ВЪВЕДЕНИЕ

Някога в една паралелна Вселена, съседна на нашата, човечеството достигнало своя космически връх и станало третата най-влиятелна раса във Вселената. За хората настъпило време на могъщ просперитет, неподозирани открития и величествени завоевания. Но скоро славните им постижения започнали да им изглеждат твърде скромни и недостатъчни. Те решили, че заслужават повече. Решили, че трябва да са първи. И открили начин как да го сторят. Щом задействали своя план, вече нищо не било в състояние да ги спре. Оставало им само крачка до пълното всемирно лидерство. Само миг ги делял от бляскавата им победа. Никой не допускал провала за възможен. Но точно тогава непознат и неочакван космически катаклизъм застигнал планетата им, и донесъл най-непредвидимата и неподозирана промяна на света им. Промяна, която поставила пред хората началото на следващия им еволюционен етап.

1.

В далечината се чу приближаващ конски тропот. Еделвайс се обърна и видя голям черен кон, препускащ гордо по тясната хълмиста пътека откъм долината. Той бе възседнат от млада жена с къдрава тъмна коса и червена превръзка, поставена плътно около очите ѝ. Зад нея седеше усмихнат русокос мъж с яркозелени очи, приблизително на нейната възраст, който я бе обгърнал с ръцете си. Еделвайс се засмя и бързо прибяга встрани от пътя, скривайки се сред гъстите зелени храсти. Време беше да си тръгне и да остави двамата влюбени сами.

Конят бавно спря и мъжът слезе от него. Подхвана внимателно жената, която водеше със себе си, и я свали на земята. Беше си представял многократно тази вечер. Бе прекарал десетки безсънни нощи, докато обмисляше създаването на всеки един детайл, който можеше да направи това място съвършено. Мъжът завърза коня за едно дърво близо до тях, бавейки се умишлено. Искаше да удължи колкото се може повече ефекта на предстоящата изненада. Всичко изглеждаше точно така, както той бе пожелал да бъде. Огледа още веднъж мястото около себе си, след което се върна при жената. Тя го чакаше привидно спокойна. Хвана я за ръката и двамата продължиха напред. След миг заговори към нея с тих тайнствен глас:

– Внимателно, само още няколко стъпки.

– Къде в действителност ме водиш, Константин? – попита го тя.

– Хелена, казах ти, изненада е! – отвърна той и бавно махна превръзката от очите ѝ. Тя ги отвори нетърпеливо.

Двамата се намираха в центъра на красива и обширна зелена градина, с голям фонтан в средата. Пътеката, по която вървяха, бе осветена в златиста светлина от многобройните фенери, наредени от двете ѝ страни. Освен по пътя, светлина се носеше и от клоните на заобикалящите ги дървета, където почти незабележими, скрити сред листата им, бяха поставени множество малки кристални сфери, от които блестеше небесносиня светлина. Наоколо беше тихо и спокойно, нищо освен падащата вода от фонтана не нарушаваше тишината на нощта. В далечината на мрака се виждаха само светлините от двореца.

– Реших, че е време да си имаме наше специално място, където можем да сме само двамата, далеч от суматохата на града.

– Константин, великолепно е! Зеленината… дърветата… светлината… – възторжено извика Хелена. – Как успя да го направиш?

– Трябва да призная, че братовчедка ми Еделвайс и дворцовият градинар Карим помогнаха доста в създаването на градината.

– Прекрасна е! – прошепна тя, усмихна се и го целуна.

Двамата се приближиха и седнаха до фонтана. Хелена хвана ръката на Константин и се вгледа нагоре към тъмното непрогледно небе.

– За какво мислиш? – попита я той.

– Мисля си за звездите. Питам се как ли е изглеждало небето ни, когато всяка вечер е било обсипано с тях. Навярно е било красива гледка нощем – предположи тя.

– Да, дори мога да си я представя – заяви той и я попита: – Искаш ли да видиш такава гледка?

– Да, ще бъде интересно да надникнем в света преди инцидента и преди ние да се появим.

– Изчакай ме тук! – каза Константин и се изправи. Пристъпи няколко крачки напред, плавно се отдели от земята и полетя нагоре към небето.

Хелена се взираше в очертанията на силуета му, докато не го изгуби в мрака. Не след дълго над нея нещо проблесна и в небето се появи малка светлина, след миг още една и още една. След около минута вече имаше над стотина светлинни точици, пръснати по небосвода.

Тя се съзерцаваше в тях с възхищение. Константин се приземи тихо зад нея, прегърна я нежно и попита:

– Е, харесва ли ти?

– Изумително е. Как го направи?

– Не много трудно. Разрових се в библиотеката на двореца и намерих стари снимки и звездни карти от човешката история. На някои от тях нощното небе изглеждаше по този начин, след което реших, че мога да го пресъздам чрез моята светлина.

– Невероятен си!

– А също не съм забравил и един урок отпреди няколко години, когато бяхме в час по история на звездните системи, тогава ти за пръв път каза, че искаш да видиш звезди в небето – допълни той.

– Константин, това е изключително! Представяш ли си подобно нещо да бъде изградено над купола в града ни? Трябва да го предложиш на баща ти.

– Не, не смятам да го правя! – отсече Константин. – Той изобщо няма да го одобри. Ще го сметне като излишен разход на светлина. И без това е пестелив с дневния режим, а какво остава да говорим за нощен.

– Да, но ти ще си бъдещият Съдържател и можеш да го реализираш един ден.  Нали сме в очакване за настъпване на по-добри времена през следващите години.

– Да, предполагам, но дотогава има много време.

– Ако аз ще съм жената до теб, знай, че няма да те оставя на мира, докато не го осъществиш – каза му тя, смеейки се.

– Разбира се, че ще си ти – отвърна Константин.

– Не знам! – изрече тя и Константин долови несигурност в гласа ѝ. – Днес посетих двореца и отново видях Аглая да се навърта покрай майка ти. Явно много иска да се хареса на родителите ти и те да я подкрепят при избора ти за съпруга.

– Вече съм се изяснил с баща ми и майка ми, и те са съгласни, аз да бъда този, който ще определи коя ще бъде жената до мен… И аз вече съм избрал коя ще бъде тя… Казах им за теб и мен… – съобщи с усмивка той, гледайки ентусиазирано в Хелена.

– Наистина?

– Да, миналата седмица им разкрих за нас.

– Как го приеха? – притеснено попита тя.

– Много добре. Те също те харесват и смятат, че си от добро семейство.

– Радвам се! – Хелена въздъхна с успокоение.

Още от деня, когато с Константин тайно бяха решили да станат двойка, тя не спираше да се тревожи за одобрението на тяхната връзка от страна на майка му и баща му. В момента думите на Константин ѝ донесоха силно облекчение.

– Днес видях и сестра ти Александрия…

– Какво пък за нея? – с неприятен тон Константин я прекъсна.

– Правих ѝ малко компания в игрите.

– А-хъм!

– Оплака ми се, че не ѝ обръщаш внимание и никога не желаеш да поиграеш с нея.

– Да, то това и оставаше.

– Приятно дете е. Прилича на майка ти, докато ти си взел повече от чертите на Съдържателя.

– Да, прилича на нея, но изобщо не е от приятните деца.

– Всеки път, когато спомена за сестра ти, ти става неприятно и се изнервяш. Защо?

– Не съм сигурен. Просто това хлапе постоянно ме дразни. Мисли си, че всичко ѝ е позволено, след като е дъщеря на Съдържателя.

– Нима ти на нейните години не си бил същия?

– Не, Хелена, не съм бил. И по-добре.

– Аз мисля, че просто може би ревнуваш, понеже вашите обръщат повече внимание на нея сега, докато към теб са по-строги.

– Хелена, говориш глупости, но да, към мен винаги са били по-строги, отколкото е необходимо.

– Константин, ако не си забравил, тя е част от твоето семейство, искам да сте сплотени.

– Бих предпочел да не си ми наставник!

– Наясно ли си, че много сияйни в града са против вас четиримата? Смятат, че се държите високомерно и гледате отвисоко на всичко извън двореца. Дори някои говорят, че баща ти е изменил на принципите ни, като е сключил онзи договор с тъмните обитатели.

– Знам, че го говорят, но това не е така. Баща ми е твърд управник – да. Сега те негодуват срещу него и семейството му, но ако не беше той да се надигне, днес още щяхме да сме в робство на хората.

– Да, знам – каза тихо Хелена и облегна глава на рамото му.

Светлините в небето започнаха една по една да изгасват. Константин хвана Хелена за ръката и двамата тръгнаха обратно по пътеката. Той отвърза коня от дървото, качи Хелена на него, след което го яхна и поеха по пътя, водещ към града.

Advertisements