Самира стоеше пред високото огледало на стената до леглото си и се усмихваше, потънала в приятни мисли. За първи път от много време насам. Да бъде наследник на хилядолетна династия, довела света до най-големия му възход и след това до най-тежкото му падение, се оказваше наистина мъчително. Всички от знаменитите ѝ предци да са с имена записани в историята, а тя безсилна и снишена пред новия враг, покорил неочаквано света им, беше достойно за съжаление. Но до днес.

Внезапно вратата на спалнята ѝ се отвори и при нея влезе възрастна жена. В стаята нахлу студен въздух и пламъкът на свещта трепна в неуспешен опит да изгасне. Самира се обърна към жената и заговори с възторг:

– Сънувах сън. Прекрасен сън!

– Какъв? – попита изненадано новодошлата.

– Навън бе ден, истински ден. Намирах се в едно обширно поле, с искряща в златисто трева. Нежен топъл вятър развяваше косите ми, а в далечината слънцето тъкмо залязваше, обагрило небето в светъл портокалов цвят. Стоях неподвижна и се възхищавах на цялото великолепие пред себе си. Несъмнено най-красивата гледка, която някога съм виждала. Всичко изглеждаше съвършено. Бях изпълнена със спокойствие и щастие, и сякаш в онзи миг всичките ми проблеми бяха изчезнали… Вече всичко беше наред. Целият свят беше наред… Допреди да се събудя… – завърши Самира с тъжна въздишка. – Бабо – обърна се тя към жената в стаята, която с интерес слушаше внучка си, – разкажи ми още веднъж за времето, в което изгубихме слънчевата светлина.

– Но, Самира, колко пъти съм ти разказвала тази история? Знаеш я наизуст – отвърна отегчено тя.

– Обичам да слушам тази история, напомня ми за времето преди и връща надеждата ми, че мога да поправя нещата, че може да намерим изход от тази ситуация.

– Е, добре… – съгласи се неохотно тя и започна разказа за събитията от недалечното минало. – …Бях на десет години, когато всичко започна. Свечеряваше се, когато дядо ми се върна от Симетрия – главния център на Вселената, с новината, че е успял да убеди повечето членове на Съвета да разрешат придвижването на планетата ни, и преминаването ѝ от една галактика в друга. Това на практика не беше много трудно да се случи, защото ние, хората, бяхме една от трите главни раси създали пространството във Вселената ни, наречено Симетрия и управлявахме обединените раси от различните галактики и системи. Като основна цел за движението на планетата ни свободно през космическото пространство бяхме изтъкнали приоритета за откриване на нови светове и присъединяването им към Симетрия. Но всъщност с изграждането на планетарните двигатели в основите на пирамидите ни, ние имахме друга тайна цел. С пътуванията ни от галактика в галактика, възнамерявахме да се отправим към огледалната ивица. Мястото, на което се считаше, че Вселената ни свършва и започва нейното отражение. Искахме да направим нещо, което беше забранено и никога нямаше да ни подкрепят за него, бяхме ли оповестили истинската причина на това наше планетарно пътуване. Ние тайно смятахме да преминем в отражението и да търсим планетата, която бе двойник на нашата. Бяхме разбрали, че човешката раса там не е успяла да достигне нивото на развитие и управление на Вселената като нас. Планирахме да се запознаем обстойно с тамошните хора и техния прогрес. Смятахме да им предложим сътрудничество с нас, да усъвършенстваме тяхното развитие и да успеем да вземем контрола и над другата Вселена… Планетарните двигатели бяха заредени и още същата нощ потеглихме с цялата планета, напускайки пределите на нашата Слънчева система. Населението на планетата ни отбеляза този ден с всенародни празници. Пътувахме няколко месеца, като преминавахме от галактика в галактика, приближавайки все по-близо до огледалната ивица. Обаче, както понякога се случва, плановете се объркват. В Симетрия бяха разбрали за нашите истински намерения. Няколко пъти ни изпращаха съобщения да спрем движението на планетата и да я върнем в принадлежащата ѝ галактика. Дядо ми обаче ги отхвърли, той бе твърдо решен да преминем в отражението. След още няколко месеца достигнахме до огледалната ивица. Оставаха ни броени дни да я прекосим, когато в подножието ѝ забелязахме няколко кораба на Симетрия, които бяха пристигнали преди нас и се опитваха да затворят процепа между двете Вселени. Но вместо това успяха само да създадат малка пукнатина в него. От мястото, на което преди това се разпростираше ивицата, се появи изключително тъмно черно петно, по-тъмно от всичко останало във Вселената. То започна да се разпростира около тях и ги погълна. Продължихме още един ден в посока към ивицата, когато забелязахме, че тъмното петно, избухнало от пукнатината, бе започнало да нараства и се движеше право към нас. Отклонихме курса, но то ни следваше неотлъчно. След няколко часа ни настигна и се обви около планетата ни. Небето и всичко около нас потъна в мрак. Слънчевата светлина изчезна. Планетарните двигатели, които се зареждаха с нея, не след дълго изчерпаха ресурсите енергия, намираща в тях и изгаснаха. Движението на планетата спря и ние заседнахме обкръжени от тази тъмна материя. Но никой в този миг и не предполагаше, че това бе най-малкият ни проблем. Няколко часа след като двигателите изключиха напълно, от черното небе над нас започнаха да се спускат странни създания, идващи от тъмната материя. Те наподобяваха формата на огромни октоподи с черни люспесто-слузести тела. Започнаха да нападат хората и да изсмукват тяхната жизнена енергия. За миг превърнаха милиони в прах. Бяхме безсилни срещу този неочакван враг. С нищо не можехме да му се противопоставим. Оръжията ни работеха със слънчева енергия, а без слънце над нас, те бяха неактивни. Дядо ми призова притежателите на Седемте елемента на планетата да ни окажат помощ, докато очаквахме подкрепления от Симетрия. В следващите месеци стояхме изпълнени с надежда, криейки се под земята, малкото останали от нас. Подкрепления от Симетрия така и не идваха. След време осъзнахме, че няма и да дойдат. Те вече не се интересуваха от нас, след това, което се бяхме опитали да сторим. Хората намаляваха все повече и повече с всеки изминал ден. Хищниците от тъмната материя успяваха да ни нападат дори и под земята. Притежателите бяха изправени пред безизходица. Не можеха да намерят решение на проблема с тези създания и планетата малко по малко умираше. Започнахме да се обвиняваме взаимно, защо изобщо сме имали амбицията да преминем през ивицата към съседната Вселена. Разбрахме, че е невъзможно един свят да бъде пренесен от една в друга Вселена, но жаждата за власт и надмощие бе станала неконтролируема в нас. Една обикновена нощ, като всички останали, откакто бяхме обградени от тъмната материя, се случи нещо необикновено. От небето започна да се изсипва странен блестящ прашец, който се полепи върху всички хора, които бяха на повърхността в онази нощ. Това се случи само един-единствен път. След тази нощ нападенията срещу нас внезапно спряха. По-късно научихме, че светещият прашец е бил погълнат и от 151 бременни жени, в различни части на планетата. Децата, които те родиха, бяха строго наблюдавани от нас. Те изглеждаха обикновени деца и по нищо не се различаваха от другите, докато не навършиха единадесет години. Тогава разбрахме, че техните тела имат способността да излъчват светлина, в няколко разновидности. Решихме, че те са това, което ни трябва, за да задействаме планетарните двигатели и да се измъкнем оттук. Събрахме всички, отведохме ги при пирамидите и няколко денонощия не ги пускахме. Бяхме им наредили постоянно да сияят, но двигателите така и не се зареждаха. Измина ден, два, три, без никакъв значим резултат. Накрая някои от децата започнаха да припадат от изтощение. С разочарование учените установиха, че тяхната светлина не бе като слънчевата, затова и не действаше на двигателите. Нарекохме я синтетична. Основахме специален изследователски център и ги затворихме в него. През следващите години безспирно провеждахме опити с тях и светлината им, опитвайки се да я преобразуваме в слънчева. Но нищо не можехме да постигнем в тази област. Сияйните деца не след дълго започнаха да се оплакват, че изпитват силна болка от непрестанното сияние. Не знам какво са усещали, когато ги задължавахме да сияят, но не ни и интересуваше. Не гледахме на тях като на хора и като на едни от нас, това може би бе и грешката ни. И всичко продължи близо пет години, докато една нощ един от тях, който бе успял да се превърне в бунтар и по изключително проблемен, груб и тежък натиск от наша страна отключваше светлинния си поток, успя да избяга, последван от още десетима като него. Те напуснаха Египет и се отправиха към Гърция. В нейното крайбрежие си основаха и построиха собствен крепостен град, като се отделиха от обществата на хората. След двайсет години се върнаха и разрушиха центъра, в който бяха затворени останалите 124-ма от тях. През този период с експериментите ни бяхме погубили 17-сет. Те измъкнаха събратята си и се отправиха към техния град… Оттогава не сме ги виждали. Последно чух, че същият този бунтар е избран за Съдържател на града им – така сияйните са решили да нарекат техния лидер, и имал две деца. Момче на твоите години и малко момиче.

Настана кратък момент на мълчание между Самира и баба ѝ.

– Благодаря, че отново ми разказа тази история, бабо! – каза тя, след което продължи с решителен тон. – Сега съм напълно убедена, че съм взела правилното решение.

– Какво решение, Самира? – възкликна учудено баба ѝ.

– Утре с армията ни потегляме към техния град и смятам да ги доведа обратно тук. – Самира разкри намеренията си, които бе обмисля с месеци.

– Как смяташ да го сториш? Те не желаят да имат каквато и да било работа с нас и ясно го показват – шокирано попита тя.

– Ще ги принудя със сила. Те ни принадлежат. Били са създадени, за да осветяват този свят, а не да тънем в мрак, докато те си живеят в някакъв измислен техен град.

– Самира, не можеш да ги принудиш да правят нещо против волята си. А и те ни мразят, и с основание! Ние не постъпихме правилно с тях. Не повтаряй стари грешки.

– Те ще се върнат тук и ще осветяват този свят. Не смятам да оставям народа си в мрак, нито ден повече. Ако трябва ще ги поробим всичките до един, но ще имаме дневна светлина отново! – заяви твърдо Самира.

– Самира, те няма така лесно да се предадат. Може да са едва стотици, но имат по-голяма сила от нас.

– Знам срещу какво се изправям, не се тревожи. Готова съм за война с тях, в която сигурна съм, ние ще сме победителите!

На сутринта Самира потегли с армия превъзхождаща многократно числеността на сияйните и с всички кораби на морския ѝ флот се насочиха към крайбрежието на Гърция, където се намираше градът на сияйните.

В нощта на първия ден от плаването, те попаднаха на голяма морска буря, която успя да потопи няколко кораба, но това не обезкуражи Самира и те продължиха да плават устремено към целта си. Следващите дни морето бе спокойно и те безпроблемно доближаваха града на сияйните.

Самира стоеше на палубата, когато тя и войниците ѝ забелязаха в далечината напред силна бяла светлина. В началото беше просто малка светла точица, рееща се из безкрая на целия заобикалящ ги мрак. Колкото повече я доближаваха, толкова повече тя се разрастваше в черния хоризонт. Разбраха, че тя идва от града на сияйните. Скоро щяха да са съвсем близо до целта си. Гледката моментално изпълни всички с приповдигнатост.

Когато достигнаха мястото, по всичко личеше, че вече се свечеряваше. Самира никога досега не бе виждала нещо подобно. Макар да бе чела в стотици книги за това, и да бе слушала безброй разкази за отминалите слънчеви залези, изпъстрили небето с ярки златисто-оранжеви краски, светлината тук беше съвсем различна от тази в съня ѝ, и представите ѝ изобщо. Небето бе изпълнено с нежен бледосин цвят, а наоколо се разстилаше мек приятен полумрак.

Тя слезе на брега с част от екипажите и се запътиха към обширния и спокоен плаж. Запалиха големи огньове и седнаха в групи, обсъждайки стратегията си за нападение. Над тях се намираше градът на сияйните, обграден с висока и масивна крепостна стена, която както бяха забелязали нямаше да могат лесно да преодолеят.

Самира се изправи, взе една горяща факла в ръце и се отправи към онзи участък в морето, където корабите им бяха дебаркирали. Тя извика към останалата част от армията си, последвала я дотук.

– Много скоро ще сме отвъд тези стени и ще превземем този град! Цели планети сме успявали да сломим, това тук ще бъде като да счупим клечка!

Чу се как те ѝ отвърнаха с радостни викове и възгласи.

След като успя да повдигне бойния дух на всички, Самира се върна на плажа при другите.

Късно през нощта те си легнаха в сформираните лагери, очаквайки да дойде утрото и да предприемат следващата стъпка. Самира не можеше да заспи от вълнение. Гледаше към мрачното небе и светлините, блещукащи от града на сияйните. Не след дълго забеляза, че в една част от небето се появиха малки светещи точици. Спомни си от старите книги, които бе разглеждала, че те наподобяваха някогашните звезди, видими в нощното небе, във времето преди планетата да бъде обгърната от тъмната материя. Самира не можеше да откъсне поглед от нито една от тях. Всички изглеждаха изумително красиви. След няколко минути на силно възхищение, те започнаха плавно да изчезват една след друга така, както се бяха появили. Тя се съзерцаваше в небето, докато не се изгуби и последната от тях, след това стана и отиде до огъня, който вече бе почти загаснал, наметна се с едно одеяло и неусетно, в очакване на утрото, се отпусна и задряма за кратко…

Advertisements