Матю хвърли бърз поглед върху часовника на лявата си ръка, стрелките му показваха 11:00 часа. Бяха изминали няколко часа, откакто той, Джейсън и Исидора, заедно с Пол и Анджелина, бяха преминали в предградията на Небесната граница. Всички освен Матю, който управляваше небесния кораб, бяха задрямали за кратко. Намираха се във въздушното пространство – 15 километра над земната повърхност и 3,5 километра под небесните центрове от второ ниво на границата. Предградията, или официално обозначени като първо ниво, бяха място на неутрална зона, където слаб контрол се водеше само от страна на небесните сияйни. Матю знаеше, че за да избяга, както и всички, които водеше със себе си, да останат невредими от земната делегация и агентите, които сега вероятно обръщаха земята под тях, за да ги открият, трябваше да дойдат именно тук. След случилото се земният делегат Аглая Отерен сигурно беше повече от бясна, помисли си Матю и се усмихна със задоволство, като си представи яростта, в която е изпаднала, щом бе разбрала какво е направил той, за да осуети плановете ѝ. Но въпреки всичко Матю осъзнаваше, че за него и хората с него, дните на земна територия бяха свършили. Ако някога се върнеха там, още с първата си стъпка, щяха да бъдат заловени, осъдени и убити.

Внезапно Матю усети пронизваща моментна болка в ръката си. Макар Ан-Ату да бе пречистила отровата, явно все пак върху нея бяха нанесени поражения, но сега той не можеше да мисли и за това. Имаше няколко неотложно важни неща за изпълнение.

След часове със заобикаляща ги пустош, пред тях най-после се откри гледката към едно средно голямо секторно градче. Матю се обърна и леко потупа Джейсън по рамото. Той се пробуди, но остана мълчалив, загледан в причудливите форми на облаците, над които корабът се бе издигнал. След няколко минути Матю проговори и му каза тихо:

– С Исидора ще отседнете в онова градче.

– Ти няма ли да бъдеш с нас? – изненадано попита Джейсън.

– По-добре е да се разделим засега, а и трябва да откарам тези двамата на по-сигурно място. – Матю се обърна и погледна към Анджелина и Пол. – Някой трябва да се погрижи и за възстановяването на Пол. Вие с Исидора гледайте да не се набивате на очи. Отседнете в някой евтин хотел, за не повече от три дни, ако дотогава не се срещнем, знаеш какво трябва да направиш. Нали мога да съм спокоен за теб и Исидора?

– Разбира се! – отвърна уверено Джейсън.

Исидора се бе събудила от няколко минути и слушаше разговора им, но си държеше очите затворени.

– Долу вече ни издирват, нали? – попита Джейсън.

– Да, не можем да се върнем там.

– Матю, всичко се случи толкова бързо и нямахме време да поговорим, но как се чувстваш, след като вече не си част от земната делегация?

– Добре, чувствам се добре – отвърна хладно Матю.

– Аз също. Не харесвам земния делегат, да ти кажа честно.

Матю се усмихна.

Изминаха още около километър преди да навлязат в градчето, когато той сниши кораба и го спря рязко без да изключва двигателите.

– Вие сте дотук, не мога да влизам по-навътре в сектора. – Матю извади изпод седалката си един запечатан хартиен плик и го подаде на Джейсън. – Вземи, ако до три дни не ви потърся, го отвори и ще знаеш какво да правиш.

Джейсън го взе и дискретно го прибра под якето си, после се обърна и извика тихо Исидора. Тя се престори, че се събужда и с объркване го попита какво става. Джейсън ѝ преразказа накратко разговора си с Матю, който тя вече бе чула. Матю извади още един плик и отново го подаде към Джейсън.

– Ето пари, с които ще можете да отседнете в някой хотел. 15 000 абмидени[1]. Смятам, че ще ви стигнат и ще покрият всичките ви нужди поне за месец.

– Защо ни оставяш тук, Матю? – попита го с раздразнение Исидора.

– По-добре е да сме разделени за известно време.

– Страх те е да не би да ни заловят и да те предадем, нали, Матю? – гневно заяви тя.

– Не, говориш глупости, Исидора! Имам да свърша някои неща и е по-добре да не сте с мен. Повярвай ми, тук сте в по-голяма безопасност отколкото, ако сме заедно.

– Като се замисля имаш право. Ти носиш само неприятности. Всичко при нас бе наред, допреди ти да се появиш и да ни забъркаш в тази каша. Ще се оправим и без теб.

– Скоро ще се срещнем отново. Ще ви потърся, обещавам.

– Изобщо няма нужда да го правиш! – отвърна троснато Исидора и погледна към Пол. – Дано поне с него знаеш какво да вършиш.

– Ще направя всичко необходимо за възстановяването му. Сега тръгвайте! – сопна се Матю.

Исидора го изгледа гневно, последва Джейсън навън и затвори вратата на кораба с трясък. След като Матю потегли, тя се обърна към Джейсън, който гледаше към табелата на града, на която пишеше „Небесен сектор 1-549“.

– Сега какво ще правим сами тук, Джейсън?

– За начало ще отседнем в някой хотел за три дни, както Матю ни посъветва, после ще решим за останалото.

Той я прегърна и те се отправиха с бавни крачки по пътя към градчето…

Спорът между Матю и Исидора беше събудил Анджелина. Тя все още се опитваше да осмисли нещата, случили ѝ се през последните дни, които с всеки изминал миг започваха да ѝ се струват все по-невероятни и вълнуващи.

– Ела да се насладиш на панорамната гледка оттук – провикна се Матю, щом забеляза, че тя бе будна.

Анджелина стана и отиде отпред при Матю, като седна на свободното място до него. Те оставяха зад себе си огромната и изпълнена с жълти пясъци пустош и навлизаха в границите на море, което изглеждаше безкрайно. На пръв поглед светът тук приличаше много на този долу. Матю забеляза, че Анджелина не беше от най-разговорливите хора и през по-голяма част от времето бе сдържана в думите си.

– Извинявай за по-рано, задето те ударих – каза той, като се протегна и докосна бузата ѝ, върху която се бе появила лека подутина. – Но ситуацията беше напрегната и не разполагахме с време за обяснения и убеждаване.

– Добре съм – отвърна кратко Анджелина.

Притеснението в Анджелина започна да изчезва постепенно и тя реши да сподели пред Матю, че онази вечер на аерогарата, не беше първият път, в който се бе срещала с посланик. Не знаеше защо, но чувстваше, че точно в този миг бе открила някой, който можеше да разбере всичко, което я бе измъчвало досега и да ѝ даде отговорите, които никой друг не бе успял. Пред един напълно непознат мъж, Анджелина разкри дори това, което никога нямаше куража да изрече на глас пред родителите си.

Полетът им над изкуственото море продължи около два часа, преди пред тях да се открие първото голямо парче суша, но това за разлика от предишните беше изпълнено със свежа зеленина и в десетки участъци се простираха всевъзможни видове горски плантации. Не след дълго, в подножието на една хълмиста равнина, Анджелина зърна малка постройка, която приличаше на къща. Единствената къща в цялата местност. Матю бавно сниши кораба и го приземи в тревата, в близост до същата къща, оградена с нисък каменен зид.

– Остани тук и наглеждай Пол, ще се върна скоро – каза той и слезе от кораба.

С неувереност Матю премина през оградата и пристъпи към къщата, застана пред входната врата и след известно колебание, най-после се реши и почука.

Няколко секунди по-късно вратата бавно се открехна и отвътре се показа възрастен слаб мъж, с къса побеляла коса. Той носеше тънки очила с правоъгълни рамки, зад които се забелязваха две светлозелени уморени очи. Лицето му бе покрито с гъста брада в цвета на косата му. Щом го видя, мъжът се вгледа в него с безпокойство, не каза нищо, само му даде знак с глава и Матю пристъпи във вътрешността на къщата, като затвори вратата след себе си.

Къщата изглеждаше малка, разхвърляна и мрачна, усещаше се мирис на застоял въздух, прозорците бяха покрити с дебели завеси, непропускащи светлината, идваща отвън, и може би не бяха отваряни с години. Мебелите, също като самата къща, бяха непретенциозни. В едната част имаше стар зелен диван, с два фотьойла и ниска масичка между тях. Стената срещу прозорците бе запълнена от високи рафтове с плътно наредени книги. Другата половина на помещението бе заета от няколко кухненски шкафа, широка кръгла маса с четири стола около нея, а в дъното имаше и готварска печка на дърва. Стаята бе едновременно всекидневна и кухня.

Мъжът отиде до камината вградена в стената, която условно разделяше стаята на две, и сложи няколко дърва в огъня, след което приклекна и започна да се съзерцава в пламъците. Макар навън да бе топло, в къщата се чувстваше хладнина. Матю стоеше в другия край на стаята и го наблюдаваше, като се колебаеше как точно да започне разговора си с него. След като минаха няколко минути в мълчание, мъжът разбра, че Матю явно няма да небере смелост и реши той да започне пръв. Обърна се към него и с равен глас каза:

– Тази сутрин Уаел идва при мен. Каза ми какво безумие си извършил. Подозираше, че ще дойдеш тук и настоя да го информирам, когато пристигнеш.

Мъжът отклони погледа си обратно към камината.

– Е, ще го направиш ли?

– Ако мислеше, че ще го направя, нямаше да дойдеш при мен, нали? Да ти призная, не очаквах, че ще ти отнеме толкова време, докато си спомниш пътя към дома ми.

– Много пъти ми си искаше да дойда, но не знаех как щеше да ме приемеш.

– Вратата ми винаги е била отворена за теб – отвърна мъжът и погледна повторно в Матю.

– Съжалявам за последния път и нещата, които ти наговорих и направих. Съжалявам, че се усъмних в теб. Беше прав, бях такъв глупак, само ако те бях послушал тогава, ако не се бях подвел по думите ѝ, нищо от това нямаше да се случи.

– Всичко това е минало, Матю. Сега искам да знам защо си убил онзи посланик – настоя мъжът.

Матю седна на стария протрит диван до прозорците, извади кутия цигари от джоба на якето си и запали една, след което му разказа подробно какво се бе случило от нощта на срещата му с Леандър до идването му тук. Докато го слушаше, мъжът реши да прави компания на Матю в пушенето, но с лулата си.

– Поел си редица необмислени рискове. Ами ако те бяха заловили? Сега всички щяхме да гледаме екзекуцията ти – каза остро мъжът.

– Но не ме заловиха! Ето ме тук при теб, нали?! – оспори Матю. – Знам, че е неуместно да те моля за това, но няма към кого друг да се обърна.

– Неуместно? И откога започна да считаш за неуместно да говориш свободно с мен?

– Искам това момиче, Анджелина, и Пол да останат за известно време при теб, и да се погрижиш за Пол, докато се възстанови. Мога ли да разчитам, че ще ми помогнеш с хлапаците?

– Кажи ми, Матю, кога съм ти отказвал нещо?

– Благодаря ти… – Матю въздъхна с облекчение, изправи се и прегърна мъжа. –  Много ти благодаря… дядо Константин. – После седна обратно на дивана и попита с безпокойство: – Уаел каза ли дали са ме пуснали за издирване и в границата?

– Все още не са. Расдал иска повече информация по случая преди да вземе решение… Уаел дипломатично намекна, че ще е най-добре да не я търсиш за съдействие.

– Каза ли на Уаел, че не съм глупак и не смятам да въвличам Съдържателя в проблемите си… Знаеш ли къде е леля Аурора?

– Да, знам. Но смяташ ли, че е разумно в момента да я търсиш?

– Уаел тази сутрин е бил тук, няма да отнеме много време на другите да започнат да душат наоколо. По-добре да съм в движение, отколкото да ме открият, че се крия при теб като някой страхливец.

– Имаш право, при Аурора ще си в по-голяма безопасност. А и трябва да я информираме за Анджелина.

– Ще ми трябва небесният ти джет. Корабът привлича по-голямо внимание.

– Можеш да вземеш своя. Стои непокътнат в гаража, там, където го остави. С изключение на годишните поддръжки, нищо друго не е пипано по него.

– Запазил си го? – възкликна с почуда Матю.

– Знаех, че един ден ще се върнеш и ще си го поискаш. И не съм сбъркал – каза с усмивка Константин и след малко реши да разкрие пред Матю още нещо. – Снощи група от Реставраторите се е опитала да отвлече Расдал, с намерението да я използват, за да възродят Асейл.

– Расдал ли? Как така?

– Случило се е в земната територия, по същото време на инцидента с посланика.

– Какво е правила Расдал в земната територия?

– Поверително е, но Уаел ми го сподели. Намерили са Цезар. Жив е.

– Цезар?! Наистина? След толкова години в неизвестност, значи все пак е оцелял?

– Да. Но Расдал засега пази откриването му в пълна тайна. Не желае той да се среща с никого, дори и с нас. Изглежда не си спомня кой точно е.

– И на какво се дължи загубата на паметта му?

– Не знаят със сигурност. Но разчитат, че скоро ще се оправи.

– Да се надяваме на най-доброто. – Преди Матю да отведе Константин при Пол и Анджелина, той реши, че трябва да го предупреди за нещо странно, което беше забелязал у Пол. – Дядо, не съм много сигурен, но мисля, че Пол има странна и изключително силна прилика с… дядо Пресиан.

След тези думи стомахът на Константин се сви.

– Е, нека отидем и го видим. Аз най-добре мога да преценя това – каза той.

Двамата излязоха навън и се отправиха към небесния кораб, където ги чакаше Анджелина заедно с Пол, който продължаваше да е в безсъзнание.

Матю представи Анджелина на Константин и те се запознаха. През това време Матю взе внимателно Пол на ръце и го понесе към къщата.

Щом огледа детайлно лицето на Пол, Константин прецени, че Матю беше прав в твърдението си. Пол наистина приличаше учудващо много на сина му Пресиан. Част от него изпита необяснимо вълнение и тревога едновременно. Константин взе куфара с багажа на Анджелина и двамата тръгнаха след Матю.

Докато вървяха по тясната пътечка към къщата, Анджелина научи, че тя и Пол, ще останат за известно време в дома на Константин. Анджелина огледа мястото с интерес. Старателно окосена трева изпълваше двора. Отдясно, подредени в права редица, имаше около десетина дръвчета отрупани с различни видове плодове – ябълки, праскови, череши, смокини. Отляво, точно в средата, имаше кладенец, а по-встрани бе вдигнат навес, под който бяха подредени дърва за огрев. До самата къща се простираше дълга цветна леха с грижливо поддържани яркожълти лалета.

Когато Анджелина пристъпи във всекидневната, Матю тъкмо оставяше Пол на дивана. След секунда той повдигна тениската му и двамата с Константин погледнаха раната от разреза върху стомаха и гърдите на Пол. Бинтовете му бяха напоени с кръв, затова Матю ги смени. Анджелина не можеше да гледа, затова реши, докато те приключат, тя да провери багажа си. С изненада установи, че мобилният ѝ телефон и музикалният ѝ плейър липсваха.

– Изхвърлихме ги – заяви Матю, когато тя го попита. – Чрез тях можеха да ни проследят. Не можехме да го допуснем.

– Тази къща не е ли прекалено малка за всички ни? – отбеляза Анджелина, след като огледа малките помещения (входно антре, баня и тесен килер) и не откри нито едно легло сред тях.

– Ако беше наистина толкова малка, мислиш ли, че Матю щеше да ви доведе тук? – Константин се усмихна загадъчно и бавно отмести от стената един от рафтовете с книги. Зад него се показа врата с вход към подземно стълбище. – С Пол ще бъдете на подводния етаж. Не можем да рискуваме някой да мине и да разкрие, че не сте оттук – обясни Константин и предложи: – Матю, мисля, че на Пол ще му бъде далеч по-удобно в някоя от спалните долу.

Матю се съгласи. Отново взе Пол и тръгна с него надолу по стълбите. Константин подаде ръка на Анджелина и я поведе след тях.

Те вървяха по тесен и дълъг, тъмен коридор. На стените от двете им страни, на симетрично разстояние един от друг, бяха окачени сребърни свещници с по няколко запалени свещи, които успяваха да хвърлят слаба светлина в заобикалящата ги тъмнина. Като се вгледа по-отблизо в свещите, Анджелина забеляза, че те всъщност не горяха с истински пламък, а това, което се носеше от върховете им, приличаше на малка пулсираща сфера, от която струеше равномерна светлина.

След около минута четиримата достигнаха края на коридора, който ги отведе в една голяма зала с осмоъгълна форма. Насреща им имаше седем високи врати, обковани с красиво извити златни орнаменти, разположени на всеки един от ъглите. За разлика от мрака в къщата и коридора, по който бяха преминали, тук преобладаваше значително повече светлина. Анджелина погледна нагоре и с изумление видя, че таванът бе прозрачен, а отгоре им се простираше вода, в която се забелязваше нещо като кристален отблясък. Тя за пръв път виждаше вода с такава чистота. Точно в този момент два игриви делфина бързо преплуваха над нея.

В центъра на залата имаше голяма сфера наподобяваща глобус. Около странното кълбо се движеха триизмерни проекции на миниатюрни облачета. В допълнение сферата бе обградена и от два пръстеновидни стъклени обръча. Щом я разгледа по-внимателно, Анджелина разбра, че това наистина беше глобус на планетата, но доста по-различен от тези, които тя бе виждала. В континенталната му част ясно различи Канада, също успя да открие и Европа – мечтаната дестинация, към която се бе устремила, преди всички непредвидени събития, от онази нощ насам, да я доведат до това неподозирано място.

Встрани от необичайния глобус се намираше голямо бюро с разхвърляни по него карти, които Анджелина оприличи на географски, само че съдържаха непознати означения и цветове за нея. По стените бяха закачени снимки в златни рамки, с пейзажи на залези от различни части на света. След като ги разгледа, Анджелина отново погледна към тавана и водната повърхност, която отразяваше.

– Наистина ли се намираме под вода или това е някаква холограма? – Анджелина се обърна към Константин, който вече беше влязъл в една от стаите заедно с Матю, без тя да забележи.

– Да, под воден сектор сме. Тук в предградията, извън индустриалните зони, има само водни, гористи и пясъчни участъци. – Гласът на Константин дойде от стаята с отворената врата.

– И как цялото това нещо се намира във въздушното пространство? – попита изумено тя.

– Построени са големи платформи, върху които се изграждат тези съоръжения.

Анджелина надникна през отворената врата на стаята, където бяха Константин и Матю. Пол лежеше на едно голямо легло от масивно дърво, покрито със завивка в морскосин цвят и големи бели възглавници, все така в безсъзнание, а Матю отново гледаше в раната му.

– Как е той? – попита загрижено Анджелина.

– Не много добре, разрезът е голям. Механизмът, който е бил в тялото му, е нанесъл поражения върху много от органите му. Ще му трябват три-четири седмици да се възстанови напълно – обясни Матю.

– Снощи беше ужасно. За пръв път присъствах на подобно нещо, много се изплаших, когато видях какво се случва и цялата кръв, която изтичаше от него… за малко да припадна – каза Анджелина.

Константин се обърна и я погледна някак учуден.

– Става ми лошо, като гледам кръв – поясни Анджелина и бързо смени темата, засрамена от неговото изражение. – Какво точно е това място, което наричат предградията? Матю каза, че същинската Небесна граница е над нас.

– Това е първата версия на Небесната граница. Тя бе разрушена по време на Втория междупространствен конфликт. Когато конфликтът приключи, новоизбраният Съдържател Цезар реши да изгради нов, по-актуален вариант на Небесната граница, като я построи над тази тук, в нея днес се намират новите небесни центрове. Предградията, както ги наричат сега, продължават да бъдат част от Небесната граница, но те по-скоро служат като защитен щит на секторите от второ ниво, от евентуално нападение на земните сияйни. Също това място е слабо охранявано и контролирано от страна на небесната полиция, така се превърна в предпочитано от бегълци и хора, които искат да започнат живота си на чисто – обясни Константин.

– Звучи интересно, никога не съм допускала, че изобщо такъв свят може да съществува над нас.

– Да, има още много неща, които тепърва ще те изненадат – допълни Матю.

– Гладна ли си? – попита я Константин. – Трета врата отляво е кухня, твоята стая е съседната отдясно на тази.

– Не, не съм! – отговори тя и след момент на колебание се реши да попита Матю: – Пол твой син ли е?

Матю се обърна и я погледна смутен.

– Защо си мислиш, че ми е син?

– Защото виждам колко загрижен си за него. Държиш се като баща към детето си.

– Много си наблюдателна – отвърна навъсено Матю.

– Вие тримата семейство ли сте? – продължи да любопитства Анджелина.

– Защо не я разведеш из къщата? – Матю предложи на Константин.

Константин се засмя и се вгледа в Анджелина.

– Да, семейство сме – потвърди той. – Ако някога, някъде си чувала, някой да говори за „Династията на Първия“, то това сме ние.

– Не, никога не съм чувала нищо такова.

– Е, току-що чу – отсече Матю. – По-късно ще ти разпишем и автографи.

Когато вечерта се спусна, Матю и Константин преместиха небесния кораб, скривайки го на дъното на морето, което се простираше над подводния етаж на къщата.

После Матю изкара от гаража в задния двор своя сребрист небесен джет. Той изглеждаше по същия начин, по който Матю го помнеше. Преди да потегли в търсене на Аурора – жената, която бе направила живота на Анджелина възможен, Матю се сбогува с дядо си и каза на Анджелина:

– Не се безпокой, тук си наистина в добри ръце.

След миг Матю и поредното странно летящо превозно средство, което Анджелина виждаше, се изгубиха в тъмнината на нощта. Скоро шумът от двигателите на машината заглъхна съвсем, и от близката далечина се понесе мелодично свирене на хор от щурчета. Въздухът бе изпълнен с приятна прохлада, която подейства ободряващо на Анджелина. Нощното небе бе обсипаното с ярки блещукащи звезди.

Когато с Константин влязоха обратно в къщата, Анджелина го попита:

– Имате ли компютър?

– Компютър?! – учудено възкликна Константин. – В тази къща няма да намериш компютър, нито мобилен или друг тип телефони, няма телевизия, нито пък електричество. Не съм свързан към нито една мрежа, от която да ме наблюдават и локализират. Съветвам те от сега нататък и ти да избягваш тези неща, ако искаш да останеш в анонимност и безопасност. За осветление тук се използват свето-кристали, за отопление и топла вода, дървата пред къщата, за храна – намираме се на място, където можем да си позволим само това, което морето и гората дават. Надявам се не си вегетарианец, защото зеленчуците тук не са преобладаващо ястие.

– Не, не съм – бързо отвърна Анджелина.

– Хубаво, ако обичаш книгите на подводния етаж има голяма библиотека с най-различни книги от човешкия и сияйния свят.

– Да, обичам да чета, у дома редовно посещавах градската библиотека.

– Чудесно, ето, че не ти е нужен компютър. Вратата на библиотеката е точно срещу вратата на стаята на Пол.

– Ще ми разкажеш ли повече за посланиците? – попита Анджелина. – Матю каза, че кошмарите, които имах са се дължали на тях, но така и не ми обясни те какво точно са.

– Те са част от света на тъмната материя, в която е заседнала планетата, още преди нашата поява.

– Вярно ли е, че те определят кой от новородените да бъде сияен и кой не?

– Да, така е. Беше ни наложено като санкция, след края на Първия междупространствен конфликт. През тази ожесточена война, сияйните достигнаха до ръба на унищожението на цялата човешка раса. С това предизвикахме гнева на притежателите на Седемте елемента и те сключиха споразумение с тъмните обитатели, според което посланиците вече можеха да внедряват светлина само в новородените, без възможност за създаване на самостоятелни сияйни вътре в Редактора, както първоначално правеха, чрез сключения договор между тях и Първия Съдържател на сияйното общество. По този начин притежателите целяха да сближат и изгладят противоречията между двата свята. Затова и до днес, всички нови и все още неизвести сияйни се намират на земна територия, поне докато навършат единайсет години. Тогава посланиците им изпращат сигнални сънища, за да отключат светлината скрита в тях. Информацията достига едновременно до небесните и земните сияйни, и така се разбира, когато има някой нов. След това двете страни съвместно организират процес наречен – извличане.

– А сияйните могат ли да имат свои деца – сияйни?

– Сияйните с внедрен поток, наричани още редакторни, не могат. Те могат да имат обикновени деца, но дали те ще са сияйни или не, това се решава от посланиците. Сияйни деца могат да имат единствено тези от сияйните, които произлизат от петте велики династии, поставили началото на нашия свят. Децата от тези династии са известни като натурални сияйни.

– И вие сте от тях, нали? – досети се Анджелина.

След вечеря Анджелина хвърли бърз поглед на стаята си. Забеляза, че тя бе по-малка от тази, където бе настанен Пол. Леглото ѝ също бе наполовина по-малко от неговото. Бе застлано с пухена розова завивка, а свето-кристалите по стената над него блестяха в бледожълта светлина. На пода се простираше мек бял килим. И в тази стая, както на целия подводен етаж, таванът бе прозрачен. Попаднала в къща без никакво електричество, Анджелина се чувстваше и странно, и екзотично, и интригуващо.

След няколко минути реши да отиде да провери и библиотеката, за която Константин ѝ беше казал. Тя наистина бе голяма, тройно по-голяма от тази, която посещаваше в Кингстън. Внезапно си спомни за Мериън и Джак. Какво ли правеха сега те? Какво ли си мислеше майка ѝ за нейното тайно бягство? Какво ли бе направила, след като бе прочела писмото ѝ? Прииска ѝ се да ги види и да им каже, че е добре, че се намира в свят, за който никой не подозираше, че съществува, километри над земята, простиращ се в небето. И че за пръв път от толкова години ѝ се бе случило нещо наистина вълнуващо в иначе скучния ѝ, еднообразен и на моменти тъжен живот. Днес се чувстваше като герой от книга с необикновена история. За първи път не четеше за приключението, а беше част от него…


[1] Официалната парична единица на небесните и земните сияйни.

Advertisements