27 юли, 1:01 ч.
някъде в пустинята Сахара

Точно един час след полунощ, както всяка друга нощ, Ан-Ату се събуди след краткия си четири часов сън. Въпреки че тук трудно можеха да се различат отделните сезони, то средата на календарното лято беше любимото време от годината на Ан-Ату. Понеже заедно с него идваха и най-съкровените спомени, изпълнени с най-щастливите мигове, от предишния и вече невъзможен живот на Ан-Ату. Сега пустинята беше единственият дом, който можеше да има и макар да стоеше в изолация от останалия свят, лицето на Ан-Ату бе едно от най-разпознаваемите в света на сияйните. Защото Ан-Ату беше притежателят на Пустинния елемент. Един от седемте елемента, съставящи баланса, хармонията и природното равновесие на планетата.

В един драматичен ден преди 27 години, Ан-Ату бе заела мястото на своята прабаба в редиците на притежателите. Оттогава живееше в тайния оазис Аару, сърцето на всички горещи пустини, над които Ан-Ату властваше. Забележително и красиво място с постоянно променяща се локация. Почти никой на планетата, колкото и силно да търсеше оазиса Аару, не бе в състояние да го открие. Но тази нощ щеше да бъде различна от всяка друга.

Ан-Ату се излежаваше върху един от клоните на гигантското палмово дърво Шаи и се съзерцаваше в повърхността на езерото отдолу, което отразяваше кристално ясно, проекцията на обсипаното със звезди нощно небе. Лек прохладен вятър се носеше наоколо и поклащаше разпуснатите ѝ къдрави пясъчно-червени коси. Тя се наслаждаваше безгрижно на хармонията, която се криеше в нощта. След малко се изправи и отскочи на земята, съблече дългата си бяла копринена рокля, с която бе облечена, и бавно се потопи в езерото. Ан-Ату обичаше да плува на лунна светлина. Спусна се към дъното на езерото и остана там за няколко минути, като наблюдаваше с възхищение малките разноцветни рибки, плуващи игриво във водата.

Когато отново излезе на повърхността, долови необичаен шум в далечината, който нарушаваше познатата за това място нощна тишина. Шумът ѝ напомняше на звука от двигателите на превозните средства от външния свят. Тя се облече и побърза да се изкачи отново по разклоненията на огромната палма. Достигна върховете ѝ и се притаи сред големите ѝ листа, взирайки се обезпокоено в нощния хоризонт. Не след дълго съзря странна приближаваща светлина. Бързо разпозна, че това бе светлина, идваща от малък небесен кораб. Какво ли правеше тук небесен кораб по това време на нощта? Дали не бяха някои изгубени сияйни туристи, помисли си тя. Небесният кораб се приближаваше все по-близо до оазиса. След малко намали скоростта си и се приземи точно пред него. Ан-Ату слезе тихо от палмата и се скри сред гъстата растителност, обградила това изключително място. Някой излезе от кораба и с бавни стъпки пристъпи в оазиса.

– Ан-Ату, излез, аз съм! – разнесе се силен и плътен мъжки глас.

С известно колебание тя напусна прикритието си и тръгна озадачена към мъжа, чийто глас бе чула. Той бе застанал пред езерото и гледаше точно в посоката, от която тя се появи. Когато Ан-Ату зърна лицето му, озарено от падащите лъчи лунна светлина, застина за момент. Не можеше да повярва, че вижда този мъж, че това наистина беше той, тук в оазиса ѝ. Тя го доближи, след което прошепна:

– Какво правиш тук? Какво е станало, Матю?

Матю стоеше на краката си с тежки усилия, олюля се и залитна напред. Ан-Ату се спусна бързо към него и го хвана.

– Добре ли си? – попита го разтревожено тя.

– Не, забърках се в големи неприятности – каза Матю, държейки се за дясната ръка.

– Какво е станало с ръката ти?

– Трябва ми противоотрова. Имах пряк контакт с плазма на посланик от Редактора.

– Ела до езерото да я измием с езерната вода. Тя ще изчисти отровата и след това ще ми разкажеш в какво си се забъркал отново – каза Ан-Ату и го поведе напред, като го прикрепяше внимателно към себе си. – Когато чух гласа ти, не повярвах, че наистина си ти. Не сме се виждали от…

– 27 години… – Матю довърши думите ѝ и допълни: – Не съм забравил.

Те застанаха пред езерото, наведоха се към водата и Ан-Ату плавно потопи ръката му в нея. Полепналата черна плазма започна да се отпуска и хлъзга надолу. Матю постоя така няколко минути, след което извади ръката си от езерото и успя да отстрани и последните остатъци от тъмната материя, които се бяха врязали в кожата му. След това седна в пясъка и разказа на Ан-Ату всичко, което се бе случило през изминалите дни и какво му се бе наложило да извърши впоследствие.

– Не знам какво да кажа след всичко, което чух… – отвърна изумено Ан-Ату. – Но разбирам все пак, защо си се съгласил на цялото това нещо.

– Радвам се да го чуя – Матю се усмихна кратко.

– Наясно си, че вече ще бъдеш считан за престъпник от всички сияйни. Едно, че си участвал в нелегално извличане, друго, че си стигнал до убийството на посланик.

– Да, знам, но те действаха подло и не ми оставиха избор. Трябва да ни помогнеш.

– Каквото мога да направя, ще го направя, знаеш – увери го тя.

– Да, и затова дойдох именно при теб. Трябва да преминем през портал, който да ни отведе в Небесната граница.

– Небесната границата?! Но системата Аусар ще ви засече веднага щом преминете портала!

– Няма да ни засече, ако с нас през портала премине Притежател на елемент. Енергията на притежателите създава поле, което пречи на Аусар да установи броя на преминаващите, както и да ги идентифицира.

– Не знаех за това. Явно добре познаваш системата.

– Това е един от недостатъците ѝ, но се пази в тайна от ръководството на небесните. Трябва само да бъдеш с нас, докато преминем. Целта ми е да стигнем до предградията незабелязано.

– Добре, Матю, ще дойда с вас – прие Ан-Ату.

– Благодаря ти!

– Няма защо… След инцидента говори ли с Леандър?

– Не, нямаме какво повече да си кажем с него, не и след това днес. Всичко между мен и земната делегация приключи тази вечер, вече с нищо не ме държат.

– Момчето как е?

– Объркан е. Все пак мъжът, когото считаш за баща, да се откаже от теб по този долен начин, предавайки те като боклук на посланиците, едва ли може да се чувства прекрасно точно сега, но поне остана невредим. По-рано ми се нахвърли, изля част от гнева си върху мен. Удря здраво да ти кажа – каза Матю, като потри брадата си и се засмя.

– Ти каза ли му вече?

– Не, сега не е подходящият момент.

– Може да се почувства по-добре, ако намериш подходящия момент и му кажеш истината – каза Ан-Ату.

– А може и още по-зле, нали? – отвърна неуверено Матю.

Недалеч от тях, Пол седеше на една от задните седалки в небесния кораб, облегнат назад и гледаше унило към блещукащите звезди в небето. Анджелина лежеше до него, все още в безсъзнание след удара на Матю. Джейсън се приближи до Пол и махна превръзката от устата му.

– Успокои ли се вече? – попита той и му се усмихна.

Пол не пожела да му отговори.

– Ти си сина на Леандър, нали? – попита навъсено Исидора, която седеше отпред, но той отново не отговори и продължи да гледа към звездите. – Какъв ли баща трябва да си, за да постъпиш с детето си така! – промърмори тихо тя, но въпреки това Пол чу думите ѝ.

– Трябва да си благодарен на Матю, че не те остави в ръцете на посланиците – обърна се към него Джейсън.

– Да, и заради това сега е престъпник – каза с недоволство Исидора. – По-точно всички сме такива, защото и ти Джейсън се включи, като простреля онези сияйни от земната делегацията.

– Бях съобразителен и използвах шокови куршуми. Не съм убил никого.

– Какво облекчение! Сега остава и Аглая Отерен да се отнесе към нападението над правителствени агенти със същото разбиране.

– Млъкни, Исидора! – заповяда ѝ Джейсън.

– Защо не си толкова остър, когато говориш с Матю, а си готов да направиш всичко, което те накара?! Като кученце си в краката му – извика Исидора, но Джейсън не пожела да я репликира този път, понеже знаеше, че отново ще започват с поредната си караница. Игнорира думите ѝ и повторно заговори към Пол.

– Искаш ли вода или ако си гладен имаме малко сандвичи?

– Нищо не искам! Гледай си работата! – гневно му отговори той.

– Мога да махна белезниците ти, ако обещаеш да се държиш прилично – каза му Джейсън.

– Все ми е едно! – троснато отвърна той.

– Хайде, обърни се да ги отключа.

Пол се извъртя странично и Джейсън ги свали от ръцете му.

След минута Пол излезе от кораба и седна в пясъка, като се подпря на корпуса на задната част на мишината. Джейсън го последва и му подаде един сандвич и бутилка изстудена вода.

– Това момиче наистина е Носителя, нали? – попита Пол, докато се бе обърнал назад и гледаше с любопитство в Анджелина.

– Така изглежда? – отвърна Джейсън.

– Какво мислите да правите с нея? Защо не я предадохте на земната делегация?

– Не знам точно какво е решил Матю, но в никакъв случай няма да ѝ навредим. Аз съм Джейсън между другото.

– Знам отлично кой си – отвърна навъсено Пол.

– Ясно, гледал си ни на Турнирите преди пет години.

– Да, гледах ви… след няколко дни трябваше и аз самият да участвам в предстоящите, но всичко се обърка – сподели Пол, с тъга в гласа си.

– Ще ми кажеш ли все пак как се казваш?

– Пол… Защо направихте това и изобщо ме взехте с вас?

– Защото не е редно и не одобряваме сияйни да бъдат предавани на посланиците.

– Мисля, че трябва да ви благодаря. Съжалявам, че сега трябва да бягате заради мен! – отвърна Пол.

– Трябва да благодариш на Матю най-вече, той направи основното – каза му Джейсън и продължи: – Спомням си деня на моето извличане, той беше там, след това ми стана и треньор, невероятен е. Чувствам го като мой баща…

Внезапно Пол усети отново острата болка в стомаха си, която премина през гърдите му и достигна до главата. Той изстена, падна в пясъка и се преви. С всяка изминала секунда, болката в него се разпалваше все повече.

Джейсън го хвана и разтърси.

– Хей, какво ти стана? – Пол не успя да му отговори. Джейсън се изправи и извика разтревожен към Матю: – Матю, ела тук бързо, имаме проблем.

– Какъв? – отговори той от далечината.

– На Пол му стана нещо.

Исидора също излезе да провери какво се случваше. Матю се затича напред, Ан-Ату го последва. Когато стигнаха до тях, Пол лежеше в пясъка, превиваше се и мяташе на посоки.

– Не знам какво се случи. Говорих с него и изведнъж изпадна в това състояние – уплашено обясни Джейсън.

– Дали се преструва, за да избяга? – заподозря Исидора.

– Не вярвам – отсече Матю и хвана Пол за раменете, като извика: – Пол, успокой се!

В този момент Пол повърна, Матю го обърна по корем и докато го държеше, Пол повърна втори път. Той беше целият изпотен и изгаряше от висока температура. Матю опипа стомаха на Пол и го усети изключително твърд. Това му беше напълно достатъчно, за да си изясни какво се случваше с него.

– Джейсън, донеси ми медицинските принадлежности от кораба! – извика Матю.

Джейсън изтича към кораба и изпълни заръката му незабавно. Матю отвори чантата с медикаментите, извади една дълга спринцовка и светкавично я инжектира във врата на Пол. Упойката подейства само след няколко секунди и гърчовете на Пол затихнаха, той се отпусна и изпада в дълбок унес. Не беше изгубил съзнание, но не беше и напълно буден.

– Вече добре ли е? – попита с безпокойство Исидора.

– Не, далеч е от добре! – каза Матю, като гледаше с нарастващ страх към Пол.

– Какво му е? – обади се Джейсън.

– В него има сепия – разкри Матю, с което предизвика недоумение в лицата на всички.

– Сигурен ли си? – попита Ан-Ату.

– Усетих я в корема му, нямам ни най-малко съмнение.

– Какво ще рече сепия? – отвърна с объркване Исидора.

– Това е био-контролен механизъм, който те направлява, потиска волята ти и те държи в пълно подчинение на човека поставил го в теб – обясни Ан-Ату. – По време на обучението ми за притежател ми разказваха за него. Династия Отерен са го поставяли във войниците си, за да имат пълната им лоялност, във времето след Първия междупространствен конфликт. Но когато на власт идва Съдържател Константин, той забранява употребата на това съоръжение, и неговата забрана е в сила и до днес.

– Аглая Отерен отново ни показва, че е над закона – каза мрачно Матю. – Тъй като дойдохме на място, което е извън обсега на земната делегация, сепията в Пол е активирала режим на пълно заличаване. Имаме само няколко минути да я отстраним от тялото му, в противен случай той ще бъде мъртъв. Джейсън, Исидора, съблечете го! – разпореди им Матю и даде знак с поглед на Ан-Ату да се отдалечат малко встрани, където той ѝ сподели: – Не мисля, че ще мога да направя разреза. Усещам едната си ръка скована, докато другата трепери.

– Не се безпокой, аз ще го направя – успокои го Ан-Ату. – Ще бъда внимателна.

***

Анджелина бавно отвори очи. Спомените ѝ от вечерта, в която напусна дома си и последвалите събития, започнаха едно след друго да се пренареждат в съзнанието ѝ. Тя почувства дясната половина от лицето си схваната. Докато я разтриваше с ръка, си спомни за удара на онзи непознат мъж. Огледа странната машина, в която се намираше, но нищо от това, което я заобикаляше, не ѝ изглеждаше познато. Долови някакви неясни гласове, носещи се наблизо. Анджелина бавно се изправи и още веднъж разгледа машината. От тавана блещукаше слаба светлина. Машината приличаше на автобус, но категорично беше доста по-малка от автобус. Имаше седалки и от двете страни с по пет реда от всяка, като последната в дъното беше дълга и съединена в една. Цветът на плюшената им тапицерия бе небесносин. Подът беше изработен от светлосив, лъскав, метал. А най-отпред имаше още две седалки, пулт за управление, табло с няколко вградени в него монитора и много копчета.

След като Анджелина не успя да прецени какво точно беше това превозно средство, тя се отправи навън, в търсене на гласовете, които чуваше. Очите ѝ все още се опитваха да свикнат с нощната тъмнина, но още с първата си стъпка, тя разбра, че меката земя под краката ѝ беше пясък. Тръгна в посоката, от която се носеха гласовете. Откри ги от другата страна на кораба. Четирима души, приклекнали в пясъка, бяха обградили друг мъж, съблечен до кръста и лежащ неподвижен върху опънат бял чаршаф. Това бяха същите онези хора, които Анджелина вече бе видяла, в краткия миг на пробуждането си, след срещата с посланика. Но сега с тях имаше и още една жена, която се бе надвесила над мъжа върху чаршафа и забиваше нещо в корема му. По-дребният от двамата мъже, бе насочил светлината от фенерчето в ръката си, точно към стомаха на лежащия мъж. Нещо се стече от стомаха на мъжа и другата жена започна да го попива. Трябваха няколко секунди на Анджелина, докато осъзнаеше, какво точно правеха те. Разрез. Те правеха разрез, а онова, което се стичаше от мъжа, беше кръв. Анджелина настръхна от ужас и нададе висок истеричен писък. Всички погледи се отместиха моментално към нея. Фактът, че тя се бе събудила, ги изненада в най-неподходящия момент. Краката на Анджелина се разтрепериха, тя отвърна глава от гледката и падна на колене в пясъка. Имаше усещането, че всеки миг ще припадне отново.

– Исидора, отведи я незабавно оттук и я успокой! – извика с раздразнение Матю. Напрежението в него бе достигнало границата си.

– Ела тогава да попиваш кръвта – отвърна Исидора и му подаде изцапаната с кръв кърпа.

Щом той я взе, тя се изправи и изтича при Анджелина.

– Спокойно, сега двете с теб ще отидем при езерото, докато те приключат. Нека не им пречим – каза тя, като я прегърна и поведе напред към вътрешността на оазиса.

Матю дишаше учестено, докато попиваше кръвта, която изтичаше от Пол. Разрезът, който Ан-Ату бе започнала от средата на корема му, бе достигал до върха на гърдите му. И по-цялата тази дължина се простираше сепията, тънка и дълга метална структура, с усукани около ребрата му метални нишки, които наподобяваха пипала.

– Голяма е – каза с притеснение Матю. – Прекалено е голяма.

– Какво трябва да правя сега? – попита го Ан-Ату, която не можеше да откъсне ужасения си поглед от сепията, опитвайки се да осмисли как ли Пол бе живял с такова нещо в себе си през цялото време. Матю сякаш бе загубил всичките си мисли.

– Започни от опашката на механизма, от най-долния край на разреза, като го прикрепяш деликатно със скалпела – намеси се Джейсън, след дългото мълчание от страна на Матю.

– Внимателно! – извика Матю преди Ан-Ату да посегне към сепията. – Едно по-грубо докосване и цялата структура може да се вплете по-навътре и да се затегне около органите на Пол.

– Знам. Джейсън каза същото току-що – отвърна Ан-Ату, поглеждайки объркано в Матю. В един момент той сякаш бе престанал да бъде при тях и след това отново се бе завърнал.

– Ще успееш да я махнеш. Знам, че ще се справиш – окуражи я той.

Следващите две-три минути, които им се сториха като безкрайни часове, под ръководството на Матю и Джейсън, Ан-Ату успяваше успешно да отдели частите на метална структура от тялото на Пол. Издърпваше бавно и внимателно, едно след друго, пипалата на сепията, усукани около ребрата му. Накрая с леко потрепващи ръце, но с пълно самообладание, Ан-Ату успя да отключи и последната част от механизма, която представляваше и най-голямата опасност за Пол. Само при един неправилен ход от нейна страна и сепията мигновено щеше да разкъса сърцето му. След миг сепията се намираше в ръцете на Ан-Ату. Тя се изви, насочи острите си шипове срещу нея и се опита да я прободе, но Ан-Ату светкавично я захвърли встрани, на няколко метра от тях. Под нейния контрол, пясъците около сепията се надигнаха във вихрова спирала и погълнаха въртящия се механизъм в себе си.

Матю въздъхна с облекчение. Ан-Ату наистина бе успяла да извади това нещо и Пол бе останал невредим. Трябваше му известно време, за да го осъзнае напълно. Когато се опомни видя, че Джейсън вече зашиваше дългия разрез, който те бяха направили на Пол, а Ан-Ату му асистираше. Матю извади от чантата няколко ролки бинт, с които те превързаха раната му.

Когато всичко приключи, той отиде до езерото, където изми кръвта от ръцете си. Не след дълго Ан-Ату се присъедини към него. Тя забеляза, че той бе извадил и гледаше една стара и поомачкана снимка, на която се виждаше момче, седящо в лодка, в средата на някакво езеро. То държеше въдица и носеше бейзболна шапка, а очите му бяха скрити от тъмните стъкла на светлинните му филтри. Без да пита, Ан-Ату се досети кое беше момчето на тази снимка. Щом Матю забеляза, че тя стоеше зад него, прибра бързо снимката в джоба на якето си и се обърна към нея:

– Благодаря ти, че го спаси. Дори не ми се мисли какво щях да правя, ако не беше ти.

– Засега той е добре, но му трябва спешно лечение. Колкото и да внимавах, механизмът успя да нанесе повърхностни поражения върху основните му органи. Ако не получи навременна медицинска помощ е възможно никога повече да не може да управлява светлинния си поток.

– Наясно съм с последствията, но знаеш, че не мога да го отведа в болница…

– Поне намери някого, който да се погрижи за него. Пол ни доказа, че е силен, издържа, много на негово място не биха, но няма да може да се справи сам с възстановяването си.

 – Знам, и точно затова сега твоята помощ ми е необходима повече от всякога.

От другата страна на езерото Анджелина седеше сама в пясъка. С бавни крачки Матю се отправи към нея.

– Хей, ти как си? – Той се опита този път да звучи по-меко и приятелски. – Къде е Исидора?

– Другият мъж я извика, за да му помогне за нещо – отвърна Анджелина. – Това, което правехте на онзи човек…

– Той е вече добре, спасихме го – побърза да я успокои Матю.

– Ужасявам се от вида на кръв… – сподели Анджелина и след кратко мълчание го попита: – Наистина ли се намираме в пустинята Сахара?

– Да, тук сме. Трябваше да ви доведа на безопасно място.

– Онова там е кораб, нали? – попита Анджелина и посочи към него. Макар за първи път да виждаше такова превозно средство, щом го огледа и отвън, тя успя да се досети точно какво беше то.

– Небесен кораб, ако трябва да сме точни – усмихна се Матю.

– Кои сте вие, или по-точно какви сте?

– Исидора какво ти каза?

– Само, че сте хора, които се наричат сияйни. Но това не ми говори нищо.

– Ще имаме време да ти обясним всичко.

– И тя ми каза същото… Знаеш ли какво е посланик?

– Защо питаш?

– На аерогарата в Кингстън… видях едно странно създание, което ми се представи като посланик. Каза ми, че скоро хората от моя свят, ще ми обяснят повече за него.

– Посланикът определя кой от нас да бъде обикновен човек и кой да бъде сияен – обади се зад тях Джейсън, който бе доловил част от разговора им. – Сияйните са хора, които имат способността да излъчват светлина. Могат и други неща, но светлината е в основата.

Анджелина гледаше и двамата с недоумение.

– Това истина ли е? Вие истински ли сте или аз си въобразявам, сънувам? – попита ги тя.

– Не, не си въобразяваш, днес си по-будна от всеки друг ден. Защото най-после разбра коя си – каза ѝ Джейсън.

– Винаги съм знаела коя съм – оспори Анджелина.

– Значи ти предстоят много изненади, за това, което все още не знаеш за себе си – включи се Матю с усмивка.

– Кога ще мога да се прибера вкъщи?

– За момента това е невъзможно! – отсече Матю.

– Доколкото помня те намерихме на аерогарата, да бягаш от вкъщи – добави Джейсън.

– Това не беше точно така – възрази Анджелина. – Просто отивах на екскурзия за няколко месеца в Европа.

– М-хм, и затова, преди да тръгнеш, изчака родителите ти да напуснат къщата – продължи той.

– Чакайте малко, сега си спомням черния микробус, който видях на улицата пред дома ни, а след това и на аерогарата… и светлината, която се носеше от вас… били сте вие, нали?

– Да, ние бяхме – потвърди Матю и допълни: – Мястото, на което отиваме, е многократно по-хубаво от Европа.

– А ако не искам да дойда с вас?

– Не мисля, че имаш голям избор. Ако не дойдеш с нас, оставаш тук в оазиса с Ан-Ату – заяви Матю. – И в двата случая няма да се върнеш у дома.

– Да разбирам ли, че съм отвлечена?

– Каква ужасна дума! – засмя се Джейсън. – Когато се появи нов сияен и ние го вземем, се нарича извличане. Обикновено този процес става след навършване на единадесетгодишна възраст. Тогава се разбира, ако даден човек е определен за сияен. При теб се проявява доста късно. На колко години си?

– На деветнайсет…

– Една чудесна възраст за промяна. Хайде, да вървим – подкани я Джейсън, като ѝ подаде ръка.

– Къде?

– На място, наречено Небесната граница – каза Матю.

– Това е другата и по-хубава част от света на сияйните – допълни Джейсън.

– Небесната граница? – повтори смаяно Анджелина. – И какво има там?

– Градове като тези, които познаваш тук, само че онези са построени високо в небето, и са напълно невидими за гледащите отдолу – обясни Матю. – Там живеят така наречените небесни сияйни, а тук в земната територия, прикрити сред обикновените хора, пребивават земните сияйни.

– Небесната граница, това ли е светът, за който онзи посланик ми каза? Моят свят?

– Може и така да се каже – отговориха в един глас Матю и Джейсън.

– При нормални обстоятелства новопоявилите се сияйни се разпределят в зоните на четирите основни центъра. Два тук, два в границата. Извлечените в периода от януари до юни, в зависимост от избора, който направят, биват разпределени в секторите Кайро или Берлин, а тези от юли до декември попадат съответно в Ню Йорк и Рио де Жанейро – реши да поясни Джейсън. – Но единственият избор, който ти имаш сега е просто да тръгнеш с нас.

Наполовина изпълнена със съмнение, наполовина с вълнение, Анджелина неуверено последва Матю и Джейсън до небесния кораб.

Когато се качи повторно на борда му, видя, че двете жени – Исидора и Ан-Ату, вече бяха вътре, заели местата си. Пол лежеше на последната седалка, изпаднал в безсъзнание. Джейсън седна до Исидора, а Матю се настани на пилотското място, отдясно до него се намираше Ан-Ату. Вратата зад Анджелина се затвори безшумно. Матю стартира двигателите на кораба и те бавно изтласкаха машината нагоре във въздуха, отделяйки я напълно от земната повърхност.

– Ела, седни тук при нас! – Исидора извиква към Анджелина.

Анджелина пристъпи плахо напред и седна на мястото, което тя ѝ бе посочила.

– Аз съм Исидора – представи се тя.

– А аз съм Джейсън. Това отпред е Матю, жената до него се нарича Ан-Ату, тя е притежателят на пустинния елемент, а този спящият отзад се казва Пол.

– Анджелина съм аз – плахо отговори тя.

– Добре дошла в света на сияйните – каза Исидора и се усмихна, нещо което направи за първи път в последните дни, откакто бяха в компанията на Матю.

Анджелина отговори със свенлива усмивка, след което се обърна и погледна озадачено към Пол.

– Той?…

– Не се безпокой за него, той ще бъде добре! – отвърна Исидора, като се вгледа продължително в Пол. Въпреки че се опита да го скрие, в очите ѝ Джейсън долови лека тревожност.

След като достигнаха края на Сахара и преминаха през портала, водещ към Небесната граница, Ан-Ату се сбогува с всички и им пожела успех в пътя им напред. Тя не можеше да продължи с тях, колкото и да ѝ се искаше. Трябваше да се върне в пустинята – мястото, на което принадлежеше.

Ан-Ату премина обратно през портала, едва когато корабът с Матю и останалите се изгуби напълно от погледа ѝ в далечния хоризонт. Матю не бе споделил с нея своите по нататъшни намерения, но каквито и да бяха те, Ан-Ату знаеше, че в Небесната граница Матю щеше да открие хората, способни да му помогнат. Единствените хора, на които той можеше да се довери.

Advertisements