Константин пристигна пред двореца заедно с генерала, който го бе придружил по пътя.

– Върнете се в града, сияйните имат нужда от вашата помощ там. Тук имаме достатъчно охрана, можем да се справим, ако нещо се случи – нареди му той и генералът се подчини.

Константин продължи с бързи крачки напред. Ала когато мина отвъд портите забеляза, че в двореца бе настанала необичайна тишина. Изтича през градината, изкачи високите стълби и с ужас видя, че в края им, двама мъже от нощната стража лежаха убити. Нима хората бяха успели да нахлуят в двореца толкова бързо? Той се наведе и взе меча на единия от тях, продължавайки предпазливо напред. На входа на двореца, пред високите му врати, съзря ранена жена, която лежеше сред локва от кръв. Константин пристъпи бавно към нея и я обърна внимателно към себе си. Още в мига, в който зърна косата закрила лицето ѝ, отстъпи стъписан назад и падна на колене. Приближи се пълзешком отново до нея и с трепереща ръка махна косата от лицето ѝ.

– Не, не, не! – проплака той. – Само не и ти…

Той разпозна, че жената, която лежеше пред вратите на двореца, бе неговата любима Хелена. Тя бе прободена дълбоко в сърцето, а от раната ѝ вече не се стичаше никаква кръв. Константин я притисна силно до себе си, но усети, че тялото ѝ бе студено.

– Хелена, защо ти? – разплака се над нея той.

Целуна я няколко пъти, галейки лицето ѝ и с мъка осъзна, че тя вече не можеше да му отвърне. Никога повече нямаше да зърне красивите ѝ очи. Никога повече нямаше да чуе прекрасния ѝ смях. Отчаяно си пожела събитията от тази вечер да са просто един лош сън, от който той всеки миг щеше да се събуди. Но всичко бе истина.

И щом го осъзна, Константин взе Хелена в ръцете си и я внесе в двореца. Забеляза, че и във вътрешността му се бе възцарила същата обезпокоителна тишина. Остави внимателно Хелена на леглото в стаята си, стисна меча в ръката си и тръгна решително към залата, където обикновено откриваше майка си и баща си. Дано поне те да бяха невредими. Когато разтвори широко двойните врати, видя целия под на залата обсипан с кръв. Стражите, стоящи на пост от двете страни на вратата, също бяха убити. До масата лежеше мъртъв и възрастният градинар, който освен за огромната градина в двореца, често проявяваше желание да се грижи и за малката му сестра. В средата на стаята Константин откри непозната, висока, слаба жена с къса черна коса, която стоеше с гръб към него. Тя сякаш не успя да усети присъствието му. Беше облечена в бойна броня и носеше дълъг извит меч, препасан на кръста. Без съмнение тя бе от хората нападали града им през тази нощ. Яростта в Константин от загубата на Хелена бе огромна, той се спусна светкавично към непознатата и с цялата сила, която му бе останала замахна с меча си. Острието се вряза в нея през гърба ѝ и я прониза право в сърцето, по същия начин, по който бе пронизана и Хелена.

Жената, която той порази, беше Самира, човекът довел армията си за тяхното завладяване. Константин издърпа рязко меча си и отстъпи крачка назад. Самира се обърна бавно към него и го погледна смаяно. В очите ѝ се виждаше объркване и тъга, но Константин не забеляза това, той виждаше единствено човека отнел му Хелена.

В този кратък миг, в който всеки бе вперил поглед в другия, Самира забеляза, че лицето на убиеца ѝ бе гневно, покрито с рани и засъхнала кръв, а изпод тях, тя съзря искрящо русата му коса и яркозелените му очи изпълнени със сълзи. Тя се свлече на пода. Раната, нанесена от неговия меч, бе дълбока и болезнена. Самира усещаше, че кръвта бързо започваше да изтича от тялото ѝ.

Внезапно погледът на Константин се отклони в ъгъла на стаята, където видя проснати на пода, неподвижни, неговите родители. Той се спусна ужасен към тях:

– Не, не, не и вие. Мамо, чуваш ли ме? Мамо? – викаше към майка си, но отговор не последва. Тя бе пронизана на различни места по цялото тяло. Сълзи отново потекоха от очите му. – Тате, отговори ми! – С треперещи ръце той прегърна безжизненото тяло на баща си. – Тате, стани, моля те. Тате, тате, ти си Съдържателя, моля те, стани. Стани, имам нужда от теб. СТАНИ…

Константин плачеше неудържимо, започна да удря яростно с юмрук в пода. Усещаше, че го боли, но въпреки това продължаваше да удря още по-силно и да крещи:

– НЕ, НЕ, АЗ СЪМ ВИНОВЕН. ИЗГУБИХ ГИ ВСИЧКИТЕ. ЗАЩО? ИСКАМ ГИ ОБРАТНО! ИСКАМ СИ ГИ ОБРАТНО!!!

Изпод масата в стаята изпълзя, изплашена, сестра му Александрия. Тя също плачеше, отиде при него и го прегърна.

– Бати, спри да плачеш, защото и аз плача, като те гледам.

– Не мога, не мога! – отвърна той, като започна още по-неудържимо да плаче.

Тя хвана ръката му, която той все още блъскаше в пода.

– Спри, моля те! – прошепна тя.

Константин се изправи и се спусна яростно към Самира, която гледаше към тях.

– Какво искаш от нас? Защо го направи? Защо ми ги отне? Светлината ми ли искаш? – крещеше той. – Ще ти дам цялата си светлина, не ми трябва, но ми ги върни! Чуваш ли ме, нали си владетел на Вселената? ВЪРНИ МИ ГИ ОБРАТНО! Можеш ли да го направиш, а? Можеш ли?

– Не! – промълви тихо Самира.

Отново бликнаха сълзи от очите му, които падаха право върху лицето на Самира. Тя усети вкуса им и точно той я изуми. Те не бяха солени като техните, имаха странен и необяснимо приятен вкус. Нейните очи също се изпълниха със сълзи и тя заплака заедно с него. Самира искаше да му каже толкова много неща, но не ѝ бяха останали сили да говори. Това, което желаеше да изрече, прозвуча единствено в нейното съзнание.

Не очаквах, че наистина толкова много приличате на нас, вие сте същите като нас. Сега разбирам, че вие, сияйните, сте новите хора, адаптирали се към новата среда, която ни заобикаля. Сега разбирам колко грешно съм приемала историята, която баба ми разказваше. Съжалявам, че изгубихте родителите си. Съжалявам, че дойдохме тук при вас с намерението да ви подчиним. А можеше просто да поговорим… да, просто да поговорим и можеше да се разберем. Съжалявам за това, което сме ви причинили в миналото. Съжалявам, че виждах нещата толкова грешно и ограничено. Късно ли е да поправим нещата? Късно ли е да искам да бъдем приятели?

Самира успя да вдигне ръката си и погали лицето му.

– Не ме докосвай! Не ме докосвай! – изкрещя Константин, като се отдръпна от нея. Отиде и хвана сестра си Александрия, прегръщайки я силно.

– Сега ти си единственото ми останало семейство, Александрия. Обещай ми, че ще оцелееш! Обещай ми!

Самира успя да събере последни усилия, напъна се и изрече последните си думи:

– Простете ми…

Тази нощ, бе нощта, в която започна войната между хората и сияйните. Война, която продължи дълги години и взе много жертви. Война, която постави трайна разделителна граница между техните светове. Война, която щеше да бъде забравена от хората, но да остане в историята на сияйните като Първия междупространствен конфликт… Войната за новата светлина.

 

Advertisements