Свечеряваше се. Константин вървеше към конюшните на двореца. Знаеше, че ще наруши заповедта на баща си, но безпокойството, че Хелена е далеч от него, не му даваше мира. Трябваше да я доведе тук на всяка цена. Преди да се появи опасността от нашествието на хората, те се бяха уговорили и тази вечер да се срещнат в тяхната градина. Щеше да отсъства не повече от час, имаше достатъчно време преди да се върне баща му. Той отвори вратата на конюшните и насреща му изскочи същият кафяв кон от сутринта.

– Махни се от пътя ми! – извика нервно Константин. Конят изпръхтя, потропа с копито и поклати глава, гледайки го настоятелно. Константин остана объркан, конят стоеше непоклатим пред входа и отказваше да помръдне от мястото си.

– Какво искаш? Теб ли да яздя? По принцип не заменям моя кон с друг… – изрече колебаещо се той. – Но сега бързам, така че хайде! – Константин го оседла, възседна и потегли с него към мястото, където го очакваше Хелена.

Беше прекосил половината част на града, когато някой зад него извика силно: КРЕПОСТНАТА СТЕНА ПАДНА! ХОРАТА НАХЛУВАТ В ГРАДА!“

Константин се обърна шокиран от чутото, в далечината видя огромна вълна от хора, която прииждаше към тях. Някои от къщите в южната част на града вече горяха. Настана паника сред сияйните, чуваха се писъци. Ужасена тълпа връхлетя към него и го събори от коня. Той падна. Усети над себе си тежките стъпки на множество от бягащите сияйни, които тичаха на посоки. Успя да се изправи на крака, едва след няколко трудни и мъчителни опита. Тълпата го блъскаше отвсякъде, усещаше ударите им върху себе си. Сияйните бяха обезумели от страх пред настъплението на хората. Константин успя да отскочи и се покатери върху покрива на една от къщите. Седна за миг върху него и си пое няколко глътки въздух, гледайки ужасяващия пристъп на паника обзел сияйните. Те се блъскаха и падаха. Тъпчеха се едни други. Наистина ли хората бяха толкова страшни, запита се Константин. Той се изправи, отметна назад качулката, с която бе прикрил лицето си и отвърза наметалото от себе си. Застанал гордо и уверено на покрива, извика:

– Сияйни!

Те не го чуха. Той извика още веднъж, но никой в настъпилия хаос не успя да чуе призива му. Пое си дълбока глътка въздух и извика с цялата възможна сила, на която бе способен.

– СИЯЙНИ, ЧУЙТЕ МЕ!!! – гласът му прокънтя като гръм. Усети болка да раздира гърлото му, но изведнъж настана тишина и всички гледаха с очакване към него. След кратко мълчание той продължи: – Сияйни, страх ви е от това, което идва, разбирам ви, защото мен също ме е страх. Тази сутрин баща ми ми каза да не се страхувам. Иска ми се да беше толкова лесно, колкото като му отговорих: „Не се страхувам”. Хората идват към града ни и ние не можем да променим случващото се. Но какво правим като бягаме на посоки и крещим? Оставяме се директно в техните ръце. Можем да се борим и сражаваме за нашата свобода, която ни принадлежи. Ние не сме толкова древни като тях, ние не сме властвали над Вселената като тях, ние не познаваме войната като тях, НО НИЕ НЕ СМЕ ТЕХНИ РОБИ ЗА КАКВИТО НИ СМЯТАТ. Можем ли да се съпротивляваме?! МОЖЕМ!!! Искате ли да бъдете техни пленници? Ако искате продължавайте да бягате. Но ако искате да сте свободни, тогава останете тук и отвърнете на удара с удар. Покажете им кои сме ние и какво можем, така че да го запомнят хилядолетия напред и да си помислят дали ще ни нападат следващия път. Аз избирам да бъда СВОБОДЕН. А вие?

Последва тишина. Чу се глас от тълпата да изрича: „Аз също”, след него друг и друг, накрая цялата тълпа крещеше „Аз също” и подкрепяше речта на Константин с бурни овации. В този миг при Константин отскочиха двама от генералите на баща му и застанаха до него.

– Ваше превъзходителство, благодарим ви, че успяхте да ги успокоите и насърчите за съпротива. Съдържателят ще бъде наистина горд с вас – каза му единият от тях.

– Благодаря!

– От тук нататък ние ще поемем командването. Съдържателят се запъти към двореца, за да се подготви за битката, връщайте се, той ще има нужда от вашата помощ там.

– Как успяха да съборят крепостната стена?

– Не знаем със сигурност. Засега смятаме, че е възможно някой отвътре да им е помогнал. Стената бе ударена в трите си най-слаби точки и това я срути. Те нямаше как да го знаят, освен от вътрешен човек.

– Това е ужасно! Предател сред нас?! Защо би го направил?

– Можем само да предполагаме – обади се другият генерал. – Хайде да тръгваме, аз ще ви придружа до двореца!

– Чакайте… има едно момиче… Хелена.

– Знаем за нея. Съдържателят ни каза. Ще я изпратим в двореца, веднага щом я открием – увериха го и двамата.

Докато вървяха към двореца, Константин не можеше да спре да мисли за Хелена, надяваше се да бъде невредима и в безопасност. Не можеше да не мисли и за това, че бе нарушил заповед на Съдържателя, баща му сигурно щеше да бъде много разочарован от него. Дано всичко в двореца да беше наред с майка му и сестра му…

***

Хелена чакаше Константин в градината, която той бе направил за тях. Тя бе изключително развълнувана през тази нощ, обикаляше напред-назад около фонтана, усмихваше се и си говореше сама.

Не мога да повярвам… Как ли ще реагира той, като му кажа… Дано да се зарадва… Със сигурност ще се зарадва… Ами неговите… О, но това е фантастично… Не мога да повярвам… Бебе, ха-ха. Бебе!

Изведнъж от храстите се чу шум от приближаващи стъпки.

– Константин? – извика развълнувано тя, но не последва отговор. Стъпките продължаваха равномерно да приближават. – Константин, ти ли си?

Тя видя от мрака да изплува неясен женски силует, разбра, че това не бе любимият ѝ.

– Кой е там? – извика притеснено Хелена. – Отговори ми!

– Спокойно, аз съм! – чу се дрезгав женски глас. – Аглая. За какво бебе говореше?

– Никакво. Какво търсиш тук?

– Бременна ли си?! – попита тя, гледайки я възмутително.

– Аглая, не смятам, че ти влиза в работата.

– От Константин или друг? – продължи тя с настървено любопитство.

– Що за въпроси? Естествено, че е от Константин! Ти какво търсиш тук? Откъде знаеш за това място?

– Константин ме изпрати да те отведа в двореца.

– Защо?

– Не знаеш ли? Хората успяха да нахлуят в града?

– Какво? Как? – изуми се Хелена.

– За всички ни е изненада! Но е факт, случи се. Нямаме време, хайде последвай ме, твоят живот и този на бебето на Константин сега е най-важният ни приоритет.

Хелена беше изплашена от това, което ѝ каза Аглая. Тази нощ започваше война, която те не бяха очаквали и за която не бяха готови. Тя тръгна след Аглая. Необяснимо притеснение се появи в нея. Почувства, че никога повече няма да види Константин. „Дано да е добре“ повтаряше си постоянно тя, докато двете вървяха към двореца.

Следва продължение…

Advertisements