Силен трясък от коридора събуди Константин. Той стана раздразнен от леглото и отвори вратата на спалнята си. Из коридора на двореца препускаше голям кафяв кон, който бе съборил една от мраморните статуи и тя бе паднала на пода. Тази гледка го шокира. Константин се огледа смутен и забеляза в дъното на коридора малката си сестра Александрия, която стоеше и се смееше на случващото се. Това го вбеси, спусна се разярен към нея, сграбчи я за едната ръка и силно я разтърси.

– АЛЕКСАНДРИЯ! – изкрещя високо той. – Какво означава това?

Тя се изчерви и го погледна уплашено, готова всеки момент да се разплаче.

– Тихо, тихо, да не си посмяла да гъкнеш – заповяда ѝ през зъби той.

– Константин… – чу се нежен женски глас иззад гърба му. – Пусни сестра си!

Той се подчини с неохота и малкото момиченце изтича при жената, скривайки се зад нея.

– Кон в двореца? Сериозно ли, мамо? – Константин извика с възмущение.

– Тя е просто дете, остави я да опознава света около себе си.

– И аз съм бил дете, но не си спомням да сте ми позволявали да водя коне из двореца. Мястото на коня е в конюшните, а не тук. Александрия трябва да знае къде са границите – сърдито продължи Константин.

– Александрия – обърна се тя към момиченцето, – отиди в трапезарията при баща ти, чака ни за закуска.

Александрия се засмя радостно и бързо се затича към трапезарията.

Двама сияйни от охраната на двореца пристигнаха и изведоха коня навън. Константин заедно с майка си също се отправи към трапезарията. Докато вървяха натам, тя се обърна към него с призива:

– Константин, бъди по-добър към сестра си, тя е само едно малко петгодишно момиченце.

– Е, и?

– Ще порасне и ще се промени. Искам вие двамата, като брат и сестра, да бъдете приятели, а не врагове. Нашето семейство трябва да остане сплотено. В момента обществото извън двореца е настроено срещу баща ти и нас. Ти си бъдещият Съдържател на това място и ще поемеш както добрите, така и проблемните неща от неговото управление.

– Да, и Хелена ми спомена за това. Мамо, не разбирам защо част от обществото ни е недоволно от татко. Та нали, ако не беше той да се разбунтува и да ги измъкне, още щяха да са в пленничество на хората?!

– Обществото ни бързо забравя добрите неща, които той направи за тях, много по-лесно е да търсят и виждат само лошите. Сияйните, които са против него и нас, изтъкват като причина решението за създаването на Редактора и присъствието на посланиците тук. Не са съгласни с договора сключен с тъмните обитатели. Баща ти може и да е краен в някои отношения, но то е само за нашето добро и сигурността на нашия крехък свят – обясни майка му, обзета от лека тревожност. Разговорът на тази тема винаги я разстройваше, затова тя побърза да подхване другото нещо, което силно я вълнуваше. – Ще ми кажеш ли къде ходиш всяка вечер през последните дни?

– Излизам навън… с Хелена.

– Бъди внимателен в града и избягвай сблъсъци със сияйните там.

– Спокойно, не ходим в града.

– А къде, ако мога да знам?

– Имаме си наше място, на което се срещаме… извън града.

– Извън града! – извика стреснато майка му. – Константин, опасно е да излизате извън крепостта!

– В зоната на крепостта сме, просто извън града. Не се тревожи, мамо, нищо няма да ми се случи – каза Константин и се засмя уверено.

– Бъди внимателен и не споменавай за това на баща ти, той няма да го одобри!

Те влязоха в трапезарията. Закуската им вече бе сервирана на дългата правоъгълна маса. Баща му, заел централното място, ги приветства с бодра усмивка. Александрия бе седнала в скута му и се хранеше от неговата чиния. Това отново подразни Константин.

– Александрия, ти чиния нямаш ли си? – с гневен тон я попита той.

Тя изпусна вилицата си на пода и отново беше на път да се разплаче.

– Няма проблем, Константин. Нека се храни, където и е удобно. Щом иска от чинията на тати, нека е от чинията на тати! – каза баща му, след което силно прегърна Александрия и я целуна по бузата.

– Тати, брадата ти боде! – извика Александрия и се намръщи.

– Какво сладко носле имаш! Не мога да спра да му се радвам – каза баща му, докато я гушкаше в себе си, широко усмихнат.

– Страхотно, мисля, че ще повърна! – промърмори Константин, докато сядаше на стола си, вперил ядосан поглед във високия прозорец, с изглед към градината.

Майка му застана до него, обгърна раменете му с ръце, наведе се и го целуна, след което му се усмихна топло и каза:

– И теб те обичаме, недей да ревнуваш.

– Да ревнувам? За какво? Майко, недей да говориш глупости! – извика възмутено Константин, докато си мислеше, че може би наистина непоносимостта към сестра му, се дължеше и на това. Вгледа се за кратко в нея. Тя безспорно бе красиво и миловидно дете. Приличаше много на майка му. Имаше същата дълга кестенява коса, издължено лице и кафяви очи. Може би трябваше да се опита да прекарва повече време с нея и да станат приятели, както неведнъж го бяха съветвали двете най-важни жени в живота му.

– Може да сме по-строги към теб, но това е само защото не Александрия, а ти ще бъдеш следващия Съдържател и трябва да си дисциплиниран! – заяви баща му.

Константин недоволно присви очи и отвърна:

– Мисля, че съм достатъчно дисциплиниран, тате!

– Ха-ха-ха – изсмя се високо баща му. – Винаги може и повече! Кажи сега какво става с Хелена?

– Нищо. Какво да става? – каза Константин, гледайки в чинията си.

– Можеш да поканиш нея и семейството ѝ следващата седмица на вечеря у нас – каза баща му.  – Отдавна не съм се виждал с тях.

– Добре, ще ги поканя.

– Скъпа – обърна се с усмивка към жена си, – като че ли бе вчера, когато Константин тичаше из двореца, размахвайки дървен меч, а вече е мъж, влюбен при това.

Константин се изчерви и извика:

– Тате, млъкни!

– Ха-ха-ха! – изсмя се баща му и продължи: – Нямам търпение да стана дядо, да знаеш.

– Понякога много ме ядосваш, наис… – успя да каже Константин, преди да бъде прекъснат от влизането на един от консултантите, член на висшия съвет на баща му.

– Ваше превъзходителство, съжалявам, че прекъсвам семейната ви закуска – бързо изрече той, покланяйки се. – Току-що пристигна сутрешният ни доклад. Имаме извънредна ситуация.

– Какво се случва? – попита го той с изненада.

– В крайбрежието има кораби на хората, идващи от посоката на Египет. Предполагаме, че са тук за военни действия срещу нас.

– Хм, така значи – изрече Съдържателят с нотка тревога в гласа си. – Можеше да се очаква, че няма да ни оставят на мира.

– Хората?! Какво още ще искат от нас? – възмути се Константин.

– Дошли са за нас, Константин, за нашата светлина. Изглежда продължават да се считат за завоеватели, а нас за роби.

– Нещастници! – Константин удари гневно в масата.

– Не се безпокойте, крепостната стена е здрава и непреодолима, много трудно ще успеят да проникнат в града ни, почти е невъзможно. Но ще отида с консултантите да огледам на място какво точно става – каза баща му, ставайки от стола си и давайки му знак с поглед да излязат в коридора. Константин веднага разбра и го последва.

– Сине, искам да знаеш, че няма място за паника. Крепостната стена е проектирана така, че да ни защити точно в такъв момент. Почти невъзможно ще им е да я преодолеят в следващите месеци и години, но все пак говорим за хората, расата, която преди е управлявала Вселената. Затова искам да наглеждаш майка ти и сестра ти, докато ме няма и да не напускаш двореца, докато не се върна. Това е заповед на Съдържателя, а не на баща ти, разбра ли?

– Да, тат… – промълви Константин, след което бързо се поправи. –  Разбира се, Ваше превъзходителство…

– Няма от какво да се страхуваш! – промълви баща му и го прегърна силно.

– Не се страхувам! – тихо отвърна Константин, който бе видимо притеснен от случващото се. Досега бе чувал само разкази за хората и това, което са правили със сияйните, но никога не бяха толкова близо едни до други, както в този момент.

Advertisements