разтвори вестника, който бе донесъл, на предпоследната страница, където с големи букви пишеше „Новини от Земната територия“. Там наред с няколко други новини, като водеща бе публикувана информацията за обявената от Земната делегация награда за „Петимата бегълци“. Най-отдясно стоеше снимката на Матю. Той беше посочен като лидера на опасната група и наградата за него беше най-висока – 500 хиляди абмидени. За Джейсън и Исидора, сумата за всеки един от тях, беше по 250 хиляди. А за Пол и Анджелина наградата бе 150 хиляди. Ако пък всички бяха заловени наведнъж, възнаграждението достигаше до 1 500 000. В статията имаше просторни описания за разпознаване и на петимата.

– Страхотно, Аглая Отерен е изчислила цената ни, между 1 300 000 и 1 500 000 абмидени. Чудя се това като комплимент или обида да го приемем – разсмя се Исидора. Въпреки че бе наясно, че положението, в което се намираше всеки един от тях, беше изключително сериозно, това ѝ се стори толкова забавно, че тя не можа да сдържи смеха си.

– Ела насам – каза Джейсън и я придърпа до прозореца. – Виждаш ли долу онази закусвалня, точно до паркинга? – попита Джейсън и посочи към странната сграда от отсрещната страна на пътя.

– М-да – каза Исидора, като се вгледа озадачено в нея.

– Е, да забелязваш нещо необичайно?

– Хм, мисля, че я нямаше, когато дойдохме – отвърна Исидора, замисляйки се дали наистина беше така.

– Сутринта, когато излязох да ни взема кафе и закуска, ясно помня, че на онова място нямаше нищо, но когато се връщах, тази същата сграда, вече стоеше там.

– Камуфлаж – досети се Исидора и изражението ѝ придоби силна тревожност.

– Точно така. Това долу е кораб, прикрит зад фасадата на закусвалня. А вътре е пълно с ловци на глави, които са тук за нас, с надеждата да бъдат късметлиите, които ще ни открият. От земната делегация вече са оповестили подозренията си, че сме избягали и се укриваме в предградията на границата. И повярвай ми, тези не са единствените авантюристи тръгнали по петите ни. Сумата, която са обявили за нас, може да ти изглежда смехотворна, но за много хора не е. И те биха направили и немислимото, за да я получат. Предградията вече не са безопасно място за нас. Да следваме плана на Матю е единственото, което може да осигури трайно безопасността ни.

– Какво предлагаш да направим?

– Ще изчакаме, докато се стъмни, ако Матю не се появи дотогава, потегляме към второ ниво на Небесната граница – каза Джейсън. – Ще летим над приро-стриалните зони[2], докато достигнем до Втори небесен център, така ще избегнем повечето проверки. Това ще ни позволи да се легитимираме само веднъж, на контролно-пропускателния пункт преди сектор Ню Йорк. Небесните ни карти ще издържат тази една проверка, убеден съм, докато мине анализът на Аусар и открие, че са фалшификати, ние вече ще сме достигнали до мястото отбелязано от Матю.

Исидора се съгласи. До края на деня Матю така и не се появи. Веднага щом нощта падна, двамата незабелязано напуснаха мотелската стая и се отправиха към паркинга, откъдето Джейсън успя да задигне един тъмночервен небесен джет, под носа на нищо неподозиращия му собственик. Скрити зад тъмните предпазни стъкла на превозното си средство, Джейсън и Исидора полетяха към второ ниво на Небесната граница.

Всичко протече точно така, както Джейсън го бе планирал. Те успяха да преминат успешно през проверката и на разсъмване вече бяха достигнали до жилищната сграда, посочена на картата. Числото изписано на гърба на ключодържателя „707“, беше последната част от пъзела, която Джейсън разгада правилно. Ключът ги отведе на седмия етаж в седмия апартамент. Жилището, в което двамата се озоваха, беше малко, подредено и уютно, напълно подходящо за живота на двама души. А панорамната гледка към океана, която предлагаше, беше фантастична. Място сякаш предназначено за двама влюбени, помисли си Исидора, докато разглеждаше кухнята, спалнята и всекидневната.

– Никога не съм подозирала, че Матю разполага с апартамент в Небесната граница – каза Исидора. – Колко ли неща още не знаем за него?

– Готин апартамент, бих допълнил – каза Джейсън, като се хвърли и легна на дивана.

– А от тук насетне какво ще правим? Не можем дълго да пребиваваме с фалшиви карти? – попита го разтревожено Исидора и седна на дивана до него.

– Да, знам. Надявам се Матю да се свърже с нас през това време – отвърна обнадеждено Джейсън, изправи се и прегърна Исидора.

– А ако не го направи?

– Мислила ли си някога да подадем заявления за смяна на статуса? – колебливо я попита той.

– Мислила съм, на миналите турнири, но тогава никой не ни го предложи, въпреки че бяхме заслужили това право като победители. Смяташ ли, че сега ще е възможно? Че ще разрешат на двама бегълци, преследвани от Земната делегация, да станат небесни сияйни?

– Не знам, можем да опитаме. Все пак от страна на небесните, никой не ни е обявил за престъпници. Възможно е да можем да получим желаното.

– Или е възможно да ни предат на земната делегация.

– Остани спокойна, засега сме в безопасност – каза Джейсън и я целуна по бузата. – Уморен съм, цяла нощ не сме мигнали, нека първо се наспим, пък после ще мислим какви са възможностите пред нас.

Джейсън гушна Исидора в себе си и не след дълго заспа на дивана. Исидора остана будна още няколко минути след него. Лъчите на студената утринна светлина, прокрадващи се през прозореца, галеха нежно лицето ѝ. Тя продължаваше да мисли с безпокойство за тяхното общо бъдеще. Не знаеше защо, но в това бъдеще, което идваше, тя не можеше да види Джейсън до себе си.


[1] традиционен испански тестен сладкиш.

[2] термин, обозначаващ ненаселените природни сектори.

Advertisements