Милано – Италия

Големият стенен часовник в дома на Доменико и Леонора показваше точно 22.00 часа. Къщата, която обитаваше, в момента бе тиха и безлюдна, светлините бяха загасени, прозорците плътно затворени. Тишината се нарушаваше единствено от равномерното му тиктакане.

Обикновено по това време на вечерта стопаните на дома вече бяха приключили с вечерята, бяха обсъдили как е минал денят им и сядаха на дивана във всекидневната, пред големия телевизор над камината, за да гледат късните новини. После се отправяха в спалнята си на втория етаж, приготвяйки се за сън и в очакване на следващия вълнуващ ден. Така изглеждаха вечерите им през по-голяма част от времето им в тази къща.

Но имаше и по-различни и специални дни като този, когато обитателите на дома излизаха и отиваха на делови вечери. Подобни събития се организираха веднъж месечно и беше задължително за Доменико да присъства на тях заедно с приятелката си Леонора, защото те бяха важни за развитието в кариерата му на предприемач.

Не след дълго, на улицата пред къщата, някой паркира тъмносин лек автомобил. Чу се как вратите му се отварят и затварят, и наоколо се разнесоха стъпки. Входната врата се отключи и в къщата пристъпи млада жена, която включи осветлението. Малко след нея влезе и мъж на нейната възраст. Тя беше облечена в дълга зелена рокля, косата ѝ бе пшеничено руса на големи къдрици разпуснати назад и имаше сини очи. Мъжът също бе официално облечен с бяла риза и сив костюм, черната му коса бе прилежно пригладена назад, а в кафявите му очи блестеше огромна доза задоволство. Жената отиде във всекидневната и седна на дивана. Той я последва, отвори бутилка уиски от минибара и наля в една от старателно подредените върху плота стъклени чаши.

– Леонора, искаш ли? – попита я, след като отпи с наслада.

– Не, уморена съм и отегчена. Ще отивам да си лягам, Доменико! – отсече тя.

– Отново нещо си недоволна. Какво има пък този път? – озадачено попита той.

– Вечерта мина неописуемо ужасно. Този твой нов шеф е невероятен тъпак, а жена му Франческа не престана цяла вечер да флиртува с теб. – След тези думи Доменико се изсмя нервно. – Не ми казвай само, че не си го забелязал! – Той не отговори и Леонора продължи: – Плюс това в присъствието на собствения ѝ съпруг, цяла вечер не сваляше очи от теб и не спря да те задява, като спокойно можеш да ѝ бъдеш син. Не искам повече да се срещам с тези хора, защото ако прекарам още една такава вечер с Франческа, със сигурност ще завършим с женско сбиване.

– Ами ще ти се наложи, защото уговорихме вечеря за другия месец у нас!

Леонора придоби яростно изражение, стана от дивана, където допреди малко съвсем спокойно седеше и с висок, леко треперещ, глас продължи:

– Уговорихме?! Кой я уговори тази вечеря? Ти или тя? Понеже аз това сега го научавам, а мъжът ѝ цяла вечер и дума не обели. Не, това няма да стане! Ще я отмениш.

– Няма да я отменя, от това зависи работата ми!

– От това зависи работата ти, а аз какво?! – извика ядосано тя. – Ще я отмениш!

– Не, няма и точка – каза равно той.

– Кажи ми една основателна причина, за да не стоваря юмрука си в лицето ти?

– Ами например защото си мила и добра… а и за малко да забравя, също така и ме обичаш… много – завърши Доменико и се усмихна широко.

Леонора отново седна на дивана.

– Не знам какво става с теб. Ти не си този човек, който беше – каза тя.

– Същият съм си, не съм се променил.

– Напротив, като пример да вземем тази вечер. Пренебрегваше ме, заради жената на шефа ти, през цялото време, и не спря да се смееш с изкуствен смях на нейните плоски шеги. Забеляза, че те сваля, но не направи нищо, за да ѝ покажеш, че не си сам и че на тази вечеря до теб има някого. Това, че не сме женени, не ти дава право да ме игнорираш така!

– Преувеличаваш.

– Не, ни най-малко! Така се започва и в един прекрасен ден откривам мъжа си у дома, с друга жена в леглото.

Той започна да се кикоти и след това каза:

– Май някой ревнува.

– Ох, започваш изключително силно да ме изнервяш, Джейсън.

Доменико придоби ледено изражение, остави чашата с уискито си и с възможно най-строг глас се обърна към нея:

– Знаеш, че се бяхме разбрали да не използваш това име, докато сме тук.

– Няма да ми казваш какво да правя! Ще те наричам както си искам! Плюс това сега сме сами, няма кой да ни чуе.

– Имаме правила и ти ги нарушаваш!

– Да, имаме правила и правила, едните от които се нарушават от теб!

– Какво толкова се случи тази вечер, не мога да разбера?

– Точно, ти никога нищо не разбираш! Поведението ти тази вечер… беше толкова фалшив и изкуствен, че нямам думи.

– Не, не съм бил фалшив и изкуствен!

– О, значи разговорите с Франческа са ти били много забавни?!

– Да, забавни ми бяха!

– Лъжец, мерзавец, в стремежа си да се харесаш на новия си шеф ставаш подмазвач.

– Добре, хубаво, върви вече да си лягаш, защото ме ядоса достатъчно и ще направя нещо, за което после ще съжалявам!

– Един прекрасен ден ще се махна от тази къща и от теб, държа да го знаеш!

Тя стана и се отправи към втория етаж. Той допи уискито си, след което си сипа още една чаша и щом приключи и с нея, изкачи разколебано стълбите за горния етаж. Влезе в спалнята, където вече бе Леонора. Тя си бе легнала и загасила лампите. Доменико съблече костюма си, облече пижамата си и седна на леглото до нея. Изчака минута-две преди да я попита:

– Будна ли си? – не последва отговор и той заяви: – Ясно, значи не спиш.

След няколко секунди тя се обърна към него и троснато изрече:

– Какво искаш?

– Стига де! Знаеш, че не мога да търпя да сме скарани за дълго.

Тя замълча и отново му обърна гръб. След малко той продължи:

– Добре де, да сключим сделка. В замяна на тази една-едничка вечер, която ще ти се наложи да изтърпиш с тях, когато сме сами, вече ще можеш да ме наричаш с истинското ми име – той се наведе към нея и прошепна: – Съгласна ли си, Исидора?

Тя се преобърна, скочи върху него широко усмихната и го разцелува бурно.

– Добре, но само за една вечер с тях – каза тя, като междувременно в ума ѝ се стрелна мисълта: „Пък аз ще я науча тази Франческа, ще ѝ сложа разслабително в питието, ако се наложи“.

– И се надявам да не замисляш нещо срещу тях и да бъде една нормална вечер! – каза той, познавайки непокорния нрав на приятелката си.

– Джейсън, стига сме говорили само за това! – настоя тя и го целуна отново. Той я прегърна и не след дълго двамата заспаха сгушени един в друг.

***

След малко повече от час Доменико се събуди, беше почти полунощ. Той бе жаден. Каната, която стоеше на нощното шкафче, бе празна. Доменико стана от леглото и се отправи към кухнята. Извади леденостудена бутилка с вода от хладилника и на един дъх я изпи. Щом утоли жаждата си, тръгна обратно към спалнята. Тъкмо бе изкачил половината от стълбището, когато нещо го накара да се обърне и той съзря в тъмнината до входната врата неясни очертания на нещо голямо. Приличаше на голям мъжки силует. Дали някой крадец бе проявил неблагоразумието да влезе в къщата им или пък беше нещо съвсем друго, замисли се той. Доменико потръпна за момент, но след това реши да провери има ли наистина нещо там или му се привижда от тъмнината. Върна се бавно назад, премина през всекидневната, като внимателно се наведе и извади от чекмеджето на масата в ъгъла заредения си пистолет. Свали предпазителя му и с голям скок мигновено отскочи до входната врата. Там наистина имаше нещо, но какво? Той насочи пистолета към неподвижната мъжка фигура и усети как за миг успя да го докосне, но точно тогава високият мъж замахна с едната си ръка и изби пистолета от ръката на Доменико, като междувременно го изблъска назад. Той загуби равновесие и падна на пода. Противникът му беше силен и Доменико си даде сметка, че не бе успял да го прецени правилно. Видя как силуетът вдига и другата си ръка… в следващия момент ярка светлина го накара да присвие очи. Мъжът над него бе включил осветлението. Все още опитвайки се да свикне със светлината, Доменико се вгледа в натрапника. Той изглеждаше малко над четиридесетгодишен, беше едър и мускулест, по-висок от него с около петнайсет сантиметра. Тъмно русата му коса бе започнала слабо да посивява по слепоочията. Лицето му бе покрито с гъста брада, а яркосините му очи изглеждаха уморени. Носеше черно спортно кожено яке и тъмносини протрити джинси.

– Джейсън, така ли ме посрещаш, с пистолет в ръка? – извика мъжът. – При което няма как да не отбележа, че успях да го избия само с един замах.

Доменико бе вцепенен от появата на този мъж и остана безмълвен.

– Да не говорим, че на всичкото отгоре падна! Ставай, че не мога да те гледам така, жалка картинка.

Той се изправи силно засрамен и притеснен от думите на мъжа, като продължаваше да мълчи и гледа в пода.

– Животът тук те е занемарил. Е, стига си се взирал в килима! Питие няма ли да ми предложиш? – попита мъжът, а в гласа му се долови лек упрек.

Джейсън изтича до минибара и грабна първата бутилка, която му попадна в ръцете, напълвайки наполовина с алкохол чашата на среднощния си гост.

– Не сме очаквали да дойдете тук и то точно сега! – бе първото, което той най-сетне успя да каже.

– Че защо? Да не би да трябва да си уговарям предварителен час и място за среща с вас?

– Не, разбира се, че не. Но какво ви води насам?

– Трябва да говоря нещо с теб и Исидора. Тя тук ли е?

– Да, горе е. Спи.

– Ами извикай я! – заповяда троснато мъжът, като отпи голяма глътка от питието.

Леонора, която стоеше от известно време на стълбите, се прокашля и даде знак, че вече е тук.

– А, Иси, откога си там горе? – попита приповдигнато и с усмивка мъжът, забелязвайки я.

– Някъде от началото на разговора ви, чух шум и веднага станах.

– Аха, така значи!

– М-да, така… Та какво те води насам, Матю? – попита с неприятен тон гостенина си.

– А да, добре съм. Благодаря, че попита. И аз се радвам, че те виждам – ухили се мъжът, като пресуши чашата.

– Не е споделено от моя страна, Матю.

– Накъде отива светът и днешните ученици, няма го уважението вече! – промърмори Матю.

– Вече не сме твои ученици, Матю! – изрече тя с висок надменен тон. – Когато бяхме го имаше и задължението и уважението. Завършихме отдавна и ако не помниш в момента сме равноправни!

– Да, забелязах, че вече усилено използваш само името ми – усмихна се насила Матю. – Не очаквах, че няма да се зарадвате на срещата ни след толкова години.

Джейсън мълчеше и отново гледаше в пода. Това бе ситуация, в която му бе неприятно, че е изпаднал. Той знаеше, че Исидора ненавиждаше Матю и за пет години бе успял да ги държи далеч един от друг, поне до тази вечер, преди Матю да нахлуе в къщата им.

– Та, ако можем да знаем какво те води насам? – продължи с негостоприемен тон Исидора.

– Ами след като явно не желаете да си поговорим като хората, да минем направо на въпроса. Получих заповед, че трябва да се сформира специален екип за една мисия и искам вие да сте включени в него.

– С кого ще работим в този екип, ако не е тайна? – попита тя.

– Засега сме само аз и вие двамата, като ще сте под мое ръководство.

– Там е работата, Матю, че нямам желание да работя с теб, каквото и да било или да съм в екип под твое ръководство. Имам си спомените от обучението, което ти водеше и… да, разбира се, благодарна съм ти за него. Знам и че благодарение на твоите усилия, ние станахме най-добрите в историята на земната академия, но когато я завърших, те оставих в миналото си и предпочитам там да си стоиш…

– С една дума се отказваш от предложената работа, така ли? – попита я Матю.

– Да, отказвам!

– А ти, Джейсън?

– Аз съм там, където и Исидора – отвърна с колебание той.

– Хм, така значи… Е, деца, опитах с добро, но щом не става… – той бръкна в якето си, извади от вътрешния му джоб два запечатани хартиени плика и ги постави на масата. – Ето ви това!

– Какво е? – изненада се Исидора.

– Отворете ги.

Те ги взеха озадачени и ги разтвориха. След като прочетоха съдържанието на документите в тях, тя се обърна гневно към Матю.

– Мисля, че вече ти казах, че отказваме тази работа! Имаме право да откажем предложението!

– Да, имате правото и вече го използвахте, а и това вече не е предложение, това е заповед подписана лично от Леандър, която трябва да изпълните.

Исидора хвърли плика със заповедта обратно на масата и бе повече от разярена.

– Лицемер, знаел си, че така ще стане и умишлено ни подведе с устното си предложение, нали?

Матю се усмихна доволен от постигнатото и призна:

– Да, знаех. Леандър също го знаеше. И двамата сме на мнение, че не сте завършили академията с най-добрите резултати от цялата история на земната делегация, за да ходите на вечеринки и да се размотавате в Италия с фалшиви имена.

– Какво? Следил си ни?! – обърна се с възмущение към него Исидора.

– Да, няма лошо да наблюдавам развитието на моите най-добри ученици и мога да ви кажа, че съм доста разочарован от вас. Животът тук страшно ви е занемарил и двамата, стягайте се бързо и влизайте във форма, защото сте ми необходими.

– Да, разбира се, защо ли не се учудвам от това, което чувам! – разгневено поде Исидора. – Ти си все същият…

– Исидора, преди малко каза, че вече сме равноправни, нали? – прекъсна я Матю. – И мога да потвърдя, че наистина е така. Ще се убедиш, че сега тримата сме истински партньори. Вашето мнение също ще се взима под внимание и можете да ми го заявявате без притеснение. Разберете, искам ви за тази работа, защото сте най-добрите, вярвам ви и сте ми нужни.

– В такъв случай, трябва да започнеш да се отнасяш към нас с нужното уважение. Разговорът ти тази вечер с Джейсън не показва точно това.

– Равни сме и ще се убедите и двамата в това, дайте ми само малко време.

– Добре! – съгласи се Джейсън. – Какво се иска от нас?

– Първо, отидете и си пригответе багажа. Вземете само най-необходимите неща.

– Защо? Къде ще ходим? – попита Исидора.

– Заминаваме за Северна Америка. По пътя ще ви обясня подробностите.

Джейсън и Исидора се качиха в спалнята и набързо нахвърлиха най-важните си вещи, в един голям общ сак.

– Е, поне извадихме късмет, няма да ни се налага да търпим шефа ми и жена му – каза Джейсън.

– Да, но знаеш ли, Джейсън, за последните пет години свикнах с това място и ще ми липсва.

– Нищо не можем да направим. Бяхме наясно още когато дойдохме тук, че животът ни, като Доменико и Леонора е временен и един ден ще ни призоват в мисия.

– Да, но ми се искаше този ден да не бе идвал толкова скоро – натъжено отвърна тя.

Джейсън и Исидора слязоха по стълбите, огледаха дома си за последен път, загасиха включените лампи и заключиха входната врата. На улицата Матю вече ги чакаше в един черен джип. След като те се качиха, той потегли светкавично.

Исидора гледаше назад с мъка към къщата, която оставаше зад тях. Къщата, която в продължение на пет години бе нейния дом. Къщата, в която бе изградила своите моменти на щастие заедно с Джейсън. Мисълта, че всичко това може да се изгуби в бъдещето я плашеше.

– С какво се занимаваш сега, Матю? – попита го Джейсън.

– След вас обучавах още един курс за кратко, но те не показаха нужните качества. След това се отказах от преподаването. От няколко месеца не се занимавах с нищо конкретно, допреди Леандър да ми възложи задачата за сформиране на този екип.

Исидора не слушаше разговора им, тя бе потънала в спомените си от престоя им тук. Неусетно те напуснаха града. Зад тях останаха само блещукащите нощни светлини на Милано. Джейсън забеляза тъгата обзела приятелката му, но не каза нищо, просто нежно хвана ръката ѝ, като внимаваше Матю да не го види. Тя наведа глава и се усмихна, разбра всичко, което той искаше да ѝ каже в момента, но не можеше. Това бе достатъчно, думите им в този миг бяха напълно излишни.

Advertisements