Минаваше обяд, Пол все още спеше, когато звън от телефона му го събуди. Той се размърда бавно, протегна ръка, взе телефона си и видя, че е получил есемес, текстът от който му казваше да се яви в земния сияен център на Берлин незабавно. Пол стана от дивана, огледа се и разбра, че беше сам в апартамента. Кристин и Леандър навярно бяха излезли рано сутринта, и както обикновено бяха решили да не го будят. В много отношения и двамата го глезеха повече от необходимото. Пол се подразни мъничко, че не бе успял да изпрати и пожелае успех на сестра си, в първото голямо турне на групата, с която тя работеше през последните три години. Отиде в кухнята, където откри захлупена чиния, препечени филийки с разтопен кашкавал, върху масата. Усмивка се изписа по лицето му, от факта, че преди да тръгне Кристин бе отделила време да приготви и любимата му закуска. Много често Пол твърдеше, че има най-добрата сестра на света и днес тя доказа думите му за пореден път. До чинията бе оставен прегънат на две лист. Той го взе, разгърна го и прочете написаното на него:

„Лъвче, спиш толкова сладко, че сърце не ни дава с татко да те събудим. Тръгвам за турнето, а вие двамата се грижете един за друг. Ще те гледам на Турнирите и няма да пропусна нито едно твое участие. Вярвам в теб и знам, че ще разбиеш конкуренцията. Тази година ти ще бъдеш сред отличилите се финалисти.

P.S. Надявам се като се върна да не заваря апартамента ни като след междупространствен конфликт.

P.P.S. Изяж си закуската!“

Пол грабна и изяде една филийка, докато отиваше към банята да вземе бърз душ, преди да тръгне към сградата на земния сияен център в Берлин. Интересно какъв ли беше поводът за тази изненадваща среща, в краткия есемес не бе съобщена причината.

След петдесет и пет минути Пол пристигна в центъра. Във фоайето на първия етаж го посрещна младо момиче, приблизително на неговите години или малко повече, но със сигурност вече завършила обучението си сияен. Тя изглежда знаеше кой беше той, макар Пол да не можеше да каже същото за нея. С кратка дежурна усмивка, тя го насочи към третата заседателна зала на осмия етаж на сградата. Не пожела да му разкрие кой бе поискал среща с него, поясни единствено, че го очакват и да побърза. Пол се качи в асансьора най-отдясно и се отправи към посоченото му място.

Когато пристигна забеляза, че на етажа нямаше нито един служител, на когото да се натъкне в коридора. Навсякъде се бе възцарила тишина, единственият шум, който можеше да се долови, бе от стъпките му. Това несъмнено му се стори малко странно, но той продължи да върви напред с бавни крачки, оглеждайки мястото с любопитство. В дъното на коридора видя и вратата на зала №3. Тя бе изцяло метална, за разлика от вратите на другите зали, които бяха направени от тъмно масивно дърво. Пол застана пред нея, вратата плавно се плъзна и се отвори. Той влезе и още не бе направил и крачка, когато тя мигновено се затвори след него.

Пол бе идвал много пъти и по най-различни причини в земния сияен център, но никога досега не бе викан точно в тази зала. От разказите на баща му разбра, че това място съвпадаше изцяло с описанията на залата, в която се провеждаха съвещанията на земния делегат. Почувства се изключително неловко, предстоеше му първата официална среща със земния делегат, а той бе облечен само с джинси и тениска. Ако знаеше, че го вика именно делегатът, щеше да вземе със себе си и някое сако. Но вече беше тук, какво пък, не дрехите бяха важни в случая, а качествата му. Огледа наоколо и се усмихна кратко. Помисли си, че причината да бъде извикан днес вероятно е за нещо свързано с предстоящите Турнири. Може би земният делегат щеше да се опита да го разубеждава да не приема смяна на сияйния си статус, ако получеше такова предложение от Съдържателя.

Пол забеляза, че в залата нямаше никакви прозорци, беше тъмно, усещаше се само слабата светлина, идваща от четирите големи кристални панела, разположени на тавана. Те се местеха плавно от единия му край до другия. Пол свали очилата си, за да огледа по-добре мястото. В центъра на залата имаше огромна кръгла маса от черен мрамор. В средата по повърхността ѝ се виждаше триизмерна проекция на планетата и заобикалящата я Небесна граница, която можеше да се променя и мащабизира в зависимост от потребностите на ползващите я. Около масата бяха наредени осемнайсет стола отново в черен цвят, а подът беше прозрачен, имитиращ водна повърхност, отразяваща прецизно всяко движение и допир. Пол седна на един от столовете и зачака.

Не след дълго иззад него се отвори друга врата, допреди малко прикрита със завеса, и оттам излезе възрастна жена. Тя бе средно висока, стройна и слаба, с големи кафяви очи в жълтеникав оттенък и с къдрава дълга прошарена коса. Въпреки възрастта си, тя изглеждаше красива. Той моментално разпозна, че това бе делегатът на земните сияйни – Аглая Отерен. Тя пристъпи бавно към него и седна от другата страна на масата. Пол за първи път се срещаше с нея лице в лице, но му се стори, че в този момент тя го гледаше с презрение и омраза.

– В дневния ред на земната делегация е една изключително важна мисия, която трябва да се осъществи успешно! – каза тя с тих дрезгав глас, направи кратка пауза и продължи: – Беше ни трудно да се спрем на когото и да било от вас, защото всичките сте изключителни и имате в себе си огромен потенциал. Наистина ни е… неприятно, когато ни се налага да се разделим с някого от сияйните, защото във вас са вложени огромни средства, време и надежди, но нямаме избор…

– Какво искате да кажете? – прекъсна я Пол, изпаднал в пълно недоумение от думите ѝ. Тя го погледна остро, с което му даде ясен знак да не си позволява да я прекъсва, докато все още говори.

– Предполагам си чувал неща за така наречения Носител на Асейл? – продължи тя.

– Да, разбира се! – отвърна Пол с подозрение. – Доста експлоатирана медийна тема в последните години. Защо питате?

– Имаме достоверна информация, че Носителя е вече тук. И знаем точното му местоположение. Успяхме да се договорим с посланиците от Редактора да го получим, без знанието на небесните. Те се съгласиха с условията ни, но в замяна поискаха един от нашите сияйни при тях за известно време. За ръководството на земната делегация е от изключителна важност Носителя да бъде сред нашите редици, затова приехме искането им. Трансферът трябва да се осъществи успешно още тази вечер. Ето това са координатите на размяната – завърши тя и подаде към Пол тънък прозрачен таблет, върху екрана на който бе изписана част от информацията. Пол се вгледа в него с неразбиране. След кратко мълчание той наруши настаналата тишина.

– Тоест… аз ли съм сияйния, когото ще предадете на посланиците?

– Да! – потвърди Аглая, а на лицето ѝ се долови лека усмивка. – Ще останеш при тях в Редактора за няколко години и ще им оказваш пълно съдействие в работата. След като постигнат нужните резултати в проучванията си, те обещаха, че ще можеш да се върнеш при нас. Това е. Някакви възражения?

– Ами предстоящите Турнири? – изумено отвърна той.

– Забрави Турнирите! – отсече тя. – Няма да участваш. Кандидатурата ти беше изтеглена тази сутрин.

– Н-но как?! Подготвям се от пет години, за да мога да се явя на Турнирите. Показах едни от най-добрите резултати на предварителните квалификации! – остро се възпротиви Пол. – А сега ми казвате…

– Нямаш думата в случая. Решено е и си длъжен да се подчиниш на делегацията. Все още принадлежиш на земната част! – каза тя, запазвайки спокойствие, макар видимо да ѝ личеше, че започваше да се изнервя от разговора с Пол.

– Носят се слухове какво правят в Редактора със сияйните, вие сериозно ли ме изпращате там?! – продължи той.

– Както казах, решението бе трудно, спряхме се на теб заради проблемите със зрението ти. За разлика от другите сияйни ти си по-малко ефективен за нас.

– Бих искал да говоря с… – започна Пол, но бързо бе прекъснат.

– Баща ти Леандър също даде съгласието си за това – каза равно земният делегат и извади от папката, която държеше при себе си, хартиен документ, върху който в долния десен ъгъл Пол разпозна подписа на баща си.

Той също бе одобрил този трансфер. Пол застина в недоумение, опитвайки се да осмисли какво точно му се случваше и в какво бе въвлечен.

– Ще бъдеш ескортиран до мястото на трансфера от двама наши агенти – съобщи тя и не след дълго в залата при тях влязоха двама непознати мъже, облечени в напълно еднакви черни костюми. Върху грубите им лица бяха изписани строги изражения. И двамата изглеждаха някак отблъскващо.

Пол застина на мястото си. През годините му се бе случвало да чува истории за сияйни тайно предадени на посланиците, но досега не бе приемал нито една от тях за истина. Твърдеше се, че тези сияйни, които веднъж влязат в Редактора, никога след това не се връщат. Никой не знаеше причината защо посланиците искаха сияйни, но имаше множество догадки за провеждане на редица тежки и жестоки експерименти, част от дълъг процес, в който посланиците се опитваха да направят успешна трансформация на сияен в тъмен обитател.

Тъмните обитатели, такива каквито бяха и самите посланици, бяха едни от най-загадъчните и мистериозни същества, с които светът се бе сблъсквал. Живееха сред тъмната материя обградила планетата и не подлежаха на контрол от никого. Никой не знаеше с точност докъде се простира силата на тяхното могъщество, факт, заради който дори небесните сияйни бяха длъжни да се съобразяват с тях.

Всичко, към което Пол се бе стремял и искал до този момент, се срина за миг. Спечелването на Турнирите, живот в небесния свят, всичко изгуби смисъла си в мига, в който той осъзна новото си бъдеще. Бъдеще, в което щеше да бъде превърнат в чудовище. Отказваше да повярва, че баща му е съгласен и е одобрил това нещо. Той го познаваше или поне си мислеше, че го познава – до днес.

– Време е да вървиш – отсече Аглая, като се изправи и погледна Пол изпитателно. – Или смяташ да се съпротивляваш още?

Разбира се, че смяташе да се съпротивлява, никой нямаше право да решава какво да бъде бъдещето му, бил той и земният делегат. В света на сияйните свободата и правото сам да правиш изборите си принадлежаха на всички. Нарастващ гняв се надигна в Пол и тъкмо когато се канеше да заяви силно несъгласието си, и да откаже да се подчини на тези заповеди, остра болка го сряза в стомаха, премина през гърдите му и достигна до главата му. Той се преви за няколко секунди и се потри в слепоочието. Почувства необяснима замаяност. След миг болката стихна, а заедно с нея изчезна и гневът, объркването и цялото му несъгласие. Та той беше земен сияен, беше длъжен да се съобрази с исканията на ръководството на земната делегация. Погледна към Аглая, която го гледаше с нескрито задоволство, сякаш вече бе наясно с отговора му.

– Ще направя каквото е необходимо – заяви той с примиренческа увереност.

Пол стана от мястото си и напусна залата заедно с двамата агенти. Тримата излязоха на централния паркинг отпред, качиха се в един тъмен джип и потеглиха. Напуснаха града, преминавайки през таен секторен портал.

След около осем часа пътуване и придвижване през още няколко портала, изведнъж пред Пол се откри гледката към голямо езеро. В далечината, в близост до езерото, той зърна неколцина сияйни, стоящи в очакване на неговото пристигане. Разпозна, че двама от тях бяха мъже, а зад тях се виждаше и една жена, която се бе обърнала и гледаше някъде встрани. Пол разбра, че вече бяха пристигнали на мястото в сектор 791. Внезапно стомахът му се сви и той осъзна, че изпитваше силен страх от предстоящото. Те доближиха другите сияйни и автомобилът спря.

Двамата мъже отпред, ескортиращи Пол, слязоха от автомобила и му заповядаха да ги последва до мястото на размяната. Пол остана в колата, с ясната мисъл за съпротива, нямаше да тръгне след тях, нямаше доброволно да се съгласи да стане поредния експеримент на тъмните обитатели. Какво изобщо го бе накарало да тръгне с тези и да се остави да го доведат дотук. Сякаш нещо бе замъглило трезвата му преценка и го бе накарало да приеме безразлично случващото му се. Той огледа мястото, на което се намираше, обмисляйки опит за бягство. Можеше ли да надвие тези двамата и другите трима отсреща. Беше ли достатъчно силен да го направи, запита се изпълнен със съмнения. Трябваше да разчита на елемента на изненадата, атаката му трябваше да бъде силна и бърза, и да порази и петимата, за да може да избяга.

В следващия миг острата болка, която бе изпитал по-рано днес, се появи отново, прониза го в стомаха, продължи нагоре сякаш разкъса гърдите му и завърши с няколко силни пробождания в главата. Какво му ставаше, каква беше тази необяснима болка, на какво се дължеше? След секунди всичко утихна и Пол се почувства изпълнен с решителност, но не онази решителност за борба отпреди малко, а решителност да се подчини и изпълни заповедта на земния делегат. Отвори вратата на колата и тръгна уверено след двамата мъже, към мястото на размяната. Там, освен екипа от тримата чакащи го сияйни, стоеше и транслейтът[1] на посланика. Той изглеждаше като нисък дебел мъж с напукана грапава кожа на лицето. От него се носеше неприятна миризма, от която на всички им се повдигаше леко.

По-едрият мъж от тримата сияйни насреща им, бе застанал най-близо до транслейта и гледаше втренчено в Пол. Щом Пол стигна до тях, зърна слабо русокосо момиче, което седеше в безсъзнание на земята зад черния им микробус. Пол я огледа с интерес. Сигурно тя беше Носителя. Главата ѝ бе приведена напред и лицето ѝ не се виждаше от дългата коса, която го закриваше. Ако се вярваше на версиите тиражирани от медиите, то Носителя би трябвало да изглежда точно като нея, жената, която Пол мечтаеше да впечатли на тазгодишните Турнири.

– Ето, тук съм! – каза равно Пол, заставайки пред тях. – Сделката е изпълнена, предайте ново-сияйния на поверения извличащ екип. – Той се обърна към транслейта, който бе вперил поглед в него, изпълнен с озадачаващо любопитство.

– Чудесно! – изсъска със задоволство транслейтът. – Значи ти идваш с мен?

Пол кимна кратко с глава в знак на съгласие.

– Остана само да се подпише и този документ, с който да се гарантира, че трансферът е завършен и едната страна няма да има никакви претенции към другата – изрече транслейтът, като се обърна към едрия мъж и му подаде навит на руло хартиен документ. Мъжът стоящ срещу Пол, беше Матю.

– Първо върнете съзнанието в ново-сияйния! – нареди Матю, като взе документа и го разгъна.

Транслейтът даде знак с ръка към посланика, който се рееше във въздушното пространство над него и бе напълно невидим за останалите, да върне съзнанието на момичето в тялото ѝ. Посланикът се спусна и докосна челото на Анджелина. След миг тя отвори очи. Почувства се безкрайно объркана. Всичките ѝ спомени сякаш бяха разместени. Не знаеше къде се намира. Виждаше всичко наоколо неясно и размазано.

Матю държеше документа, взирайки се продължително в него. Без да чете текста му, той вече бе наясно със съдържанието му. Транслейтът стоеше в нетърпеливо очакване за последния подпис, с който сделката между тях щеше да бъде приключена официално. Матю затвори очи за миг и се вслуша внимателно в заобикалящия ги шум, съпроводен с полъха на тих вятър. Намръщи се незабелязано и изражението му се изпълни с ярост, сви дясната си ръка в юмрук, замахна и стовари мощен удар право в гърдите на Пол. Неочакваният удар го изблъска назад. Пол загуби контрол, залитна и се блъсна в ствола на едно от дърветата, встрани от тях. Ударът го зашемети силно и той се строполи на земята. Скованост обзе цялото му тяло.

Без да губи нито секунда, Матю отскочи нагоре и полетя, издигайки се високо във въздуха. Огледа трескаво мястото под себе си. Беше настъпил точният момент за действие, трябваше да го направи сега или никога. Животът на всички зависеше от него, не можеше да допусне да се провали, длъжен беше да успее. Спусна се бързо надолу, замахна във въздуха с все сила и отключи светлинния си поток. Освободи цялата мощ на светлината, която усещаше, че притежава. От ръката му се понесе голямо количество светлина, изпълнена с ослепително ярък син блясък, която озари пространството над езерото. Матю усети, че това беше най-масивният поток, който някога бе успял да освободи.

Внезапно сред блясъка на силната му светлина, до него проблесна черната тъкан на посланика. Матю бе успял да пробие защитата му и го бе накарал да се материализира, ставайки видим за всички. Матю бе забил дясната си ръка дълбоко в тъканта от тъмна материя, която се разстилаше около посланика и изграждаше тялото му. Той се спусна плавно надолу, създавайки прорез по дължината на цялото му тяло. Светлината на Матю изпълни посланика и в този момент той избухна в яростни пламъци, които сякаш го накараха да се взриви. Тялото му се разкъса и започна да се разпада на парчета, които се понесоха към земята. Транслейтът, който бе неразривно свързан с посланика, също избухна в пламъци. Крясъците му оглушиха цялото място, докато изгаряше заедно с останките на тъмния обитател.

Матю падна на земята и се хвана за дясната си ръка, която бе изцяло покрита със слузестата и лепкава тъмна материя от посланика. За момент се почувства така сякаш ръката му беше отрязана. Видя, че от далечината срещу него тичаха агентите, които придружаваха Пол. Те бяха насочили пистолетите си към него и го обстрелваха. Той не беше в състояние да им се противопостави, не му бяха останали сили дори да стои на краката си.

Неочаквано Джейсън изскочи напред, държейки в ръцете си два пистолета, заредени с шокови куршуми. С едновременни изстрели той успя да простреля двамата агенти, изпразвайки пълнителите на пистолетите си в областта на гърдите им. Те се строполиха на земята, претърколиха се по склона на ниския хълм и паднаха в езерото, където останаха да лежат, обзети от моментно безсъзнание.

Исидора държеше здраво в ръцете си Анджелина и я питаше с висок глас дали се чувства добре.

Пол се бе съвзел след удара на Матю и тръгна разярен към него. Засили се и стовари юмрука си право върху лицето му. Матю бе успял да се изправи на треперещите си крака за секунда, но след удара на Пол отново се свлече на колене.

– Какво направи? Какво си мислиш, че направи, идиот такъв? – разкрещя се Пол и замахна с намерението да удари Матю още веднъж, но точно тогава Джейсън застана пред него и улови ръката му.

– Слушай какво, пич, не ме интересува кой си, но ако още веднъж го удариш, ще те размажа от бой. Разбра ли ме? А сега се успокой! – извика той.

– Имаш ли идея какво стори този или ти си още по-голям идиот от него?

– Имам, да! – каза кратко Джейсън и му нареди: – Сега трай!

– Няма да трая, защото това ще предизвика изтреблението ни. Той уби посланик! Или може би смятате да го припишете на мен? – крещеше неконтролируемо Пол, напълно загубил самообладание. Исидора се изправи и го зашлеви силно по лявата буза.

– Запази тишина! – заповяда му тя.

 Пол се потресе от гняв и извика:

– Мога да ви размажа всичките още сега!

– Никой няма да ти приписва нищо, аз поемам отговорност за действията си –  провикна се Матю, който едва се държеше на крака, а от дясната му ръка продължаваше да се стича гъстата черна слуз. – Бъди доволен, че не им стана опитна мишка, глупчо.

За момент всичко утихна. Анджелина, като че ли за миг се бе отпуснала и заспала на фона на случващото се. Когато отново отвори очи, вече виждаше значително по-ясно нещата около себе си.

– Добре ли си? – попита я Исидора, като ѝ помогна да се изправи. – Хайде, да вървим!

– Кои сте вие? – извика Анджелина, обзета от ужас и уплаха. – Никъде няма да ходя с вас!

Матю скочи бесен и се спусна към нея.

– О, я стига! Заради теб се забъркахме в това, сега всички сме в опасност и няма място за капризи! – извика той и зашлеви Анджелина. Тя се свлече в тревата и изгуби съзнание повторно. – Джейсън, натовари я в колата – заповяда му Матю. – Ти също идваш с нас! – каза той и погледна към Пол с лека усмивка.

– Как ли пък не! – възпротиви се той.

Матю се приближи до него.

– Слушай какво, момче, имаш две възможности. Едната е да дойдеш с нас, другата е да останеш тук и отново да бъдеш предаден на посланиците. Екипите на земната делегация всеки момент ще пристигнат на това място, а и не само те, вече и от двете страни са засекли убийството на посланика.

– Ще се оправя! Тръгвайте, аз трябва да говоря нещо с баща си – отсече Пол.

Матю се подразни от думите на Пол, замахна с лявата си ръка и го повали на земята. Извади от джоба на якето си енергийно-блокиращи белезници и закопча с тях ръцете му. Пол се разкрещя разярен и започна да отправя обидни изрази по негов адрес. Джейсън завърза устата му с една кърпа, като я стегна здраво, така че напълно да заглуши гласа му.

– Най-добре ще е да се успокоиш. Мисли трезво, тъпчо! Един ден ще ми благодариш, че не съм те оставил тук – извика Матю и го натика в микробуса, въпреки съпротивата му.

– Матю, къде отиваме сега? – попита Исидора, силно разтревожена.

– При приятел, който ще ни помогне, но първо трябва да сменим превозното си средство! Джейсън, ти ще караш. Ръката ми е обездвижена от контакта с плазмата на посланика.

– Ще се оправи ли? – попита с притеснение Джейсън.

– Ще ми трябва противоотрова в следващите осем часа или ще я загубя завинаги. Следвай тези координати – каза небрежно той и извади стара пътна карта от жабката на колата, като му я подаде.

Слънцето в далечината бавно залязваше. Небето бе обагрено в оранжево-златист цвят, отразяващ се изящно върху повърхността на заобикалящото ги езеро. Въпреки всичко случило се през този ужасно дълъг и тежък ден, за момент Матю забрави за него и се наслади на красивата гледка.

Джейсън запали двигателя на колата и петимата поеха към посоченото от Матю място.


[1] Изкуствено създадено същество, свързано с посланиците, чието предназначение е да предава мислите им посредством думи.

Advertisements