1 ден по-рано
Берлин – Германия

„Знаех, че ми предстои голяма промяна, но в онзи ден – 25 юли, когато всичко в живота ми все още изглеждаше нормално, не можех и за секунда да си представя, че промяната, която ме очаква ще бъде съвсем различна от тази в мечтите ми“.

Пол бе студент по медицина последна година и скоро му предстоеше дипломиране. От шест години живееше в Берлин, в малък апартамент, заедно със сестра си Кристин и баща им Леандър. През пролетта Пол бе навършил двайсет и четири, а от тринайсет години насам той знаеше нещо за себе си, което трябваше да пази в тайна от останалите. Пол беше земен сияен, също като сестра си и баща им. На ръст бе средно висок, слаб и с късо подстригана пясъчно руса коса. През деня винаги носеше тъмни очила, които криеха синьозелените му очи от светлината.

Тази година бе твърде специална за Пол, понеже освен дипломирането, му предстоеше още нещо, за което той се вълнуваше и очакваше с нетърпение. Само след няколко дни щеше да участва в едно от най-важните събития в света на сияйните – Турнирите. Те се провеждаха веднъж на пет години и бяха за всички ново-сияйни, на възраст от 18 до 28 години, завършили своето предварително обучение.

Но въпреки цялото съпътстващо го вълнение, днес бе един изключително неприятен ден за Пол, защото днес бе времето, в което той всяка година, откакто навърши осемнайсет, бе длъжен, като всички други сияйни по света, да споделя светлинния си поток. След тази процедура Пол винаги се чувстваше изтощен и замаян. Всеки път му беше напрегнато, когато наближаваше времето за споделяне. Е, за тази година то вече бе приключило и той пътуваше уморен към къщи.

Автобусът спря, Пол бавно се изправи и слезе от него. Макар денят да бе в късния си следобед, навън продължаваше да се усеща лятната горещина на юли. Може би днес бе най-горещият ден от месеца. Пол се отправи към блока, където живееше със семейството си. Там те бяха единствените сияйни, естествено никой от хората отдавна вече не помнеше, че такива изобщо съществуват.

Все още замаян, той се изкачи по стълбите, поклащайки се леко настрани. Като достигна до вратата на апартамента им забеляза, че отсреща, на прага на съседното жилище, стоеше възрастна жена, която държеше в ръцете си няколко плика с покупки. Щом видя Пол, тя го обходи с бърз критичен и подигравателен поглед.

– Какво? – извика той подразнен.

– Неодобряваме пияници и наркомани в нашия блок – отговори тя, а по лицето ѝ се изписа ехидна усмивка.

Пол се ядоса от тези думи, какво знаеше тази за него, че пускаше такива злобни клюки по негов адрес, които чуваше не за първи път да се носят из блока.

– Слушай, старице, не ме дразни, защото денят ми беше ужасен! Прибирай се вътре, за да не направя нещо, за което изобщо няма да съжалявам! Не знаеш на какво съм способен!

Тя се стресна и бързо влезе в дома си, затвори вратата, но продължи повдигната на пръсти да наднича от шпионката. Пол забеляза, че все още го наблюдава, вдигна ръка и направи неприличен жест. Отвътре се чу тя да казва:

– Ненормалник!

– Вещица! – извика той, извади връзка ключове от джоба на сакото си, отключи вратата и се прибра. Знаеше, че може да продължи да се дърли с нея цял ден, но едвам стоеше на краката си.

Отиде до хладилника в кухнята и взе бутилка бира. Отвори я, седна на дивана в хола, включи телевизора и отпи голяма глътка, след което се отпусна назад и започна да превключва каналите.

Каква скука и тъпотия са тези телевизии“ – каза си той и след като не намери нищо за гледане изключи телевизора.

След малко чу входната врата да се отключва и видя баща му, Леандър, да се прибира. Той бе малко по-висок от Пол, слаб като него, но за разлика от сина си, бе тъмнокос и с кафяви очи. Преди няколко години бе започнал работа към Земната делегация на сияйните и в момента заемаше един от ръководните постове в организацията.

– О, не, не, не! Какво е това?! – извика Леандър, спусна се към Пол и издърпа бирата от ръцете му. – Току-що си бил на споделяне, остави я тази бира, ще ти приготвя чаша мляко с какао и трябва да хапнеш нещо.

– Не съм гладен – отвърна Пол.

– Няма не съм гладен, ще ядеш! – отсече той, като извади и му подаде един сандвич от хладилника.

– Онази дъртата отсреща пак ме ядоса, като се прибирах – изрече Пол с раздразнение.

– Ха-ха, тя още не може да преглътне, че миналото лято, като те запозна с внучка си, ти не прояви интерес към нея! – изсмя се Леандър.

– Имам по-важни неща от това да излизам на среща с нейната внучка! – отвърна надменно Пол.

Не след дълго млякото с какао бе готово, Леандър го поднесе на Пол и го застави да го изпие.

– Татко, да не съм на седем? – възпротиви се той.

– Не упорствай излишно, а вземай чашата! – каза твърдо баща му.

В този момент се прибра и сестра му Кристин. Тя бе с шест години по-голяма от него и приличаше изключително много на Леандър. Кристин носеше два плика с покупки. Остави ги на кухненския плот, бръкна в единия и извади малък опакован плик, който хвърли към Пол.

Лъвче, хващай! – извика тя.

– Какво е това? – изненадано попита той, след като вдигна ръце и го улови.

– Подарък. Как какво?! Забрави ли, че всяка година след споделянето, ти купувам по нещо? Отвори го, хайде! – подкани го нетърпеливо тя.

Пол разкъса опаковката и видя, че под нея се намираше чисто ново издание на предстоящия блу-рей диск от световното турне на Ей Ти Би.

– Страхотно! – радостно възкликна той.

– Да, все още го няма на пазара, специално го взех за колекцията ти.

– Ето това е предимството да работиш в музикална компания! – изрече весело Пол. – След вечеря ще го изгледам.

– Как мина денят ти днес? – Леандър се обърна към дъщеря си.

– Напрегнато. Знаете, че утре заминавам с групата на турне за месец и половина. Като техен мениджър трябва да съм с тях – каза Кристин, с особена важност в гласа си. – Но така не искам да се разделям с вас за толкова дълго време.

– Не се тревожи, ние с Пол можем да се грижим сами за себе си, не сме бебета – засмя се Леандър, а Кристин го погледна невярващо.

Малко по-късно тримата седнаха да вечерят.

– Нямам търпение за Турнирите – започна да говори с вълнение Пол. Това бе нещото, за което той мислеше непрестанно през последните месеци.

– Ще се представиш отлично. Все пак последните пет години се готвиш много сериозно за тях – окуражи го Леандър.

– Знам, че ще се представя. Надявам се Съдържателят този път да предложи на земните победители небесен статус.

– Защо толкова много искаш да станеш небесен сияен, не мога да разбера! – с недоволство отвърна Кристин. – Какво не ти харесва тук при земните?

– Кристин, не казвам, че е лошо да остана тук и да стана доктор, например, но искам да отида и да опозная и другата част от света ни. По-интересен ми е животът в Небесната граница. На миналите Турнири Расдал не предложи на нашите небесен статус, въпреки че бяхме по-добри от небесните.

– Говори с уважение, Пол! Казва се Съдържател Расдал. Не е член от семейството ти, че да се обръщаш само по малко име – смъмри го Кристин.

– Че какво? Да не би да ме чуе, че се обръщам само по малко име?! Това, което ме безпокои е, че и този път може въобще да не предложи небесен статус на земните. А така ми се иска да започна работа в Министерството на светлината.

– Не го мисли чак толкова това. Фокусирай се първо върху представянето си на Турнирите, после за другото – бодро отвърна Леандър.

– Да, но отивам на тях с ясна цел и положих толкова усилия само за да получа право за смяна на статуса. Ще бъде жестоко, ако съм сред първите, а не го получа – продължаваше да недоволства Пол. – Кристин, да не забравиш да ме гледаш по телевизията – напомни ѝ той.

– Няма разбира се. Как можеш да допуснеш, че ще пропусна представянето ти – засмя се тя.

Щом приключиха с вечерята, Пол помогна на Кристин да почистят масата и измият чиниите, след това двамата отидоха в хола да гледат блу-рей диска, който тя му бе подарила. През това време Леандър им съобщи, че му се налага да излезе в града за малко, по внезапно възникнала неотложна работа. Той смени костюма си и пое към мястото на срещата. Отправи се към покрайнините в югоизточната част на Берлин, достигайки в близост до брега на река Шпрее. В далечината, до самата река, стоеше висок атлетичен мъж. Недалеч от него бе паркиран лъскав черен мотоциклет. Леандър се огледа внимателно и когато се увери, че никой не го следи, се насочи към мъжа.

Щом го приближи забеляза, че той бе облечен с тъмносини джинси и черно спортно кожено яке. В едната си ръка мъжът държеше запалена цигара.

– Все още пушиш – каза му Леандър, като се опита да звучи приятелски.

– Какво да правя, лош и приятен навик от предишния ми работодател. Защо ме извика, Леандър? – попита го той.

– Има една специална мисия, в която трябва да се включиш – отвърна напрегнато Леандър, извади изпод сакото си една картонена папка и му я подаде. Мъжът я взе, отвори я и след като прегледа материалите в нея, каза:

– Така значи. Предполагам си наясно, че това, което сте планирали е незаконно. Ще разгневите небесните и може да причините Трети междупространствен конфликт.

– Знам, но решението е на делегат Аглая, нищо не мога да сторя.

– Че кога ли си можел?! – отвърна с недоволство мъжът.

– Точно затова тук ще се намесиш ти.

– Защо ли не се учудвам да се криеш зад мен.

– Не бъди толкова арогантен, имаш интерес да си там… Пол също ще бъде там…

– Защо? Какво ще прави той там?

– Не знам. Решението е на делегат Аглая, не мое.

– Да, и както обикновено, ти нищо не може да направиш. Нали знаеш какво искаш от мен и какво ме чака, ако се проваля?

– Да, знам. Но ако не се провалиш, знаеш какво получаваш в замяна.

– Да – въздъхна мъжът и продължи: – Леандър, искам аз сам да избера хората, които ще се включат, няма да ми спускаш никакви твои протежета.

– Разбира се, имаш това право и ще ти дам съгласието си.

– Ще тръгвам тогава, ако това е всичко – отвърна мъжът, като пъхна папката под якето си и го закопча.

– Успех! Излишно е да ти напомням да внимаваш системата Аусар да не ви засече – каза му Леандър и с колебание в гласа си, за пръв път, откакто се бяха срещнали тази вечер, се обърна към него по име: – И, Матю, държа да се знае, че аз съм му повече баща от всеки друг.

Мъжът се обърна, погледна го през рамо, засмя се и изрече:

– Ще видим.

Качи се на мотора си, постави предпазния шлем на главата си и запали двигателя. Направи бавен обратен завой, преминавайки предизвикателно около Леандър и пое по пътя на север. Не след дълго се изгуби напълно в тъмнината на нощта. Леандър остана сам на мястото, съзерцавайки се угрижено в неясното си отражение във водата на реката. Изведнъж, съвсем спонтанно, реши да се качи на туристическия кораб от близкото пристанище, който тъкмо потегляше с няколко туриста на борда, предпочели да разгледат Берлин през нощта.

След четири дълги часа безцелно лутане в града, Леандър се прибра в апартамента. Наближаваше три сутринта. Пол и Кристин бяха заспали на дивана, пред включения телевизор. Леандър се усмихна натъжен, зави ги с едно одеяло, изключи телевизора и отиде в стаята си, където остана буден до сутринта.

Advertisements