2.

В наши дни
Кингстън, Онтарио – Канада

25 юли, 20 часа и 14 минути и 34 секундив този миг времето спря. Времето, в което моят живот се промени завинаги“.

Анджелина Евънс бе 19-годишно момиче, дълбоко затворено в себе си. Често избягваше контактите с околните, не защото ги мразеше, а защото я бе страх как ли изглеждаше в техните очи. Живееше в малка двуетажна къща заедно с двамата си родители и по-малкия си братовчед. Нямаше приятели, въпреки че ѝ се искаше да има, често оставаше неразбрана от другите и предпочиташе да се дистанцира от тях. Изпитваше непоносимост към града, в който живееше и желаеше скоро да дойде денят, когато ще го напусне.

Макар да изглеждаше красива, Анджелина не се смяташе за привлекателно момиче. Тя бе слаба, имаше дълга искрящо руса коса и забележително красиви златисто-кафяви очи, под които понякога се забелязваха бледи сенки. Лицето ѝ бе нежно и леко издължено. Предпочиташе да се облича небрежно, обикновено в джинси и суитшърти. Това доста възмущаваше майка ѝ, която за разлика от дъщеря си имаше високи стандарти за дрехите и винаги се стремеше да бъде изискано облечена.

Няколко бяха нещата в живота на Анджелина, които ѝ доставяха истинско удоволствие. На първо място, обичаше да прекарва голяма част от времето си в четене на книги, харесваше всякаква литература, без значение от жанра ѝ. Другото, което обичаше да прави, бе да се навърта в кухнята и да помага на майка си в готвенето, а когато не се занимаваше с нито едно от двете, сядаше пред компютъра си, предимно за да сърфира в интернет и да слуша музика. Понякога оставаше в мрежата с часове.

Беше лято, на пръв поглед обикновено и скучно. И в най-смелите си мечти Анджелина не си бе представяла, че именно това лято щеше да донесе дългоочакваната и най-голяма промяна в живота ѝ. Календарът показваше последната пълна седмица от юлския месец, денят бе 24 юли. Навън бе топло, но не особено слънчево. Анджелина седеше около малката бяла кръгла маса в градината, в задния им двор, и се бе съсредоточила в лаптопа пред себе си. Държеше чаша кафе в едната ръка, докато с другата пишеше съобщения на един свой онлайн приятел, с когото се бяха запознали случайно, една нощ в интернет, преди около осемнайсет месеца и оттогава поддържаха връзка. Тя бе разбрала за него, че е българин, малко по-голям от нея, който в момента учеше във Франция и му предстоеше дипломиране. Може да се каже, че той бе един от най-добрите ѝ приятели от Skype и Meetbook*[1], понеже тя нямаше други, извън интернет пространството. За нея бе истинска радост, когато двамата се засекат там и поговорят за час. Често го караше да ѝ разказва за европейските страни и живота в тях, той от своя страна няколко пъти вече я бе канил да му гостува и във Франция и в България. Анджелина възнамеряваше да го направи, но не точно сега. Тя искаше и мислеше за промяна, но все още не бе готова за нея. Може би щеше да приеме поканите му, но след няколко месеца, засега предпочиташе да обсъждат по-дребни неща.

An-11 написа: Прочете ли книгата?
P-m-L написа: Все още не. Стигнах до глава 5. 🙂
An-11 написа: Аз я прочетох цялата снощи. Краят е зашеметяващ, но няма да ти издавам нищо от него.
P-m-L написа: Ок… Какво друго интересно при теб?
An-11 написа:  Нищо. В момента седя в градината с чаша кафе пред лаптопа и чатя с теб. 🙂 Облачно е, може би ще вали! А ти какво правиш?
P-m-L написа: Аз съм в студентското общежитие и се подготвям за изпита утре… 😦 Последният ми изпит от този семестър и след него почивка до края на лятото…
An-11 написа:  По-добре да те оставям на спокойствие тогава.
P-m-L написа: Не ми пречиш, приятно ми е да си пиша с теб!
An-11 написа:  Радвам се! На мен също!

– Анджелина! – чу се строгият глас на майка ѝ от далечината. – Стига с този компютър! Идвай да обядваме!

– Един момент, мамо! – отвърна тя и отново се обърна към екрана на лаптопа си.

An-11 написа:  Трябва да ставам за съжаление, майка ми ме вика за обяд!
P-m-L написа: ОК! Какво ще обядваш?
An-11 написа:  Не знам, но мога да ти кажа, че оттук усещам, че ухае много приятно.
P-m-L написа: Страхотно! Bon Appétit!
An-11 написа:  Благодаря!
An-11 написа:  Чао, засега. 🙂
P-m-L написа: До скоро! 🙂

Анджелина изключи компютъра си, стана и влезе в къщата. Отиде в кухнята, където обядът вече бе сервиран и от няколко минути там я чакаха двамата ѝ родители, Джак и Мериън, заедно с тринайсетгодишния ѝ братовчед Итън. Той живееше с тях през последните четири години, след като майка му и баща му бяха загинали при един терористичен акт в Чикаго, случил се една обикновена сутрин, докато те пътуваха за работа с метрото. След това трагично събитие Итън стана част от семейството на леля си Мериън от Канада, по-голямата сестра на майка му.

– Хайде, како, само теб чакаме! – Напълно прегладнял, Итън недоволно извика към Анджелина.

– Вече съм тук – отвърна равно тя и седна на стола си.

Майка ѝ бе приготвила задушен заек със сини сливи. Тя бе висока и слаба жена, носеше косата си винаги на кок и работеше като продавачка в най-голямата книжарница в центъра на Кингстън. Бащата на Анджелина – Джак, местен екскурзовод, бе с няколко сантиметра по-нисък от майка ѝ. През последните години, поне според Анджелина, бе станал симпатичен шишко. Мериън пък постоянно се дразнеше, че съпругът ѝ е загубил форма и открито му заявяваше, че се е превърнал в лоена топка.

Щом Анджелина приключи с обяда, майка ѝ отново подхвана неприятната за нея тема, относно избора ѝ на колеж.

– Анджелина, взела съм брошури на някои от евентуалните колежи, в които смятам, че можеш да се запишеш. Може да ги погледнеш. Оставих ги на масата във всекидневната – каза приповдигнато тя.

– Добре, мамо – с досада в гласа си отвърна Анджелина, ставайки от стола си.

Отиде във всекидневната, прелисти набързо купчината брошури и след като нищо не грабна вниманието ѝ, ги захвърли с безразличие отново на масата.

– Е, хареса ли ти нещо от тези? – попита я ентусиазирано Мериън.

– Не особено, а и все още не съм готова за колеж – каза Анджелина.

– Анджелина, мина повече от година, откакто завърши гимназията. Не смяташ ли да предприемеш нещо с живота си? Не е редно по цял ден да си в стаята пред компютъра си – започна укорително майка ѝ, недоволна от отговора, който бе получила от дъщеря си.

– Ще предприема естествено, но не точно днес.

– Това ми го повтаряш постоянно, а не правиш нищо по този въпрос.

– Добре, имам желание за едно нещо… но не знам дали ще го одобрите – разкри неуверено Анджелина.

– Това е чудесно! – радостно възкликна майка ѝ. – На какво си се спряла?

– Искам да отида във Франция, може би още тази есен.

– Какво?! И какво ще правиш там? – изумено попита Мериън.

– Ще запиша да уча нещо… може би… – с колебание отговори Анджелина.

– От толкова възможности тук при нас, ти ми казваш, че ще отидеш да учиш във Франция?

– Да, имам един добър приятел от Skype, който учи там и през последната година и половина поддържаме връзка. Покани ме няколко пъти вече да посетя Франция и неговата страна, понеже той родом е от България.

– България? Знаеш ли къде изобщо е това? – кресна неодобрително Мериън.

– Да, знам… В Европа, в източната част, между Румъния и Гърция – отговори Анджелина, като обяснително поклащаше глава.

– Не е в това въпроса. Защо искаш да отидеш там, не разбирам?

– Приеми го като една екскурзия до Европа, ако не ми хареса няма да уча там.

– Това няма да стане, няма да ходиш да учиш в друга държава, на друг континент. Изключено! Мислех, че наистина си решила да се занимаваш с нещо сериозно, а то поредната ти глупост.

– Мериън, остави детето на спокойствие! – провикна се от кухнята бащата на Анджелина.

– Джак, не се меси, тя иска да отиде да учи някъде си от нас! Ти приемаш ли го?

– Отивам до библиотеката, имам да връщам две книги – каза Анджелина, измъквайки се от неприятния спор с майка ѝ. Изтича по стълбите към стаята си, взе книгите и бързо се отправи навън.

Анджелина обичаше до посещава градската библиотека, чувстваше се приятно сред толкова много книги на едно място, харесваше силната миризма на хартия и историите, които криеше всяка една от тях. Хората от библиотеката я познаваха добре, тя бе най-редовният им посетител и винаги я посрещаха с радост. Анджелина също се чувстваше комфортно сред тях, въпреки че спазваше дистанция в разговорите помежду им.

На излизане от библиотеката, реши да се отбие за кратко в близкия парк. Това бе едно от трите ѝ любими места в това малко и така омразно за нея градче. Седна на една от свободните пейки в близост до езерото и се вгледа във водата. Спокойната ѝ повърхност отразяваше сивото и мрачно небе над града, сякаш днес то изразяваше собственото ѝ потиснато настроение, помисли си тя. За момент се появи лек, приятно топъл, летен бриз. И тогава в съзнанието ѝ, съвсем неочаквано, нахлу един неприятен спомен отпреди осем години, който тя дълго се бе опитвала да потисне и забрави. Кошмар, който бе преобърнал живота ѝ из основи. Кошмар, заради който бе прекарала десет дълги седмици в психиатрична клиника и след това четири години под периодичен лекарски контрол и всевъзможни видове хапчета. Това породи много подигравки и обиди към нея от страна на нейните връстници в училище. Именно тази бе причината, която накара Анджелина да се изолира в общуването с другите и да се затвори в себе си. Избягваше да споделя дори с родителите си много от случващото ѝ се в училище, въпреки че го преживяваше тежко. В деня, когато завърши гимназиалното училище, преди малко повече от година, тя най-накрая се почувства освободена и спокойна от стреса, който ѝ причиняваха хората в него. Сега чакаше голямата промяна да настъпи в живота ѝ, но все още продължаваше да бъде нерешителна, дълбоко затворена в себе си и да избягва контактите с околните. И нямаше грам желание да влиза в какъвто и да е колеж…

8 ГОДИНИ ПО-РАНО
Анджелина усети остра болка в главата си. Отвори очи и видя, че се намира на пода. Светлината от уличната лампа до прозореца осветяваше стаята. Нощната лампа бе паднала на метър от шкафчето, на което обикновено стоеше. Анджелина погледна към шкафчето и съзря, че от ръба му нещо се стичаше. Изправи се бавно, приближи се и го огледа. Приличаше на някаква тънка черна ивица, която пълзеше от единия до другия край на ръба, а следите, които оставяше след себе си формираха странни капки, които се понасяха надолу, но някак твърде забавено, падаха с почти с нереалистично тромава скорост. След дълго взиране Анджелина прецени, че сред нощната тъмнина, изобщо не е в състояние да разбере какво в действителност беше това необичайно нещо, което бе привлякло вниманието ѝ.

Когато отново вдигна глава, светлината от уличната лампа бе изчезнала, а стаята бе изпълнена с неестествена сивота.

Тя погледна през прозореца, но на мястото на съседните къщи откри огромно запустяло поле, по което се разстилаше гъста мъгла. Анджелина се стресна. Реши да извика родителите си, отвори вратата, но вместо познатия коридор и стълбището, отвън се простираше голяма празна зала, от която се носеше странна, остра и неприятна миризма. Тя отстъпи бързо назад и затвори вратата.

„Какво се случваше?! Дали не сънуваше?” – запита се силно изплашена. На вратата на стаята ѝ се почука последователно четири пъти. Анджелина изпита неописуем страх и отстъпи още няколко крачки назад, заставайки в ъгъла. В този миг забеляза, че стъклото на прозореца бавно се променяше в нещо странно, приличащо на скреж. То покри плътно целия прозорец, след което започна да се напуква, издавайки силен хрупащ звук. След няколко секунди заледеното стъкло се пръсна на парчета и през прозореца влетя нещо, което приличаше на огромен човек, облечен в черна роба, която се развяваше свободно във въздуха около него. Неясният силует се доближи до Анджелина. Като се вгледа по-отблизо във веещата се дреха, Анджелина забеляза, че това не бе черна роба, а по-скоро приличаше на някаква черна люспеста тъкан, която се движеше плавно около съществото. То се наведе към нея и двамата застанаха лице в лице. Щом се приближи достатъчно близо, тя видя, че това нещо изобщо нямаше лице. От главата му се появяваха хаотично движещи се сини и червени проблясъци, наподобяващи електрически искри. От съществото се разнесе тих шепот, придружен с парещ въздух, който изпълни стаята, а заедно с него се появи същата остра миризма, която Анджелина бе усетила пред вратата. Шепотът на съществото заяви:

„Твоят сън ще бъде невалиден!“

–  …Анджелина, Анджелина!… Добре ли си?… Какво се случи?…

Тя чу глухо някой да я вика, отмести поглед настрани и след миг видя, че седеше върху леглото си. Стаята ѝ бе същата както преди. Анджелина продължаваше да стои вцепенена от случилото ѝ се току-що. Огледа се объркано. Лампите отново бяха включени и светеха ярко. Стаята бе приятно изпълнена със светлина. Стъклото на прозореца бе непокътнато. Джак и Мериън стояха изплашени над нея. След като огледа стаята още веднъж, погледът ѝ се спря върху нощното шкафче. Сега успя да разпознае ясно нещото, което по-рано зърна да се стича от него, това бе кръв. Отново усети пронизваща болка в главата и докосна челото си. Напипа мокро и топло нещо, погледна ръката си и видя полепнала кръв върху нея. Пижамата ѝ също бе изцапана с кръв. Анджелина бе паднала от леглото и бе ударила главата си в ръба на нощното шкафче. Щом си изясниха станалото, Мериън донесе марля и бинт и почисти раната ѝ. След няколко минути Анджелина излезе от шока, в който бе изпаднала и каза:

–  Мисля, че сънувах кошмар! – направи кратка мълчалива пауза и продължи: – И след това още един, но не си ги спомням.

Анджелина не си спомняше първия кошмар, но вторият все още ясно крещеше в съзнанието ѝ. Незнайно защо, тя не пожела да го сподели с родителите си. Надяваше се да може го забрави бързо.

–  Здравата ни изплаши! – каза Джак. – Как е главата ти? Боли ли те?

–  Боли ме малко! – отговори Анджелина и опипа бинта на главата си.

–  Е, да се надяваме да не остане белег! – отвърна Мериън, донесе нова пижама на дъщеря си и реши тази нощ да остане до нея.

След няколко дни първият кошмар на Анджелина се повтори, но когато се събуди вече не го помнеше. След три седмици се случи отново и отново. Кошмарът започна трайно да се настанява в сънищата на Анджелина. Няколко месеца по-късно кризата ѝ се бе задълбочила и почти всяка нощ тя се будеше с крясъци, и всеки път не помнеше съня, който ѝ причиняваше това. След една година не смееше да заспи и се опитваше да остане будна през цялата нощ. Успехът ѝ в училище бе драстично понижен. Джак и Мериън бяха силно притеснени от това, което се случваше с дъщеря им. Решиха да потърсят помощ, обръщаха се към различни лекари, предписваха ѝ различни лекарства, но никой не можеше да установи на какво точно се дължеше състоянието на дъщеря им. Всички накрая заключаваха, че тя е силно чувствително дете и това явно пораждаше някакъв неясен психичен проблем у нея. Понякога кошмарите изчезваха с месеци и тъкмо когато всичко започнеше да изглежда нормално, те отново се връщаха, което бе началото на поредната ѝ криза и поредица от нови срещи с психотерапевтите. Но за радост на Анджелина и семейството ѝ, през последните три години, тези мъчителни кошмари бяха изчезнали напълно и тя успя да завърши училище с отличен успех. Сега се надяваше животът ѝ да е започнал с промяната си към по-добро и всичко това да е останало някъде в миналото…

Както бе потънала в спомените си, изведнъж Анджелина усети нещо студено и твърдо да се удря в главата ѝ, като метална кутия от сода. Тя се обърна мигновено назад. Не можа да разбере какво в действителност я бе ударило, но разбра откъде бе дошъл ударът. На няколко крачки зад нея стояха три от бившите ѝ съученички, момичета, които неспирно я тормозеха в училище и явно продължаваха със заниманието си и извън него.

– Как си, психо? – обърна се с присмех едно от момичетата на име Джесика.

– Разкарайте се оттук! – извика Анджелина.

– Ходила ли си наскоро в лудницата? – отвърна другата, която се казваше Триша. – Че приличаш на току-що излязла оттам.

Те започнаха да се кикотят и да ѝ се присмиват. Анджелина взе чантата си и стана от пейката, като поиска да си тръгне. Но те не възнамеряваха да я пуснат да мине, изпречиха се на пътя ѝ, хванаха я за ръцете и я издърпаха назад към езерото, след което Триша силно я блъсна към него. Анджелина залитна напред, загуби равновесие и след миг усети как пльосва в студената вода. В парка настана смях. Анджелина излезе от езерото с наведена глава и силно засрамена побърза да се прибере вкъщи.

– Какво е станало, защо си вир вода?! – възмутено извика Мериън, щом видя дъщеря си.

– Срещнах стари познати и както обикновено, решиха да ме поздравят. Ето сега разбираш ли, защо искам да се махна оттук?! – каза Анджелина и изтича по стълбите към втория етаж.

Затвори се в банята и си взе продължителна гореща вана. След дългата освежаваща баня, отиде обратно в стаята си и седна пред компютъра. Гледаше безцелно в екрана и не можеше нито за миг да забрави унизителната случка от този следобед. Мериън почука на вратата ѝ, с надеждата да разбере какво точно се бе случило, докато дъщеря ѝ бе навън. Анджелина не пожела да говори за това, също отказа и предложението да помага на майка си в кухнята. Когато най-после реши да слезе за вечеря, Мериън я посрещна с усмивка и каза:

– За десерт съм приготвила крем карамел, любимото ти.

– Добре – отвърна унило Анджелина.

Въпреки опитите на Джак и Мериън до края на вечерта изобщо не успяха да повдигнат настроението ѝ.

След вечеря всички отидоха в хола, където Джак и Мериън гледаха някакъв стар филм по телевизията, на който Анджелина не пожела да обърне внимание, а вместо това реши да помогне на братовчед си Итън в реденето на един голям пъзел, който той бе пръснал на пода зад дивана. Малко по-късно тя остана насаме с баща си и с притеснение реши да му сподели желанието си:

– Татко, искам за известно време да се махна от този град, може би за три-четири месеца. Имам нужда от някаква промяна.

– Къде смяташ да отидеш?

– Както вече казах днес, иска ми се да посетя Европа, да се запозная с приятеля ми от България, да видя дали ще ми хареса онова място и дали наистина си струва да уча там.

– Ти май наистина си го решила?

– Да, искам промяна, искам да срещна други хора, друга култура. Искам да посетя и други страни от света. Досега се колебаех, но след днес вече съм твърдо решена…

– Разбирам… и те подкрепям… само трябва да ни се обаждаш по-често – каза с тъга Джак. Той обичаше много дъщеря си и знаеше как се чувства тя, въпреки че Анджелина не споделяше с тях повечето неща, които я тревожеха. – Ще ти дам и пари, колкото са ти необходими.

– От спестяванията за колежа ли? Мама ще побеснее.

– Кое е по-важно – гневът на майка ти, или твоето щастие? – засмя се безгрижно баща ѝ. – Кога смяташ да заминаваш?

– Утре вечер има полет.

– Утре вечер?! – изрече с изненада Джак.

– Приятелят ми ще бъде във Франция до края на месеца. Искам да се срещнем преди да е отпътувал.

– Не очаквах да е толкова скоро. Това ме натъжава, но добре…

– Не казвай на мама, преди да се кача на самолета, защото ще се опита да ме спре.

– Няма, спокойно с теб съм – усмихна се баща ѝ и я прегърна.


[1] Тяхната най-популярна социална мрежа, еквивалент на Facebook от нашата Вселена.

Advertisements