На следващата вечер Джак изведе Мериън и Итън на едно театрално представление, което се играеше в града. Анджелина излъга, че не се чувства добре и предпочита да си остане вкъщи. Тя ги изчака да излязат и отдалечат, след което взе телефона и извика такси, което да я откара до аерогарата. Беше резервирала и платила самолетния си билет предишната вечер по интернет. Отиде в стаята си, грабна куфара и раницата, които бе приготвила и скрила под леглото си, слезе отново във всекидневната и върху масичката, на която стоеше телефонът, остави един запечатан плик. Беше писмо за майка ѝ, с което ѝ обясняваше решението си да замине за Европа.

Таксито пристигна пред дома ѝ, тя взе багажа си и се отправи към него. Когато излезе отвън на улицата, почувства силно безпокойство в себе си, нещо, което не бе усещала преди. Редно ли бе това, което прави? За миг се поколеба дали да отпрати шофьора с таксито и да се върне вкъщи. Улицата бе изпълнена с тишина и спокойствие. Нямаше никого, с изключение на странен черен микробус със затъмнени стъкла, паркиран в алеята отсреща. Досега Анджелина не бе забелязвала тази кола там. Вгледа се в нея и изпита необяснима тревога. Шофьорът на таксито се показа и извика сърдито към Анджелина:

– Ще се качвате ли или ще стоите да зяпате дърветата?

Тя му подаде куфара си и седна в таксито.

Щом пристигна на аерогарата, мина през стандартните проверки на документите и багажа, получи бордната си карта и се отправи към чакалнята. Самолетът, на който трябваше да се качи, излиташе след час. Тя извади от раницата си последния брой на списание Cosmopolitan, отвори го и се зачете.

Бяха изминали едва няколко минути, откакто бе пристигнала, когато почувства засилваща се остра болка в главата. Прибра списанието обратно в раницата си и се отправи към тоалетните на аерогарата, за да измие лицето си със студена вода, с надеждата бързо да се ободри, но изобщо не успя да се почувства по-добре. Вгледа се в огледалото срещу себе си и в този миг всичко наоколо изгуби цвета си и стана сиво. Анджелина изпита остро чувство на нарастващ страх и паника. Всяка нейна криза от миналото започваше точно по този начин. Бяха изминали три години от последната ѝ такава и до тази вечер тя си мислеше, че всичко вече е останало в миналото. Защо това трябваше да ѝ се случва точно сега!

Тя бързо излезе от тоалетните. И отвън всичко изглеждаше сиво. Тишина бе обгърнала аерогарата. От хората наоколо нямаше следа, мястото бе напълно безлюдно. Изтича до багажа си, бръкна в раницата си и извади таблетка с лекарствата, които пиеше преди подобрението си. (Бе ги взела със себе си, за всеки случай). Светкавично изгълта две от тях и закача ефекта им. Ходеше нервно напред-назад, разтривайки челото си, но не усещаше да настъпва никаква промяна. Явно желанието на майка ѝ да не напуска този град, щеше да се осъществи. Разочарована от невъзможността да промени поне малко живота си, тя извади телефона от джоба на сакото си, за да се обади на баща си да дойде и да я прибере, но видя на дисплея надпис „No Service“. Погледна нагоре към електронния часовник на аерогарата и откри, че той бе спрял на 20:14:34 ч.

Внезапно погледът ѝ се насочи към пода, където забеляза гъста бавно разстилаща се мъгла. Какво се случваше, изплаши се за миг, но след това се взе в ръце и се успокои. Това бяха само трикове на нейното съзнание, които всеки момент трябваше да отминат, каза си уверено тя. Изведнъж долови силна, остра миризма, стомахът ѝ се надигна и чувстваше, че всеки момент ще повърне, опита се да го предотврати, но не успя… Взе бързо една кърпа и избърса устата си. Усети неприятния вкус на повръщано останал в нея. Лошата миризма се засили. Тя седна и затисна носа си с ръка. И тогава съзря нещо черно да се надига от пълзящата мъгла, едновременно с това забеляза, че стъклата наоколо се заледяваха. Това ѝ напомни за кошмара отпреди осем години с онова създание в стаята ѝ. Нима съзнанието ѝ сега пресъздаваше този сън наново.

Странното черно същество се издигна високо във въздуха, гледайки в нея. Секунди по-късно то се спусна право към мястото, на което седеше Анджелина. Тя се изправи и панически отстъпи няколко крачки назад, но не успя да избегне удара си с него. Двамата се сблъскаха и то плавно премина през нея. Анджелина се обърна шокирана и го видя зад себе си, в същото време видя как отстъпваше назад и падна безжизнено. Анджелина стоеше с втренчен поглед в пода, където виждаше себе си, лежаща напълно неподвижна, но същевременно се виждаше и изправена. От създанието се разнесе тих шепот, а лицето му заблестя в онези синьо-червени искри:

Помниш ли ме? Аз те освободих от твоя сън.

– Д-да – отвърна плахо тя. – Какво става тук? Това наистина ли се случва?

Да, наистина е. Искам да си спокойна!

– Защо виждам себе си паднала на пода?

Това долу е твоето физическо тяло, докато това, с което говоря е твоето съзнание, в момента двете са отделени едно от друго… за кратко.

– Ти ли го правиш?

Да.

– Защо? Какво си ти?

Хората от твоя свят ме наричат посланик, скоро ще разбереш повече. Те ще ти обяснят. Сега ела с мен!

Съществото тръгна към изхода и тя го последва неуверено. Първоначалната ѝ паника бе преминала и в момента се чувстваше изключително спокойна. Даде си сметка, че в действителност не би била така спокойна, но явно това създание ѝ въздействаше по някакъв начин.

Навън, недалеч от изхода на аерогарата, тя видя три неясно очертани силуета, които стояха до черен микробус с тъмни стъкла – същия, който бе видяла по-рано пред дома си. До тях имаше ниска фигура на мъж, с когото те разговаряха. Силуетите до микробуса бяха обагрени в странно сияние. Най-едрият от тях сияеше в синьо, другият в зелено, а третият във виолетово. Миг по-късно тя забеляза, че те оглеждаха нещо, това бе… нейното тяло. Мъжът пред тях, около когото нямаше светлина, заговори с дрезгав, режещ, глас:

– Е, какво ще кажете?

– Няма съмнение, това е тя – чу се плътен мъжки глас от силуета обграден със синята светлина.

– Добре, можете да вземете тялото. Съзнанието ще получите, когато ние получим онова, което искаме – каза мъжът.

– Това е толкова нередно – изрече тънък и разтревожен женски глас, идващ от виолетовото сияние. – За първи път присъствам на такова извличане. Матю, не може без представител от страна на небесните.

– В този случай може! – отвърна синьото сияние. – И замълчи най-после, Исидора.

Зеленото сияние се приближи, взе тялото на Анджелина и го вкара в микробуса.

– Какво правите, не ме докосвайте! – разкрещя се Анджелина.

Спокойно, те не могат да те видят, нито да те чуят – отвърна посланикът.

Анджелина не се успокои и продължи да вика. В този миг усети нещо силно, подобно на електричество да преминава през гърлото ѝ… в следващия момент загуби гласа си. Видя около нея да се носи вихър от онези синьо-червени искри, които излизаха от лицето на създанието.

Казах да се успокоиш! – прошепна то, като отмести ръката си назад.

Мъжът, стоящ до трите сияния, заговори отново:

– Утре, преди залез слънце при езерото в сектор 791, ще се осъществи размяната. Напомням, че ако съзнанието не се върне в тялото си до 20 часа, 14 минути и 34 секунди утре вечер, двете ще загубят съвместимостта си. А може да потърсим и небесните за тази сделка, те също имат интерес към Носителя.

– Да, знаем това, но няма да е необходимо. Ние няма да ви подведем! – заяви твърдо синьото сияние.

В следващия миг Анджелина отскочи и се събуди. Огледа се объркано. Намираше се на място, което ѝ изглеждаше изключително познато, но в момента, колкото и да се напрягаше, не можеше да го разпознае. Някаква непозната млада жена я бе хванала и викаше силно към нея: „Добре ли си? Отговори ми, добре ли си?

Анджелина видя силен заслепяващ блясък в небето, сякаш от експлозия. Всичко наоколо започна да става неясно и размазано. С неимоверно усилие тя успя да зърне до езерото пред себе си един мъж проснат на земята в безсъзнание, а над него се извисяваше едно наистина внушително дърво. Друг мъж малко по-встрани бе паднал на колене и се държеше за ръката. Двама други от далечината тичаха право към нея… Чуха се оглушителни изстрели и настана тишина…

Какво ставаше? Къде се намираше? Какви бяха тези хора?” запита се ужасена тя. Почувства силна смазваща умора. Цялото ѝ тяло сякаш бе сковано, клепачите ѝ натежаваха, толкова много ѝ се спеше, както никога досега. Отпусна се назад, затвори очи и усети, че на фона на всичко случващо се, тя заспиваше някак безгрижно…

Advertisements